Р Е Ш Е
Н И Е
№ .........../ 31.01.2018г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на двадесет и втори януари през две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
НЕВИН ШАКИРОВА
МЛ.С. МИЛЕНА Н.
при секретар МАРИЯНА ИВАНОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 2821 по описа за 2017г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава ХХ от ГПК.
Образувано е
по повод въззивна жалба на А.Н.Ш. и Ш.С.Ш. срещу Решение № 231 от 31.10.2017г.
по гр.д. № 332/2016г. по описа на ПРС, II-ри състав, с което на основание чл.
108 от ЗС е прието за установено по отношение на същите, че А.И.М. с ЕГН ********** и Б. Ш. Н. с ЕГН ********** и двамата с адрес:
гр. П., ул. „Ц.Т.“ № 77 са собственици в режим на съпружеска имуществена
общност на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в гр. П.,
обл. Варна на ул. „Георги Димитров“ №
58, цялото с площ от 246.00 кв.м. и при
граници: улица, поземлени имоти I-61,
II-65 и XI-63, съставляващо
УПИ XII-62 в кв.13 по плана на града, ведно с
построената в същото жилищна сграда
с площ от 45.00 кв.м., като А.Н. С. с ЕГН********** и Ш.С.Ш. с ЕГН ********** са осъдени да предадат на А.И.М. и Б. Ш. Н.
владението върху гореописания имот, както и на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е отхвърлен предявения от А.Н. С.
с ЕГН********** и Ш.С.Ш. с ЕГН **********
*** срещу А.И.М. и Б. Ш. Н. насрещен иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че първите
двама са собственици на описания недвижим имот на основание придобивна давност,
при владение в периода 2001г. – 2017г.
Въззивната
жалба е основана на оплаквания за незаконосъобразност и несправедливост на
обжалваното решение. В частта, с която предявеният насрещен иск за собственост
е отхвърлен, решението е немотивирано и необосновано и постановено при
неправилна преценка на събраните по делото гласни доказателства. Молят поради
това същото да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което
предявеният установителен иск като доказан по основание, бъде уважен.
В отговор на жалбата А. М. и Б.Н. оспорват
изложените в нея доводи. Излагат такива, с които обосновават правилност и
законосъобразност на решението, което молят да бъде потвърдено.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции
по спора, като всяка претендира присъждане на разноски за въззивното
производство.
При проверка
валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци,
водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Производството пред ПРС е образувано първоначално по
повод предявени от А.И.М. срещу А.Н. С. и Ш.С.Ш. съединени в условията на
първоначално пасивно субективно съединяване на осъдителни искове с правно
основание чл. 108 от ЗС за осъждане на ответниците да предадат владението върху
недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в гр. П., обл.
Варна на ул. „Георги Димитров“ № 58,
цялото с площ от 246.00 кв.м. и при
граници: улица, поземлени имоти I-61,
II-65 и XI-63,
съставляващо УПИ XII-62
в кв.13 по плана на града, ведно с
построената в същото жилищна сграда
с площ от 45.00 кв.м.
Фактическите твърдения, на които са основани исковете са
следните: собственик е на описания недвижим имот в гр. П., като жилищната сграда
е придобил на основание договор за покупко продажба, сключен на 29.08.2001г. и обективиран в НА №
36/2001г. на Нотариус Илко Кънев от продавачите С.Ш. С. и А.Н. С., а дворното
място – на основание договор за продажба по реда на чл. 36, ал. 1, т. 2 от ЗОС,
сключен на 12.11.2009г. от продавача
Община П.. През зимата на 2010г. по молба на ответниците, предоставил на същите
собствения си имот за
временно безвъзмездно ползване при уговорка за връщане не по-късно от пролетта
на следващата година. Въпреки тази уговорка, ответниците и понастоящем обитават
имота. Последното лишава ищеца от възможност за пълноценно упражняване на правото
на собственост върху имота и му причинява вреди, доколкото същите не заплащат
консумативните разходи за ползването. Моли поради това за постановяване на
положително решение по спора.
В отговор на исковата молба, ответниците оспорили
материалноправната легитимация на ищеца със следните възражения: ищеца никога
не е бил във владение на имота, нито е упражнил правото на ползване и правото
на разпореждане по отношение на същия. Продавайки имота, те никога не са
напускали физически и не са предавали владението на същия. Договора за покупко
продажба е сключен по измамен за тях начин, като след сключването му само и
единствено те са упражнявали явна и спокойна фактическа власт върху имота, със
съзнанието, че са единствени негови собственици; вложили са труд и средства,
правили са ремонти на сградите и допълнителните постройки със съзнанието на
собственици. След 2001г., никой не им е противопоставил собственически права,
нито е оспорил правата им. Отправили са искане за постановяване на решение, с
което искът бъде отхвърлен.
С Решение № 271 от 21.10.2015г. на ПРС предявеният иск
за собственост бил уважен, като ответниците били осъдени да предадат на ищеца
владението върху имота.
С Решение № 167 от 12.02.2016г. по в.гр.д. № 3406/2015г.
по описа на ВОС горното решение е обезсилено като постановено без участие на
задължителни другари – съпрузите на страните и делото върнато на ПРС за ново
разглеждане с участието на задължителния другар на страната на ищеца Б.Ш.Н..
При новото разглеждане на делото, исковата молба е
предявена и от Б.Ш.Н.. Наведените твърдения са, че след изповядване на сделката,
продавачите останали да живеят в имота срещу задължението да го поддържат. В
срока за отговор, ответниците предявили насрещен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
именно те са собственици на спорния имот на оригинерно основание – придобивна
давност при непрекъснато, спокойно и несмущавано владение в периода 2001-2016г.
За характера на сключения договор по НА № 36/2001г. били въведени в заблуждение
от ищеца, че сключеният договор е за предоставения им от последния заем в
размер на 2 000 лв. Узнали за продажбата на имота едва през 2010г., когато
им спрели електрозахранването. Отправили са искане за постановяване на
положително решение по насрещния иск и отхвърляне на осъдителния иск за собственост.
В отговор на насрещната исковата молба, А. М. Б.Н. оспорили иска. Признали, че след
прехвърляне на имота с договора за продажба, ползването на ответниците е
продължило до 2010г., но са навели твърдение, че основание на ползването е било
постигнатото между тях съгласие за поддръжка и охрана на имота. След натрупани
разходи за електроенергия и вода по повод ползването обаче помолили ответниците
да освободят имота през 2010г. От този момент договорните отношения между
страните са прекратени, а ползването на ответниците е без основание. Като
собственици на имота, същите са го декларирали, плащали са данъци, прекъснали
са електро- и водоснабдяването на имота. На 03.02.2009г. инициирали процедура
по закупуване на общинско дворно място. Чрез тези действия са упражнили правото
си на собственост в пълен обем от придобиване на имота. Ищците са били
държатели на имота, доколкото са установили фактическата си власт на
облигационно основание – договор за послужване, което не са променили във владение.
Така обосновали неоснователност на насрещния иск, отправяйки искане за
отхвърлянето му.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
Не са спорни и обявени
за безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите, че с договор за покупко
продажба, сключен на 29.08.2001г. и оформен с НА № 36/2001г., ищецът А.И.М.,
закупил по време на брака си с ищцата Б.Ш.Н. недвижим имот, находящ се в гр. П.,
ул. „Георги Димитров“ № 58, а именно жилищна
сграда и стопанска постройка, построени върху общинско дворно място с площ
от 246 кв.м., съставляващо УПИ XII-62 в кв. 13 от
продавачите С.Ш. С. и А.Н. С. за сумата от 2 000 лв., както и че
ответниците А.Н. С. и Ш.С.Ш. упражняват фактическа власт върху жилищната сграда
и стопанската постройка, изградени в имота и предмет на горната продажба
начиная от 29.08.2001г. до предявяване на исковата молба на 07.05.2015г., както
и понастоящем.
В Община П. е съставен
АЧОС № 1278 от 10.08.2009г. на основание § 42 от ПЗР на ЗОС по отношение на УПИ
XII-62 в кв. 13 по РП на гр. П., с площ от 246 кв.м. и при
граници: УПИ I-61, УПИ II-62, УПИ XI-63
и от две страни улица. С договор за продажба по реда на чл. 36, ал. 1, т. 2 от ЗОС сключен на 12.11.2009г. А.И.М. *** дворното място, върху което е изградена
сградата, съставляващо УПИ XII-62 в кв. 13 по РП на
гр. П. за сумата от 3 800 лв.
По
делото са събрани и гласни доказателства посредством показанията на свидетелите
Е.К.и Р.Ч., ангажирани от въззиваемите. В показанията си същите споделят, че
познават А.М. и знаят, че той притежава имот в гр. П. на ул. „Георги Димитров“.
Описват същия като къща с гараж и остъкление пред къщата. Първият свидетел
споделя, че е посещавал имота 5-6 пъти във връзка с намерение за направа на
хидроизолация на покрива на къщата, както и понастоящем за почистване на гаража
веднъж годишно по поръчение на А.. Вследствие изчезване на хидроизолацията от
гаража, изолация на покрива не е била направена. Вторият свидетел сочи, че е
присъствал на уговорка между страните в деня на сключване на договора за
покупко продажба, когато А.М. казал на продавачите „Ще останете в имота при
условие, че ще го поддържате“. Същевременно твърди, че А. заявил намерението си
да прави ремонт на къщата, както и им казал да си търсят друга къща, в която да
живеят. Продавачите се съгласили да си търсят друга „квартира“. И двамата
свидетели описват достъпа до имота чрез верига с катинар, който А. отключвал.
Разпитани
в качеството на свидетели са и Ф.М./сестра на С.С., съпруг на ответницата/ и И.А.,
ангажирани от ответниците. От показанията им се установява, че ответниците А. С.
и Ш.Ш. *** от 1980г., откогато и до сега живеят в същия. След смъртта на
съпруга на първата, в имота живеят заедно със сина си Ш.. Свидетелката Мустафа
споделя, че минава покрай имота всеки ден, когато отива на работа, като през
годините не е виждала други хора в него. А. не е напускала имота, правила е
ремонти по къщата.
При
новото разглеждане на делото пред ПРС е разпитана и сведителката Д.К.. Като
непосредствен съсед на имота /“….ограда ни дели“/, свидетелката сочи, че
ответниците живеят в къщата от 1980г., като не е виждала други хора в имота.
Посещава същия по 4-5 пъти на ден, като А. е сама, а сина й ходи на работа. Не
е виждала някой да почиства имота. Поради влага на приземния етаж и запален
комин, преди 3-4 години са правили основен ремонт на къщата – изкъртили до
камък, сменяли керемиди, мазали.
СЪДЪТ, въз основа
на така установеното от фактическа страна,
прави следните правни изводи:
Съгласно
чл. 108 от ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я
владее или държи без да има основание за това. Фактическият състав, при
осъществяването на който възниква материалното право да се иска предаване
фактическата власт върху недвижим имот, включва установяване правото на
собственост на ищеца върху спорната вещ, както и че ответниците я владеят или
държат без правно основание, противопоставимо на ищеца.
Ищците
основават правото си на собственост по отношение на спорния имот на твърдения
за придобиване чрез правна сделка, чиято валидност е оспорена. Възраженията за унищожаемост
на договора, поради измама обаче,
са недоказани. Фактическият
състав на измамата като основание за унищожаване на сделка включва следните
елементи: 1/да е сключена сделка; 2/ едната /измамената/ страна по сделката да
е била в заблуждение; 3/ заблуждението да е предизвикано умишлено от другата
страна по сделката или от трето за сделката лице, като в последния случай
другата страна по сделката трябва да е знаела или да не е могла да знае за
това; 4/ сделката да е сключена /извършена/ поради /вследствие/ заблуждението,
при преценка на събраните доказателства и твърденията на страните. Въвеждането
в заблуждение на страната може да стане чрез предизвикване на погрешна
представа, чрез поддържане на съществуващо заблуждение, чрез изопачаване на
последиците от сделката и т.н. Невярната представа може да засяга елемент от
съдържанието на сделката, но може да е насочена към мотивиране на страната да
волеизяви. Състоянието на заблуждение следва да е предизвикано умишлено и
измамата следва да е мотивирала измамения към конкретното волеизявление.
Съгласно задължителната практика на ВКС, за да се приеме наличие на измама като
основание за унищожаване на сделка, следва да се установи, че волята на
засегнатото лице е по такъв начин опорочена, че ако последното е знаело
действителното положение никога не би сключило такава сделка. За да се прецени
наличието на измама следва да се прецени конкретно дали лицето може да бъде
въведено в заблуждение по твърдяния начин – да се прецени неговата опитност,
интелигентност, зрялост и други относими лични качества. По делото не са
установени релевантните факти от фактическия състав на измамата, а именно, че
към момента на сключване на договора за продажба, продавачите С. са били в
заблуждение, предизвикано умишлено от купувача А.М. и договора е сключен само
поради заблуждението, че между страните възниква заемно правоотношение. Ето защо,
възражението за унищожаемост е неоснователно, а договорът за покупко продажба
по НА № 36/2001г., от който черпят права ищците – не страда от твърдяния порок.
Същият е валиден и формално легитимира ищците като носители на правото на
собственост по отношение на жилищната сграда и стопанската постройка, предмет
на прехвърляне.
Договорът
за продажба по реда на чл. 36, ал. 1, т. 2 от ЗОС от друга страна формално
легитимира ищците като собственици на дворното място, върху което е изградена
сградата и стопанската постройка. Доколкото обаче правото на собственост на
въззиваемите е оспорено и по отношение на дворното място, то тяхна е и
доказателствената тежест да установят, че са придобили право от собственик.
На
правото на ищците е противопоставено правото на ответниците, придобито на
оригинерно основание – придобивна дваност, произвела вещен ефект вследствие на
владение в периода 2001-1016г.
Според
легалната дефиниция на чл. 68 от ЗС, владението е упражняване на фактическа
власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. В
съдебната практика се приема, че владението трябва да е постоянно,
непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително. Тези признаци се приемат като
логическо следствие от основните два признака – упражняване на фактическа власт
и намерение за своене на вещта. Без да се установи, че тези признаци са налице,
упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като
владение. Владението не е обикновено фактическо господство върху вещта, чрез
него се упражнява съдържанието на вещното право на собственост - правомощието
на собственика да си служи с вещта. Като елемент от придобивната давност
владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно - да
няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други
лица да владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата
власт да се осъществява във всеки момент във времето. Тя може да се упражнява и
чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да
се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният
признак на владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху
вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно
владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта,
ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а
ако се касае за недвижим имот – да осъществява физическо присъствие в него, да
го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива
фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия
имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си.
В чл. 83 от ЗС е установена оборимата презумпция, че който докаже, че е владял
в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка. За да е налице
владение в различни времена обаче, е необходимо фактическата власт да е
постоянна, не е достатъчно владелецът да извършва еднократни въздействия върху
вещта – инцидентно посещаване на имота или извършване на отделни епизодични
действия през значително отдалечени във времето периоди. Само при владение с
постоянен характер, владелецът може на основание чл. 82 от ЗС да присъедини към
своето владение и владението на праводателя си и след изтичане на предвидения в
чл. 79 от ЗС срок, да придобие собствеността по давност.
Установено
е по делото в тази връзка от показанията на свидетелите Ф.М.и Д.К., че А. и С.С.,
а след смъртта на последния – сина му Ш. живеят постоянно в имота в гр. П. на
ул. „Георги Димитров“ от 1980г. до настоящия момент. Чужди хора в имота не са
виждали, като и двете свидетелки излагат лични преки и постоянни впечатления от
имота /“…всеки ден съм там“; „ограда ни дели“; „в имота ходя по 4-5 път на
ден“/. Поддържат имота, като преди 3-4 години са подновили покрива, след като
комина се е запалил и прокапал, а поради влага – изкъртили стените до камък и
мазали. Викали приятели да им помагат за ремонтите. Къщата се заключва от тях с
катинар и не знаят друг да разполага с ключ за него. От няколко години живеят
без ток и вода, които са спрени от въззиваемия. Съдът кредитира показанията на
тази група свидетели като обективни, доколкото същите са основани на
непосредствени и трайни във времето впечатления и на двете свидетелки от имота
и стопанисването му в релевантния период 2001-2016г. Въз основа на същите съдът
приема, че след продажбата на имота на 29.08.2001г. А. и С. С., а след смъртта
на последния през 2006г. – сина му и въззивник Ш. продължили да упражняват
фактическа власт върху имота – сграда и дворно място, считайки същите за свои,
като не е съществувало съмнение за преките им съседи, че живеят в имота, защото
е техен. Тази непосредствена власт е била постоянна, непрекъсвана, спокойна,
явна и несъмнителна за околните. Освен в осъществяване на трайно и явно
физическо присъствие в имота, владението им е намерило израз и в извършване на
явни действия по стопанисването, поддържането и ремонтирането му. Така
обективирали намерение считайки имота за свой, без да са прекъсвани от действия
на трети лица. Тези изводи не се опровергават от показанията на втората група
свидетели – свидетелите Р.Ч. и Ендер К.. Последните са основани на непреки, инцидентни
и случайни техни впечатления /“Аз вътре не съм влизал, в двора …“;“Аз съм
спирал пред къщата“; „“Като съм минавал покрай имота може и да е имало хора, но
да не съм ги видял“; „До имота най-малко 10 пъти съм спирал…“;“На годината един
път съм чистил там“; „последно съм ходил в имота преди 4 години“/, не
кореспондират нито по между си, нито с останалите доказателства по делото,
поради което не са в състояние да обусловят категоричен извод за прекъсване или
смущаване на владението на въззивниците, нито за отблъскване на същото от
въззиваемите чрез периодични посещения на имота. От същите не се установява
също по несъмнен начин и съществуването на облигационно отношение между
страните по силата на сключен договор за заем за послужване, доколкото в тази
част противоречат на твърденията на ищеца в исковата молба, че имота е
предоставен за временно безвъзмездно ползване на ответниците през зимата на
2010г. На това твърдение от друга страна противоречи твърдението в исковата
молба, изхождаща и от съпругата на първоначалния ищец, че след изповядване на
договора, въззвинците са оставени да живеят в имота около една година срещу
поето задължение за поддръжка и охрана. С оглед вътрешно противоречивите
твърдения в исковата молба относно началния момент и основанието на
упражняваната от въззивниците фактическа власт върху имота, както и фактологичните
несъответствия в показанията на свидетелите Ч. и К. /“бащата е Я.“; „..и с
гараж мисля че е“/, съдът приема, че не е доказано възражението за ползване на
договорно основание.
С
оглед категоричния факт на упражнявана от А. и С. С., а след смъртта му през
2006г. от сина му Ш.С.Ш. фактическа власт върху имота начиная от 29.08.2001г.
до предявяване на исковата молба на 07.05.2015г., както и понастоящем със
съзнанието, че са собственици и формираните изводи за доказаност на
релевантните характеристики на владението, за което е установено, че е било постоянно,
непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително за околните, съдът приема, че към
30.08.2011г. въззивниците Ш. са придобили правото на собственост върху спорния
имот на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, чрез присъединяване
владението на праводателя С. С. от сина му Ш.Ш.. Съгласно дадените с ТР №
4/2012г. на ОСГК задължителни разяснения, позоваването не е елемент от
фактическия състав на чл. 79 от ЗС, а процесуално средство за защита на
материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на
законовия срок. Правото на позоваване на придобивната давност не е с оглед
личността и не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в
наследството му като съвкупност от права, задължения и фактически състояния.
Ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 от ЗС срок, но е
починало преди да се позове на последиците на придобивната давност, то в
наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците
да се позоват на придобивна давност щом са продължили владението.
Ирелевантно
значение по отношение вещния ефект на давността има сключеният от въззиваемия
договор по чл. 36, ал. 1, т. 2 от ЗОС на 12.11.2009г. по отношение на дворното
място, доколкото само факта на сключването му нито е прекъснало, нито е смутило
владението на въззивниците. Доколкото правото на собственост на въззиваемите е
оспорено и по отношение на дворното място, то в тежест на последните е било да
установят, че са придобили от собственик. Доказване в тази насока не е
проведено по делото, а съставеният акт за частна общинска собственост няма
правопораждащо действие, а само констатира придобитото по някой от предвидените
в чл. 77 от ЗС способи право на собственост. Ето защо съдът приема за
недоказано правото на праводателя на въззиваемите, съответно че имота е бил
общинска собственост. Вследствие придобитото от въззивниците право на
собственост на основание придобивна давност, по силата на чл. 99 от ЗС
въззиваемте са изгубили правото на собственост върху имота. Ето защо
предявеният от първите установителен иск за собственост е основателен и следва
да се уважи, а предявеният първоначален осъдителен иск за собственост като
неоснователен следва да се отхвърли.
Решението
на ПРС като неправилно следва да се отмени, като вместо него бъде постановено
ново в изложения смисъл.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК въззивниците
имат право на разноски. Искане за прсъждането им до приключване на устните
състезания по делото не е направено, поради които такива не следва да се
присъждат.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание
чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 231 от
31.10.2017г. по гр.д. № 332/2016г. по описа на ПРС, II-ри състав, с което на основание чл. 108 от ЗС е прието за
установено по отношение на А.Н. С. с ЕГН********** и Ш.С.Ш. с ЕГН ********** ***, че А.И.М. с ЕГН **********
и Б. Ш. Н. с ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. П., ул. „Ц.Т.“ № 77 са
собственици в режим на СИО на недвижим имот, представляващ дворно място,
находящо се в гр. П., обл. Варна на ул.
„Георги Димитров“ № 58, цялото с площ от
246.00 кв.м. и при граници: улица, поземлени имоти I-61, II-65 и XI-63, съставляващо УПИ XII-62
в кв.13 по плана на
града, ведно с построената в същото жилищна сграда с площ от 45.00 кв.м.,
като А.Н. С. и Ш.С.Ш. са осъдени да предадат на А.И.М. и Б. Ш. Н. владението
върху гореописания имот, както и на
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е отхвърлен предявения от А.Н. С. с ЕГН**********
и Ш.С.Ш. с ЕГН ********** *** срещу А.И.М.
и Б. Ш. Н. насрещен иск за приемане за установено в отношенията между страните,
че първите двама са собственици на описания недвижим имот на основание
придобивна давност, при владение в периода 2001г. – 2017г. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ
на основание чл. 108 от ЗС
предявения от А.И.М. с ЕГН **********
и Б. Ш. Н. с ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. П., ул. „Ц.Т.“ № 77 срещу А.Н. С. с ЕГН********** и Ш.С.Ш. с ЕГН ********** *** иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че първите двама са собственици на недвижим имот
представляващ дворно място, находящо се в гр. П., обл. Варна на ул. „Георги Димитров“ № 58, съставляващо УПИ XII-62 в кв.13 по плана на града, цялото с площ от 246.00 кв.м. и при граници: улица,
поземлени имоти I-61, II-65 и
XI-63, ведно с
построената в същото жилищна сграда
с площ от 45.00 кв.м. на основание договор за покупко продажба, оформен с НА №
36/29.08.2001г. на Нотариус Илко Кънев и Договор за продажба по реда на чл. 36,
ал. 1, т. 2 от ЗОС сключен на 12.11.2009г. с Община П., както и за осъждане на
ответниците да предадат владението върху така описания имот.
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по предявения от А.Н. С. с ЕГН********** и Ш.С.Ш. с ЕГН ********** *** срещу А.И.М. с ЕГН ********** и Б. Ш. Н.
с ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. П., ул. „Ц.Т.“ № 77 иск, че А.Н. С. с ЕГН********** и Ш.С.Ш. с ЕГН ********** са собственици на недвижим
имот представляващ дворно място, находящо се в гр. П., обл. Варна на ул. „Георги Димитров“ № 58, съставляващо УПИ XII-62 в кв.13 по плана на града, цялото с площ от
246.00 кв.м. и при граници: улица, поземлени имоти I-61, II-65 и XI-63, ведно с построената в същото жилищна сграда с площ от 45.00 кв.м.,
на основание придобивна давност при
владение в периода 30.08.2001г. - 30.08.2011г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от получаване
на съобщението за постановяването му по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Препис
от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.