Р Е Ш Е Н И Е
№ _____________ от
_______ февруари 2018г.
град СОФИЯ
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-Д ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
В публично съдебно заседание,
проведено на тридесет и първи януари през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
мл.
с. БОГДАН РУСЕВ
При участието на секретаря ИЛИЯНА КОЦЕВА,
Като разгледа въззивно
гражданско дело № 11965 от 2017-та година по описа на
Софийския градски съд, докладвано от мл. съдията РУСЕВ, и, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ ГПК.
С Решение №
116162/11.05.2017г. по гр.д. № 41972/2016г. на Софийския районен съд, І ГО, 28
състав, С.О.е осъдена да заплати на Г.Д.И. по предявени от него искове: сумата
от 10000,00 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането
(18.03.2016г.) до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение
за нанесените му неимуществени вреди от претърпени болки и страдания, като
искът е отхвърлен за горницата над 10000,00 лева до пълния предявен размер от
15000,00 лева, заявен като частичен от общо 20000,00 лева; сумата от 3985,53
лева, представляваща обезщетение за нанесени му имуществени вреди, ведно със
законната лихва от момента на подаване на исковата молба (26.07.2016г.) до
окончателното ѝ изплащане. С Определение № 162716/04.07.2017г. по същото
делото решението е изменено в частта си за разноските по реда на чл. 248 ГПК,
като С.О.е осъдена да заплати на Г.Д.И., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
разноски по делото за сумата от 744,00 лева, а на адв. А.Т. ***, на основание
чл. 38 ЗА, сумата от 949,57 лева адвокатско възнаграждение.
Срещу така
постановеното решение са подадени:
- Въззивна
жалба, вх. № 5078011/23.05.2017г. на СРС, подадена от ответника в
първоинстанционното производство С.О.чрез
адв. А.Д. ***, срещу решението в осъдителната му част като неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи
се, че неправилно районният съд приел, че С.О.не е изпълнила задължението си за
решаване на проблема с бездомните кучета. Целта на законовата регламентация
била не въобще липсата на безстопанствени кучета, а прилагане на стратегия за
тяхното настаняване в приюти, кастриране, обезпаразитяване и др. Затова само
въз основа на инцидента не можело да се ангажира нейната отговорност. Не бил
доказан механизмът на настъпването на вредите, както и причинно следствената
връзка между поведението на кучето и понесените от ищеца вреди. Съдът не
разпределил правилно доказателствената тежест по делото, тъй като това дали
кучето е безстопанствено следвало да бъде доказано от страна на ищеца, а не от
Общината. Моли се предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се
разноски за въззивната инстанция. Уведомен за въззивната жалба на 03.07.2017г.
и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият по нея Г.И. чрез адв. А.Т. ***, е
депозирал отговор, вх. № 5107717/12.07.2017г. на СРС, с който оспорва същата
като неоснователна, излагайки подробни контрааргументи на въведените с нея
оплаквания и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила в
оспорената си част.
- Насрещна
въззивна жалба, вх. № 5107718/12.07.2017г. на СРС, подадена от ищеца в
първоинстанционното производство Г.Д.И.
чрез адв. А.Т. ***, с която решението се оспорва в отхвърлителната му част.
Излагат се съображения, че с оглед събраните по делото доказателства и
установените от тях понесени от него неимуществени вреди, изразяващи се в болки
и страдания, присъденият от съда размер на обезщетението се явява несправедлив.
Моли се първоинстанционното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част,
а предявеният иск – уважен изцяло. Постъпил е отговор на насрещната въззивната
жалба, вх. № 5127937/30.08.2017г. на СРС, от насрещната по нея страна С.О., в
който се излагат съображения за неоснователността ѝ, като се прави искане
да бъде оставена без уважение, а решението в отхвърлителната му част да бъде
потвърдено.
В проведеното
пред въззивния съд публично съдебно заседание въззивникът-ответник С.О.се
представлява от адв. А. Д., която поддържа подадената от нея въззивна жалба,
съответно оспорва насрещната такава. Позицията си обосновава в хода на устните
състезания, като претендира разноски за заплатената в производството държавна
такса. Въззивникът-ищец Г.И. не се явява, като се представлява от адв. Н.Г.–
АК-Благоевград, който поддържа подадената въззивна жалба и отговора на тази от С.О..
Становището си обосновава в хода на устните състезания, като претендира
разноски по представен списък. Адв. Д. *** адвокатското възнаграждение като
прекомерно. Допълнителни съображения въззивникът-ищец излага и в писмени
бележки, вх. № 17578/07.02.2018г. на СГС.
Софийският
градски съд, като взе предвид подадените въззивни жалби, съдържащите се в тях
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивна
жалба, вх. № 5078011/23.05.2017г. на СРС, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на
оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Насрещна
въззивна жалба, вх. № 5107718/12.07.2017г. на СРС, е подадена в срока по чл.
263, ал. 2 ГПК, от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу
подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения
съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената
проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато
констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
По въззивна жалба, вх. № 5078011/23.05.2017г. на СРС, от С.О.:
Първият
въведен във въззивната жалба довод е свързан с обстоятелството, че не било
доказано С.О.да не е изпълнила ангажимента си за предприемане на съответните
действия за решаване на проблема с бездомните кучета, тъй като приела и
изпълнявала съответната стратегия за това. Съгласно чл. 40, ал. 3 и ал. 4 ЗЗЖ,
Общинските съвети приемат програма за изпълнение на националната програма и
план за действие за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на
съответната община, като кметовете организират изпълнението ѝ и внасят
отчет до Изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на
храните. Безстопанствените кучета се залавят и настаняват в приюти (чл. 41, ал.
1 ЗЗЖ). Според чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ, след обезпаразитяване, кастриране и
ваксиниране в приюта, кучетата се настаняват във временен приют или се връщат
по места. Отговорните за надзора и грижата лица, организациите за защита на
животните или общините обезпаразитяват на три месеца и реваксинират срещу бяс
върнатите по места животни (чл. 49 ЗЗЖ), като вземат мерки за предотвратяване
на агресивното поведение на кучетата към хора или животни (чл. 50, т. 2 ЗЗЖ).
Затова и за вреди, причинени от безстопанствени кучета, отговорност следва да
носи общината по общия ред за непозволено увреждане, на основание чл. 49 вр.
чл. 45, ал. 1 ЗЗД (р.324/28.07.2011г.-гр.д.924/2010г.-ІVг.о.), като
отговорността е обективна (безвиновна). Действително по делото са представени
доказателства, че общината е приела и изпълнява стратегия за овладяване на популацията
на бездомни кучета на територията ѝ. Това обаче не я освобождава от
отговорността за вредите, нанасяни от тези кучета на гражданите, нападани и/или
хапани от тях. Това е така, тъй като целта на всяка една въведена с нормативен
акт правна норма е да поражда съответни полезни за обществото последици,
постигайки определени цели, които в конкретния случай се изразяват в това
жителите на общината да не стават жертви на агресията на популацията от
бездомни кучета (арг. чл. 50, т. 2 ЗЗЖ). Затова и следва да се приеме, че
предприетите мерки по изпълнението на планове и стратегии биха били достатъчни
да освободят общината от отговорност едва тогава, когато се преустановят
инцидентите с нападения на кучета върху хора. Докато целта на закона не бъде
постигната и хората и обществото, чиито интереси следва да брани Общината,
продължават да търпят вреди, същата следва да поеме тежестта да ги обезщетява
по реда на деликтната отговорност. Нещо повече, приложените по делото
доказателства, че и след подаден сигнал за агресивни бездомни кучета в центъра
на село Н. при извършената проверка е заловено само едното от тези кучета,
показва недостатъчната ефективност на конкретните предприети действия. Именно в
задължение на Кмета на Общината е улавянето и изолирането на скитащите кучета –
арг. чл. 35, т. 4 ЗВМД (отм.) вр. § 3, т. 1 ЗВМД. В подкрепа на тези изводи е и
практиката на Върховния касационен съд – опр.
563/20.05.2015г.-гр.д.88/2015г.-ІІІг.о.,
р.183/30.06.2017г.-гр.д.4028/2016г.-ІVг.о. Поради тези причини доводът, че С.О.не
следва да носи отговорност за вредите от нападението, тъй като имала приети и
изпълнявани план и стратегия за овладяване на популациите на бездомните кучета,
не може да бъде споделен.
Неоснователен
е и доводът, че от събраните по делото доказателства не се установявала
причинно-следствената връзка между поведението на кучето и понесените от ищеца
вреди. От показанията на св. Б., разпитан пред първата инстанция, се
установява, че кучето (черно и голямо) е скочило от паркова площ, засилило се е
с лай към каращия велосипед пострадал, като е вдигнало лапите си на багажника
на колелото, при което го е съборило и И. е паднал на земята. Тези показания се
потвърждават от показанията на св. И., която сочи, че черно куче, което от
известно време се е скитало в селото, е нападнало съпруга ѝ, докато е
карал колело, вдигнало е лапи на велосипеда и го е хванало за дрехите, като при
опит да се отбрани И. е паднал на земята. Показанията на двамата свидетели,
противно на твърдяното в жалбата, не се намират в противоречие, а напротив – и
двамата сочат скачане с лапи от страна на куче с едно и също описание и
местоположение върху карания от И. велосипед. И двамата свидетели описват
падането на възрастния мъж от велосипеда именно като следствие от нападението
на кучето. Заключението на вещото лице д-р Д.К.изрично сочи, че уврежданията
биха могли да бъдат получени при падането от велосипед. Това падане се
установява да е последица от внезапното нападение на кучето и негова пряка и
непосредствена последица, поради което следва да се приеме за налична
причинно-следствената връзка между агресията на безстопанственото куче и
телесните увреждания на И., без да е необходимо непосредствено да има настъпило
ухапване и останали следи или рани от същото.
Неоснователен
е и третият аргумент от въззивната жалба, а именно – че не е доказано
нападналото И. куче да е безстопанствено. Настоящият състав на съда намира, че
безстопанствено куче е такова куче, което няма собственик, т.е. касае се за
отрицателен факт, доказателствената тежест за оборване на наличието му е на
насрещната страна, в случая – за ответника С.О., който следва да докаже, че
кучето има собственик. Аргумент за това е нормата на чл. 70, ал. 1 ЗВМД (отм.)
вр. § 3, т. 1 ЗВМД, определяща като безстопанствени животни тези, които са
родени като такива, загубени са или са изоставени от своите собственици, които
не обитават дом, ферма или специално определено за тях място. Следователно, за
да се освободи от отговорност, С.О.е следвало да докаже по делото, че
конкретното черно куче е нечия собственост, като обитава съответен дом, ферма
или отредено за него място. Дори и да се приеме обратното, по делото са събрани
достатъчно доказателства по инициатива на ищеца, които доказват факта, че
нападналото И. куче е безстопанствено. И св. Б., и св. И. сочат, че кучето се е
намирало в паркова площ. Св. И. твърди, че то се намира от известно време из с.
Н., като не е налице каквото и да е доказателство, че кучето има собственик.
Фактът, че то пребивава самó на обществените места в населеното място,
както и това, че е нападнало ищеца на улицата и в близост не е имало човек,
който пряко или косвено да покаже признаци кучето да му принадлежи, е ясна
индиция, че то е безстопанствено (така
р.262/11.05.2010г.-гр.д.1155/2009г.-ІVг.о.).
По
изложените съображения и доколкото други доводи за неправилност на
първоинстанционното решение в осъдителната му част не са въведени, същото
следва в тази си част да бъде потвърдено, а въззивната жалба, подадена от С.О.–
да бъде оставена без уважение.
По насрещна въззивна жалба, вх. № 5107718/12.07.2017г. на
СРС, от Г.И.:
Единственият довод за неправилност на първоинстанционното решение в
подадената жалба се отнася до оспорване размера на присъденото обезщетение с
оглед установените по делото неимуществени вреди изразяващи се в претърпени
болки и страдания.
Съобразно гореизложеното следва да се прецени и какво би било
справедливото обезщетение за така нанесените вреди, а оттам дали районният съд
правилно го е определил. Съгласно ППВС 4-1968г., справедливостта по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица
конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне размера на обезщетението: характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания, загрозявания и т.н.
От изслушаното по делото заключение на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза се установява, че в следствие на нападението от
бездомното куче ищецът е получил три отделни травматични увреждания – счупване
на лява лъчева кост в долния ѝ край, счупване на скафоидната кост и
счупване на лявата бедрена шийка. Вещото лице е посочило, че не може да се
постигне възстановяване на нито една от трите увреждания, тъй като настъпва
намаляване на възможния обем увреждания. За възстановяване на бедрената кост е
използвана протеза, която значително ограничава възможния обем на движенията в
нея. Вещото лице изрично посочва, че до края на живота си пострадалият няма да
може да извършва някои видове движения (клякане, сядане на ниско, сядане с широко
отвеждане на крака навън), поради опасност от изкълчване на протезата. Периодът
за възстановяване на счупването на лъчевата кост е 2-2½ месеца, а на
скафоидната кост – около 3 месеца. За възстановяване на бедрената кост са
необходими между 3 и 6 месеца, при това при липса на усложнения. Болките и
страданията на пострадалия са били интензивни до поставянето на протезата, след
това със средна интензивност, малко по-интензивни през първия месец и
постепенно затихващи към края на възстановителния период. Загубата на някои
видове движения се сочи да остане
постоянна – до края на живота, като е възможна появата на болки при
влошаване на метеорологичното време. При това в съдебно заседание вещото лице е
уточнило, че на около 8-10 години е необходимо подменяне на протезата, като е
възможно да се появи поклащане в походката и ошипявания. Св. И., съпруга на
пострадалия, чиито показания, преценени по реда на чл. 172 ГПК, въззивният съд
също напълно кредитира, операцията на бедрената кост е била забавена заради
приема на кръворазреждащи медикаменти. След операцията не можел да става и да
ходи, а след това трябвало да ползва патерици. Нуждаел се от човек, който да го
обслужва за ставане, за поддържане на лична хигиена, за хранене. Сочи, че вече
не бил в състояние да кара колело и мотор, да се занимава със спорт – йога, да
върши различни дейности по поддръжката на дома. Допълнително се затруднявал от
това, че бил левичар и била счупена именно лявата му ръка. Поради липса на
средства не успели да направят операция на китката му, която и към момента на
даване на показания била подута.
При тези данни съдът намира, че преживените от ищеца болки и страдания
са били сравнително интензивни по характер. Същият е бил нападнат неочаквано на
публично място от агресивно и потенциално опасно животно. Получил е множество
счупвания на кости, за които се е наложило продължително и некомфортно лечение
– оперативна намеса, поставяне на имплантанти, раздвижване, които е ноторно
известно, че са съпътствани от значителни неприятни усещания и болка.
Допълнителен дискомфорт са причинили невъзможността да се придвижва сам, да
обслужва ежедневието и хигиената си, като за това е следвало да разчита на
близки и на трети лица, изпитвайки и смущението от необходимостта да ползва
чужда помощ дори в строго лични елементи от ежедневието и да съзнава
собствената си безпомощност да ги осъществи сам. Допълнително и дълготрайно са
били затруднени двигателните му способности, като ищецът до края на живота си
ще бъде лишен от възможността да спортува, да кара колело и мотор, необходимо е
винаги да внимава, осмисля и прецизира движенията си, за да не се увреди
допълнително. Пострадалият е в напреднала възраст, последиците от която
допълнително засилват вредоносните последици. Намаляла е способността му да
бъде полезен както за себе си, така и за близките си. Всичко това обуславя
размер на обезщетение в завишен размер, който адекватно да може да овъзмезди
претърпените от И. болки, страдания и вредоносни последици. Настоящият състав
на съда намира, че пълният размер на това обезщетение следва да бъде 20000,00
лева, който напълно отговаря на
обективния критерий на справедливостта, преценен съобразно на установените
наранявания, претърпени болки и страдания. Поради това, като е определил този
размер на 10000,00 лева и е отхвърлил частично предявения иск до предявения му
размер от 15000,00 лева, частично от 20000,00 лева, първоинстанционният съд е
постановил в тази си част неправилно решение, което следва да бъде отменено, а
предявеният иск – уважен изцяло в предявената му част, а именно – 15000,00
лева.
По
разноските пред въззивната инстанция:
Съгласно чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е
постановен съдебният акт. Доколкото подадената от С.О.въззивна жалба се
отхвърля изцяло, а тази, подадена от Г.И., се уважава изцяло, право на разноски
има само въззивникът-ищец Г.И.. Същият своевременно е заявил претенция за
такива, като е представен списък по чл. 80 ГПК за адвокатско възнаграждение в
размер на 1000,00 лева и заплатена държавна такса от 79,71 лева. По делото е
доказано заплащането на държавна такса в размер на 100,00 лева, от която, съобразно
принципа на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК, съдът следва да присъди в полза
на въззивника-ищец 79,71 лева. От представения Договор за правна защита и
съдействие се установява договорено и заплатено в брой адвокатско
възнаграждение от 1000,00 лева. Същият не е прекомерен, тъй като от една страна
не е в явна диспропорция с фактическата и правна сложност на делото, в което се
разглеждат два предявени иска и две въззивни жалби, а от друга се различава
незначително от минималния установен и изчислен съобразно защитавания по делото
материален интерес размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ (980,00 лева). Поради
това посочените разноски следва да бъдат присъдени в цялост на въззивника-ищец.
Водим от
горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 116162/11.05.2017г. по гр.д. №
41972/2016г. на Софийския районен съд, І ГО, 28 състав, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Г.Д.И. ***
за заплащане на сумата над 10000,00 лева до пълния предявен размер от 15000,00
лева (заявен като частичен от 20000,00 лева), представляваща обезщетение за
нанесени му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в следствие
от осъществено спрямо него на 18.03.2016г. в село Н., С.О., нападение от
безстопанствено куче, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.О., ЕИК ********, да
заплати, на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, на Г.Д.И., ЕГН **********,
сумата от още 5000,00 лв. (пет
хиляди лева), представляващи обезщетение за настъпилите в неговата правна сфера
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в следствие
от осъществено спрямо него на 18.03.2016г. в село Н., С.О., нападение от
безстопанствено куче и представляваща горницата над присъдените от
първоинстанционния съд 10000,00 лева до пълния размер на предявения иск от
15000,00 лева (предявен като частичен от 20000,00 лева).
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.
ОСЪЖДА С.О., ЕИК ********, да
заплати на Г.Д.И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК,
сумата от 1079,71 лв. (хиляда
седемдесет и девет лева и седемдесет и една стотинки), представляваща разноски
за въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК с касационна жалба, подадена чрез Софийския градски
съд в едномесечен срок от съобщението.
Решението,
на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.