Определение по дело №356/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 71/06.06.2011 г., постановено по гр.д. № 441/2010г., Момчилградският районен съд е отменил Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение №165, том I, рег.№1327, нот.дело №165/2006 г. на нотариус Григор Григоров, регистриран в Нотариалната камара под №459 с район на действие РС-Момчилград, с който А. Б. Х. от Г., У. К. №, е признат за собственик на недвижим имот, находящ се в Г., представляващ по сега действащия план на града УПИ /парцел/ III /трети/, с пл.сн. №839 /осемстотин тридесет и девет/, в кв.74 /седемдесет и четири/, с площ от 586 кв.м., ведно с построената в този имот, двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 65 кв.м., при граници и съседи на имота: север-У. К., юг-УПИ ХІ-840, изток-имот с пл.сн.№843, запада- УПИ ІІ-838. Решаващият съд е осъдил ответниците А. Б. Х. и А. М. Х., и двамата с постоянен адрес в Г., У. К. №3, да заплатят по сметка на Районен съд, гр. Момчилград сумата в размер на 83.62 лв., представляваща държавна такса по делото.

Настоящото производство е образувано по повод депозирани от ответниците в първоинстанционното производство А. Б. Х. и А. М. Х., въззивни жалби. В жалбите са идентични и в тях се твърди, че атакуваното решение е недопустимо, незаконосъобразно, неправилно, недоказано и необосновано. Излагат се доводи за отсъствие на доказателства, установяващи, че завелият делото Н.Х. действително е изпълнявал длъжността прокурор при ОП, гр. К.; за неправилно тълкуване от страна на решаващия съд на разпоредбите на Договора за приятелство между Турция и България, протокола към договора и на Конвенцията за установяване между България и Турция /т.н. Ангорска конвенция/; за несъобразяване с клаузата §3 от ПЗР на Закона за българското гражданство /ДВ. Бр.136/98 г./; за несъобразяване с разпоредбите и на постановление № 226 / 11.11.1992 г. Във въззивните жалби се изтъква, че дори теоретично да се предположело, че процесният имот е частна държавна собственост, то отново неприложима била разпоредбата на § 1 от ЗДЗС / ДВ. Бр. 46/2006 г. в сила от 01.06.2006 г./ доколкото същият спира действието на давността, считано от 31.05.2006 г., а атакуваният нотариален акт бил издаден на 25.05.2006 г., т.е. цели 6 дни преди това изменение да влезе в сила, което според жалбодателите предполагало, че давността е била изтекла до този момент и те са придобили процесния имот на годно правно основание. Твърди се също, че в нотариалната преписка, приета като доказателство по делото се съдържал документ от Областна администрация, гр. К., удостоверяващ, че имотът, визиран в атакувания нотариален акт не е държавна собственост. С оглед изложеното жалбодателите молят настоящата инстанция единствено да отмени изцяло атакуваното първоинстанционно решение на РС, гр. Момчилград, като недопустимо, незаконосъобразно, неправилно, недоказано и необосновано. С въззивните жалби разноски не се претендират.

В надлежния срок по делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата, О. П., гр. К..

В съдебно заседание, жалбодателят А. Б. Х., чрез процесуалния си представител адв. П., поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения. Излага ново обстоятелство, не посочено във въззивната жалба, а именно,че по делото отсъствала идентичност между претендирания в исковата молба имот и този на ответниците, описан в атакувания нотариален акт. Жалбодателят претендира разноски.

В съдебно заседание, жалбодателят А. М. Х., чрез процесуалния си представител адв. Х., поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения. Излага ново обстоятелство, не посочено във въззивната жалба, а именно,че по делото отсъствала идентичност между претендирания в исковата молба имот и този посочен в атакувания нотариален акт. Също претендира присъждане на разноски.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата, О. П., гр. К., оспорва въззивните жалби.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащи правен интерес от това лица, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с разглеждането на искова претенция, с която ищецът - О. П., гр. К., действаща чрез прокурор Н.Х., цели на основание чл.537, ал.3 от ГПК, да бъде отменен Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение №165, том I, рег.№1327, нот.дело №165/2006 г. на нотариус Григор Григоров, регистриран в Нотариалната камара под №459 с район на действие РС-Момчилград, с който А. Б. Х. от Г., У. К. №3, е признат за собственик на недвижим имот, находящ се в Г., представляващ по сега действащия план на града УПИ /парцел/ III /трети/, с пл.сн. №839 /осемстотин тридесет и девет/, в кв.74 /седемдесет и четири/, с площ от 586 кв.м., ведно с построената в този имот, двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 65 кв.м., при граници и съседи на имота: север-У. К., юÒ-УПИ ХІ-840, изток-имот с пл.сн.№843, запада- УПИ ІІ-838, тъй като същият бил постановен в нарушение на закона. Исковата претенция е мотивирана от ищеца с това, че описаният имот представлява частна държавна собственост, и че по отношение на такава собственост за ответниците не е могла и не е изтекла придобивна давност.

Относно допустимостта на исковата претенция , настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че Прокуратурата на РБ следи за спазване на законността, като предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове съгласно разпоредбата на чл.127, т.5 от Конституцията на РБ, и че именно това конституционно право е уредено в разпоредбата на чл.537, ал.З от ГПК. Цитираната разпоредба делегира на прокурора правомощието да предяви иск за отмяна на издаден охранителен акт, което правомощие е изрично и представлява изключение от правилото, че иск за отмяна на нотариален акт не може да бъде предявен самостоятелно. Доколкото всеки порочен охранителен акт засяга обществените отношения и създава правна несигурност в обществените отношения, прокурорът е в правомощията си да прецени, че е налице незаконен охранителен акт и може да иска неговата отмяна. В аспекта на изложеното съдът намира доводите на жалбодателите за недопустимост на атакувания първоинстанционен съдебен акт за неоснователни.

Относно основателността на предявената искова претенция, респективно правилността на атакувания първоинстанционен съдебен акт, съдът съобрази следното :

Не е спорно в производството, че ответниците А. и А. Х. са съпрузи, и че в периода на брачното си съжителстване, а именно на 25.05.2006 г., ВЪЗ ОСНОВА НА ОБСТОЯТЕЛСТВЕНА ПРОВЕРКА, са признати в лицето на съпруга А. Х., за собственици на недвижим имот, находящ се в Г., представляващ УПИ /парцел/ III /трети/, с пл.сн. №839 /осемстотин тридесет и девет/, в кв.74 /седемдесет и четири/ по плана на Г., с площ от 586 кв.м., ведно с построената в този имот, двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 65 кв.м., при граници и съседи на имота: север-У. К., юг-УПИ ХІ-840, изток-имот с пл.сн.№843, запада- УПИ ІІ-838.

Идентичността на описания в исковата молба, принадлежащ на чуждестранното лице- изселник в Р.Турция, С.С.А. , недвижим имот и описания в процесния нотариален акт имот, съдът извлича от приобщените към приетата по делото нотариалната преписка, и издадените на областния управител на област К. и на главния архитект на община Момчилград, по повод искания на ответника А. Б. Х., удостоверения. От техния прочит се установяват, че претендираният от ответника Х. имот, одобрен със заповед № 367/12.12.1988 г. , описан като поземлен имот /ПИ/ 839, за който са отредени УПИ ІІІ- само за 839 и УПИ ІV в съсобственост с ПИ 843, кв.74 по ПУП на гр. Момчилград, е записан в разписния лист към плана на С.С.А., както и че същият имот поради обстоятелството, че собственикът му С.А. е заминал за Р.Турция през 1952 г., е записан и в регистъра на чуждестранните имоти под № 1379 и № 1380. Установява се също, че за имота няма издаден акт за държавна собственост. / л.63 и л.64 от първоинстанционното дело/

Установявайки фактическата обстановка настоящата инстанция следва да очертае правната рамка, която да отговори на основните в спора въпроси, а именно е ли е недвижимия имот, находящ се в Г., представляващ УПИ /парцел/ III /трети/, с пл.сн. №839 /осемстотин тридесет и девет/, в кв.74 /седемдесет и четири/, с площ от 586 кв.м., ведно с построената в този имот, двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 65 кв.м., при граници и съседи на имота: север-У. К., юг-УПИ ХІ-840, изток-имот с пл.сн.№843, запада- УПИ ІІ-838 по ПУП на гр. Момчилград от 1988 г. / заповед № 367/12.12.1988 г./ - ЧАСТНА ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ и като такъв може ли по отношение на него да тече придобивна давност в полза на ответниците Х. и тя изтекла ли е към 25.05.2006 г.

На 18.10.1925 г. между България и Турция са подписани Договор за приятелство, Протокол приложен към Договор за приятелство, а на основание чл.3 от цитирания договор и Конвенция за установяване между България и Турция, известна като Ангорската конвенция. Тези актове са били ратифицирани и са в сила по отношеÝие на държавата ни от 15.08.1926 г. В разпоредбата на чл.2 от цитираната конвенция договарящите страни са приели, че изселниците - турците от България и българите от Турция, ще имат право да ликвидират недвижимите си имоти напълно свободно. Изселниците които не са искали да ликвидират недвижимите си имоти, преди окончателното им заминаване, е трябвало да го направят най-късно в срок от 2 /две/ години от изселването им. Цитираният договор не е бил скрепен със срок на действие, но в конвенцията е предвиден срок на действие от 4 години /чл.11/. А в раздел „В” на протокола към договора е предвидено да останат в собственост на държавата, в чиято територия те се намират, недвижимите имоти от какъвто и да е вид, ако техните собственици са се изселили в периода 5/18.10.1912 г. до подписването му - 18.10.1925 г. - период , който не обхваща процесния. Следващият взаимен акт, уреждащ двустранните правоотношения е Спогодбата между НРБ и РТурция за изселване от НРБ в РТ на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г., в сила от 19.08.1969 г. Спогодбата съгласно нейния чл.14, във вр. с чл.1, урежда въпроса за изселване на български граждани от турски произход, които са в семейни и родствени връзки с бивши български граждани от турски произход, изселили се в РТ до 1952 г. Изложеното означава, че същата касае един бъдещ период и е неприложима по отношение на настоящия казус, в който изселилото се лице е от категорията на тези, направили го до 1952 г. В този период от време, а именно с ДВ.бр.30 / 15.04.1969 г., е обнародвана и влязла в сила от същата дата Наредба за управление на имуществата на чуждестранни лица в страната. Съгласно т. 5 от същата, ако в 18- месечен срок от влизането й в сила /във варианта преди ДВ бр.78/89 г./, собствениците не посочат пълномощници, изпълнителните комитети на народните съвети, които през това време управляват чуждестранните имоти, започват да ги владеят след изтичане на този срок. В производството не се установява, че за имота на чуждестранното лице А. са били посочени и са били регистрирани пред съответния общински народен съвет, пълномощници, поради което държавата в лицето на същите тези изпълнителни комитети е започвала да владее за себе си, считано от 15.10.1970 г. С изтичането на 10-годишния давностен срок държавата е придобила имота. В този смисъл следва да се приеме, че имотът на чуждестранното лице А. е станало държавна собственост с изтичане на течащата в полза на държавата придобивна давност, т.е. към 15.10.1980 г. Установено е в производството, че държавата след придобиване правото на собственост не е издала в своя полза акт за държавна собственост. Но неиздаването на акт за държавна собственост не е еднозначно с твърдението на жалбодателите, че от приложеното от Областната администрация, гр. К., удостоверение било установено, че имотът не е държавна собственост. В удостоверението само е записано, че не е бил издаден акт за държавна собственост, което определено е нещо различно, още повече този акт дори и да беше издаден само би констатирал, с оглед неговия характер, факта на изтеклата придобивна давност в полза на държавата. Действително с ПМС № 226 / 11.11.2992 г., е била отменена цитираната наредба, предписано е деактуване на придобитите от държавата по давност имоти на чуждестранните лица и е предвидено продължаване управлението на недвижимите имоти на тези лица от новосъздадените структури на държавата-общините, но по нареждане на държавата, т.е. в полза на държавата /параграф единствен/. Именно в този период С.С.А., и при това само той, лично или неговите наследници по закон, са могли да се възползват от правните възможности на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, респ. ЗАВОИ, но не и съпрузите А. и А. Х.. Последните не само, че не установяват родствена връзка с А. , но и не твърдят такава, поради което изложения от тях довод в този аспект е напълно неоснователен. В този смисъл поради отсъствие на правоимащи да го възстановят, имотът е останал отново във владение на държавата, която определено го е владяла за себе си, и който съобразно разпоредбата на чл.2, ал.3 от ЗДС / в сила от 01.06.1996 г./, е вече частна държавна собственост. За да формира тези правни изводи съдът съобрази и съществуващата съдебна практика в частност решение № 512/2006 г. по гр.д. № 140/2005 г. на ВКС; решения № 146/14.01.2000 г., пост. по адм.д. № 2692/1999 г. на ВАС, І О; решение № 93/ 77 г. по гр.д. № 2428/ 76 г. на ІГО на ВС.

За да отговори и на вторият основен въпрос, а именно може ли по отношение на тази собственост да тече придобивна давност и дали към 25.05.2006 г. такава е изтекла в полза на жалбодателите, съдът съобрази следното : считано от 01.06.1996 г., по аналогия за противното от разпоредбата на чл. 86 от ЗС, може да бъде придобита по давност частна държавна собственост. Но това по силата на §1 от ЗДЗС /в редакцията му до ДВ бр.105/2006 г./ е възможно само до 31.05.2006 г., т.е един ден не е достатъчен за да изтече 10-годишната придобивна давност по отношение на имот, частна държавна собственост в полза на което й да е трето лице. Т.е. считано от 01.06.1996 г. към 25.05.2006 г. в полза жалбодателите Х. не е изтекла изискуемата се придобивна давност в размер на 10 години по смисъла на чл.79, ал.1 от ЗС, не са им достигнали точно 6 дни. Успоредно и независимо от изложеното настоящата инстанция определено намира, че в производството не е налице изобщо владение по смисъла на цитираната разпоредба на чл.79, ал.1 от ЗС, осъществявано от жалбодателите Х. по отношение на процесния имот. Факта установен от разпитаната по делото св. В.Е., че процесният имот се намира срещу дома на жалбодателя А. Х., и че майка му, а в последствие и той е обработвал съществуващата според свидетелката градината, изобщо не навежда на извод за осъществено придобивно владение върху целия този имот. Такова цялостно владение и намерения за своене съпрузите Х. демонстрират едва от месец май 2006 г., когато предприемат първите постъпки за деклариране на процесния имот, за заплащане на данъци и за снабдяване с акт за собственост. Т.е. евентуално от този период и за в бъдеще същите могат да претендират владение, годно да ги направи собственици, и при това при отпадане на ограничението по цитирания вече §1 от ЗДЗС.

Изложеното до тук обосновава правилността, с оглед крайния му резултат, на атакуваното първоинстанционно решение. Изграденият извод налага потвърждаването му по изложените по-горе съображения.

Водим от горното съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 71 / 06.06.2011 г. , постановено по гр.д. № 441/ 2010 г. по описа на Момчилградския районен съд.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.