Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.07. 2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав
в
публичното заседание на девети юни
през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина
Първанова
и
прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 10314
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 131012 от 24.06.2020 г. по гр.д.№ 9221 по
описа за 2019 г. на СРС, Трето ГО, 88-ми състав се : ОСЪЖДА А.К.Д. да заплати на Р.В.Х., следните суми:
-сумата от 1650 лв. - представляваща
незаплатено наемно възнаграждение за
периода 01.03.2017 г. – 31.01.2018 г. по сключен между страните договор за наем
от 29.02.2016 г. за имот, находящ се на адрес ж. к. ******,
ведно със законната лихва върху тази сума от 14.02.2019 г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния претендиран
размер от 3300 лв. и за периода 01.04.2016 г. – 28.02.2017 г.;
-сумата от 1044.12 лв., дължима сума за
заплатени от наемодателя консумативни
разходи на „Топлофикация София“ ЕАД, Софийска вода АД и ЧЕЗ Електро
България АД за периода 01.03.2016 г. – 28.02.2018 г. във връзка с договор за
наем от 29.02.2016 г. за имот, находящ се на адрес ж.
к. ******, ведно със законната лихва върху тази сума от 14.02.2019 г. до
окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния претендиран размер от 1400.05 лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответницата пред СРС - А.К.Д. като
решението се обжалва в частта, в
която ответницата- въззивница е била осъдена да заплати
сумата в размер на 1 650, 00 /хиляда шестстотин и петдесет/ лева наем за
периода 01.03.2017 г. до 31.01.2018 г. ведно със законната лихва, както и
сумата в размер на 1 044, 12 /хиляда и четиридесет и четири/ лева и
/дванадесет/ стотинки консумативни разходи, ведно със законната лихва. Излагат
се доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон,
включително при обсъждане на събраните по делото доказателства. Сочи, че
единственото доказателство, което обсъдил СРС бил договора за наем от
28.02.2016 г.; всички останали били игнорирани. Счита, че неправилно СРС бил
приел за недопустими свидетелските показания по отношение плащането на наемната
цена за периода 01.03.2017 г.-
31.01.2018 г. като посочил, че липсва установяване ищецът Х. да е отказвал
съставяне на разписки за получените суми. Точно обратното било установено от
показанията на свидетелите Д.и Т.. Свидетелят Т. бил посочил, че той лично е
платил наема за м.03.2017 г., когато ищецът бил посетил дома му в гр. Стара
Загора. През м.11.2017 г. свидетелят Т. бил платил 3 месечни наемни вноски
наведнъж. Това било сторено, тъй като ответницата била в болница. Тъй като
ищецът отказал съставяне на документи при плащанията „заради данъците“,
свидетелските показания били допустими. Плащането без издаване на документ се
потвърждавало и от Вайбър комуникацията между ищеца и
свидетеля Т.. Изводите на СРС по отношение но този документ били неправилни.
Сочи се, че този документ не бил оспорен нито за авторство, нито по съдържание
от страна на ищеца. Аналогични доводи се излагат и по отношение плащането на
разходите за консумативи. Неправилно СРС бил посочил, че в договора за наем е
налице клауза по силата на която разходите за консумативи се плащат от
наемодателя, а след това сумите се възстановяват от наемателя; такава клауза не
била уговорена. СРС не бил съобразил и документа, удостоверяващ плащането от
страна на ответницата за м.07.2017 г. Твърди се и неизпълнение на договора за
наем от страна на ищеца, тъй като уговорката била жилището да се ползва само от
наемателката. В случая, обаче, жилището се ползвало през целия период и от
ищеца. Затова отговорността за консумативите следвало да се понесе поравно. Тъй
като ответницата дълъг период от време била в болница, то натрупаните
консумативи били вследствие на това, че ищеца живеел в жилището. Освен това
противно на соченото от ищеца, страните по спора били живели на семейни начала
поради което при изпадането на ответницата в тежко здравословно състояние за
периода м.10.2016 г. до м.04.2017 г. и от средата на м.11.2017 г. до 28.02.2018
г., плащането на консумативите от страна на ищеца представлявало изпълнение на
нравствен дълг. При това положение била налице хипотезата на чл.55, ал.2 ЗЗД,
което възражение в този смисъл, изобщо не било обсъдено от съда. Следвало да се
има предвид и обстоятелството, че договорът за наем е прекратен поради изтичане
на срока, а не поради неизпълнение от страна на наемателката. Действително, в
поканата за предаване на ключовете от жилището имало претенция за неплатен
наем. Сочи, че по делото било установено, че ответницата е платила почти всички
наемни вноски. В предизвестието нямала искане за заплащане на консумативи.
Последното се правело след влошаване на отношенията между страните и успешно проведеното
от ответницата дело по ЗЗДН. Освен това от показанията на свидетеля Т. се
установило, че ищецът е взел папката, в която се намирали документите за
плащане на консумативите и се бил възползвал от тези документи. Това било
станало преди ответницата да освободи жилището. Затова и приложимо било
правилото на чл.165 ГПК.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго с което обективно съединените искове да бъдат
отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е
постъпил отговор от въззиваемия ищец в производството
пред СРС - Р.В.Х..
В хода по същество излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение
в частта, в която претенциите му са уважени. Налице били предпоставките на
чл.232, ал.2,предл.1 и 2 ЗЗД. Сочи, че СРС се бил произнесъл по доводите и
възраженията на страните. Без значение по спора било дали ответницата е
ползвала имота или не, наемна цена се дължала. Единствено при неизпълнение на
договорното задължение на наемодателя да осигури безпрепятствено ползване на
вещта от наемателя по нейното договорено предназначение, съществувала
възможност за съответния период да бъде намалена наемната цена или наемателят
да развали договора – чл.230, ал.2 ЗЗД. Сочи, че престоят за лечение в болница
в случая не бил свързан с нарушаване на безпрепятствено ползване на вещта.
Ответницата не била доказала при условията на пълно и главно доказване, че не е
обитавала жилището след м.11.2017 г. поради нанесен побой от страна на
наемодателя. Не се установило след м.11.2017 г. да е бил възпрепятстван достъпа
до ползваната вещ на наемателя. Косвени доказателства в подкрепа тезата на
ищеца били представени по делото. В резултат на поканата за връщане на вещта,
ответницата била платила наема за м.02.2018 г., което също било признание, че е
обитавала жилището. Без значение било дали ответницата е живяла на фактически
начала с ищеца или с трето лице. Правилно СРС бил приел, че са недопустими
свидетелски показания за доказване на плащането като се арг.
с чл.164, ал.1,т.4 ГПК и съдебна практика на ВКС. Правилно СРС не бил
кредитирал Вайбър кореспонденцията доколкото не се
установило авторството. Освен това коментарът „да ама майка ти няма бележки“ не
следвало да се цени като извънсъдебно признание, защото не представлявало
изрично признание на неблагоприятен факт. Погасяването на задълженията за
консумативи също било недопустимо да се установява със свидетелски показания като
се арг. с чл.164, ал.1,т.4 ГПК. Не било доказано и,
че документите за плащане на консумативите са взети от ищеца. Правилно била
възприета от СРС уговорката досежно плащането на консумативите. Разпоредбата на
чл.55, ал.2 ЗЗД не била приложима, тъй като касаела хипотези на извъндоговорна
отговорност. Сочи, че представените фактури и фискални бонове към тях за
извършено плащане на консумативи не били оспорени от ищеца. Затова ответницата
следвало да възстанови тяхната стойност. Претендира
разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата
е била уведомена на 14.07.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 23.07.2020 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, постановено от СРС и което се обжалва,
предявените срещу въззивника /ответник/ искове са били частично уважени;
следователно налице е правен интерес от обжалване.
Въззивната
жалба е допустима.
В частта, в
която е прието, че претенциите на ищеца са неоснователни, решението като
необжалвано е влязло в сила.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени искове
на основание чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД вр. с чл.232,
ал.2,предл.1 и 2 ЗЗД.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че плащането на наемната цена за периода 01.03.2017 г.- 31.01.2018 г. по
сключения между страните договор за наем от 29.02.2016 г., е недопустимо да се
доказва със свидетелски показания като се е аргументирал със забраната по
чл.164, ал.1,т.4 ГПК. В производството не се установило да са налице
изключенията, които да позволяват преодоляване на тази забрана – 1./липсва
изрично съгласие на ищеца по реда на чл. 164, ал. 2 ГПК и 2./ не се установява
по делото при условията на пълно и главно доказване ищецът да е отказал
съставянето на разписки за получени суми. Затова и съдът не е кредитирал
показанията на свидетеля Д.. В частта им относно обстоятелството дали
наемодателят отказвал съставянето на разписки, СРС приел, че същите имат
производен характер и преразказвали чутото от ответника. СРС не е кредитирал и
представената Вайбър кореспонденция на л.49 от
делото, защото не се установило авторството по отношение на лицето посочено
като R.. Липсвали доказателства съобщението да е подписано с
КЕП по реда на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП. Този документ имал характер на неподписан
частен документ. Освен това коментарът „да ама майка ти няма бележки“ не
следвало да се цени като извънсъдебно признание, защото не представлявало
изрично признание на неблагоприятен факт. Без значение по спора било дали
ответницата е ползвала имота или не, наемна цена се дължала. Единствено при
неизпълнение на договорното задължение на наемодателя да осигури
безпрепятствено ползване на вещта от наемателя по нейното договорено
предназначение, съществувала възможност за съответния период да бъде намалена
наемната цена или наемателят да развали договора – чл.230, ал.2 ЗЗД. Ответницата
не била доказала, че престоят за лечение в болница в случая не било свързано с
нарушаване на безпрепятствено ползване на вещта. Ответницата не била доказала
при условията на пълно и главно доказване, че не е обитавала жилището след
м.11.2017 г. поради нанесен побой от страна на наемодателя. Не се установило
след м.11.2017 г. да е възпрепятстван достъпа до ползваната вещ на наемателя.
Косвени доказателства в подкрепа тезата на ищеца били представени по делото. В
резултат на поканата за връщане на вещта, ответницата била платила наема за
м.02.2018 г., което също било признание, че е обитавала жилището. Без значение
било дали ответницата е живяла на фактически начала с ищеца или с трето лице.
Затова и претенцията по чл.232, ал.2,предл.1 ЗЗД е
уважена за сумата в размер на 1650 лв. Главницата е присъдена ведно със
законната лихва от 14.02.2019 г. до окончателното плащане. Относно претенцията по чл.232, ал.2,предл.2 ЗЗД СРС е приел, че също
важи забраната на чл.164, ал.1,т.4 ГПК като е препратил към мотивите си относно
претенцията за наемна цена. Консумативите се дължали до прекратяването на
наемното правоотношение. От ответницата не било доказано, че документите за
плащане на консумативите са взети от ищеца. Уговорката била плащането да се
извършва от наемателя след представяне на разходно-покривни документи за тях от
страна на наемодателя, т.е. уговорката била наемодателят да заплаща
задълженията си по договорите сключени с трети лица за консумативни разходи, да
представя разходни документи на наемателя и той да му възстановява платените
суми. Разпоредбата на чл.55, ал.2 ЗЗД не била приложима, тъй като касаела
хипотези на извъндоговорна отговорност. Писмените
доказателства – фактури и фискални бонове към тях за извършеното плащане били представени от наемодателя,
съобразно уговореното в договора и не
били оспорени от ищеца. Тези доказателства установявали плащането от страна
на наемодателя и следвало да му бъдат възстановени от наемателя. Съобразно
представените документи задължението на ответницата възлизало на 1044,12 лв. за
периода 01.03.2016 г.- 28.02.2018 г. Главницата е присъдена ведно със законната
лихва от 14.02.2019 г. до окончателното плащане.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
По доводите
във въззивната жалба:
Видно от отговора по исковата молба ответницата е
посочила, че е живяла на семейни начала с ищеца. Посочено е, че независимо от това
ежемесечно е заплащала дължимия наем, но ищецът е отказал да й дава разписки;
отказал и сумите да се извършват по банков път. Няколко пъти била плащала наема
пред свидетели. Сочи, че през м.11.2017 г. от ищеца й бил нанесен побой поради
което напуснала наеманото жилище. Върнала се на 10.01.2018 г., за да прибере
вещите си, когато отново й бил нанесен побой. В интернет кореспонденция между
ищеца и сина на ответницата, първият доволно заявил, че ответницата му е
плащала, но нямала документи за платените наеми. Освен това имотът й бил
отдаден под наем изцяло, а жилището се обитавало и от ищеца. Затова счита, че
следва да дължи половината от наемна и консумативните разходи. Сочи, че не е
обитавала жилището за периода от края на м.10.2016 г. до края на м.04.2017 г.
през който период поради заболяване била в болница, а след това при родителите
си в гр.Стара Загора. През този период жилището се обитавало само от ищеца и
ако имало натрупани консумативи, то те се дължали от него. Поради нанесения й
побой също така не била обитавала жилището от средата на м.11.2017 г. до
28.02.2018 г. В този период също не следвало да дължи стойността на
консумативите, тъй като не тя била потребител. Сочи, че в периодите, в които е
живяла в жилището е плащала консумативите, но тъй като партидите се водели на
ищеца, то и документите за плащане били на негово име. Тъй като с ищеца живели
в едно домакинство, то разписките за плащане били на място, достъпно и за
двамата. Ищецът взел тези документи, като при ответницата бил останал само
един. Дори плащанията да били сторени от страна на ищеца, то това било
направено в изпълнение на нравствен дълг.
Видно от представения с отговора по исковата молба,
отговор на нот.покана на ищеца, Д. е посочила, че наемната
цена с изключение на тази за м.02.2018 г. е платена. От представения
констативен протокол се установява, че наемната цена за м.02.2018 г. е платена
с предаването на ключовете от жилището / по отношение на наемната цена за
м.02.2018 г. решението на СРС е влязло в сила/.
Относно обстоятелството, че страните по спора са
живели на семейни начала са ангажирани доказателства, а именно: в
постановлението за отказ да се образува досъдебно производство от 16.01.2018 г.
е посочено, че ищецът Р.Х. и ответницата до този „конфликт“ /състоял се на 12.11.2017 г. / са живели на семейни
начала независимо от сключения помежду им договор за наем. Х. е посочил, че
след 04.12.2017 г. Д. не се е прибрала в жилището и Х. не знае къде се намира
тя. Обяснения, че Х. и Д. са живели на семейни начала е дала и К.В.Л., за която
се установява, че е роднина на ищеца /негова сестра/. Прокурорът Д.С.е
посочила, че представеното съдебно-медицинско удостоверение сочи на травматични
увреждания при Д., но същите били причинили временно разстройство на здравето,
неопасно за живота.
Следва да добавим, че за периода 13.11.2017 г. до 26.11.2017 г. е представен болничен лист за
временна нетрудоспособност поради претърпяна от Д. злополука – нетрудова,
вследствие на която същата е получила травма на гръдния кош/л.82/.
Относно упражненото от страна на ищеца върху
ответницата домашно насилие е налице влязло в сила съдебно решение № 48101 от
11.10.2018 г., постановено от СРС, Трето ГО, 149-ти състав по гр.д.№ 3236 по
описа за 2018 г. Видно от същото /л.98 по делото пред СРС/ констатирано е, че на 10.01.2018 г. между 21.30 ч и 23.00
ч. Х. е извършил домашно насилие спрямо Д. като й е нанесъл побой, удари с ръце
и крака. Заплашил я е, че ще я убие. Въз основа на показанията на свидетеля Е.СРС
е приел за доказани твърденията на молителката /в производството по ЗЗДН/,
който свидетел е заявил, че Х. е нанесъл няколко удара и ритника върху Д., след
което тя видимо е накуцвала. Затова и съдът е приел, че молбата за оказване на защита
от домашно насилие, е доказана като е задължил Р.Х. да се въздържа от
извършване на домашно насилие по отношение на А.Д.. Въззивната инстанция е
доразвила мотивите на СРС като е посочила, че по преписката, образувана от
служба „Военна полиция“ към Министерство на отбраната, Х. е направил извънсъдебно признание за наличието на фактическо
съпружеско съжителство с Д..
Следователно дадените от свидетеля Л., разпитан на
страната на ищеца и негов зет, показания, че след отдаването на жилището под
наем на ответницата, Х. се е пренесъл да живее при майка си в ж.к. „Хаджи
Димитър/ е в противоречие от приетото от съда в горецитираните две съдебни
решения, поради което в тази им част не следва да бъдат кредитирани.
Съдебното решение, постановено в производството по
ЗЗДН е прието по делото, но не е намерило място в мотивите на обжалваното
решение. Затова и е неправилен извода на СРС, че ответницата не била доказала
при условията на пълно и главно доказване, че същата не е обитавала жилището
след м.11.2017 г. поради нанесен побой от страна на наемодателя, както и, че
след м.11.2017 г. е бил възпрепятстван достъпа й до ползваната вещ. Представеното
постановление за отказ да се образува досъдебно производство, СРС е цитирал
превратно, както беше вече посочено по-горе, самият Х. е заявил, че след
04.12.2017 г. не знае местоположението на наемателката.
Наред с това видно от протокола, съставен за
публичното съдебно заседание, състояло се на 19.11.2019 г. свидетелските
показания на страната на ответницата са били допуснати и за установяване на
обстоятелствата „по каква причина е била принудена да напусне жилището,
периодите, които не е обитавано и по каква причина и дали е било обитавано от
ищеца, както и дали е обитавано съвместно“, виж л.63 по делото пред СРС.
Депозираните свидетелски показания за тези обстоятелства са извън обхвата на
забраната на чл.164, ал.1,т.4 ГПК на която първоинстанционния съд се е позовал.
Съгласно раздел Трети, чл.3 от договора от 29.02.2016
г., наемодателят се е задължил да осигурява на наемателя за срока на договора
спокойно и необезпокоявано ползване на имота.
В случая ответницата се е позовала на нарушение на
това задължение на наемодателя /ищец/ в срока по чл.131 ГПК. Противно на
изнесеното от СРС в мотивите, му това възражение на ответницата е доказано.
От представените болнични листове /л.77 и следв по делото пред СРС/ е видно, че за периода 12.12.2016
г.- 10.01.2017 г. , 11.01.-09.02.2017 г., 10.02.2017 г.- 11.03.2017 г.,
12.03.2017 г.- 10.04.2017 г. и от
11.04.2017 г.- 27.04.2017 г. ответницата е ползвала отпуск поради временна
нетрудоспособност.
За периода 17.11.2017 г.- 01.12.2017 г., 02.12.2017
г.- 29.12.2017 г. , 01.01.2018 г.- 23.01.2018 г.
ответницата също е ползвала отпуск поради временна нетрудоспособност.
Видно от показанията на свидетеля Т., майка му
/ответницата/ е получила инсулт зимата на 2016 г. като през периода в който е
била болна тя не е била в апартамента,
защото е била тежко болна и е била в болница. След изписването й от болницата е
отишла в гр.Стара Загора, за да се грижат близките й за нея.
При това положение наемателката не е ползвала жилище
по предназначение.
Освен това действително, уговорено е наемателката да
ползва целия имот. С оглед гореприетото, че страните
са живели на семейни начала в същото това жилище, то Д. не е ползвала обекта
самостоятелно. Това се потвърждава и от показанията на свидетеля Т., който е
син на ответницата: „майка ми живееше там с Р., идвал съм много пъти в това
жилище, той е бил вътре, виждал съм дрехите му, преспивал е там, което ме
навежда на мисълта, че той е живял там“.
Въззивната инстанция приема, че неправилно СРС не е кредитирал
представената с отговора по исковата молба кореспонденция по Вайбър проведена между ищеца и сина на ответницата:
Видно от отразеното в съдебния протокола, обективиращ извършените от съда и страните процесуални
действия в публичното съдебно заседание, състояло се на 19.11.2019 г./л.62 и следв. пред СРС/, кореспонденцията не е била оспорена от
ищеца.
В случая електронният документ
е бил
възпроизведен върху
хартиен носител. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр.1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител,
като препис, заверен от страната.
Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 77 ОТ 17.03.2015 Г. ПО ГР. Д. № 2040/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Ето защо
възраженията на въззиваемия, направени за първи път с
отговора по въззивната жалба и представляващи
дословно копиране от мотивите на СРС, срещу
доказателствената стойност на представената на хартиен носител
електронна кореспонденция, освен преклудирани, са и
неоснователни.
В тази електронна кореспонденция, противно на приетото
от СРС, се съдържа извънсъдебно признание на ищеца, както по отношение на
нанесения от него побой върху ответницата, така и, че наемателката му е платила
дължимите наемни вноски- „да ама майка ти няма бележки“, виж л.49 по делото
пред СРС.
Тази кореспонденция потвърждава и изнесеното в
показанията на свидетеля Т., че документите за плащане са се намирали в папка в
жилището, която папка при изнасяне на багажа на наемателката, не е била
констатирана като налична.
Относно
претенцията по чл.232, ал.2,предл.2 ЗЗД:
С
оглед уговореното в Раздел Четвърти, чл.1 от договора за наем от 29.02.2016 г. наемателят
е поел задължение за заплащане на всички консумативни разходи, свързани с
ползването на обекта- разноски за ел. енергия, отопление, топла и студена вода
по условията и реда на сключените договори с търговските дружества,
предоставящи услугите при представяне на разходно-покривни документи за тях от
страна на наемодателя.
Така уговорена клаузата означава, че сумите се
заплащат от наемодателя, който предявяване на наемателя разходно-оправдателните
документи за плащане.
По делото, обаче, липсват доказателства, а и няма
твърдения от страна на ищеца, че е предявил за плащане сметките на
наемателката. Това е и индиция защо фискалните
бонове, удостоверяващи плащането се намират в негово държане.
Наред с това в показанията си свидетеля Л. сочи, че
всъщност консумативите били плащани от майката на ищеца, а последния й бил
възстановявал парите, което пък е в противоречие с уговореното в Раздел
Четвърти, чл.1 от договора за наем от 29.02.2016 г.
От друга страна, установи се по делото, че в голяма
част от претендирания период наемателката не е
обитавала наетото от нея жилище; същото е било обитавано от наемодателя /ищец/.
Наред с това от представената с отговора по исковата
молба разписка от 09.10.2017 г. се установява, че ответницата е заплатила
стойността на ел.енергията за периода от 05.08.2017 г. до 04.09.2017 г. в
размер на 21,35 лв./л.48 по делото пред СРС/, който документ също не е намерил
място в мотивите на СРС.
При така обсъдените от въззивната
инстанция доказателства и доказателствени средства в
тяхната съвкупност, се достига до извода, че ищецът не е доказал претенциите си
по основание и размер поради което, обжалваното решение като неправилно ще
следва да бъде отменено, в частта, предмет на въззивната
жалба.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора на обжалваното решение е неправилно
и в частта за разноските. Последните се следват така:
На ищеца
разноски не се следват. Затова и обжалваното решение в частта, в която са
му присъдени разноски в размер на 594,99 лв. ще следва да бъде отменено.
На
ответницата разноски се следват в размер
на 550 лв. СРС е присъдил разноски в размер на 234,73 лв. или такива ще
бъдат доприсъдени в размер на 315,27лв.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивницата разноски се следват. Такива са сторени в
размер на 393,88 лв., от които държавна такса за въззивно
обжалване в размер на 53,88 лв. и адв.възнаграждение
в размер на 340 лв. до който размер претенцията е доказана /а не както се
претендира в размер на 500 лв./.
На въззиваемия разноски не се следват.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 131012 от 24.06.2020 г. по гр.д.№ 9221 по
описа за 2019 г. на СРС, Трето ГО, 88-ми състав, в частта, в която се : ОСЪЖДА А.К.Д., ЕГН **********, да заплати на
Р.В.Х., ЕГН **********, следните суми:
-сумата от 1650 лв. - представляваща незаплатено наемно възнаграждение за периода 01.03.2017 г. – 31.01.2018 г. по
сключен между страните договор за наем от 29.02.2016 г. за имот, находящ се на адрес: ж. к. ******, ведно със законната
лихва върху тази сума от 14.02.2019 г. до окончателното изплащане;
-сумата от 1044.12 лв., дължима сума за
заплатени от наемодателя консумативни
разходи на „Топлофикация София“ ЕАД, Софийска вода АД и ЧЕЗ Електро
България АД за периода 01.03.2016 г. – 28.02.2018 г. във връзка с договор за
наем от 29.02.2016 г. за имот, находящ се на адрес ж.
к. ******, ведно със законната лихва върху тази сума от 14.02.2019 г. до
окончателното изплащане, както и в
частта за разноските, присъдени в полза на Р.В.Х. в размер на 594,99 лв.
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, предявените от Р.В.Х., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:***-адв.И.М., срещу А.К.Д., **********, съдебен
адрес: ***- адв. И.И., искове
по чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД вр.
с чл.232, ал.2,предл.1 и 2 ЗЗД, за заплащане
съответно на: -сумата от 1650 лв. – за
която се твърди от ищеца, че представлява незаплатено наемно възнаграждение за периода 01.03.2017 г. – 31.01.2018 г. по
сключен между страните договор за наем от 29.02.2016 г. за имот, находящ се на адрес: ж. к. ******, ведно със законната
лихва върху тази сума от 14.02.2019 г. до окончателното изплащане; сумата от 1044.12 лв., за която се сочи
да са заплатени от наемодателя консумативни
разходи на „Топлофикация София“ ЕАД, Софийска вода АД и ЧЕЗ Електро
България АД за периода 01.03.2016 г. – 28.02.2018 г. във връзка с договор за
наем от 29.02.2016 г. за имот, находящ се на адрес ж.
к. ******, ведно със законната лихва върху тази сума от 14.02.2019 г. до
окончателното изплащане, като неоснователни
и недоказани.
ОСЪЖДА Р.В.Х., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.И.М., да заплати
на А.К.Д., **********, съдебен
адрес: ***- адв. И.И., сумата в размер 315,27 лв.- представляваща
доприсъдени разноски пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА
Р.В.Х., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.И.М., да заплати на А.К.Д., **********,
съдебен адрес: ***- адв. И.И., сумата в размер на 393,88 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.