Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.09.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети юни през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БИЛЯНА К.
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 11823 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 29.11.2017 год., постановено по гр.дeло № 53135/2014 г. на СРС, І Г.О., 30 състав, са отхвърлени предявените от М.П.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, мецанин, чрез адв.Р.П., срещу А.Б.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за сумата от 2362 лв., представляваща
изплатена от ищеца издръжка за периода 05.05.2010 г.-
31.08.2011 г., относно общото дете на страните- М.М.Т.,
в изпълнение на сключена съдебна спогодба на 27.11.2006 г. по гр.д.№ 1341/2006
г. по описа на СРС, 87 състав и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за
сумата 862 лв.- обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази
сума от 05.06.2010 г.-18.12.2013 г.
Срещу решението на СРС, Г.О., 30 с-в е постъпила въззивна жалба от М.П.Т., подадена чрез пълномощника адв.Р.П., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това
да бъде постановено друго, с което предявените искове с правно основание чл.55,
ал.1 пр.3 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, бъдат уважени изцяло, като основателни и
доказани. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата
страна- ответник А.Б.А., оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирано
по делото писмено становище по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца М.П.Т.
срещу ответницата А.Б.А., обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.55,
ал.1 пр.3 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника във
връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за неоснователност на исковите претенции с правно
основание чл.55,
ал.1 пр.3 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД и недължимост
на вземането, предявено с тях, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са общи, а
по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съдът приема, че в разпоредбата на чл.55,
ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат
разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на
доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в
този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/. Фактическият състав на
разпоредбата на
чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, включва престиране
на претендираното на съществуващо валидно основание към момента на
извършване на престацията и последващо отпадане на основанието
с обратна сила - поради унищожаемост, разваляне на договора
или настъпване на прекратително условие / съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС 1/1979 г. /. Ето защо и основателността на претенцията на ищеца за заплащане от
страна на ответницата по предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД на сумата от 2362 лв. на отпаднало основание, се предпоставя от установяване при условията на пълно
и главно доказване на следните факти:
плащане на процесната сума на валидно основание към момента на извършване
на престацията и последващо
отпадане на основанието с обратна сила. Съдът приема, че фактите, подлежащи
на установяване са: даване на
нещо от страна
на ищеца, получаване на същото
от страна на ответника, отпадане
с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно
разпоредбата на чл.154 от ГПК в тежест на
ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест
на ответника е да докаже наличие
на основание за задържане на
сумата, а при липсата на такова
- че е върнал полученото. В процесния случай, съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че ищецът не е доказал посочените по-горе две предпоставки,
които подлежат на доказване от негова страна. От представените по делото
доказателства съдът приема, че не би могло да се приеме за установено по
несъмнен начин обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответницата сумата от
2362 лв., представляваща дължима от него издръжка за времето от 05.05.2010 г. до 31.08.2011 г.
за дъщеря му М.М.Т.. От представените от страна на ищеца преводно
нареждане и вносни бележки не се установява по безспорен начин обстоятелството,
че сумите посочени в тях, като издръжка за М.Т.са постъпили по банковата сметка
на ответницата А.Б.А., респективно че същите са получени от нея. Това
обстоятелство не се установява по несъмнен начин и от показанията на
разпитаните по делото свидетели. Т.е в настоящия случай ищецът М.Т., чиято е
била доказателствената тежест по предявения от него
иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД не е установил факта на
плащането на сумата от 2362 лв. за исковия период от време и получаването на процесната сума от страна на ответницата. В настоящия
случай, недоказването на релевантните факти и на приложимия фактически
състав следва да бъде отнесено
във вреда на ищеца, който
съгласно принципа за разпределяне на доказателствената тежест, дължи установяване
на фактите, които твърди, че
са се осъществили
и които обосновават претендираното
в настоящето
исково производство вземане.
На следващо място съдът приема,
че основателността на претенцията на ищеца е обусловена
от установяване на елементите на
фактическия състав на разпоредбата на чл.55, ал.1,
пр.3-то от ЗЗД, в чиято хипотеза е предявена, а именно- обогатяване на едната страна, изразяващо се в придобиване на имуществена облага и обедняване на другата
страна, връзка между тях, отпадане
на основанието за преминаване на имуществени блага от патримониума
на обеднелия в този на обогатилия
се. В настоящия
случай липсата на доказателства
за неоснователно разместване на блага в правните сфери на страните
обосновава извод за неоснователност на исковите претенции. При иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника е да установи, че
е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото от
него. Във фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД под ,,получаване”, респективно ,,даване” на нещо се има предвид фактическо действие, а не
правно действие- ,,придобиване”, респективно
,,престиране”, затова
от значение е установяването на фактическа власт върху имуществената облага от
получателя й, а не придобиването от него на права върху облагата. Правно
значими в разглеждания спор са единствено фактите на даване и получаване на процесната сума, а те не са установени по безспорен начин
по делото от страна на ищеца, поради което предявените искове с правно основание чл.55, ал.1 пр.3-то от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД се явяват неоснователни и недоказани, и като такива, правилно са
били отхвърлени от първоинстанционния съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските във въззивното производство:
С
оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се
следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата
страна- ответник, следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство в размер на
сумата от 500 лв., представляващи уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 07.06.2019
год.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.11.2017 год., постановено по гр.дeло №
53135/2014 г. на СРС, І Г.О., 30 състав.
ОСЪЖДА
М.П.Т., ЕГН **********,***, да заплати на
А.Б.А., ЕГН **********,***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 500 лв. /петстотин лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.