Р Е Ш Е Н И Е
№ 105
гр. Перник, 05.04.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на седми март през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 85 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
1433/20.12.2018 г., постановено по гр.д. № 6541/2017 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник, първоинстанционният съд е уважил претенцията на „Форс 1990“ ЕООД,
с ЕИК: ********* с правно основание по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД против Ч.С.Е., с
ЕГН: ********** като е осъдил ответника да заплати в полза на ищеца сумата от
5000 лева, представляваща част от вземане, заявено в пълен размер от общо
61 328 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищцовото
дружество вследствие на унищожаване от страна на ответника на два броя
резервоари и тръбна инсталация, собственост на ищеца.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил Ч.С.Е.
да заплати на ищеца сумата от общо 900 лева – разноски в производството за
държавна такса, възнаграждение на вещи лица и адвокатско възнаграждение.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 789/10.01.2019
г. от Ч.С.Е. чрез
процесуалния му представител – адв. В.Ф., с която същото се
оспорва изцяло. Излагат се съображения, че последното е неправилно поради
противоречие с материалния закон, необосновано и постановено при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че районният съд не е обсъдил
всички, наведени от жалбоподателя в производството пред него, доводи и
възражения, нито всички събрани по делото доказателства, поради което решението
било немотивирано. На следващо място се посочва, че от доказателствения
материал не се установявали елементите на фактическия състав на деликтната
отговорност по чл. 45 от ЗЗД. В тази връзка се акцентира върху обстоятелството,
че нямало извършено деяние от страна на ответника Е. като същият нямал и
задължение да съхранява процесните вещи след дата 31.05.2016 г. Оспорва се
твърдението на ищеца, че в представения по делото „Протокол за установяване на
факти от 02.06.2016 г.“ се съдържало „признание“, че ответникът е унищожил
вещите. В тази връзка се твърди, че същите се намирали в неохраняем имот, което
се доказвало от събраните свидетелски показания. От своя страна се оспорват
свидетелските показания, депозирани от свидетелите на ищцовата страна, поради
наличие на свързаност между тях и дружеството. На следващо място се оспорва и
наличието на противоправност в поведението на ответника, доколкото евентуално
настъпили за ищеца вреди се дължали единствено на неговото собствено
бездействие. Акцентира се върху обстоятелството, че последният сам не е
изпълнил в срок договорното си задължение за премахване на процесното
оборудване от имота на ответника, поради което не можел да черпи права от
собственото си неправомерно поведение. В тази насока се излагат и аргументи, че
рискът от погиване на процесните вещи се носел само от ищеца. Уточнява се и че
дружеството не е уведомило ответника за никакви обстоятелства, които са го
възпрепятствали да премахне вещите в срок, нито е поискало уговарянето на друг
срок за това. Възразява се и срещу извода за наличие на причинни връзка между
претендираната вреда и поведението на ответника, тъй като не било доказано нито
кой е демонтирал вещите, нито че това било неправомерно. Освен това се излагат
и съображения за неприложимост на правната квалификация по чл. 45 от ЗЗД,
доколкото страните били в договорни отношения.
На
следващо място се оспорва изводът на районния съд за нищожност поради
противоречие със закона и добрите нрави на клауза 6 от Нотариален акт за
продажба на недвижими имоти № 13, том III, рег. № 2020, нот. дело № 386/2015 г. на нотариус И.И..
Излагат се аргументи, че предявеният иск освен по основание не е доказан и по
размер. В тази връзка се оспорват извършените по делото няколко
съдебно-оценителни експертизи, доколкото се твърди, че посочените в тях изводи
били необосновани и неверни и не следвало да се вземат предвид. Иска се
първоинстанционното решение да бъде отменено като вместо него бъде постановено
друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендират се
разноски и пред двете съдебни инстанции. Не се представят и не се сочи
необходимост от събирането на нови доказателства
В законоустановения
срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – „Форс 1990“ ЕООД не е постъпил
писмен отговор на жалбата.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят редовно призован, не се
явява. Вместо него се явява процесуалният му представител – адв. Ф., която
поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, не прави доказателствени искания.
По същество излага съображения за необоснованост и неправилност на
първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон като твърди,
че същото е постановено и при съществени нарушения на процесуалните правила.
Иска първоинстанционното решение да бъде отменено като вместо него бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира
разноски и в двете съдебни инстанции като представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемото
дружество, редовно призовано, не се явява в съдебното заседание пред въззивния
съд. Вместо него се явява процесуалният му представител – адв. А.А., която
оспорва подадената жалба, поддържа депозирания отговор, не сочи нови
доказателства. Излага доводи, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно, а предявеният иск е доказан по основание и размер. Счита, че
именно ответникът е унищожил процесните движими вещи, собственост на
дружеството „Форс 1990“ ЕООД, което се установявало от доказателствата по
делото и установената фактическа обстановка. Акцентира върху обстоятелството,
че представители на въззиваемия не са били допускани до имота след уговорения
срок за изнасяне на процесните вещи. Посочва се, че клаузата в нотариалния акт
за покупко-продажба на недвижими имоти била нищожна, но дори да се приемела за
валидна, същата давала право на въззивника да демонтира резервоарите за
пропан-бутан и тръбната нисталащия от имота, но не и да ги унищожава. По тези
съображения се прави извод, че насрещната страна е нанесла вреди на
дружеството. В тази връзка иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено
изцяло. Прави изрично възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от насрещната страна. Не претендира разноски.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 03.10.2017 г., подадена от „Форс 1990“ ЕООД. Със
същата е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД – за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 5000 лева – частичен иск от вземане
на стойност 61 328 лева, представляващо обезщетение за вреди от
непозволено увреждане, изразяващо се в унищожаване от страна на ответника на
два броя резервоари и свързваща ги тръбна инсталация, собственост на ищеца,
което обезщетение е в размер на пазарната стойност на унищожените вещи, ведно
със законната лихва върху частичния иск, считано от датата на подаване на
исковата молба, до окончателното й изплащане. В исковата молба се твърди, че
между ищеца ЮЛ като продавач и ответника, действащ в качеството му на
земеделски производител, като купувач, бил сключен договор за покупко-продажба
на няколко недвижими имота, обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижими имоти № 13, том III,
рег. № 2020, нот.д. № 386/2015 г. на нотариус И.И.. Посочва се, че съгласно
пункт № 6 на цитирания нотариален акт – два броя резервоари и тръбна
инсталация, описани в постановление за възлагане на движими вещи на ЧСИ Е.Д. по
изп.д. № 20137510400478/2013 г., находящи се в тези недвижими имоти, не са
предмет на продажбата, поради което след сключване на сделката остават в
собственост на ищеца. На следващо място се посочва, че отново в пункт № 6 на
същия нотариален акт се съдържала и уговорка, съгласно която продавачът поемал
задължението да демонтира и изнесе описаните съоръжения от имота в срок до 31.05.2016
г., в противен случай същите ще се считат за безстопанствени и всяко лице, в
т.ч. купувачът може да ги демонтира и премахва без да дължи каквито и да било
обезщетения и неустойки на дружеството продавач. Уточнява се, че въпреки така
постигната уговорка ищецът не могъл да демонтира съоръженията си в установения
срок. Твърди се, че след 31.05.2016 г. ответникът е демонтирал и нарязал същите
с цел премахването им от имота.
Излагат
се подробни съображения, че постигнатите в пункт № 6 от цитирания нотариален
акт договорки, че съоръженията ставали безстопанствени и всеки можел да ги
премахне без да се дължи обезщетение за това на ищеца, били нищожни поради
противоречието им със закона и с добрите нрави. Твърди се, че същите
противоречали на КРБ, която уреждала неприкосновеността на частната
собственост, на принципа, че в правния мир нямало безстопанствени вещи и на
правния режим на намерените вещи. Посочва се и че всяко посегателство срещу
чуждо имущество било в разрез с нравствените норми. Счита се, че чрез уговаряне
да не се дължи обезщетение се накърнявало правото на собственост, неговата
защита и принципа за репариране на вреди. На последно място се твърди и че
предприетите от купувача – ответник действия били злоупотреба с право.
С
оглед така изложеното се извежда извод, че с действията си ответникът е нанесъл
на ищеца имуществена вреда, съизмерима с пазарната стойност на унищожените
движими вещи, за което му дължи обезщетение.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който предявеният иск се оспорва
изцяло по основание и размер. Твърди се, че същият е изпълнил изцяло и точно
задълженията си по договора за покупко-продажба, а неизправната страна бил
ищецът, който не вдигнал в уговорения срок вещите си от имотите. Уточнява се,
че не били налице никакви обстоятелства, които да възпрепятстват дружеството да
изнесе процесните резервоари и тръбна инсталация, че посочената клауза била
уговорена по настояване на същото и че не били направени каквито и да било
постъпки от последното за договаряне на друг срок за изпълнение на задължението
му. Твърди се и че не е било налице задължение за купувача по договора да кани
изрично продавача да премахне съответните съоръжения. Настоява се, че с
предявеният иск се нарушава принципът, че никой не можел да черпи права от
неправомерното си поведение. Излагат се доводи, че процесната клауза в договора
не можела да се оспорва в рамките на настоящото производство, а само с отделен
иск. По същество се твърди, че същата била валидна, защото била уговорена в
съответствие с договорната свобода, а договорите имали сила на закон за
страните по тях и следвало да се тълкуват съобразно волята им. Освен това
постигната уговорка не била в противоречие с никоя законова разпоредба, а режимът
за изгубените вещи въобще не бил приложим. На последно място се оспорва
наведеното в исковата молба твърдение, че именно ответникът бил демонтирал и
нарязал процесните вещи. Твърди се, че липсвали доказателства в тази връзка, а
и ответникът нямал никакво задължение да пази същите след изтичане на
уговорения срок – 31.05.2016 г. Навеждат се и аргументи, че пазарната цена на
процесните съоръжения, използвана като основа за определяне на размера на
претендираното обезщетение била силно завишена, предвид лошото им състояние.
С
допълнителна молба от 01.12.2017 г. ищецът е взел становище по депозирания
отговор, като е изложил доводи, че наведените в последния твърдения и
възражения били неоснователи. Посочил е че приложеният от ответника „протокол
за установяване на факти“ бил съставен за целите на процеса. Приел е че от
твърденията на ответника можело да се направи извод, че същият признавал
унищожаването на процесните съоръжения.
В депозирана от ответника писмена
защита се излагат доводи, че в процесния случай не е приложима разпоредбата на
чл. 45 от ЗЗД, а дори да се приеме за приложима, то от доказателствения
материал не се установяват елементите от фактическия състав на отговорността за
непозволено увреждане. Оспорват се и изготвените по делото експертизи.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими
имоти № 13, том III,
рег. № 2020, нот.д. № 386/2015 г. на нотариус И.И., постановление за възлагане
на движими вещи от 19.05.2014 г. по изп.д. № 20137510400478/2013 г. по описа на
ЧСИ Е.Д., протокол за установяване на факти от 02.06.2016 г., 8 броя
фотографски снимки, скица на ПИ с идентификатор № 55871.502.953, постановление
за спиране на наказателно производство от 03.01.2017 г., постановление за
образуване на досъдебно производство от 02.11.2016 г., постановление за
възлагане на проверка от 15.07.2016 г., техническа документация за процесните
съоръжения (л. 61 - 76) и материали по прокурорска преписка № 2960/2016 г. по
описа на РП – гр. Перник. Разпитани са четирима свидетели – св. Д.К. и св. Д.Н.-
В. твърдят, че към 02.06.2016 г. процесните вещи са били на място в имота, че
тогава същият не е имал ограда, а в последствие такава е изградена, но няма
портал и че както към 02.06.2016 г., така и към настоящия момент имотът няма
охрана и достъпът до него е неограничен; св. Е.М. посочва, че дружеството ищец
не е могло да вдигне процесната инсталация в срока до 31.05.2016 г., а след
това му е била отказана комуникация от ответника като към лятото на 2016 г.
съоръженията вече са липсвали от имота, а св. И.И. твърди, че през лятото на
2016 г. лица от съседния имот са препятствали достъпа до процесните вещи, а
един от резервоарите вече липсвал. В хода на делото пред първостепенния
съд са извършени и приети съдебно оценителна експертиза (вх. № 4197/12.02.2018
г.) и доработка към нея (вх. № 8347/26.03.2018 г.), допълнителна съдебно
оценителна експертиза (вх. № 8346/26.03.2018 г.) и още една съдебно оценителна
експертиза (вх. № 30200/12.11.2018 г.) относно процесните вещи.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че между страните по делото е бил сключен договор за покупко-продажба
на три недвижими имота, обективиран в Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижими имоти № 13, том III, рег. № 2020, нот.д. № 386/2015 г.
на нотариус И.И.. Приел и че в посочения нотариален акт под пункт № 6 се
съдържа уговорка, че два броя резервоари и тръбна инсталация, находящи се в
тези недвижими имоти, не са предмет на продажбата, поради което след сключване
на сделката остават в собственост на ищеца продавач, който поемал задължението
да демонтира и изнесе описаните съоръжения в срок до 31.05.2016 г., в противен
случай същите ще се считат за безстопанствени и всяко лице, в т.ч. купувачът
може да ги демонтира и премахва без да дължи каквито и да било обезщетения и
неустойки на дружеството продавач. Втората част от така постигнатата уговорка
районният съд е счел за нищожна поради противоречието й със закона и добрите
нрави. В тази връзка са изложени съображения, че в правния мир нямало
безстопанствени вещи, а свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД не била
безусловна, а била ограничена от правилата на закона и добрите нрави. На
следващо място районният съд е приел, че процесните вещи са били в имотите към
31.05.2016 г. респ. 02.06.2016 г., до който момент ищецът не ги е вдигнал от
там, а след това са изчезнали. Предвид събраните доказателства първата
инстанция е достигнала до извода, че именно ответникът е премахнал неправомерно
процесните вещи от имотите като така е нанесъл вреди на ищеца. Освен това
според първоинстанционния съд била налице и злоупотреба с права по смисъла на
чл. 283 от ТЗ от страна на ответника. В тази връзка районният съд е приел, че
са налице елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45
от ЗЗД. По тези съображения претенцията за обезщетение за вреди е призната за
основателна. Въз основа на изготвените съдебно оценителни експертизи (СОЕ)
районният съд е достигнал до извода, че стойността на процесните вещи варира в
диапазона между 70 000 – 80 000 лева. При така формираните заключения
първоинстанционният съд е уважил предявения иск за
сумата от 5000 лева – частичен иск от вземане на стойност 61 328 лева,
ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане
като е присъдил разноски в полза на ищеца.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС – гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните
части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна се установява, че на 20.11.2015 г. между „Форс 1990“
ЕООД като продавач и Ч.С.Е., действащ в качеството си на земеделски производител,
като купувач е сключен договор за покупко-продажба на три броя поземлени имоти:
ПИ с идентификатор № 55871.502.905, ПИ с идентификатор № 55871.502.953 и ПИ с
идентификатор № 55871.502.951 по КККР, одобрени със заповед №
РД-18-91/13.10.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящи се в гр. ***,
обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими
имоти № 13, том III,
рег. № 2020, нот.д. № 386/2015 г. на нотариус И.И..
На
следващо от представения нотариален акт се установява, че в пункт под № 6
страните са постигнали уговорка, съгласно която два броя резервоари и тръбна
инсталация, находящи се в посочените имоти, не са предмет на покупко-продажбата
като дружеството продавач поема задължението да ги демонтира и изнесе от
поземлените имоти в срок до 31.05.2016 г., в противен случай същите се считат
за безстопанствени и всяко лице, вкл. и купувачът може да ги демонтира и
премахва от поземлените имоти без да дължи каквито и да било обезщетения и
неустойки на дружеството продавач.
На
следващо място страните не спорят, а и от представен по делото документ,
озаглавен „протокол за установяване на факти“ със снимков материал към него, се
установява, че към дата 31.05.2016 г. и към датата на съставяне на протокола – 02.06.2016
г. процесните два броя резервоари и тръбна инсталация продължават да се намират
в недвижимите имоти като дружеството ищец не е предприело действия по
изнасянето им оттам. Това обстоятелството спрямо датата 02.06.2016 г. се
установява и от показанията на св. Д.К. и св. Д.Н.- В..
На
последно от събраните по делото гласни доказателства – показанията на св. Е.М.
и св. И.И. се установява, че към лятото на 2016 г. процесните два броя
резервоари и тръбна инсталация не се намират в посочените недвижими имоти.
Съгласно
приетата по делото СОЕ и доработка към нея – пазарната стойност на двата броя
резервоари и тръбната инсталация възлиза на 36 620 лева към м. 02.2018 г.
и на 42 534 лева към 31.05.2016 г. като сумите са без ДДС, а пазарната
стойност на 41 362 килограма плътно желязо (колкото биха представлявали
съоръженията при нарязването им) възлиза на 14 476.70 лева.
Така установената
фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
В гражданското
законодателство принципът на договорната свобода е нормативно регламентиран в
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, която постановява, че страните могат свободно да
определят съдържанието на сключваните от тях договори. В същия законов текст
обаче е изрично установено, че така прокламираната договорна свобода, е
ограничена от повелителните норми на закона и на добрите нрави. По конкретно
това законодателно разрешение намира израз в разпоредбите на чл. 26 от ЗЗД,
където са изброени основанията, водещи до нищожност на договора респ. на отделни
негови клаузи. Сред тези основания са противоречието на закона и накърняването
на добрите нрави като съдържанието на посочените понятия многократно е било
предмет на обсъждане в правната теория и съдебната практика. Така например
съгласно Решение № 698 от 22.11.2005 г. на ВКС по т. д. № 167/2004 г., ТК, I о. противоречието със закона представлява несъобразяване с предписанията на
императивни правни норми. При
сключването на сделките следва да се съблюдават всички императивни правни
норми, които са свързани с тях, а не само гражданско правните, като за нищожността, поради противоречие със закона, е достатъчно
обективното несъответствие с повелителна правна норма или правен принцип.
С оглед
гореизложеното въззивният съд намира твърдениято на ищеца, че клауза под № 6 от
договора за покупко-продажба между страните, обективиран в
Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 13, том III, рег. № 2020, нот.д. № 386/2015 г.
на нотариус И.И., е нищожна поради противоречие със закона, за
неоснователни. Посоченият извод следва от обстоятелството, че така уговорената
клауза нито в цялост, нито в отделни свои части, не противоречи на никоя правна
разпоредба. В тази връзка следва да се отбележи на първо място, че текстовете
на чл. 99 и чл. 100 от ЗС изрично уреждат института на т.нар. „отказ от право
на собственост“. Посочените разпоредби предвиждат възможност за всяко лице да
се откаже от правото си на собственост върху дадена вещ като когато се касае за
недвижим имот е въведено допълнително изискване за формата на този отказ. Освен
това липсват данни спрямо дружеството ищец да е налице каквото и да било
законово ограничение, което да го препятства да се разпорежда с правото на
собственост върху притежаваните от него вещи, в това число да се отказва от
него. По тези съображения въззивният съд намира, че посочената клауза изразява
волята на продавача – ищец в настоящото производство, да се откаже от правото
си на собственост върху процесните вещи при уговорените в договора условия. В
тази връзка и предвид правната уредба на института на отказа от право на
собственост настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай този отказ
е валидно извършен. Досежно въпроса кой правен субект ще следва да се счита за
титуляр на правото на собственост върху процесните вещи, то въззивният съд
счита, че след като ищецът законосъобразно се е отказал от него, то този въпрос
няма отношение към заявените от него претенции в настоящото производство,
поради което и не следва да се обсъжда.
На следващо
място и с оглед общото правило на чл. 20 от ЗЗД процесната клауза следва да се
тълкува в смисъл, че при изпълнение на условията, уговорени в нея, чрез същата
продавачът овластява всяко трето лице, в това число купувача, да се разпореди свободно
с процесните вещи. В тази връзка дружеството ищец изрично се е съгласило и че
след изтичане на срока – 31.05.2016 г. няма право на никакво обезщетение спрямо
ответника досежно същите. В допълнение предвид естеството на последните и
фактът, че наличието им в имота на ответника създава за него значителни
ограничения при ползването му, то не може да се приеме и доводът, че същият
евентуално е извършил злоупотреба с права.
Относно наведените
от ищеца доводи, възприети и от районния съд, че в правния мир нямало
безстопанствени вещи, то следва да се отбележи, че същите по принцип имат
известен смисъл, но по гореизложените съображения са неотносими към настоящия
случай. Неотносим е и правният режим на изгубените вещи, доколкото в конкретния
случай въобще не са налице предпоставките за приложение на същия. В тази връзка
въззивният съд приема, че така уговорената в т. 6 от договора за
покупко-продажба клауза не противоречи на закона.
От своя страна накърняване на добрите нрави като основание за
нищожност на договор е налице, когато сделката противоречи на установените в
обществото правила и норми на поведение, които хората са приели и спазват
поради вътрешното си убеждение (Решение № 310 от 10.04.2009
г. на САС по гр. д. № 2018/2008 г., ГК, 4-ти с-в). Нищожни, поради противоречие с добрите нрави, са тези
сделки или тези отделни клаузи от сделки, при които явното съдържание на
сделката, целта й или външно установимите мотиви за сключването й противоречат
на морала и справедливостта. Правилата на добрите нрави са морална категория,
относима и към поведението на добрия търговец, поради което са приложили и към
търговски сделки (Решение № 693 от 15.07.2010 г. на САС по гр. д. №
1108/2008 г., ГК, 4-ти с-в).
Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който не е изрично формулиран законодателно, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Законодателят има предвид правни принципи, които са от
значение за обществото като цяло, а не с оглед на индивидуалния интерес на
конкретен правен субект. Когато се преценява дали една сделка противоречи на
добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално
съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали
последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите
житейски норми за справедливост и добросъвестност
(Решение № 1860 от
26.11.2012 г. на САС по гр. д. № 165/2011 г., ГК, 2-ри с-в, Решение № 1291 от 3.02.2009 г. на ВКС по гр. д. №
5477/2007 г., V г. о).
В
контекста на гореизложеното и след като анализира съдържанието на процесната
клауза № 6 от сключения договор за покупко-продажба въззивният съд достигна до
извода, че същата не противоречи и на добрите нрави. В тази връзка на първо
място следва да се отбележи, че действително процесните вещи са със значителен
обем и специфично предназначение, които обстоятелства налагат сериозни
ограничения при боравеното с тях, но съгласно постигнатите уговорки ищецът е
имал възможност да изнесе същите от имотите в период повече от шест месеца.
Посоченият срок въззивният съд счита за напълно достатъчен и разумен за
изпълнение на уговореното задължение за премахването им, още повече, че ищецът
изрично се е съгласил с него, познавайки естеството на вещите. Въпреки това
обаче липсват твърдения, а и данни, в дадения срок дружеството да е предприело
каквито и да било мерки в тази насока. Доколкото, както бе отбелязано и по-горе,
процесните вещи са създавали значителни затруднения за ответника при ползване
на имотите, то липсва основание, а и житейска логика да се приеме, че уговорка,
която му дава право да се разпореди с тях след изтичане на посочения достатъчно
дълъг срок, противоречи на добрите нрави. Нещо повече съгласно същата уговорка
жалбоподателят доброволно е приел да търпи вещите в имота си и да ги съхранява
безвъзмездно за един доста продължителен период, което свое задължение е
изпълнил. По тези съображения въззивният съд приема, че посочената клауза цели
да обезпечи възможността на ответника да упражнява свободно и в пълен обем
правото си на собственост върху придобитите недвижими имоти при положение, че
ищецът не изпълни задължението си да премахне процесните вещи. В този смисъл
постигната уговорка не само не противоречи на никакви морални принципи, а
напротив цели постигане на един справедлив резултат, при който купувачът, след
като доброволно е приел да търпи едно ограничение на правата си и то в един
сравнително продължителен период, ще може след изтичането му, да се ползва в
пълна степен от имотите си.
По
тези съображения въззивният съд приема, че процесната клауза не противоречи на
добрите нрави, поради което твърденията на ищеца в тази насока са
неоснователни.
С
оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че предявеният иск за имуществени вреди по чл.
45 от ЗЗД е неоснователен. Посоченият извод, следва от обстоятелството, че в
конкретния случай не са налице условията за ангажиране на деликтната отговорност
на ответника, доколкото не са осъществени елементите от фактическия й състав. В
тази връзка следва да се отбележи, че съгласно цитирания законов текст, за да
се носи посочената отговорност следва да са налице следните предпоставки –
осъществено от делинквента противоправно деяние, настъпили вреди, причинна
връзка между това противоправно поведение и посочените вреди и вина. От тези
предпоставки в гражданското право единствено вината се предполага, докато
всички останали подлежат на доказване от лицето, претендиращо обезщетение за
вреди. В настоящия случай с извършения доклад по делото районният съд изрично е
възложил в доказателствена тежест на ищеца да установи наличието на посочените
предпоставки. От събрания по делото доказателствен материал обаче не може да се
направи категоричен извод, че именно ответникът е предприел действия по
премахване на процесните вещи или че ги е унищожил. Наведените от ищеца
твърдения в тази насока, а и твърденията на разпитаните по негово искане
свидетели, представляват житейски предположения и субективни изводи, които
обаче не са подкрепят от ангажираните доказателства. Действително обемът и
въобще естеството на процесните вещи предполагат логическия извод, че интерес
от премахването им има основно лицето, собственик на имотите, където същите са
се намирали и за което най-вече са представлявали затруднение. Този логически
извод обаче сам по себе си не може да обоснове и правния такъв, че именно
ответникът е унищожил процесните вещи. Дори да се приеме, че това действително
е така обаче, то предприетото от него поведение не може да се приеме за
противоправно, доколкото, както бе посочено и по-горе, ищецът сам го е овластил
да се разпореди с вещите по свое усмотрение. По тези съображения доводът на
ищеца, че ответникът макар да е имал право да премахне вещите не е имал право
да ги унищожава, не може да бъде споделен, при положение, че в договора липсват
ограничения или изисквания в подобен смисъл. Освен това следва да се отбележи и
че ответникът не е имал задължение да пази процесните вещи след датата
31.05.2016 г., поради което осъществено от него бездействие в тази насока също
не може да се приеме за противоправно. В тази връзка след като не се установява
твърдяното от ищеца деяние да е осъществено от ответника, нито евентуална
противоправност на поведението на последния, то въззивният съд не намира за
необходимо да изследва останалите елементи на деликтната отговорност.
В
допълнение и с оглед възраженията на страните следва да се отбележи, че
правилно районният съд е квалифицирал ищцовата претенция като такава по чл. 45
от ЗЗД, доколкото се претендират вреди от твърдяно противоправно поведение на
ответника, а не вреди от неизпълнение на негово договорно задължение. Относно
доводите на ищеца, че не е могъл да изпълни своевременно задължението си да
премахне процесните вещи, поради заболяване на своя управител, то същите не са
от естество да оправдаят бездействието му. В тази връзка следва да се отбележи,
че съответното задължение по договора е поето от юридическо лице, което
представлява самостоятелен правен субект, а вътрешните отношения между него и
управляващия му орган нямат отношение към третите лица, каквото е
ответникът.
По
гореизложените съображения предявеният иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен изцяло, а първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде
отменено.
По исканията за разноски на страните:
Искане за
разноски в производството е направил жалбоподателят Ч.Е., който пред въззивният
съд заявява, че претендира такива и пред двете инстанции, като представя и
списък по чл. 80 от ГПК. В качеството си на ответник в първоинстанционното
производство, последният също е заявил своевременно искане за разноски пред
районния съд. По тези съображения и предвид изхода на делото пред въззивния съд
направеното искане е основателно като на жалбоподателя следва да бъдат
присъдени разноски за производството и пред двете инстанции. Същият претендира
разноски, както следва: 2000 лева – адвокатски хонорар за процесуално
представителство пред първоинстанционния съд, 600 лева – разноски за вещи лица
предвид извършени експертизи пред първоинстанционния съд, 100 лева – държавна
такса за образуване на въззивното производство и 600 лева – адвокатски хонорар
за процесуално представителство пред въззивния съд. Въззивният съд, счита че
действителното заплащане на претендираните разноски се доказва от приложените
по делото документи – два броя договори за правна защита и съдействие и три
броя платежни нареждания. В производството пред първоинстанционния съд обаче е
направено възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният дължим хонорар
при дело с интерес до 5000 лева, какъвто е настоящият случай, възлиза на 580
лева (300 лева + 0.07х4000 = 580). Предвид обстоятелството, че настоящото
производство не се отличава с особена фактическа или правна сложност,
въззивният съд намира, че претендираните разноски в размер на 2000 лева са
прекомерни, като на ответника следва да бъдат присъдени такива в размер на 800
лева. Посоченият размер въззивният съд определи като съобрази обстоятелството,
че пред първата инстанция са проведени няколко съдебни заседания, събирани са
доказателства, в това число са приети няколко експертизи. Останалите разноски
следва да бъдат присъдени на жалбоподателя в пълен размер.
Искане за
разноски пред въззивния съд не е направено от ответника по жалбата –
дружеството „Форс 1990“ ЕООД, а предвид изхода на производството такива не му
се и дължат.
Доколкото
предявеният по делото иск е за сумата от 5000 лева, то независимо че същият е
заявен като частичен от общо 61 328 лева, за цена на иска следва да се
приеме сумата от 5000 лева, поради което по аргумент от т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г.
по гр.д. № 1/2001 г. ОСГК на ВКС решението не подлежи на обжалване пред
касационна инстанция.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №
1433/20.12.2018 г., постановено по гр.д. № 6541/2017 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Форс 1990“ ЕООД, с
ЕИК: ********* против Ч.С.Е., с ЕГН: ********** иск с правно основание по чл.
45 от ЗЗД за сумата от 5000 лева, заявена като частичен иск от вземане на обща
стойност от 61 328 лева, която сума представлява обезщетение за претърпени
от ищеца имуществени вреди вследствие на унищожени от ответника два броя
резервоари и тръбна инсталация, собственост на ищцовото дружество, и което
обезщетение е в размер на пазарната стойност на унищожените от ответника
движими вещи.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК „Форс 1990“ ЕООД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Перник 2300, ж.к. „Рудничар“ ,
ул. II-ра, № 48 Б, ДА
ЗАПЛАТИ на „Ч.С.Е., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 1400
(хиляда и четиристотин) лева, представляваща разноски в производството по
гр.д. № 6541/2017 г. по описа на Районен съд – гр. Перник, от които 800 лева –
адвокатско възнаграждение и 600 лева – разноски за изготвени експертизи, както
и сумата от 700 (седемстотин) лева,
представляваща разноски в производството по в.гр.д. № 85/2019 г. по описа на
Окръжен съд – гр. Перник, от които 600 лева – адвокатско възнаграждение и 100
лева държавна такса.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.