РЕШЕНИЕ
№ 349
гр. Пловдив, 28.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20255300500479 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК във вр. с чл.17 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба на М. Й. Г., ЕГН ********** – като
законен представител на малолетното дете К. Е. М., ЕГН **********, чрез
пълномощника им адв.Ж. Б.-Н. срещу решение № 4694/27.11.2024г. по гр.д. №
9336/2024г. по описа на РС Пловдив, с което е отхвърлена подадената от от М.
Й. Г., ЕГН **********, в качеството й на майка и законен представител на
малолетното дете К. Е. М., с ЕГН: **********, против ответника Е. В. М., с
ЕГН: ********** молба за издаване на заповед за защита от домашно насилие,
упражнено през м. януари, февруари и март 2024г. от Е. В. М., с ЕГН:
********** срещу К. Е. М., с ЕГН: **********.
Решението се обжалва като необосновано, сочи се че правните изводи не
съответстват на доказателствата и материалните закони - ЗЗДН и ЗЗД. Сочи се,
че в мотивите на решението няма обсъждане на събраните по делото
доказателства - свидетелски показания, социалния доклад, като съдът е
неглижирал случая и е тълкувал превратно нормите на ЗЗДН. Сочи се, че
актовете на насилие върху малолетното дете са доказани с писмени и устни
1
доказателства. Иска се отмяна на решението и налагане на мерки за закрила
по чл. 5 от ЗЗДН.
В срок е постъпил отговор от Е. М. срещу жалбата, като се сочи, че
решението е правилно и законосъобразно. Иска се неговото потвърждаване и
се претендират разноските пред тази инстанция.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, същата е подадена в законния срок от
легитимирана страна, авансово държавната такса не се дължи по нормата на
чл.17 ал.2 от ЗЗДН и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
Пред РС Пловдив е установена следната фактическа обстановка по
казуса. Е. В. М. е баща на роденото на ***г. дете К. Е. М.. Родителите на
детето не живеят заедно от 2021година. С решение от 16.01.2022г. е утвърдено
споразумение по чл.127 от СК, по силата на което упражняването на
родителските права за детето К. М. е предоставено на майката М. Г..
Определен е режим на лични отношения на бащата Е. В. М. с детето К. всяка
първа и трета седмица на месеца събота и неделя без преспиване при бащата, в
присъствието на майката в дома на майката до завършване на първи клас на
детето.
Безспорно е доказано по делото от декларацията на майката по чл.9 от
ЗЗДН и от показанията на разпитаните свидетели Д. И. и Г. Г., че през януари и
февруари 2024г., детето К. искало да види баща си, поради което майката го
завела на автобуса, който шофирал ответника. Първият път детето го пипало
по ръката и го питал „тате, какво правиш“, на което ответникът не реагирал по
никакъв начин. Направил така, че не чува какво го пита детето и слезли, за да
не страда. Детето й казало: „тате май не ме чува, защото има слушалки в
ушите“, на което казала „да“. Вторият път, ответникът като го видял,
увеличил музиката и пак слезли от автобуса, тогава детето я попитало „мамо,
защо не му каза нищо“, на което тя не отговорила.
На 26.03.2024г. детето К. пак поискало да види баща си. Около 17:00 ч.
2
майката го завела до ул. ***, където живеел бащата. Видели, че входната врата
на блока е отворена и влезли. Чакали с детето пред вратата на жилището. След
около 30 минути, детето забелязало, че баща му се качва по стълбите.
Започнало да вика: „тате, тате“, но ответникът се обърнал и започнал да бяга
по стълбите надолу. Детето крещяло „тате, спри, искам да те питам нещо“, но
ответникът не спрял и напуснал територията на жилищния си блок с колата на
свидетеля Г., на който казал „бързо, бързо, че М. е горе с малкия.“
Основателно е възражението на жалбоподателката М. Й. Г., в качеството
й на законен представител на малолетното дете К. М.,, че съдът е неглижирал
случая и е тълкувал превратно нормите на ЗЗДН. РС Пловдив приема, че
извършеното от Е. М. не представлява домашно насилие, но без да се
уточнява, защо това е така. Тоест липсват мотиви на РС Пловдив за така
постановения от него съдебен акт. Неконкретните изводи на съда, че целта на
ЗЗДН е да се защитят лица, пострадали действително от домашно насилие, а
не да се уреждат спорове между родителите за родителски права върху общите
им деца, нито да се използва за уреждането на други отношения между
родителите свързани с упражняването на родителските права и задължения
(арг. от чл.123 от СК). А така също и това, че мерките по реда на ЗЗДН имат
административен характер, поради което не следва да се превръщат чрез
съдействието на съда в репресивен механизъм, водещ до злоупотреба с дадени
от закона права не съставляват конкретни мотиви по това съдебно дело.
На първо място по това дело следва да се изследва въпроса има ли
доказано фактически поведение, което да може да се квалифицира като
домашно насилие по нормата на чл.2 от ЗЗДН. Според настоящият съд
фактическите действия на бащата Е. М. по отношение на детето му К. М.
описани в молбата за защита от домашно насилие, извършени в срока
предвиден по чл.10 от ЗЗДН, са доказани по това дело. Тези действия са
извършени през януари и февруари 2024г. и на 26.03.2024г. Същите без да се
преповтарят фактически, така както вече са описани в това решение, се
състоят в игнориране на детето от баща му на публични места в присъствието
на множество странични наблюдатели, отказ да се отговаря на въпроси на
детето, да му се обърне каквото и да е внимание и на буквално бягство от
детето от входа на блока, в който живее бащата при опит на детето да види
баща си.
3
Законът обективиран в чл.2 от ЗЗДН ясно дефинира домашното насилие
като всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или
икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени
спрямо определен кръг лица. Под понятието „всеки акт“, тук законодателят е
имал предвид и двете форми на човешки деяния, тоест както активните
действия, така и пасивните бездействия, които могат да причинят психическо
или емоционално насилие над личността. При това ЗЗДН не установява
определен интензитет на домашното насилие, за да може то да се приеме за
такова. При това положение интензитета или степента на тежест на
домашното насилие ще се отрази само на вида и размера на мерките за защита
от домашно насилие. Като законодателят отива и още по-далеч като приема в
чл.2 ал.2 от ЗЗДН, че психическо или емоционално насилие специално над
дете е и всяко домашно насилие, макар и не насочено върху детето, но
извършено в негово присъствие.
Вижданията на РС Пловдив за изключването на възможността да се
осъществи домашно насилие при упражняване на режима на лични отношения
между дете и родител, защото имало друг правен ред за решаването на тези
проблеми, този по Семейния кодекс е незаконосъобразно. Това е така защото
чл.2 от ЗЗДН не допуска подобни изключения квалифициращи всеки такъв
акт, без да изключва такива актове, които биха могли да намерят правно
регулиране от други закони, например СК или НК, което е видно от нормата
на чл.1 ал.2 от ЗЗДН. Ако по горния правен извод можеше да се спори, то след
последните изменения на ЗЗДН в чл.5 от ЗЗДН с ДВ бр.66 от 2023г. в сила от
01.01.2024г., това е логически изключено. Този извод се налага от възложените
на съда правомощия в производството по ЗЗДН. Дадено е правомощие на съда
временно да определя местоживеенето на детето /чл.5 т.5 от ЗЗДН/, което е
правомощие на съда по чл.127 от СК. На съда е дадено правомощие да
забранява извършителя да осъществява контакт с пострадалото лице /чл.5 т.4
от ЗЗДН/ и да постанови режима на лични отношения определен по реда на
СК да се осъществява в защитена среда под надзор на психолог или социален
работник /чл.5 ал.4 от ЗЗДН/, тоест да отменя или изменя за определен период
от време определен режим на лични отношения на родител с дете, по влезли в
сила решения по чл.123 от СК. Тоест правните аргументи на РС Пловдив са
незаконосъобразни.
4
Ето защо според въззивният съд спрямо малолетното дете К. е
извършено домашно насилие по чл.2 от ЗЗДН, а именно психическо и
емоционално насилие над малолетно дете. Не е необходимо да се притежават
специални знания в областта на психологията, за да се стигне до извода, че
отказа от каквито и да е лични контакти с дете на пет години от неговия баща,
съчетано с публичното му игнориране, отказа да се общува с детето и да се
отговори на дори един негов въпрос и накрая да се бяга от детето на публично
място ще доведе това дете до психическо и емоционално страдание. В казуса
това е съвсем ясно изявено и от показанията на св.Д. И., която сочи, че детето
си прави изводите, че татко му е лош и не го иска, като също така детето търси
и у себе си вина за това поведение на баща му. А то такава вина няма.
Вярно е че детето е било с майка си в тези ситуации, но същото е
малолетно /на ненавършени пет години/ и е на такава възраст към този
момент, че не може и не е разрешено от закона /чл.8 ал.8 от ЗЗакрД/, същото
да се разхожда по улиците и по автобусите само. Тоест дори и чувствителната
психика на бащата да се е натоварвала от присъствието на майката на детето
при тези срещи, той е бил длъжен да пренебрегне този стрес в името на детето
си. Също така ако бащата не е искал да вижда повече майката на сина си, то
същият не е следвало да сключва с нея доброволно споразумение за
упражняване на родителските права върху детето, при което до завършване на
първи клас, режима на лични отношения е определен в присъствието на
майката и в нейния дом.
С оглед характера на извършеното насилие, неговия интензитет и
искането на пострадалия, чрез майка му, то на ответника следва да се наложи
първата мярка за защита от домашно насилие по чл.5 ал.1 т.1 от ЗЗДН, а
именно да се задължи извършителя да се въздържа от извършване на домашно
насилие. В казуса домашното насилие над малолетното дете се изразява в
отказа на бащата от лични контакти с детето и от неговото публично
игнориране, като се сочи от бащата, че вина за това носи майка му. Както вече
се посочи от съда отношението към майката, не е основание за поддържане на
същото отношение и към детето. Видно от обясненията на майката дадени от
нея пред въззивния съд същата е отказала да отвори на бащата входната врата
на жилището си, за да осъществи бащата личен контакт с детето, само защото
с това искане й се обадила по телефона адвокатката на бащата. Ето защо в
казуса и майката има проблеми със своето специфично виждане за начина, по
5
който следва да се осъществява режима на лични отношения на бащата със
сина му. Единственият начин този проблем с осъществяването на режима на
лични отношения да се преодолее според настоящия съд е да се наложи и
мярката за защита от домашно насилие по чл.5 ал.4 от ЗЗДН, като се измени
реда за упражняване на режима на лични отношения, между бащата Е. М. и
малолетното му дете К. М.. Следва се постанови режима да се осъществява в
присъствието на психолог или социален работник от Център за обществена
подкрепа, определен от Дирекция "Социално подпомагане"***, за срок от
дванадесет месеца. Това е наложително с оглед на липсата на родителски
капацитет и у двамата родители да решат този въпрос без странична помощ.
Ето защо обжалваното решение следва да се отмени изцяло и да се уважи
молбата за защита от домашно насилие на ищеца. Въззиваемия Е. М. дължи
по силата на чл.11 ал.2 от ЗЗДН държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на
ОС Пловдив.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО решение № 4694/27.11.2024г. по гр.д. №
9336/2024г. по описа на РС Пловдив, като вместо това
ЗАДЪЛЖАВА Е. В. М., с ЕГН: ********** от *** да се въздържа от
извършване на домашно насилие спрямо малолетното дете К. Е. М., ЕГН
********** от ***.
ИЗМЕНЯ на основание чл.5 ал.4 от ЗЗДН определения с утвърденото с
решение № 143/16.01.2022г. по гр.д. №8146/2021г. на РС Пловдив
споразумение по чл.127 ал.1 от СК режим на лични отношения между Е. В.
М., с ЕГН: ********** и детето му К. Е. М., ЕГН **********, който следва да
се осъществява в присъствието на психолог или социален работник от
Центъра за обществена подкрепа, определен от Дирекция „Социално
подпомагане“ *** за срок от дванадесет месеца, считано от датата на
постановяване на настоящото решение.
ОСЪЖДА Е. В. М., с ЕГН: ********** от *** ДА ЗАПЛАТИ сумата от
25 лева за държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
ОС Пловдив.
6
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за защита.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на Дирекция „Социално
подпомагане“ ***за изпълнение на решението.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7