№ 14331
гр. София, 24.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20221110144063 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът [фирма] твърди, че между него и ответника П. Ц. Т., в качеството му на
потребител – клиент за битови нужди, съществува облигационно правоотношение с предмет
доставка на топлинна енергия до процесния недвижим имот, находящ се в [адрес], с
абонатен № ******, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителя без да е необходимо
изричното им приемане. Посочва, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Поддържа, че през процесния период е доставил до
имота топлинна енергия, като П. Т. не е изпълнил насрещното си задължение за заплащане
на дължимата цена, формирана на база на прогнозни месечни вноски и изравнителни
сметки, изготвяни от дружеството, извършващо дялово разпределение – в случая [фирма] (с
предишно търговско наименование [фирма]) в края на отчетния период на база реален отчет
на уредите за дялово разпределение, както и стойността на услугата за дялово
разпределение. Допълва, че когато резултатът от изравняването е сума за доплащане, тя се
прибавя към първата дължима сума за съответния период, а когато е сума за възстановяване,
от нея се приспадат най-старите просрочени задължения на потребителя. Твърди, че
съгласно Общите условия от 27.06.2016 г., в сила от 11.07.2016 г., ответникът, като клиент
на топлинна енергия, е следвало да заплати стойността на същата в 45-дневен срок от
публикуването на фактурата на интернет – страницата на продавача, което той не е сторил,
поради което претендира сумите, както следва: 467,55 лв., представляваща цена на
доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г.; 91,74 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2019 г. до 22.03.2022 г. върху главницата
за доставена топлинна енергия; 16,79 лв., представляваща цена на услуга дялово
разпределение на топлинна енергия за периода от 01.02.2019 г. до 30.04.2020 г. и 4,01 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 31.03.2019 г. до 22.03.2022 г. върху главницата
за дялово разпределение на топлинна енергия. За тези суми в хода на производството по ч.
1
гр. дело № 17396/2022 г. по описа на СРС, 51 състав, в полза на ищеца и срещу ответника е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.04.2022 г.,
срещу която длъжникът е възразил в срок. С тези доводи [фирма] обосновава интереса си от
търсената защита и отправя искане за уважаване на предявените искови претенции. Намира
за дължима и законната лихва за забава върху двете главници, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 31.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира
и присъждане на разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът П. Ц.
Терзийски, чрез пълномощника си адв. К. С., оспорва исковите претенции като
неоснователни, намирайки, че по делото не се установява съществуването на облигационна
връзка между страните, тъй като е недоказано ответникът да е собственик или ползвател въз
основа на учредено вещно право на ползване по отношение на процесния недвижим имот.
Счита, че задължено лице за заплащане на сумите за топлинна енергия съгласно Общите
условия на [фирма] и действащото законодателство е именно лицето, притежаващо
описаните права върху имота. В случая кредиторът не е доказал правопораждащия факт на
претендираните вземания. Въвежда възражение за погасяване по давност на вземанията за
периода до месец януари 2019 г. включително, намирайки за приложим тригодишния
давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД с оглед характера им на периодични задължения, в
който смисъл са Решение № 168/22.12.2009 г., постановено по гр. дело № 408/2009 г. на
ВКС и ТР № 3 по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поради погасяване по давност
на главните вземания за посочения период, погасени са и акцесорните вземания за лихва за
забава. С отговора ответникът Т. навежда довод за недължимост на последните на
самостоятелно основание – противоречие на клаузите на чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от
процесните Общи условия на топлофикационното дружество на принципа за
добросъвестност, установен в разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, доколкото свързва падежа
за плащане на вземанията с публикуването им в интернет – страницата на ищеца. Това
предпоставя притежаване от потребителя на специално техническо средство, което да му
осигурява достъп до интернет и го поставя в икономически неравностойно положение
спрямо търговеца. Ето защо, посочените клаузи счита за нищожни на основание чл. 146, ал.
1, предл. 1 ЗЗП, като противоречащи на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Ответникът
намира, че като последица от това същият изпада в забава след покана, каквато в случая не е
отправяна да него. Сочи, че не са ангажирани и доказателства за публикуване на месечните
дължими суми на интернет - страницата на [фирма]. Оспорва дължимостта на сумите във
връзка с услугата дялово разпределение на топлинна енергия, доколкото последната не се
предоставя от ищеца и същият няма правно основание да претендира заплащането на
стойността й. Заявява, че не оспорва количеството на топлинната енергия, доставено до
имота и не твърди, че има извършени плащания за погасяване на задълженията. С тези
доводи П. Т. отправя искане за отхвърляне на исковете като недоказани и неоснователни.
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – [фирма] не изразява становище по
предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 153 ЗЕ.
Основателността на исковете за цена на потребена топлинна енергия и цена на услуга
за дялово разпределение предполага установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: облигационно правоотношение с предмет покупко – продажба /доставка/ на
топлинна енергия между топлофикационното дружество, в качеството му на продавач, и
2
потребителя, в качеството му на купувач /обусловено от притежавано от ответника право на
собственост/вещно право на ползване или ползване на договорно основание със заявена
промяна на партидата/, регулирано от оповестени общи, по силата на което продавачът
реално да е изпълнил задължението си да достави твърдяното количество топлоенергия до
имота в претендираната стойност и за купувача да е възникнало насрещно задължение за
заплащане на уговорената цена в претендирания размер, както и, че през исковия период в
сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, е извършвана услуга за дялово
разпределение от лице, с което е сключен договор, при което е възникнало насрещно
задължение за заплащане на възнаграждение за предоставената услуга в претендирания
размер.
С определение от 23.11.2022 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. и т. 4 ГПК съдът е
отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че през процесния
период – месец октомври 2018 г. – месец април 2020 г. до имота, находящ се в [адрес], с аб.
№ ******, е доставяна топлинна енергия от страна на ищеца, чиято стойност възлиза на
сумата от 467,22 лв.; че размерът на обезщетението за забава върху същата за периода от
15.09.2019 г. до 22.03.2022 г. възлиза на сумата от 91,74 лв., както и, че е извършена
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, възлизаща на посочената от ищеца
стойност.
Както вече се изясни, с отговора на исковата молба ответникът П. Ц. Т. изрично е
оспорил пасивната си материалноправна легитимация в процеса с твърдението, че не е
доказано да е собственик или ползвател въз основа на учредено вещно право на ползване по
отношение на процесния недвижим имот, което обуславя проверката на съда относно тази
първа и основна материалноправна предпоставка за възникване на процесните вземания.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима
редакция след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период/ потребител, респ.
клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик
на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач /страна/ по договора
за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което
е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това
качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни отношения с ищцовото дружество.
В случая, по делото са ангажирани писмени доказателства – акт за граждански брак от
07.10.1979 г., сключен между ответника П. Ц. Т. и лицето Р.П.Ж., както и заповед № РД-41-
121/07.05.1984 г. на Председателя на ИК на СНС (л. 99 и л. 133 от делото), въз основа на
които може да се направи извод, че по време на брака помежду им съпругата на ответника
Т. – Р.Ж. е придобила правото на собственост върху процесния апартамент № 24, находящ
се в бл. 22, ж. к. „Б.б.“ по реда на чл. 100, ал. 1 ЗТСУ (отм.) – получен като обезщетение
срещу отчужден от майка й С.А.Ж. друг имот за мероприятия по ЗТСУ (отм.).
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗТСУ (отм.) собствеността на недвижим
имот, отстъпен като обезщетение, се придобива по силата на самата заповед на органа по чл.
95 от ЗТСУ (отм.). Когато се дължи разлика между стойността на отчуждения и стойността
на отстъпения имот, тя се заплаща по ред и начин, определени с ППЗТСУ (отм.), а ако
разликата не бъде внесена органът по чл. 95 от ЗТСУ (отм.) отменя първоначалната заповед
за обезщетяване и обезщетява правоимащия с отстъпване на имот с по-малка стойност – арг.
ал. 2 и ал. 3 на чл. 103 от ЗТСУ (отм.).
В случая, по делото не се твърди, а и не се доказва процесната заповед № РД-41-
121/07.05.1984 г. да е била обжалвана от заинтересованите лица по реда на чл. 138 и сл.
3
ЗТСУ (отм.), респ. същата да е била отменена поради неплащане на разлика между
стойността на отчуждения и стойността на отстъпения имот, поради което съдът приема, че
същата е влязла в сила и е породила своето действие, а това означава, че легитимира
правоимащото лице – Р.Ж. като собственик на отстъпения в нейна полза имот, съответстващ
на този, за който се отнасят и заявените с исковата молба претенции за цена на топлинна
енергия и цена на услуга за дялово разпределение.
Доколкото обаче, придобиването му е станало по време на брака на същата с ответника
– П. Т., то приложение следва да намерят задължителните разяснения, дадени с т. 3 на
ППВС № 5/1975 г., които не са изгубили сила, с която се приема, че ако срещу отчужден
индивидуален имот на единия съпруг бъде отстъпен друг имот и стойността на двата имота
е равна или тази на отчуждения имот е по-голяма от тази на отстъпения, е налице пълна
трансформация на притежаваното от единия съпруг имущество в друго такова, поради което
съпругът – собственик на отстъпения имот, запазва индивидуалното си право на
собственост върху придобития по този начин нов имот, макар и това да е станало по време
на брака. В този случай е без значение момента на придобиване на правото на собственост.
Когато срещу отстъпения в обезщетение имот се доплаща известна разлика в цената и това е
станало по време на брака, в съпружеската имуществена общност се включва съответната на
тази разлика част от собствеността на отстъпения имот - в този смисъл са Решение №
145/27.06.2013 г. по гр. д. № 1352/2013 г., I г. о., ГК, ВКС, Решение № 45/08.07.2020 г. по гр.
дело № 2510/2019 г., II г. о., ГК, ВКС и Решение № 348/22.06.2009 г. по гр. дело №
2212/2012 г. II г. о. ГК, ВКС. В същото време в чл. 22 от Наредбата за държавните имоти
(отм.) се предвижда, че когато стойността на отчуждения имот е по-малка от стойността на
имота, който се отстъпва като обезщетение, разликата в стойността на имотите се покрива
от собственика със собствени и заемни средства.
В настоящия случай от съдържанието на представената заповед № РД-41-
121/04.05.1984 г. се установява единствено каква е била стойността на отстъпения в
обезщетение имот – 25 224 лв., но не и каква е била стойността на отчуждения такъв, поради
което не би могло да се извърши преценка дължи ли собственикът разликата в стойността
на имотите и ако да – в какъв размер е тя, респ. с лични или със заемни средства ще бъде
заплащана. По делото не са ангажирани никакви доказателства в тази насока, поради което
съдът приема, че полученият като обезщетение имот от лицето Р.П.Ж. е нейна собственост и
по отношение на същия не е доказано възникването на бездялова съпружеска имуществена
общност.
Съпругът, от който не е отчужден недвижим имот – в настоящата хипотеза ответникът
П. Ц. Т. може да придобие права от дадения в обезщетение имот, чиято стойност се покрива
от стойността на отчуждения такъв, само при условията и при спазване на формата,
предвидени в чл. 102 ЗТСУ, каквито в случая не са налице. След като имотът, който е бил
отчужден, не е бил собственост на Т. и същият не фигурира като лице, заплатило част от
разликата в цените между отчуждения имот и дадения за обезщетение такъв (в случай, че
такава изобщо се е дължала), както и при липсата на доказателства за прехвърляне на
правото за обезщетение по реда на чл. 102 ЗТСУ (отм.) върху получения в обезщетение
имот, то съдът прави извод, че процесният апартамент № 24 е собствен на трето за процеса
лице – бившата съпруга на ответника (предвид данните, следващи от приложеното поделото
удостоверение с изх. № от 21.04.2023 г. от Столична община, район Красно село за
прекратяване на брака между лицата със съдебно решение от 02.06.2016 г.) – Р.Ж.. В случая,
този извод не се опровергава и от данните, следващи от приетата по делото декларация по
чл. 14 ЗМДТ (л. 85-93 от делото), съдържаща отразяване, че процесният апартамент № 24 е
съсобствен между декларатора и ответника при равни квоти – по 1/2 идеална част за всеки
от тях, доколкото от една страна същата обективира изявление на трето за процеса лице,
свързано с изпълнение на негови административни задължения, но не и признание от П. Т.
за притежавани от него права върху имота, а от друга не се подкрепя от останалите писмени
4
доказателства, сочещи, че собственик на имота е друго лице. В тази връзка следва да се
отбележи, че от страна на ищеца не е представен цитираният в декларацията нотариален акт
№ 118, том II, нот. дело № 318/1989 г., но дори това да беше така, то сам по себе си този
факт не би довел до промяна в горните правни изводи, тъй като нотариалният акт, издаден
на основание чл. 134, ал. 4 ЗТСУ (отм.) единствено констатира притежанието на вещното
право на собственост върху процесния имот, породено от действието на вече издадената и
влязла в сила заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.).
От страна на [фирма] не са ангажирани други доказателства, обосноваващи извод, че
въз основа на последващо придобивно основание ответникът П. Т. е станал носител на
право на собственост или ограничено вещно право на ползване по отношение на процесния
апартамент № 24, още повече, че няма и изложени твърдения в тази насока.
Недоказването на качеството потребител на топлинна енергия обуславя извод, че
ответникът П. Т. не се явява материалноправно легитимиран да отговаря по предявените
срещу него искове за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение,
поради което същите са неоснователни и подлежат на отхвърляне само на това основание.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на исковете за обезщетение за забава предполага установяване от
ищеца наличието на главен дълг; изпадане на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава.
В случая, с оглед неоснователността на главните искове, неоснователни се явяват и
акцесорните претенции за обезщетение за забава върху всяка от главниците по отношение
на ответника.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора – цялостна неоснователност на предявените искове, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответникът П. Т., който обаче не
претендира и не доказва извършването на такива нито в производството по ч. гр. дело №
17396/2022 г. по описа на СРС, 51 състав, нито в настоящото исково производство, поради
което не следва да му се присъждат с настоящия съдебен акт. Видно от представения
договор за правна защита и съдействие от 06.10.2022 г. (л. 48 от делото) в хода на
настоящото исково производство адв. К. С. е представлявал ответника Т. по реда на чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което в негова полза следва да се присъди дължимото адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в размер на 300
лв., определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата редакция към момента на
сключване на договора за правна защита и съдействие). При този изход на спора, сторените
от ищеца разноски следва да останат за негова сметка.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на
управление: [адрес] срещу П. Ц. Т., ЕГН: **********, с адрес: [адрес], установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на парични
задължения в размер на сумите, както следва: 467,55 лева, представляваща цена на
доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., по отношение на
5
недвижим имот, находящ се в [адрес], с абонатен № ******; 91,74 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 15.09.2019 г. до 22.03.2022 г. върху главницата за доставена
топлинна енергия; 16,79 лева, представляваща цена на услуга дялово разпределение на
топлинна енергия за периода от 01.02.2019 г. до 30.04.2020 г. и 4,01 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 31.03.2019 г. до 22.03.2022 г. върху главницата за дялово
разпределение на топлинна енергия, за които суми по ч. гр. дело № 17396/2022 г. по описа
на Софийски районен съд, 51-ви състав, е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 14.04.2022 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес] да
заплати в полза на адв. К. А. С. от САК, с адрес на кантората: [адрес], на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 300 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в полза на
ответника по настоящото дело.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице – помагач на страната на
ищеца [фирма] – [фирма].
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6