Решение по дело №315/2020 на Окръжен съд - Враца

Номер на акта: 260023
Дата: 2 септември 2020 г. (в сила от 2 септември 2020 г.)
Съдия: Камелия Пламенова Колева
Дело: 20201400500315
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 юли 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ  №260023

гр. Враца, 02.09.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

        

         Врачанският окръжен съд, гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:

                                               

                                               Председател: МИРОСЛАВ ДОСОВ

                                                     Членове: НАДЯ ПЕЛОВСКА

                                                          Мл.с. КАМЕЛИЯ КОЛЕВА

        

         при участието на секретаря Г. Емилова,

         като разгледа докладваното от мл. съдия Колева в. гр. дело № 315 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

         Образувано е по въззивна жалба на „Топлофикация - Враца“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Враца, ул. „Максим Горки“ № 9, представлявано от Р.И.М., чрез юрк. В. Н., срещу решение № 269/30.05.2020 г., постановено по гр. дело № 109/2020 г. по описа на Районен съд - Враца. С обжалваното решение са отхвърлени предявените от въззивника срещу П.Т.С., ЕГН **********, с настоящ адрес ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 149 и чл. 150 ЗЕ за признаване за установено, че съществува вземането на въззивника за сумата от 2220,38 лева, представляваща стойността доставена в жилище, находящо се в гр. ***, консумирана и неизплатена топлинна енергия за периода 31.10.2016 г. до 30.06.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението в съда - 21.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че съществува вземането на въззивника за сумата от 358,38 лева, представляваща размера на обезщетението за забавено плащане, считано от падежа на всяко отделно месечно задължение до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за периода 30.11.2016 г. до 11.11.2019 г. включително, които вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2828/25.11.2019 г. по ЧГР № 4725/2019 г. по описа на Районен съд - Враца. С решението въззивникът е осъден да заплати на П.Т.С. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700,00 лева.

         Според жалбоподателя атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че извода на съда за липса на облигационно правоотношение между „Топлофикация - Враца“ ЕАД и ответника - в случая въззиваемата страна, е необоснован. В подкрепа на това си становище се позовава на приети по делото доказателства, от които се установявало наличието на такава връзка. Като доказателства, обосноваващи този извод сочи Общите условия на дружеството, които предвиждали, че клиент може да бъде и физическо лице, което ползва топлинна енергия в жилище, на което е наемател. Посочва, че според тези общи условия при промяна на намерението на наемателя, последният е бил длъжен да поиска закриване на партидата му, което не било направено, съответно облигационната връзка съществувала. Моли решението да бъде отменено и да му бъдат присъдени направените в двете съдебни инстанции разноски.

         В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна, чрез адв. Л. В., депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, обсъдил е всички доказателства по делото и е стигнал до обоснован и верен извод за решаването на спора, прилагайки правилно и относимия материален закон. Аргументира позицията си с невъзможността от доказателствата по делото да се установи наличието на облигационна връзка между дружеството и ответника - в случая въззиваемата страна, а представените общи условия не го обвързват, тъй като не били влезнали в сила. Алтернативно сочи, че дори и да се приеме наличието на облигационна връзка и влизането в сила на общите условия, то искът пак би бил неоснователен, тъй като разпоредбата на чл. 61 отново не би го обвързала. Оспорва дължимостта на вземането с твърдение, че същото не е ликвидно, щом като липсват доказателства представената към заявлението изравнителна сметка да е връчена по съответния ред. Прави възражение и за правилното изчисляване на количеството доставена и потребена топлинна енергия и битова гореща вода. Иска обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждането на сторените в настоящата съдебна инстанция разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.

         В проведеното открито съдебно заседание по делото въззивникът, редовно уведомен, не се представлява.

         Въззиваемата страна, също редовно уведомена, не се явява в откритото съдебно заседание по делото, но се представлява от адв. Л. В., която оспорва въззивната жалба. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно по съображения, изложени в писмения отговор. Претендира разноски съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.  

         За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

         Пред районния съд е било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Топлофикация - Враца“ ЕАД срещу Е.Ц.С. и П.Т.С., за парично вземане за неизплатена топлинна енергия за периода 31.10.2016 г. - 30.06.2019 г. за жилище с адрес гр. Враца, ж.к. „Дъбника“ № 122, вх. В, ап. 39, в размер на 2220,38 лева - главница, и 358,38 лева - лихва за периода от 30.11.2016 г. до 11.11.2019 г., и законна лихва от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 101,58 лева. В заявлението е посочено, че двамата длъжници, като съпрузи, отговарят солидарно на основание чл. 36, ал. 2 от Семейния кодекс СК/ за задължения, поети за текущите нужди на семейството. За посоченото вземане, ведно с разноските, Районен съд - Враца е издал заповед № 2828 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2019 г. по ч.гр. дело № 4725/2019 г. по описа на същия съд. Последната е изпратена за връчване на всеки един от длъжниците, като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК единият от тях - П.Т.С., е депозирал писмено възражение. Съобразно текста на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, съдът е указал на заявителя възможността да установи вземането си чрез предявяване на иск в законовия срок, като представи доказателства за това, посочвайки му и последиците от неговото бездействие. Заявителят е бил уведомен за разпореждането на съда. В законовия срок са били представени доказателства за подаването на искова молба срещу длъжника П.Т.С. с искане да бъде признато за установено, че последният му дължи сумата от 2220,38 лева, представляваща стойността доставена в жилище, находящо се в гр.***, консумирана и неизплатена топлинна енергия за периода 31.10.2016 г. до 30.06.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението в съда - 21.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 358,38 лева, представляваща размера на обезщетението за забавено плащане, считано от падежа на всяко отделно месечно задължение до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за периода 30.11.2016 г. до 11.11.2019 г. включително. Претендирани са и направените разноски в заповедното и съдебното производство. Като основание за предявяване на иска в исковата молба са посочили наличието на възражение срещу заповедта и липсата на доброволно уреждане на взаимоотношенията между страните.

         Ответникът в срок е депозирал писмен отговор, с който е оспорил претенцията като неоснователна. Посочил е, че няма качеството на потребител и че общите условия не са приложими спрямо него, доколкото те не са одобрени от КЕВР и влезли в сила. Алтернативно е направил възражение, че не дължи претендираната сума, позовавайки се на чл. 61, ал. 4 от Общите условия, и на неликвидност на вземането, основавайки довода си с нередовното съставяне и връчване на изравнителната сметка.

         Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искови претенции по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 410 ГПК във връзка с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за съществуване на вземане по договор за продажба на топлинна енергия на потребител. По тяхната основателност се е произнесъл с решението, чиято отмяна се иска, като е отхвърлил претенциите и е присъдил направените разноски.

         За да постанови този резултат, решаващият състав е приел от фактическа страна, че „Топлофикация - Враца“ ЕАД е топлоснабдително предприятие и като такова доставя топлинна енергия за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване на потребителите на територията на гр. Враца. Посочил е, че, видно от доказателствата по делото, представените и приложими в случая Общи условия, са одобрени с решение № ОУ-004/07.01.2008 г. на ДКЕВР. Приел е, че топлоснабдения имот, за който се претендира вземането, представлява общинско жилище в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост в гр. ***, което е предоставено под наем на П.Т.С. със Заповед за настаняване № А-206/05.06.1990 г. на кмета на Община Враца, а после е прекратено със Заповед № 846/13.06.2013 г. на кмета на Община Враца, влязла в сила и публикувана на официалната страница на Общината на 20.06.2013 г., по силата на която жилището трябва да бъде освободено в едномесечен срок от датата на получаването й. Позовавайки се на приложената по делото справка за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г., съдът е възприел, че регистрираните постоянен и настоящ адрес на лицето П.Т.С. се различават от адреса, на който се намира жилището, в което е потребявана топлоенергията. Дал е вяра на приетите като писмено доказателство справка за неплатени фактури и дължими лихви, издадена на Е.Ц.С., и изравнителни сметки за топлоенергия, като е заключил, че от тях се установява наличието на задължения по фактури в счетоводството на дружеството, тяхното основание, размер и падеж, неплащането им и липсата на основание за корекция. При така установената фактическа обстановка, решаващият състав е приел от правна страна, че П.Т.С. няма качеството потребител и не е ползвал топлоснабдения имот в качеството си на собственик или наемател. Този извод съдът е извел, позовавайки се както на приложените по делото доказателства, в частност заповеди на Кмета на Община Враца и справка за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г., така и на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 2/2018 г. по т.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. В този смисъл е изложил мотиви, че липсва облигационна обвързаност между двете страни, по силата на която между тях да се пораждат насрещни права и задължения. В допълнение решаващият състав е посочил, че ищецът не е представил доказателства, каквато е била доказателствената му тежест, които да позволяват преценката кога приетите по делото Общи условия са влезли в сила, респективно клаузите на същите обвързват клиентите на топлинна енергия.

         Настоящият съдебен състав, като съобрази наведените оплаквания в жалбата, становището на въззиваемите страни и събраните по делото доказателства, основавайки се на своето вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа страна следното:

         От приложените по делото доказателства, а и не е спорно между страните, че „Топлофикация - Враца“ ЕАД е топлоснабдително предприятие и като такова доставя топлинна енергия за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване на потребителите на територията на гр. Враца при публично известни Общи условия.

         Установява се още от доказателствата по делото, че жилището се намира в сграда в режим на етажна собственост в гр. Враца, ж.к. „Дъбника“ № 122, вх. В, ап. 39, която е топлоснабдена и в процесния период дружеството въззивник е доставял топлинна енергия. Видно от приложените по делото справки от счетоводството на въззивника, става ясно, че са отразени неплатени задължения по 33 бр. фактури, издавани ежемесечно, за доставяна топлинна енергия за посочения период и имот, а от изравнителните сметки личи, че не е нужна корекция на размера на задължението по тях. Установява се, че задължението по тези фактури още не е платено.

         Представените писмени доказателства, в това число заповеди на кмета на Община Враца и справка за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г., дават основание да се приеме, че топлоснабденият имот е общинска собственост, бил е предоставен под наем на въззиваемата страна - П.С., но към процесния период облигационното правоотношение е прекратено, а лицето има регистриран постоянен и настоящ адрес, различен от този, на който се намира топлоснабдения имот.

         Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

         Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

         Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими. Обжалваното решение е и правилно, а въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

         Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ, в ред. ДВ бр. № 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, определя лицата, които дължат заплащането на топлинна енергия като всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Качеството клиент на топлоснадбително дружество, определено с посочения текст, следва да се тълкува и в съответствие с разясненията, дадени в тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС. От тези източници може да се заключи, че, за да дължи едно лице цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ, то същото трябва или да е собственик, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титуляр на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, като в последната хипотеза е необходимо и да бъде сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известни общи условия между топлопреносното предприятие и носителя на ограниченото вещно право.

         В настоящия случай и предвид цитираните източници, в противоречие с оплакването на въззивника, се стига до извода, че въззиваеманта страна няма качеството на потребител на топлинна енергия. Това обстоятелство се основава на събраните в хода на производството доказателства - заповед № 846/13.06.2013 г. на кмета на Община Враца. Последната е индивидуален административен акт, който, щом като не е оспорен по съответния ред, включително и чрез косвен съдебен контрол, следва да бъде зачетена нейната доказателствена сила. От същата се установява, че топлоснабденото жилище е общинско, предоставяно е под наем на възиваемата страна, но това облигационно правоотношение е прекратено още през 2013 г. Правната последица от издаването на посочената заповед е, че въззиваемата страна вече не е носител на правото на ползване върху топлоснабдения имот. Именно това обстоятелство дава основание да се приеме, че не е приложима хипотезата на чл. 153, ал. 1, предл. 2 ЗЕ, щом като липсва един от елементите й. На следващо място съдът счита за нужно да отбележи, че в тежест на въззивника, при правилно разпределена доказателствена тежест по делото, е било да установи наличието на облигационна връзка, изразяваща се в сключен между страните договор, което не е сторено. Доказването на сключен договор между топлоснабдителното дружество и „клиента“ в случаите, когато последният не е собственик на топлоснабдения имот, а само носител на право на ползване, ясно личи от мотивите на посоченото тълкувателно решение, където се казва, че „договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.“. Отнесено към конкретното дело и събраните по него доказателства може да се заключи, че за топлоснабдения имот има открита партида на друго лице, но не и на въззиваемата страна. Нещо повече, става ясно, че въззиваемата страна има регистриран постоянен и настоящ адрес на място различно от адреса, на който се намира топлоснабденият имот.

         В допълнение настоящият съдебен състав счита за нужно да посочи, че текстът на чл. 61, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия, на които се позовава въззивникът, също не може да обуслови качеството потребител на топлинна енергия спрямо въззиваемата страна. Това е така на първо място, защото последният не е титуляр на право на ползване върху топлоснабдения имот, а този текст също предвижда качеството наемател на лицето, ползващо топлинна енергия. На второ място този текст вменява задължение не само на стария, но и на новия наемател, за подаване на заявление при промяна в облигационното правоотношение, но, видно от формулировката на цялата разпоредба на чл. 61 от Общите условия, последицата от неподаването на такова заявление е събирането на дължимите суми от собственика - солидарен длъжник.

         По изложените съображения крайният извод на въззивната инстанция съвпада с този на първоинстанционния съд, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

         При този изход на делото разноски се дължат на въззиваемата страна. Последната в срок е заявила претенцията си за присъждането им и е представила доказателства за реалното им извършване. Доколкото няма направено възражение за прекомерност и на основание чл. 78, ал. 1 във връзка с чл. 273 ГПК възивникът следва да бъде осъден да заплати на П.Т.С. сумата от 700,00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в настоящото производство.

         Мотивиран от изложеното по-горе и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд - Враца, в настоящия съдебен състав

 

РЕШИ:

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 269/30.05.2020 г., постановено по гр. дело № 109/2020 г. по описа на Районен съд - Враца.

         ОСЪЖДА „Топлофикация - Враца“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Враца, ул. „Максим Горки“ № 9, представлявано от Р.И.М. да заплати на П.Т.С., ЕГН **********, с настоящ адрес ***, сумата от 700,00 /седемстотин/ лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в настоящото производство.

         Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.  

 

 

Председател:                                                   Членове:1

 

 

       2