№ 123
гр. Велико Търново, 05.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – пети състав, в съдебно заседание на
дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ДАНАИЛОВА
при участието на секретаря o=i=, изслуша докладваното
от съдия Данаилова адм. д. № 121 по
описа за 2022 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл.
124, ал. 1 във вр. с чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител
(ЗДСл)
Производството
по делото е образувано по жалба на Т.Д.Т. ***,
против Заповед № 134 от 28.02.2022г., издадена от Изпълнителния директор на
Държавен фонд „Земеделие“, град София, с която на основание чл.107, ал.1, т.5 и
чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното
правоотношение на Т.Д.Т. на длъжността „директор“ в Областна дирекция на
Държавен фонд „Земеделие“– Велико Търново, считано от 01.03.2022 г.
В жалбата са изложени подробни
съображения за незаконосъобразност на оспорената заповед поради противоречие с
материалноправните разпоредби на закона и допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила. Намира, че обжалваната заповед не
отговаря на изискванията за форма по чл. 59 от АПК, тъй като е немотивирана и
не е посочен органът, който я издава, а единствено подпис на изпълнителния
директор на Държавен фонд „Земеделие“. Според жалбоподателя в оспорения
индивидуален административен акт не са изложени никакви факти и
обстоятелства, които обусловят невъзможността за изпълнение на заеманата от него
длъжност. Заявява, че през периода, в който е заемал ръководна позиция в областната
дирекция на фонда, е изпълнявал коректно служебните си задължения като не са
били констатирани пропуски в работата му и не са му налагани дисциплинарни
наказания. Непосочването в заповедта, че същата подлежи на
обжалване по административен ред пред горестоящия административен орган, а
единствено пред компетентния съд, също обуславя нейната незаконосъобразност. Твърди,
че уволнението му е породено от конфликт с лице на висока държавна длъжност и
че прекратяване на служебното му правоотношение ще създаде финансови трудности
за семейството му, което е в тежък период. На тези основания счита, че
хипотезата на обективна невъзможност по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл не е
налице, а като е постановил оспорваната заповед, органът по назначаване е
нарушил закона и е уволнил жалбоподателя, без наличие на каквито и да било
законни основания за това. Моли за отмяна на оспорената заповед. Позовава се на
практика на Върховния административен съд. В съдебно заседание, жалбоподателят лично и чрез
упълномощения адвокат Н. Иванов от САК, поддържа жалбата, моли за нейното
уважаване по съображения, изложени в нея. Допълва, че по инициатива на
жалбоподателя е образуван сигнал за нередности по повод службата, за който с
писмо е уведомен изпълнителния директор на фонда и който сигнал е процесуална
пречка за уволнението му. Посочва, че след прекратяване на служебното
правоотношение е обявен конкурс за директор, на който жалбоподателят е допуснат
до участие като е прието, че отговаря на изискванията по документи, което от
своя страна противоречи на правното основание за издаване на процесната
заповед. Претендира разноски по делото.
Ответникът
- Изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, град София, се представлява от главен
юрисконсулт М. Абилов, който оспорва жалбата и моли за нейното отхвърляне.
Заповедта намира за издадена от компетентен орган, в рамките на неговите
правомощия. Посочва, че съгласно ТР №16/31.03.1975г. на гр. колегия на ВС,
мотивите на административния акт могат да се съдържат в друг акт, като не посочва
конкретен такъв. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер от 100 лв., за което представя списък с разноски. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Административен
съд - Велико Търново, в настоящия съдебен състав, след като обсъди доводите на
страните и прецени по реда на чл.
235, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 144
от АПК приетите по делото писмени доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Жалбоподателят
Т.Д.Т. е заемал
длъжността директор в Областна дирекция на Държавен фонд „Земеделие“–
Велико Търново от 25.04.2014г., съгласно Заповед №383/16.04.2014г. на
Изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ /л.185 от делото/ до 01.03.2022
г., когато е прекратено служебното му правоотношение съгласно Заповед № 134 от
28.02.2022г. от Изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, град
София, на основание чл.107, ал.1, т.5 и чл. 108 от ЗДСл.
Няма
данни и доказателства изискванията за заеманата длъжност да се променяни от
назначението на Т. до датата на издаване на процесната заповед. Не е налице и
промяна на длъжностната характеристика, която да обосновава издаването на
оспорения акт.
Няма
данни жалбоподателят да е наказван дисциплинарно за нарушения в качеството му
на Директор на ОД на ДФЗ – Велико Търново.
В
заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органът по
назначаване като правно основание е цитирана разпоредбата на чл.107,
ал.1, т.5 и чл. 108 от ЗДСл, а като причини
е посочена обективна невъзможност на държавният служител да изпълнява
служебните си задължения. Разпоредено е изплащането на обезщетение за
неизползвания годишен платен отпуск.
Заповедта
е оспорена от Т.Д.Т., който е подал жалбата си както чрез административния
орган с даден вх. №02-040-6500/1729/14.03.2022г., така и директно до съда с
даден вх. №1206 от 14.03.2022 на АСВТ, въз основа на която е образувано настоящото
административно дело.
От представения в
съдебно заседание списък на кандидатите, допуснати до участие конкурс за
длъжността „директор“ на Областна дирекция на ДФ „Земеделие“ – В. Търново,
обявен след прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя е видно,
че Т. е допуснат до участие от назначената нарочна комисия.
В хода
на съдебното производство като доказателства са приети приложените към жалбата
документи, както и материалите, съдържащи се в административната преписка,
изпратена от Областна дирекция на ДФЗ –Велико Търново с писмо вх. №1307/18.03.2022г. и вх. №1379/23.03.2022г.,
подробно описана в съпроводителното писмо. Приобщени към доказателствения
материал са още представените в съдебно заседание от процесуалния представител
на жалбоподателя писмени доказателства – извлечение от служебната електронна
поща на Т.Т. към изпълнителния директор на ДФЗ; списък на кандидатите допуснати
до участие за длъжността директор на ОД на ДФЗ – Велико Търново; решение от
заседание на УС, съгласно Протокол № 178/10.06.2021г. и протокол
№189/02.03.2022г.
При така
установените факти, настоящия съдебен състав на Административен съд Велико
Търново, като извърши цялостна проверка за законосъобразността на оспорения
индивидуален административен акт на всички основания по чл. 146
от АПК, по реда на чл.
168, ал. 1 от АПК, достигна до следните правни изводи:
Предмет на оспорване е Заповед № 134 от 28.02.2022г.
на Изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, град София, с която на
основание чл.107, ал.1, т.5 и чл. 108 от ЗДСл е прекратено служебното
правоотношение на жалбоподателя Т.Д.Т.. Направеното
в жалбата на Т.Д.Т. искане на основание чл.121, ал.3 от ЗДСл за заплащане на
обезщетение за оставане без работа за времето, през което не заема държавна
служба, поради незаконосъобразно прекратяване на служебното му правоотношение,
извършено със Заповед № 134 от 28.02.2022г. на изпълнителния директор на
Държавен фонд „Земеделие“, в тази част по арг. за обратното от разпоредбата на
чл. 213 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК, с протоколно определение от
12.04.2022г., е отделено и е образувано самостоятелно съдебно производство
(адм. дело №171/2022г. по описа на АСВТ) за разглеждане на исковата претенцията
за обезщетение.
Жалбата
срещу процесната заповед е подадена в срока по чл.
149, ал. 1 от АПК, от легитимирано лице, адресат на акта, поради което е
процесуално допустима. В самата заповед липсва отбелязване на датата на нейното
връчване на Т., като доказателства за датата на връчване липсват и в
административната преписка. Въпреки това, дори да се приеме, че заповедта е
връчена на датата на нейното издаване – 28.03.2022г., жалбата до съда е по
подадена на 14.04.2022г., то предвиденият в чл. 149 от АПК във вр. с чл. 124 от
ЗДСл преклузивен срок за обжалване е спазен и същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата
е основателна.
Оспорената
заповед за прекратяване на служебното правоотношение на Т.Т. е издадена от компетентен
орган - Изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, в чиято структура
е бил назначен жалбоподателя и който е орган по назначаване, съобразно
разпоредбата на чл. 108 във вр. с чл.
107, ал. 1 ЗДСл.
Оспорената заповед е в изискуемата
от закона писмена форма като при издаването й не са допуснати съществени
нарушения на административнопроизводствените правила, които да водят до нейната
незаконосъобразност на това основание. Неоснователни са доводите на
процесуалния представител на
жалбоподателя за наличието на процесуални пречки за издаване на процесния
индивидуален административен акт, с който Т. е освободен от заеманата от него
длъжност. Видно от представената разпечатка от електронната поща на жалбоподателя,
последният е уведомил изпълнителния директор на фонда за изготвени докладни
записки с изх. №02-040-1100/25#2 от 10.02.2022г. и изх. №02-040-1100/25#3 (липсва посочена
дата) във връзка с констатирани недостатъци в административните системи на Държавен фонд „Земеделие“, които
давали възможност за корупционни практика. По делото, освен че липсват
доказателства в подкрепа на тези твърдения за подадени сигнали за нередност с
цитираните входящи номера, но и самият жалбоподател не ангажира никакви
доказателства в тази насока. Дори да се приеме, че жалбоподателят, в качеството си
на директор на Областната дирекция на Държавен фонд „Земеделие“ – Велико
Търново, действително е уведомил горестоящия орган за констатирани от него
недостатъци в използваната административна системата на фонда, няма законова
разпоредба, която да възпрепятства и да бъде процесуална пречка за прекратяване
на трудово или служебно правоотношение с работник или служител само поради
това, че последният е подал сигнал за техническа, финансова или административна
нередност или измама, възникнала във връзка с изпълнението на проекти и
програми, финансирани от фондовете на Европейския съюз. Този сигнал може да бъде
ценен и като такъв по смисъла на чл. 107, ал. 4 от АПК относно констатирани
технически нередовности в администрацията, като съобразно чл. 108, ал. 2 от АПК
никой не може да бъде преследван само заради подаването на предложение или
сигнал при условията и по реда на тази глава. Но в случая, настоящото
производството не е свързано с ангажиране на отговорност на жалбоподателя във
връзка подадения сигнал, а производство по реда на чл.124 от ЗДСл относно
законосъобразността на заповедта, с
която е прекратено служебното правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от същия закон.
Липсва каквато и да е индиция, че правоотношението на жалбоподателя е
прекратено във връзка с подадените от него два сигнала до изпълнителния
директор на фонда.
Неоснователно е и другото наведено в
жалбата възражение за незаконосъобразност на обжалваната заповед поради
непосочване на възможността за обжалването й по административен ред.
Действително, в оспорения акт е посочено единствено, че
подлежи на обжалване по съдебен ред пред Административен съд – Велико Търново,
но това обстоятелство не представлява нарушение на формата и засяга само и
единствено срока за подаване на жалба от страна на заинтересованото лице. Пропускът
на административния орган да посочи точно всички правни възможности за
обжалване на административния акт (както по административен ред пред
по-горестоящия административен орган, така и по съдебен ред), не обуславя
незаконосъобразност на акта, а единствено има за последица удължаване на срока
за обжалване, съгласно изричната разпоредба на чл. 140 от АПК. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 6 от
30.06.2015 г. на ВАС по т. д. № 4/2013 г., ОСС, І и ІІ колегия, докладчик
съдиите Светлозара Анчева и Мира Райчева, съгласно което както липсата на указания, така и непълните
указания по чл. 59, ал. 2, т. 7 от АПК - с посочване само на един от способите
за обжалване, са предпоставка за удължаване на два месеца на срока за оспорване
на индивидуалния административен акт по смисъла на чл. 140, ал. 1 АПК.
Съдът намира обаче за основателно
оплакването на жалбоподателя, че заповедта на изпълнителния директор на Държавен
фонд „Земеделие“ не съдържа фактическите основания, послужили за издаване на административния
акт. Съгласно текста на чл. 108, ал. 1 от ЗДС "Служебното правоотношение
се прекратява от органа по назначаването с административен акт, който се издава
в писмена форма и трябва да съдържа правното основание за прекратяване,
дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба. В случаите по чл. 107,
ал. 1, т. 5 се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната
невъзможност за изпълнение на служебните задължения“. Правилото е императивно и
изисква при прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител без
предизвестие по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл органът по назначаване да посочи
освен правното основание, но и да изложи в съответния административен акт
фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност на служителя за
изпълнение на служебните му задължения. Административният
акт следва да съдържа описание на фактическата обстановка, която да води до
невъзможност за изпълняване на задълженията по конкретната длъжност поради
причини непреодолими и за двете страни по правоотношението, като независещи от
тяхната воля, за да осъществява фактическия състав на чл. 107, ал. 1, т. 5 от
ЗДСл.
Видно
от съдържанието на оспорената пред съда Заповед № 134/28.02.2022 г. на изпълнителния
директор на Държавен фонд „Земеделие“, в същата като причина за прекратяване на
служебното правоотношение на жалбоподателя е посочено единствено „налице е
обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си
задължения“ и разпоредбата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл като правно
основание за издаването й, името и длъжността на лицето, чието служебно
правоотношение се прекратява, неговият ранг и обезщетенията, които следва да се
изплатят. Липсват фактическите основания по смисъла на чл. 108, ал. 1 от ЗДСл във вр. с чл.
59, ал. 2, т. 4 от АПК за издаване на оспорената заповед, като
възпроизвеждането на текста на разпоредбата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл не
изпълнява изискванията на закона за мотивиране на административния акт.
Според
незагубило действието си Тълкувателно решение № 16 от 31.03. 1975 година на
ОСГК на ВС, мотивите към административния акт могат да бъдат изложени и отделно
от самия акт - в съпътстващата документация по неговото издаване или най-късно
до изпращането на жалбата срещу акта, в съпроводителното писмо или в друг
документ към изпратената преписка, но не могат да се излагат едва в съдебното
заседание по оспорване на акта. Тези документи следва да са част от
административната преписка и органът се е позовал на тях. В конкретния случай,
въпреки наведените от процесуалния представител на ответника твърдения за
наличие на документ, в който органът по назначаване е изложил своите мотиви за
прекратяване на служебното правоотношение на Т., съдът намира, че такива не
могат да се извлекат от административната преписка. В обстоятелствената или
диспозитивната част на процесния акт липсва изрично посочване на някакъв акт
или становище, към който административният орган препраща и на чиито мотиви се
позовава, като съображения за издаване на процесната заповед не се съдържат и в
двете съпроводителни писма с вх. №1307/18.03.2022г. и вх. №1379/23.03.2022г., с което преписката е
изпратена от административния орган в съда. От друга страна, съдът намира, че в
съдържащите се в преписката документи не могат да бъдат намерени такива, от
които да стават ясни съображенията на ответника за издаване на заповедта и
какви са конкретно приетите за установени от него факти, водещи до обективна
невъзможност жалбоподателят да изпълнява служебните си задължения. Мотивите на
административния акт не могат да бъдат заместени с тълкувания, предположения
или други съждения от страна на съда или на страните в процеса и е недопустимо
съдът да формира предположения какви са били действителните съображения на
административния орган за издаване на обжалвания акт и въз основа на какви
конкретни факти те са основани. Липсата на точно и ясно посочени фактически
основания, освен че нарушава правото на защита на засегнатото от издадения акт
лице, но и изключва възможността за осъществяването на реален съдебен контрол и
проверка относно фактическите и правни основания за постановяване на оспорения
акт.
Неизпълнението от страна на органа
по назначаване на императивното изискване на чл.
108, ал. 1, изр. второ от ЗДСл за посочване на фактическите обстоятелства,
довели до издаване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, е
абсолютно и самостоятелно основание за нейната отмяната, поради неспазване на
установената в специалния закон форма.
Заповедта не съответства и на
материалния закон.
Разпоредбата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл, посочена като правно основание за
издаване на оспорената заповед, изисква наличие на
обективна невъзможност на държавния служител да изпълнява задълженията си,
извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от с.з, регламентиращ хипотезите на
прекратяване на служебното правоотношение поради болест, довела до трайна
неработоспособност, или по здравни противопоказания. Тази невъзможност следва
да е възникнала обективно, по време на служебното правоотношение, да не е
обусловена от действията на страните по него и да е трайна. В ЗДСл липсва легална
дефиниция на понятието "обективна невъзможност", като в съдебната
практика се приема, че се касае за състояние, възникнало по причини, стоящи
извън волята на страните по служебното правоотношение, поради което те са
непреодолими. За да е налице обективна невъзможност по смисъла на посочената
разпоредба, е необходимо да са налице три кумулативно дадени условия: да е
създадена нова фактическа обстановка, същата да води до невъзможност на
служителя да изпълнява служебните си задължения и причините за тази
невъзможност да не зависят от волята на страните по правоотношението.
Съдът намира, че
въпреки дадените указания с Определение от 14.03.2022г., ответната страна, в
чиято е тежестта да докаже наличието на обективна невъзможност държавния
служител да изпълнява служебните си задължения, съгласно разпоредбата на чл.171, ал.4 от АПК, не е ангажирала
доказателства, установяващи тази невъзможност. Както вече се отбеляза, като
причина за прекратяване на служебното правоотношение органът по назначаването е
посочил бланкетно, че за Т. е налице обективната невъзможност да изпълнява
задълженията си. Всъщност, освен дословното цитиране на текста на правното
основание за прекратяване на правоотношението, издателят на акта не е посочил
никакви други съображения, от които да е видно за съда, а и за адресата, в
какво точно се състои обективната невъзможност на служителя да изпълнява
задълженията си като директор на Областната дирекция на Държавен фонд
„Земеделие“ в град Велико Търново. Не може да се установи обстоятелството,
поради което административният орган е приел, че е налице обективна
невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения. В
административната преписка по издаване на оспорената заповед за прекратяване на
служебното правоотношение на Т. се съдържат множество документи, в т.ч. заявление
за назначаване на длъжността „Директор“ в Областна дирекция на ДФ „Земеделие“ с
приложени документи; длъжностна характеристика за длъжността „Директор“ в
Областна дирекция на ДФ „Земеделие“, Индивидуален работен план за периода от
25.04.2014 до 31.12.2022г. и Формуляри за годишна оценка на изпълнението на
служебните задължения на Т.Т., удостоверения за участия в обучения на различна
тематика, изготвяни докладни записки от жалбоподателя до изпълнителния директор
на ДФ „Земеделие“, подавани от Т. декларации за имотното състояние по реда на
ЗДСл и ЗПУКИ, Анкетна карта при напускане на служител от 01.03.2022г. и т.н. Всички
тези ангажирани от ответника писмени доказателства от служебното досие на
жалбоподателя по никакъв начин не сочат действителната невъзможност на Т. да
изпълнява задължения си, а и същите тези доказателства са неотносими към
твърдяното и посочено от ответника в заповедта основание по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл за прекратяване на служебното
правоотношение.
Няма данни, а и не
се твърди да е била извършвана промяна в основните изисквания за заемане на
длъжността, които да обусловят обективна невъзможност за изпълнение на
служебните задължения на Т.. Напротив, от приложените доказателства по делото
доказателства се установява, че за да бъде назначен за държавен служител,
жалбоподателят е отговарял и отговаря на минималните изисквания предвидени за
образователна степен, професионален опит и ранг за заемане на длъжността, като
не се твърди и не се установява да са налице специфични изисквания за заемане
на длъжността предвидени в нормативен акт, на които той да не отговаря. Този
извод се потвърждава и от представения в съдебно заседание списък на
кандидатите, допуснати до участие конкурс за длъжността „директор“ на Областна
дирекция на ДФ „Земеделие“ – В. Търново, обявен след прекратяване на служебното
правоотношение на жалбоподателя и в който списък последният е допуснат до
участие от назначената нарочна комисия. Но дори и такива промени в изискванията
за заемане на длъжността да са били извършени, непротиворечива е практиката на
ВАС, че промяната във фактическото положение (въвеждане на нови изисквания за
длъжността) не се дължи на обективна причина, а на субективна преценка на една
от страните по правоотношението и не е налице хипотезата на чл. 107, ал. 1, т.
5 от ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение.
Предвид
гореизложеното съдът намира, че липсват материалноправни предпоставки за
издаване на процесната заповед и не са налице признаците на фактическия състав на обективна
невъзможност по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл по отношение на жалбоподателя Т.Т.
да изпълнява задълженията си като директор на Областна дирекция на ДФЗ – Велико
Търново.
Нарушаването на материалния закон
предполага и несъответствие с целта на закона, поради превратното му прилагане.
Това е така, доколкото прекратяването на служебното правоотношение на жалбоподателя
е предприето на основания, който не се обхващат от законовата норма,
респективно правомощието на административния орган за освобождаване на
служителя не е упражнено добросъвестно.
По изложените съображения съдът
намира, че атакуваната заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена
форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, но същата е немотивирана и издадена в противоречие с материалния закон
и неговата цел, поради което следва да бъде отменена, като незаконосъобразна.
При този изход на делото и с оглед
направеното своевременно искане от жалбоподателя, на същия следва да се
присъдят направените по делото разноски. Приложен е договор за правна защита и
съдействие № 34/02.04.2022г. /л. 269 от делото/, в който е посочено договорено
и изцяло платено в брой при подписване на договора възнаграждение за един
адвокат в размер на 5000 (пет хиляди) лева. Ответникът чрез пълномощника си ...А.
е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение. Възражението е основателно. Предвид това, че казусът не се
отличава с висока фактическа и правна сложност, приключил е в едно съдебно
заседание и е без определен материален интерес, съдът счита, че на
жалбоподателя се следват разноски, съответстващи на минималния размер от 500лв.
на адвокатско възнаграждение, определено по правилата на чл. 8, ал. 3 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от изложеното и на
основание чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК и чл. 143, ал. 1 от АПК, във вр.
с чл. 124, ал. 1 от ЗДСл, Административният съд – В. Търново, пети състав,
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ по
жалба на Т.Д.Т. ***, Заповед № 134
от 28.02.2022г., издадена от Изпълнителния директор на Държавен фонд
„Земеделие“, град София, с която на основание чл.107, ал.1, т.5 и чл. 108 от
Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на Т.Д.Т.
на длъжността „директор“ в Областна дирекция на Държавен фонд „Земеделие“–
Велико Търново, считано от 01.03.2022 г.
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“, град София, да
заплати на Т.Д.Т., ЕГН: ********** ***, разноски за адвокатско възнаграждение по делото в размер на 500,00 лв. (петстотин
лева).
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховния
административен съд на Република България гр. София в 14-дневен срок от
съобщаването на страните.
Преписи от решението да се изпратят на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: