№ 349
гр. Русе, 24.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Михаил Драгнев
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20224500500542 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от В. Г. К. и К. Т. К., и двамата от гр. Русе, чрез адв.
Д. К. АК Русе против решение № 948/04.07.2022 г., постановено по гр. д. № 823/2022 г.
на Русенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на
ответниците В. Г. К. и К. Т. К., че ищецът Ж. Х. Б. е собственик на 109/409 ид. части от
поземлен имот с идентификатор *** с площ от 408 кв. м., както и построените в него
еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***.1, на един етаж с площ от 74 кв. м.
и сграда с идентификатор ***.3, на един етаж, със застроена площ 19 кв. м. и с
предназначение хангар, депо, гараж, с административен адрес: гр. Русе, ул. „***
ответниците са осъдени да предадат владението им на ищеца, отменен е нотариален акт
за собственост на недв. имот, придобит по давностно владение № 43, том І, рег. № 821,
дело № 31 от 28.01.2021 г.на Нотариус ГГ и е оставено без уважение възражението на
ответниците за задържане на процесния имот до заплащане на направените в него
подобрения. Жалбоподателите твърдят, че решението е изцяло незаконосъобразно и
необосновано в резултат на нарушения на съдопроизводствените правила и на
материалния закон. Възразяват, че районният съд не е допуснал събиране на
поисканите от тях свидетелски показания. Намират, че в отговора на исковата молба са
изложили твърдения за полагани от тях грижи не само по отношение на С Б. и С Б.а,
но и за процесния имот. Произнасянето на първоинстанционния съд по възражението
1
им за задържане на имота до заплащане на подобренията в него намират за
недопустимо, тъй като този съд не е приел за съвместно разглеждане предявеният от
тях насрещен иск. Намират за неправилен изводът на съда, че били недобросъвестни
владелци. Позовават се на установената в чл. 70, ал. 2 ЗС презумпция. Считат, че
ищецът Ж. Б. не бил представил каквито и да било доказателства за тяхната
недобросъвестност. Претендират отмяна на решението и постановяване на ново, с
което предявените срещу тях искове да бъдат отхвърлени. Претендират разноски пред
двете инстанции.
Въззиваемата страна Ж. Х. Б. чрез адв. К. П. АК Русе оспорва основателността
на жалбата по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Иска решението да
бъде потвърдено като правилно. Претендира разноски пред въззивната инстанция.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирани лица, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е
допустима.
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 108 ЗС да
бъде признато за установено по отношение на ответниците В. Г. К. и К. Т. К. правото
на собственост на Ж. Х. Б. върху недв. имот, находящ се в гр. Русе, ул. „*** и
представляващ 109/409 ид. части от поземлен имот с идентификатор *** с площ от 408
кв. м., както и построените в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор
***.1, с полщ от 74 кв. м. и сграда с идентификатор ***.3, със застроена площ 19 кв. м.,
да бъдат осъдени да му предадат владението, иск по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на
нотариален акт за собственост на недв. имот, придобит по давностно владение № 43,
том І, рег. № 821, дело № 31 от 28.01.2021 г.на Нотариус ГГ.
С исковата молба ищецът заявил, че e придобил процесния имот по наследство
от своята племенница С Б.а, поч. на 14.10.2020 г.- дъщеря на брат му С Б., поч. на
05.04.2020 г. Тъй като със С имали голяма възрастова разлика, а и поради естеството
на работата му, не поддържали близки отношения. От средата на 90-те години
семейството на брат му се установило в процесния имот, който бил придобит по
дарение от съпругата му Д и там живели до смъртта си. Племенницата му в последните
години преди смъртта си живеела и работела в Германия, но при прибирането си в
България отсядала там. От 2011 г. това бил единственият имот, който притежавали. До
смъртта си брат му не го бил напускал. Двамата се виждали 2-3 пъти годишно,
обикновено по празници. През 2014 г. ищецът му помогнал за ремонт в жилището.
Знаел, че С имал здравословни проблеми, но бил информиран от С, че дава пари на
своя приятелка да му пазарува и да се грижи за него. За смъртта на брат си научил по
телефона от племенницата си през април, 2020 г., като тя му обяснила, че поради
Ковид ограниченията не могла да се прибере за погребението, но била изпратила пари
на своята приятелка. Обещала да му се обади, когато се върне в Русе през лятото на
2
2020 г. Двамата обаче не са се чували след това, като случайно през януари,2022 г.
узнал, че племенницата му внезапно починала на 14.10.2020 г., като преди това се
прибрала в България и живяла в имота до смъртта си. Посетил имота, но установил, че
е заключен. Не могъл да влезе и от съседи разбрал, че някаква жена, приятелка на С, е
влязла в имота и в него били извършвани строителни дейности след смъртта на
племенницата му. Не познавал тази жена и никога не я бил виждал. От Нотариус А. Ф
узнал, че за имота е съставен констативен нот. акт за собственост по давностно
владение на името на В. Г. К.. Заема позиция, че това лице владее имота без основание,
че го е завладяло след смъртта на брат му и племенницата му през 2020 г. и това
владение не е било явно и несъмнено и не е продължило 10 години, за да може да се
позове на изтекла давност.
В своя отговор по реда и в срока по чл. 131 ГПК ответниците В. Г. К. и К. Т. К.
оспорили предявените искове. Заявили, че познават С и С Б.и от дълги години и се
грижили за тях до смъртта им. Това било по молба на С, която била бивша колежка на
отв. В. К.. Такива грижи полагали още от 2006 г., когато се наложило С да замине да
работи в Германия, поради нуждата от финанси за лечение, гледане и издръжка на
баща й. Докато била там, двамата ответници поели изцяло грижите за С, в т. ч. и за
къщата, която била много стара. Правели спешни и неотложни ремонти, тъй като и С,
и С не били в състояние да се грижат за нея. Заявили, че полаганите от тях грижи били
като за своя къща, така я и възприемали, а С и С възприемали като техни сестра и
баща. Организирали погребенията и на двамата. Не познавали ищеца, никога не бил
идвал в този имот. Името му не било споменавано нито от С, нито от С, нещо повече и
двамата казвали, че няма кой друг да поеме грижите за тях и изказвали благодарността
си за полаганите грижи и финансовата помощ. По съвет на юристи и заради това, че се
грижили за семейството и имота над 15 години се снабдили с нотариален акт за
собственост по давностно владение на 28.01.2021 г. и започнали основен ремонт на
12.05.2021 г., за който теглили кредити. Не оспорили правата на ищеца като наследник
по закон, но заявили, че същите са предявени едва след добавената от тях стойност на
имота. Претендирали са отхвърляне на исковете, а в условията на евентуалност са
заявили възражение за задържане на имота до заплащане на направените от тях
подобрения в него в размер на 49782,55 лв. Предявили са и насрещен иск за тях, който
не е приет за разглеждане в настоящото производство.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд след анализ
на събраните по делото доказателства приел за установено, че процесният имот в гр.
Русе е придобит от ищеца Ж. Б. като наследник по закон на С Б.а, като ответниците не
са доказали въведеното от тях възражение, че са придобили имота по давност.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл.269 ГПК, намира, че
решение № 948/04.07.2022 г., постановено по гр. д. № 823/2022 г. на Русенския районен
3
съд е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща
със събрания доказателствен материал, а правните изводи са прецизни и правилни,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
С оглед наведените в жалбата оплаквания и доводи, следва да се отбележи
следното:
Съгласно чл. 108 от ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице,
което я владее или държи без да има основание за това. За да бъде уважен искът по чл.
108 ЗС, е необходимо да са налице следните кумулативно дадени предпоставки:
ищецът да е собственик на процесните вещи, те да се намират във владение на
ответника и да се владеят от него без основание. Доказателствената тежест за тези
предпоставки се разпределя между насрещните страни, като ищецът следва да докаже
правото си на собственост и факта на владение от страна на ответника, а ответникът
следва да докаже основанието си да упражнява фактическа власт върху вещта.
В настоящия случай правилно първоинстанционният съд в доклада си по
делото, неоспорен от страните, е разпределил тежестта на доказване, като е указал на
ищеца, че следва да докаже твърденията си, че е придобил имота по наследство от
своята племенница, а на ответниците, че са го придобили по давност, като са го
владели явно, несъмнено и необезпокоявано повече от 10 години.
Владението, като фактическо състояние е несмущавано, непрекъснато, явно и
несъмнително упражняване съдържанието на вещно право, в случая това на
собственост, през определен период от време, в случая 10 години, тъй като ответникът
твърди да е обикновен владелец - чл. 79, ал.1 ЗС, което състояние включва обективен
елемент - фактическа власт /corpus/ и субективен - намерение за своене на вещта
/аnimus/ - чл. 68, ал.1 от ЗС. Според презумпцията, установена в разпоредбата на чл. 69
от ЗС, владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Кумулативното установяване на горепосочените елементи от фактическия
състав на разпоредбата на чл. 79, ал.1 ЗС в настоящия случай е било в тежест на
ответниците по делото при условията на пълно и главно доказване - чл. 154, ал.1 ГПК.
Подобно доказване в настоящото производство не е проведено.
Правилно районния съд е приел, че за настоящия спор е ирелевантно
обстоятелството, че ответниците са полагали грижи за племенницата на ищеца и
нейния баща до смъртта им. Действително, в отговора на исковата молба те са въвели и
4
твърдения, че са се грижили и за процесния имот, който приемали като свой, като
извършвали в него неотложни ремонти. Тези техни действия обаче не сочат на
установена фактическа власт върху имота, в който са били допуснати с оглед
приятелските и колегиални взаимоотношения между племенницата на ищеца и отв. К.,
отново според собствените им твърдения. Фактът, че до смъртта си през 2020 г. и С Б.,
и С Б.а са живели в имота, е изрично признат от тях в отговора на исковата молба.
Отделно от това, пак според собствените им твърдения, тези ремонти те са
извършвали, тъй като С и С не били в състояние да се грижат за къщата и поради това,
че ги възприемали като техни сестра и баща, а от там и къщата като тяхна. Правилно
поради това районният съд е приел, че по делото липсват не само доказателства, но и
твърдения за осъществени от ответниците фактически действия, извършени преди
смъртта на наследодателката на ищеца, които могат да се квалифицират като владение
по смисъла, посочен по-горе.
Такива са осъществени едва след смъртта на племенницата на ищеца,
обективирани в снабдяването с констативния нотариален акт и предприемането на
строителни дейности по имота. Изтеклият обаче период, считано от 14.10.2020 г.
очевидно е твърде кратък, за могат да придобият имота по давност.
Оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения, изразяващи се в недопускането на трима свидетели, са
неоснователни. Процесуалният представител на ответниците е поискал да ангажира
гласни доказателства за установяване на следните обстоятелства: посещавал ли е
ищецът имота през последните 15 години, за полаганите за имота и С и С грижи, за
всичко което ответниците са направили, за да гледат двамата и да поддържат имота да
не се срути, за поеманите разходи от ответниците във връзка с това. Тези
доказателствени искания правилно са оставени без уважение от страна на
първоинстанционния съд, тъй като касаят факти, неотносими към предмета на делото.
Поисканите пред настоящата инстанция гласни доказателства също не са допуснати,
доколкото с тях ответниците въвеждат нови твърдения, досежно правото на
собственост върху имота. Това тяхно право е преклудирано, тъй като не е заявено в
срока по чл. 131 ГПК. Само за пълнота и с оглед твърденията на ответниците, в т. ч. и
пред настоящата съдебна инстанция, че С Б.а и С Б. не можели да бъдат владелци на
имота и да го стопанисват като собственици, защото единият бил в чужбина, а другият
на легло, съставът намира за необходимо да посочи следното: Неупражняването на
фактическа власт върху имот само по себе си не представлява отказ от права.
Обикновеното неползване на имота, респ. влошено здравословно състояние не води до
изгубване на правото на собственост, както погрешно считат ответниците.
Отново само за пълнота, неоснователно е и оплакването в писмената защита за
необсъждане на приложените в нотариалното производство по издаване на
5
констативния нотариален акт писмени доказателства – протокол от 27.01.2021 г. на
нотариуса за разпит на свидетели. С оглед принципа на непосредственост в
гражданския процес, недопустимо е да бъдат обсъждани свидетелски показания,
дадени в друго производство, като обективирането им в писмен документ не променя
техния характер на гласни, а не на писмени доказателства.
При така изложеното и констатираната и от настоящия състав липса на
обективния и субективния елемент на владението за период повече от десет години
преди снабдяване на ответницата В. К. с констативен нотариален акт през 2021 година
обосновават извод, че ответниците не са придобили собственост върху процесния имот
на правно основание придобивна давност.
Като последица от уважаване на ревандикационния иск, правилно е приета за
основателна и претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК - за отмяна на нотариалния акт, с
който ответницата В. Г. К. е призната за собственик на процесния имот и същият е
отменен, тъй като е издаден при липса на доказано необезпокоявано давностно
владение.
Доколкото районният съд изрично с отговора на исковата молба е бил сезиран с
възражение за задържане на имота до заплащане на направените в него подобрения,
заявено в условията на евентуалност /в случай, че съдът уважи ревандикационния иск/,
оплакването във въззивната жалба за недопустимост на съдебното решение в частта, в
която първоинстанционният съд се е произнесъл по него е неоснователно. Отделно,
това оплакване за недопустимост /поради това, че не е бил надлежно сезиран с такова
искане/ противоречи на заявеното едва с писмената защита на въззивниците искане до
въззивния съд да уважи възражението им за задържане.
Що се отнася до възраженията на въззивниците, че изводът на съда, че били
недобросъвестни владелци бил необоснован и неправилен, следва да се отбележи
следното:
Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на
правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е
собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е
добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. В т.9 от
ППС № 6 от 27.12.1974 г. е прието, че правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС
са прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и
съдебните решения по конститутивните искове относно правото на собственост или
ограничено вещно право. Ответниците обаче претендират да са собственици на
процесния имот на оригинерно придобивно основание – владение, продължило повече
от 10 години. Позовават се на издадения нотариален акт за собственост на недв. имот,
придобит по давностно владение, който обаче само констатира, но не прехвърля права
и поради това не се явява „годно“ по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС основание. Поради
6
това, правилно районният съд е приел, че основателността на заявеното от тях
възражение следва да се преценява съобразно елементите на фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Само за пълнота, правният термин
„добросъвестност“ във вещното право няма общо с добросъвестността като етическа
категория. Ирелевантни поради това са доводите в писмената защита, че отв. В. К.
действала добросъвестно с цел запазване и съхраняване на имота.
С оглед изхода от делото, отправеното искане и представените доказателства,
въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия сторените от него
разноски за адв. възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 1100 лв. От
страна на процесуалния представител на въззиваемите е релевирано своевременно
възражение за прекомерност, което се преценява от съда за неоснователно, при
съобразяване на обжалваемия материален интерес и приложимия в случая чл. 7, ал. 5,
вр. ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 948/04.07.2022 г., постановено по гр. д. №
823/2022 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА В. Г. К., ЕГН ********** и К. Т. К., ЕГН **********, и двамата от гр.
Русе, ул. „*** да заплатят на Ж. Х. Б., ЕГН ********** от гр. Русе, ул. „*** сумата от
1100,00 лв. разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7