№ 11121
гр. София, 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20211110168439 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Ищецът „О.б.“ АД предявява срещу И. С. К. искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с
правно основание чл. 430, ал.2 от ТЗ за признаване за установено по отношение на И. С. К.,
за „О.б.“ АД съществува правото на парично вземане за сумата от 8530,41 евро,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 19.10.2013г. до 11.06.2015г. по
Договор за банков кредит №ФЛ-04- Т/19.02.2009г., ведно с Анекс №1/23.06.2014г. и
извънсъдебно споразумение от 15.12.2015г., ведно с Анекс№1/22.05.2017г., удостоверено в
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по
ч.гр. дело № 66023/2019 г. по описа на СРС.
Твърди се, че между ищеца и И. С. К., като кредитополучател, е сключен договор за
банков кредит, съгласно който е предоставена заемна сума от 50 хил.евро. Страните
предоговарят условията на договора, съгласно Анекс №1/23.06.2014г., с който е приет нов
погасителен план. Пояснява се, че след просрочие банката обявила кредита за предсрочно
изискуем, а съгласно заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по
ч.гр.дело №34647/2015 г. ответникът е осъден да заплати главница и лихви по кредита,
освен процесната сума. Образувано е изп.дело №504/2015 г. по описа на ЧСИ с рег. №788 на
КЧСИ. Твърди се, че между страните е сключено извънсъдебно споразумение на 15.12.2015
г., ведно Анекс №1/22.05.2017 г. за погасяване на дълга по изпълнителното дело, както и за
парични задължения по кредита, за които няма издадени заповед за изпълнение и
изпълнителен лист.
Ответникът, получил препис от искова молба и приложение на 02.02.2022г., в
законоустановения едномесечен срок е подал отговор на искова молба. Оспорва иска по
основание и размер. Оспорва предаване на заемната сума. Оспорва извънсъдебното
споразумение с довод за нищожност поради противоречие със закона и неравноправни
клаузи относно начисляването на възнаградителната лихва, евентуално, че е развалено това
съглашение, евентуално, че е погасено по давност. Счита, че с твърдяното споразумение
ищецът е целял изменение на предшестващ дълг по размер, като прибавя изтели лихви и
уговаря нов падеж, не представлява новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД и касае
1
разсрочване на задължението. Твърди, че изп. дело е прекратено, на осн. чл. 433, ал.1,т.6 и
т.8 от ГПК. Навежда възражение за изтекла тригодишна погасителна давност.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти, с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От ч. гр. дело № 66023/2019 г. по описа на СРС се изяснява, че на 15.11.2019 г.
ищцовото дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от
ГПК против ответника. Със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК е разпоредено И. С. К. да заплати паричното вземане, предмет
на исковата претенция, на основание извлечение от счетоводните книги на банката за
дължими суми по Договор за банков кредит №ФЛ-04- Т/19.02.2009 г., ведно с Анекс
№1/23.06.2014 г. и извънсъдебно споразумение от 15.12.2015 г., ведно с
Анекс№1/22.05.2017 г.
От предметното съдържание на процесния договор се установява, че на 19.02.2009 г.
между страните е сключен договор за кредит, по силата на който банката е отпуснала такъв
в размер на сумата 50000,00 евро със срок на издължаване до 19.02.2033 г., платим на 1
изравнителна вноска и 287 месечни анюитетни вноски в размер на 530,19 евро, всяка от
които включва главница и лихва, с изключение на първата, включваща и комисион за
ангажимент. За падеж на задължението за плащане на вноските е определено 19-то число на
месеца. Съгласно чл. 3, ал.1 от договора, кредитът се олихвява с лихвен процент от 12%
годишно, формиран на база стойността на 3-месечен EURIBOR, и надбавка в размер на
9,072%. Предвидена е възможност за кредитора за едностранна промяна на размера на
възнаградителната лихва по кредита в случай на повишаване/намаляване на 3-месечния
EURIBOR с над 2 пункта от действащия към момента на сключване на договора такъв в
размер на 2,928%, като приложимият лихвен процент може да бъде завишен/намален по
преценка на компететния орган на банката до размера на разликата, за което тя е длъжна да
уведоми писмено кредитополучателя, като му представи преизчислен погасителен план.
Този ред е приложим и при всяко изменение на индекса над 2 пункта в сравнение с размера
му при предишното изменение. Уговорено е, че дължимите лихви се начисляват при база
360/360 дни, като за лихвен период е определен периодът от датата на усвояване до първата
падежна дата, включително, съответно периодът от деня, следващ падежната дата до
следващата такава включително.
С анекс №1 към договора за кредит ответникът се задължил да погасява дълга си в
общ размер на 47800,59 евро, формиран като сбор от редовната главница по договора в
размер на 47311,70 евро и просрочената главница в размер на 488,89 евро, съобразно нов
погасителен план при следните условия: ответникът е поел задължението да заплати 12
равни месечни вноски в периода от 17.07.2014 г. до 19.06.2015 г. вкл. в размер на по 250
евро, като след изтичане на този период остатъкът от дълга следва да се погасява на равни
месечни вноски при запазване крайния срок на погасяване на кредира, определен с договора
– 19.02.2033 г. Видно от чл. 2 на анекса, страните са уговорили плащането на дължимите до
датата на сключване на съглашението лихви, в т.ч. текущи лихви по редовна главница и по
просрочена главница в размер на съответно 63,08 евро и 1,20 евро, както и просрочени
лихви по редовна и по просрочена главница в размер съответно на 3809,41 евро и на 20,94
евро, както и текущо начисляваната лихва за 12-месечния период по чл.1, т.1 от
споразумението, да бъде отложено от тринадесетия месец от сключването на анекса на
падежна дата за погасяване на главница, като същите се разпределят пропорционално до
крайния срок на издължаване на кредита. Със сключването на анекса страните са
постигнали съгласие за промяна и на приложимия лихвен процент, като са уговорили
считано от 23.06.2014 г. дългът на кредитополучателя да се олихвява с общ лихвен процент,
формиран като сбор от БЛП на банката, възлизащ на 9,20% годишно към датата на
сключването, и надбавка от 1% годишно. БЛП се изчислява всеки месец, като всяка негова
промяна се разгласява публично по описаните в чл. 3, ал.2 от анекса начини. В случай на
промяна на БЛП, се предвижда общият лихвен процент по кредита да се счита променен
2
автоматично в съответствие с измененията, считано от 20-то число на месеца или от първия
присъствен ден в случай, че 20-то число е неприсъствен ден, при запазване размера на
лихвената надбавка. Съгласно чл. 3, ал.4 от анекса, кредитополучателят дава своето
неотменимо съгласие за промяната на лихвените условия по гореописания начин.
Между страните е сключено и извънсъдебно споразумение от 15.12.2015 г., с което
ответникът е признал, че към този момент задълженията му към банката, във връзка с
процесния договор за кредит възлизат на общо 54863,45 евро и 2945,33 лв., от които
46012,87 евро, представляваща присъдена главница по ч.гр.д.№34647/2015 по описа на СРС,
320,17 евро – законна лихва, 1456,12 лв. – разноски по събиране на вземането, 1489,21 лв. –
юрисконсултско възнаграждение и 8530,41 евро – просрочени лихви. Страните са уговорили
нова схема за погасяване на дълга на ответника, а именно: през първите 12 месеца от
подписване на споразумението да заплаща по 1000 лв., представляващи присъдена главница
и законна лихва, като остатъкът от дълга следва да се погасява на 12 погасителни вноски,
включващи присъдена главница, дължима текуща законна лихва, законна лихва за периода
от 20.11.2015 г. до сключване на споразумението, разноски по събиране на вземането и
юрисконсултско възнаграждение. Извънсъдебното споразумение е изменено с анекс №1 от
22.05.2017 г., с който страните са признали, че задължението на кредитополучателя по
процесния договор за кредит, ведно с допълнителните съглашения към него, възлиза на
54123,70 евро и 3125,33 лв., от които 44500 евро, представляваща присъдена главница,
1093,29 евро – законна лихва, начислена за периода 23.02.2017 г. – 21.05.2017 г., вкл, 1636,12
лв – присъдени разноски, 1489,21 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 8530,41 евро –
просрочени лихви, начислени за периода 19.10.2013 г. – 11.06.2015 г. Видно от чл. 2 от
анекса, страните са уговорили нов начин за погасяване на задължението, като ответникът се
е задължил да заплаща по 510 евро месечно за период от 21 месеца, считано от 22.05.2017 г.,
дължими за текущо начислената законна лихва и част от присъдената главница. Изменен е и
крайният срок за погасяване на вземането на банката за остатъка от присъдената главница,
лихви в съдебен спор, разноски по събиране на вземането събиране на вземането и
юрисконсултско възнаграждение, заедно с текущо начислената законна лихва, като за такъв
е определен 22.03.2019 г.
За изясняване на спора е допусната съдебно-счетоводната експертиза, чието
заключение, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът кредитира като компетентно и
обективно изготвено. Вещото лице установява, че кредитополучателят е усвоил заемните
средства по разплащателна сметка с IBAN: BG92SOMB91301446016501 в деня на
сключване на процесния договор за кредит. Изяснява се, че възнаградителната лихва,
начислена за периода от 19.10.2013 г. до 11.06.2015 г., възлиза на общо 8530, 41 евро.
В настоящото производство съдът се произнася според правното твърдение на ищеца
/кредитор/ в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за
което е издадена заповед за изпълнение.
От приетото заключение на ССчЕ се изясни, че ищецът е предоставил по
разплащателна сметка на длъжника кредит, съгласно уговореното в процесния договор и
средствата са усвоени. С оглед на тази констатация, следва да се приеме, че фактическият
състав на договора за заем, съставляващ единство от съгласие на страните /две насрещни,
препокриващи се по съдържание волеизявления/ и предаване на паричната сума, предмет на
договора, е изпълнен. Предвид това съдът намира, че между страните е сключен валиден
договор за кредит в размер на 50000 евро. Следва да се съобрази, че договорът за кредит има
за предмет предоставяне на финансова услуга по смисъла на пар. 13, т.12 от ДР на Закон за
защита на потребителите. Предвид легалната дефиниция за „потребител“ по пар.13, т.1 от
ДР на ЗЗП, същият има характер на потребителски, тъй като от предметното му съдържание
се установява, че паричният ресурс не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност от кредитополучателя – физическо лице. Договорът е сключен на
19.02.2009 г., поради което породените от него права и задължения се регулират от нормите
на ЗПК (отм.) и на ЗЗП (в редакция изм. и доп. бр. 102 ДВ от 28.11.2008 г.).
Според разпоредбата на чл. 143, ал.2, т.10 от ЗЗП (в приложимата редакция)
3
неравноправна е клаузата, която позволява на търговеца/доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. По арг. от чл. 146, ал.1
от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не
е индивидуално уговорена клаузата, която е била изготвена предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието , особено в случаите на
договор при общи условия. Съгласно установеното по делото, уговореният лихвеният
процент е в размер на 12% годишно, при механизъм на формиране - от стойността на 3-
месечен EURIBOR - 2.928%, изчислен към момента на сключване на договора, и фиксирана
надбавка в размер на 9.072%. Съдът намира механизма за ясно и разбираемо определен,
доколкото компонентните му са ясно посочени. От друга страна, такъв извод не може да се
направи относно описания в договора алгоритъм на изменение на приложимия лихвен
процент. В клаузата на чл.3, ал.1, изр.2 от договора се предвижда, същият може да бъде
изменен по преценка на кредитора в случай на промяна стойността на индекса – 3-месечен
EURIBOR с над 2 пункта. Установена е и горна граница за промяната на лихвения процент,
а именно разликата между стойността преди и след промяната на индекса, като не е
поставено и ограничение в посоката на изменение на лихвения процент - както за
намаляването, така и за нарастването му. Съдът счита, че цитираната клауза не е
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, тъй като по делото не се
твърди, а и не са ангажирани доказателства в насока включването на чл.3, ал.1, изр.2 в
договора да е в резултат на изричното му предварително обсъждане и съгласие на
потребителя по отношение на съдържанието . На следващо място, в клаузата на чл.3, ал.1,
изр.2 е предвидена хипотеза, при която е възможна едностранна промяна на лихвата - при
изменение на обективен пазарен индекс. Същевременно при тълкуване на процесната
клауза, съдът намира, че макар в основата на изменението на размера на възнаградителната
лихва да стои изрично посочено в договора обективно обстоятелство като промяна на
стойността на 3-месечния EURIBOR, то същото е поставено в зависимост и от друга
предпоставка, която няма обективен характер, а именно кредиторовата воля. В договора не
се съдържат критериите, на които следва да се базира преценката на банката при вземане на
решение за промяна размера на лихвения процент, нито алгоритъмът на определяне на
едностранно променената лихва за съответния период. Нещо повече, макар и принципно да е
уговорена възможността както за увеличение, така и за намаление размера на
възнаградителната лихва, не е предвидена гаранция, че в случай на намаление на стойността
на пазарния индекс това ще се отрази и на приложимия по договора лихвен процент. По
този начин за кредитора се открива възможност единствено да увеличава едностранно
цената на предоставяната от него финансова услуга до определен от него размер в рамките
на уговорената в съглашението граница. По изложените съображения съдът намира, че
клаузата, с която е уговорен начинът на изменение на лихвения процент, е неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал.2, т.10 ЗЗП. Приложението на горната норма обаче е изключено в
хипотезите, регламентирани с чл. 144, ал. 2, т.1 и ал. 3, т.1 от ЗЗП. Основният критерий за
приложимостта на изключението е изменението на цената на финансовата услуга да се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови
услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.
Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер
на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта
от промяна на цената не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема
характеристиката им на независещи от волята му. Този извод следва както от целта на
закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144,ал.4 от ЗЗП
- при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия
търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в
договора”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми
критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово
задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147,ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би
могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна
4
осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
В случая по делото не се твърди и не се установява на кредитополучателя са били
оповестени и предоставени правила, по които ще се определи, или е определен конкретният
размер на увеличението, съответно намалението. Напротив, в договора липсва каквато и да е
конкретизация на механизма за преизчисляване на лихвения процент, макар и да е налице
ограничение на стойността, която може да достигне. Липсват критериите, въз основа на
които се извършва преценката на кредитора за промяна размера на възнаградителната лихва.
Освен това, за потребителя е несигурно и неясно и дали същата ще бъде намалена при
наличието на хипотеза на намаляване стойността на пазарния индекс, доколкото промяната
е поставена единствено в дискреция на банката, извършваща преценката си по неописан,
съответно непрозрачен за кредитополучателя начин. Предвид изложеното и доколкото за
ответника не е уговорено правото на отказ от договора в случай на промяна на лихвения
процент, то съдът намира, че липсва основание, изключващо извода на съда за
неравноправния характер на процесната клауза, доколкото същата не попада в хипотезите,
установени в чл. 144, ал. 2, т.1 и ал. 3, т.1 от ЗЗП. За пълнота следва да се отбележи и че със
сключване на анекс №1 от 23.06.2014 г. не е извършена корекция в условията, при които
размерът на възнаградителната лихва може да бъде изменен. Освен това, уговорките в чл. 3,
ал. 2-4 от анекса не са от естество да санират порока на процесната клауза, доколкото на
основание чл. 366 от ЗЗД предоговарянето на хипотезите на изменение на лихвения процент
по договора за кредит, първоначално определени въз основа на неравноправна клауза, също
е нищожно.
Съгласно чл. 146, ал.5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и
без тези клаузи. В този смисъл е и общата норма на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД- нищожността на
отделни части от договора не влече нищожност на цялото съглашение. Ето защо,
нищожността на коментираната клауза не рефлектира върху фактите, правопораждащи
основните престации по договора, поради което и съдът намира за неоснователно
възражението на ответника за нищожност на процесния договор. Въпреки установената
неравноправност на клаузата на чл.3, ал.1, изр.2 от договора, касаеща едностранната
промяна от кредитора на приложимия лихвен процент по договора, съдът счита, че
уговорката, с която първоначално се определя размерът на възнаградителната лихва не
противоречи на добрите нрави. От една страна, както вече се установи по делото, клаузата
на чл.3, ал.1, изр.1 от договора е ясна, посочва конкретно компонентите, от които се
формира лихвеният процент, както и точният му размер. Същевременно така определеният
размер на възнаградителната лихва сам по себе си не противоречи на добрите нрави. В тази
връзка следва да се отчете, че няма правна пречка страните да уговарят договорна лихва и
над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само размерът
на законната лихва, като с ПМС № 72/94 г. е отменено решение № 1238/1951 г. за
определяне на максималния размер на договорните лихви, без да бъде определен нов такъв
размер /така решение по т. д. № 894/2014 г., І т. о. на ВКС/. При това положение,
максималният размер на договорната лихва е ограничен единствено от регламента на чл. 9
от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. Липсва и повелително правило в какъв
минимален размер следва да е договорната лихва, което е и логично, тъй като поради
естеството си наличието и размерът на това вземане се определя само при съгласие на
страните. В конкретния случай съответства на ограниченията, възприети в практиката на
ВКС - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о., определение № 901/10.07.2015 г. по гр.
д. 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о. Ето защо съдът приема, че клаузата по чл. 3, ал.1, изр.1 от
договора, установяваща размера на дължимата възнаградителна лихва, не е нищожна като
противоречаща на добрите нрави, както и че уговореният лихвен процент е ясно определен,
поради което възражението за нищожност на същата е неоснователно. За пълнота следва да
се отбележи, че по делото не се твърди и не се установява извършването на едностранна
5
промяна на лихвата по описания в обявената за неравноправна клауза на чл. 3, ал.1, изр.2
начин. Установява се единствено извършена промяна при това в посока понижаване на
лихвения процент със сключването на анекс №1/23.06.2014 г., с който е определен лихвен
процент в размер на 10,20%, съгласно чл. 3, ал.1 от съглашението.
Неоснователно е и бланкетното възражение на ответника, че договорът е развален,
доколкото по делото не се твърди и не се установява наличието на писмено изявление за
разваляне на договора, съобразно изискването на чл. 87, ал.1 от ЗЗД, изхождащо от която и
да е от страните по него.
Предвид гореизложеното, подлежи на разглеждане въпросът за погасяване на
спорното материално право поради изтекла погасителна давност. Искът за съществуване на
правото на парично вземане, удостоверено в заповед за изпълнение, се смята предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, на основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, което в случая е сторено на 15.11.2019 г. Претендираното вземане за
възнаградителна лихва се погасява с изтичането на 3-годишен давностен срок на основание
чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, (така Решение №130/15.04.2020 на ВКС по т.д. №1829/2018, I т.о.)
Погасени по давност се явяват вземанията, станали изискуеми преди 15.11.2016 г. На
основание чл. 116, б. "а" от ЗЗД, давността се прекъсва с признание на вземането. Същото
съставлява едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява,
че е задължен към кредитора. За да е налице такова, то трябва да е направено в рамките на
давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение. Признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД
представлява и сключването на анекс, с който се изменят падежът и размерът на отделните
погасителни вноски по договор за кредит, доколкото по този начин кредитополучателят
признава вземането на кредитора по основание и размер. Всяко споразумение между
кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на вземането, има
за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност и преместване на
началния момент към деня, в който според споразумението вземането става изискуемо (
вж. решение 100/20.06.2011 г. по търг. дело № 194/2010 г. на ВКС, II т.о., решение №132 от
11.11.2011 по т.д. №648/2010 на ВКС, II т.о.). Предвид установените фактически положения
съдът намира, че давността за процесните вземания е неколкократно прекъсвана –
първоначално с анекс №1 от 23.06.2014 г., а впоследствие със сключването на извънсъдебно
споразумение от 15.12.2015г., изменено с анекс №1 от 22.05.2017 г. към него. Макар в
последните 2 съглашения да не се съдържат уговорки, уреждащи различен начин на
погасяване на вземанията за възнаградителна лихва, същите съдържат установителна част, в
която страните са посочили размера им към момента на сключване. Ето защо съдът приема,
че с подписването на горепосочените споразумения ответникът е направил признание на
задължението си. Доколкото последното съглашение е от 22.05.2017 г., когато с
извършеното признание на дълга от ответника давността е прекъсната, съдът счита, че
ищцовата претенция е предявена в рамките на давностния срок. Паричното вземане за
възнаградителна лихва за исковия период е в общ размер на 8530,41 евро, съгласно
заключението на приетата ССчЕ, поради което предявеният иск се е основателен и подлежи
на уважение за пълния предявен размер.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът има право на
съдебни разноски, съобразно уважената част от иска, за сумата общо 763,68 лв. за платени
държавна такса, възнаграждение на вещо лице, и възнаграждение на юрисконсулт по
списъка по чл. 80 от ГПК. Съобразно разясненията, дадени с т. 12 от ТР № 4/2014 г. на
ОСГТК на ВКС, в настоящото производство подлежи на реализация и отговорността за
разноски в рамките на заповедното производство, като по правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК,
в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 383,68 лв. за платена държавна такса и
възнаграждение на юрисконсулт, или общо съдебни разноски за сумата 1147,36 лв.
Предвид изложеното, съдът
6
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И. С. К., с ЕГН: **********, че за
„О.б.“ АД, с ЕИК: ............., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 430, ал. 2 от ТЗ,
съществува правото на парично вземане за сумата 8530,41 евро, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 19.10.2013г. до 11.06.2015г. по Договор за банков
кредит №ФЛ-04-Т/19.02.2009 г., с Анекс №1/23.06.2014 г. и извънсъдебно споразумение от
15.12.2015 г., с Анекс №1/22.05.2017 г., удостоверено в заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 66023/2019 г. по
описа на СРС.
ОСЪЖДА И. С. К., ЕГН: **********, да заплати на „О.б.“ АД, ЕИК: ............., на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 1147,36 лева – съдебни разноски по ч. гр. дело №
66023/2019 г. и гр. дело № 68439/2021 г., и двете по описа на СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7