Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 21.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №5099 по
описа за 2020 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 31.01.2020 год., постановено по гр.дело №63600/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 175 с-в, Р.Ф.Ц. и М.Б.Ц. са осъдени да заплатят солидарно на Я.А.Ф. и
на Ф.А.Ф. по искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от по 1 772
лв., представляваща обезщетение за ползване през периода от 20.09.2015 год.
до 29.09.2018 год. на 1/8 ид.ч. от правото на
собственост върху апартамент №65, находящ се в
гр.София, ж.к.“*****, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от
датата на подаване на исковата молба – 01.10.2018 год. до окончателното им
изплащане и сумата от по 353.46 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
20.09.2015 год. до 29.09.2018 год., като исковете са отхвърлени в останалата им
част до пълните предявени размери и ответниците са
осъдени да заплатят на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 613.34 лв., а ищците са осъдени да заплатят на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 499.67 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Р.Ф.Ц.
и М.Б.Ц.. Жалбоподателите поддържат, че непарвилно първоинстанционният съд бил приел, че предявеният от М.Ц.
срещу ищците иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД няма отношение към въпроса за
съсобствеността. До произнасянето на ВКС по спора по гр.дело №4153/2019 год.,
ІV г. о., не можело да се приеме, че ищците са съсобственици на процесния имот. Освен ответниците
били оспорили дяловете им в съсобствеността, което било от значение за
определяне на евентуално дължимо обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Ищците не
били установили , че ответниците възпрепятстват
ползването на имота. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетеля Т.,
тъй като те не почивали на преки негови възприятия. Неправилно СРС бил приел,
че показанията му трябва да бъдат ценени в съвкупност с показанията на
свидетелката П., която била леля на ищците. Посочената свидетелка
възпроизвеждала казаното й от ищците. Същевременно показанията на свидетелката
Тонева били последователни, като същата била заявила, че никой не живее в процесния имот от смъртта на М.Ф. и че не е виждала някой
да изнася багаж от имота. От заключението на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза също се установявало, че ответниците
не ползват имота – същият бил изоставен, неподдържан и в много лошо състояние,
т.е. негоден за ползване за жилищни нужди. Въпреки това СРС бил приел, че не е
установено вещта да е напълно негодна за ползване съобразно предназначението
си. Ответниците не били получили покана за
предоставяне на ползването на имота или заплащане на обезщетение. По делото не
било представено доказателство нотариусът да е направил справка за адресната
регистрация на ответниците. Освен това връчването на
поканата следвало да се осъществи по правилата на чл. 37 – 58 ГПК, съгласно чл.
50 ЗННД. В случая адресът бил посетен само веднъж, като не било отбелязано на
коя дата било осъществено посещението. Посочена била само датата на залепването
на уведомление, като не било отбелязано, че същото е било пуснато и в
пощенската кутия. Неправилно първоинстанционният съд
бил приел, че приложимият ред за връчване е определен в предходната редакция на
чл. 47, ал. 1 ГПК, действаща към 04.12.2012 год. В случая не били налице
законовите предпоставки за връчване на поканата по реда на чл. 47 ГПК. Освен
това ищците не били лишени от възможността да ползват вещта съобразно правата
си, а доказателствената тежест за установяване на
това обстоятелства била тяхна. Те притежавали ключ от процесния
имот, тъй като преди смъртта на М.Ф., нейният син /баща на ищците/ имал ключ от
имота, а бравата не била сменяна след нейната смърт. Ето защо молят решението
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответниците по жалбата Я.А.Ф. и Ф.А.Ф. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържат, че предявения иск
по чл. 135 ЗЗД няма отношение към въпроса за съсобствеността върху процесния имот. Правата на страните били установени с оглед
обстоятелството, че съдебното решение за извършване на делбата на процесния имот било влязло в сила. Ищците били лишени от
възможността за ползват имота, като в тази връзка СРС бил съобразил приетото в
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС. Липсвали доказателства по делото, че
ищците имат достъп до имота, че притежават ключ от него. Нещо повече с решение
по гр.дело №4951/2016 год. по описа на СГС, ГО, ІV-Д с-в, на ищците било
присъдено обезщетение за неосигурен достъп до имота за предходен период, а
именно от 04.12.2012 год. до 23.04.2015 год., което състояние било продължило и
през процесния период. Ищците не следвало да доказват
отрицателния факт, че нямат ключ от жилището. В тежест на ответниците
било да установят, че са осигурили възможност на ищците да ползват имота.
Налице било и признание, че са живели в имота заедно с наследодателя си. Тези
обстоятелства били потвърдени и от събраните гласни доказателства по делото.
Лошото състояние на имота не водело до извода, че той не може да се използва –
това имало значение единствено за размера на пазарния наем, но не било
основание за отхвърляне на исковете. Възражението на ответниците,
че не са получили нотариалната покана било неоснователно. Нотариалната покана
от 12.11.2012 год. била връчена на ответниците по
реда на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомление при спазване на установената в
закона процедура. Следвало да се имат предвид разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 7/2012 год. на ВКС, а също така и че след веднъж
отправена писмена покана за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за
определен период, не била необходима нова покана за всеки следващ период.
Веднъж отправена поканата действала занапред без ограничение във времето до
настъпването на правопогасяващ факт. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни материални
норми.
Решението
е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да се ангажира отговорността на
съсобственик по реда на чл. 31, ал. 2
ЗС, е необходимо да се установи, че вещта е съсобствена, че се ползва от съсобственик
и че неползващият съсобственик е поискал писмено обезщетение за ползите, от
които е лишен. Понеже се касае за правопораждащи
факти, ищецът е този, който носи тежестта за доказването им съобразно правилото
на чл. 154,
ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай е безспорно
между страните /виж и изготвения от СРС доклад по чл. 146 ГПК, обективиран в определение от 19.08.2019 год./, а от
събраните доказателства се установява, че по отношение на процесния
недвижим имот е налице съсобственост, като правата на страните са, както
следва: всеки един от ищците Я.А.Ф. и Ф.А.Ф.
– по 1/8 ид.ч. ответницата Р.Ф.Ц. – 2/8 ид.ч. и ответниците Р.Ф.Ц. и М.Б.Ц.
– 4/8 ид.ч. в бездялова
съсобственост – с оглед нормите на чл. 297 и
чл. 298 ГПК, влязлото в сила решение по първата фаза на делбата по гр.дело
№18448/2011 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, е задължително за страните по настоящото
дело, както и за настоящия съдебен състав.
Несъмнено е също така, че през исковия период съсобствеността по отношение на вещта не е била прекратена. Не е
настъпила и промяна на титулярите на права в съсобствения
имот. Друг извод не следва от обстоятелството, че с решение от 02.02.2017 год., постановено по гр.дело №28889/2015 год. по
описа на СРС, ГО, 27 с-в, което е влязло в сила на 31.03.2020 год., е била прогласена
на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД спрямо М.Б.Ц. недействителността на договор за
дарение от 20.04.2011 год., сключен с нотариален акт №050, т.І, рег.№1837, дело
№049/2011 год. на нотариус В.А., с рег.№262 на НК, сключен между Н.М.Ф. и А.Ф.Ф., като дарители и Ф.А.Ф. и Я.А.Ф., като дарени, по
отношение на разпоредената от А.Ф.Ф.
1/8 идч. от процесния
апартамент. И това така, доколкото обявената недействителност ползва само
кредитора – ответника М.Б.Ц., който е упражнил правото по чл. 135 ЗЗД.
Действителността се запазва спрямо лицето, с което длъжникът е договарял, т.е. в
частност договорът за дарение е запазил действието си между страните по него и прехвърлената
1/8 ид.ч. от имота е имущество на надарените
/ищците/.
На следващо място трябва да се
отбележи, че съгласно нормата на чл. 31, ал.
2 ЗС, за да се породи претендираното
право следва да е отправено писмено искане до другия съсобственик.
Касае се за формално адресно
волеизявление. Веднъж отправено, писменото поискване /покана/
се разпростира неограничено във времето докато
трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика. То следва да е извършено
в писмена форма за действителност и да е достигнало до знанието на
другата страна. В частност ищците Ф.А.Ф. и Я.А.Ф. са отправили такова писмено искане с нотариална покана, която обосновано първоинстанционният съд е приел, че е била надлежно
връчена на ответниците преди процесния период,
а именно на 04.12.2012 год. при условията на чл. 47 ГПК чрез залепване на
уведомление на следния адрес: гр.София, ж.к.“*****/на който адрес всъщност ответниците са били редовно призовани и в първоинстанционното производство/. Във връзка с
възраженията на жалбоподателите и за пълнота следва да се посочи, че дори и при
извод за неосъществяването на предпоставките за приложението на фикцията,
установена в чл. 47 ГПК при връчването на нотариалната покана, наличието на
писмено искане за обезщетение е доказано по делото, доколкото съделителите Ф.А.Ф. и Я.А.Ф. са отправили такова в рамките
на втората фаза на делбеното производство по гр.дело №18448/2011
год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, предявявайки претенция по сметките по чл. 31,
ал. 2 ЗС за период, който предхожда процесния, което
е достигнало до своите адресати – ответниците преди 20.09.2015
год., респ. преди 01.10.2015 год. /датата, на която е било проведено открито
съдебно заседание по делото – виж констатациите на СРС в мотивите на решението
от 10.02.2016 год. по горепосоченото дело/. А същевременно няма съмнение, че искане
за обезщетение, което е вписано в протокола от съдебно заседание по делото,
следва да се счита за писмено искане по чл. 31, ал. 2 ЗС, включително и когато
е направено в присъствието на процесуалния представител на страната – в този
смисъл Решение № 112 от 02.07.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1011/2013 год., ІІ
г. о., ГК. Ролята на такова писмено искане, каквото изисква чл. 31, ал. 2 ЗС,
има и исковата молба, с която се предявява претенцията по сметки – виж Решение
№ 269 от 18.10.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1282/2012 год., ІV г. о., ГК.
Доказано е също така, че през процесния период единствено ответниците
са ползвали процесния имот/имали са достъп до него, доколкото са разполагали с ключ за него. Този извод следва от съвкупната
преценка на събраните по делото писмени доказателства – с влязлото в сила
решение по гр.дело №18448/2011 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, със сила на пресъдено нещо между ищците и ответницата Р.Ц. са
установени всички елементи от фактическия състав по чл. 31, ал. 2 ЗС за
предходен период от време – от 04.12.2012 год. до 23.04.2015 год.; гласните
доказателства чрез разпита на свидетелите С.С.Т., И.М.П.
и И.П.Т., които си кореспондират помежду си и не се опровергават от останалия доказателствен материал по делото, както и от признанието
на Р.Ц., направено в откритото съдебно заседание, проведено на 01.10.2015 год. по
гр.дело №18448/2011 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, че е живяла в процесния имот до смъртта на своята наследодателка
/виж констатациите на СРС в мотивите на решението по посоченото дело от
10.02.2016 год./ и признанието на двамата ответници,
че имат достъп до процесния имот, обективирано
в писмения отговор на исковата молба, които признания, при преценката им по
реда на чл. 175 ГПК, въззивния съд приема, че
отговарят на истината.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с Тълкувателно решение
№ 7 от 02.11.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2012 год., ОСГК, претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна, когато неползващият съсобственик е отправил
писмено искане и то е получено от
ползващия съсобственик и въпреки това: той /респ. член на неговото
семейство/ продължава пряко и непосредствено да си служи с
цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични
или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик или той /респ. член на неговото семейство/ не си служи пряко и
непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/. Писменото поискване
по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след
получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи
обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата петгодишна
погасителна давност.
В приложение на горепосочените задължителни за съдилищата
разяснения СГС приема, че напълно ирелевантни за
спора са поддържаните от жалбоподателите доводи, че не са обитавали процесния имот през исковия период и че същият е в лошо
състояние. По делото не са ангажирани
каквито и да било доказателства, че двамата ищци са имали реално достъп до жилището
през процесния период, т.е., че са разполагали с ключ
за него, респ., че на ищците е било отправено предложение да ползват общата вещ
в съответствие с техните права, но те да са отказали това предложение, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответниците /чл. 154, ал. 1 ГПК/ – в показанията на
разпитаната по тяхно искане свидетелка И.Т.не се съдържа информация за тези
обстоятелства. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за
заплащане на обезщетение пряко с осъщественото само от единия съсобственик
/част от съсобствениците/ ползване на цялата вещ, без да е необходимо
неползващият съсобственик /неползващите съсобственици/ да доказват, че не са
допускани до същата – виж например Решение № 269 от 18.10.2013 год. на ВКС по
гр.дело № 1282/2012 год., ІV г. о., ГК.
Следователно, след като за времето
от 20.09.2015 год. до 29.09.2018 год. ответниците са ползвали съсобствената между страните вещ и са били поканени от другите
съсобственици – ищците, да заплащат обезщетение, въззивният
съд намира, че в патримониума на Я.А.Ф. и на Ф.А.Ф. е възникнало правото по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Относно размера на претенциите, настоящият
съдебен състав приема, че пропуснатите от ищците ползи, подлежащи на
обезщетяване, са в размер на средния пазарен наем, който би било възможно да се
получи при отдаването на процесния апартамент за
временно възмездно ползване за горепосочения период.
В този смисъл при съобразяване на заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл.
202 ГПК подлежи на кредитиране, липсата на данни, че през исковия период недвижимия
имот е бил напълно негоден за ползване по предназначение, както и с оглед
правата на страните в съсобствеността и обстоятелството, че с получаване на
писменото поискване ответниците /които са съпрузи/ са
в забава, както и при приложение на чл. 32, ал. 2 СК /виж например Решение № 381 от 8.07.2010 год. на ВКС по гр.
дело № 272/2009 год., IV г. о., ГК/ и на правилото на чл. 162 ГПК, законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че релевираните главни и акцесорни претенции са основателни за исковите периоди до
размерите, посочени в обжалваното решение, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваните му части, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателите нямат право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподзателите /ответниците/
следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците действително направените разноски
във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 600 лв. /възражението на жалбоподателите по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй като размерът на претендирания
от ищците адвокатски хонорар е приблизително равен на минимално предвидения
такъв в приложимата в частност разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 31.01.2020 год., постановено по
гр.дело №63600/2018 год. по описа на СРС, ГО, 175 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Р.Ф.Ц. с ЕГН ********** и М.Б.Ц. с ЕГН **********,
и двамата с адрес: ***, да заплатят на Я.А.Ф. с ЕГН **********, с адрес: *** и Ф.А.Ф.
с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 600 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/