№ 131
гр. Бургас , 17.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно
гражданско дело № 20212100500663 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано пред
настоящата съдебна инстанция по повод въззивната жалба от ИВ. ИВ. К., ЕГН:
**********, с адрес: гр. Г., ул. „Г. Д.“ 41, подадена чрез упълномощения му по делото
процесуален представител адв. Борислав Гьопсалиев- БАК против решение № 260073
от 14.01.2021 г., постановено по гр. дело № 3957/2020 г. по описа на РС-Бургас, с
която първоинстанционният съд е уважил предявените от ищеца „ЕОС МАТРИКС”
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Витоша, ж.к. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков - Казанджията” № 4-6,
представляван от управителя Райна Иванова Миткова- Тодорова обективно съединени
искове за приемане за установено, че ответния въззивник дължи на ищцовото
дружество- въззиваем сумата 1 450. 48 лв. – главница, предявена като частичен иск от
задължение в общ размер от 8 374. 37 лв. и сумата 2 549. 52 лв., представляваща
мораторна лихва, начислена върху цялата оставаща дължима главница за периода от
17.12.2016 г. до 17.12.2019 г., които задължения произтичат от договор за
потребителски кредит № FL338829 от 17.12.2007 година, сключен „Юробанк и Еф
Джи България“ АД /със сегашно търговско наименование „Юробанк България“ АД/,
вземането по който е прехвърлено на заявителя с договор за цесия, ведно със
законната лихва върху главницата от 1 450. 48 лева, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 17.12.2019г. до
окончателното й плащане, за които вземания ищецът се е снабдил със заповед № 7087
от 20.12.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 2494/2019г. по описа на РС – Габрово, и е осъдил ответника да заплати на
ищеца направените в исковото производство пред първата инстанция разноски от
330лв., както и сумата 80 лв., представляваща разноски в заповедното производство.
1
В жалбата си въззивника- ответник е изразил недоволство от
първоинстанционното решение, като е изложил съображения за неговата неправилност
и незаконосъобразност. Посочил е, че счита, че предсрочната изискуемост на
вземането е настъпила на 17.02.2013г. , поради което същото е погасено по давност
през м. февруари 2018г. Изложил е, че съдът неправилно е придал обратно действие на
постановките в ТР № 4/2013г. вследствие на което неоснователно е счел, че вземането
не е погасено по давност през м. февруари 2018г. При условията на евентуалност, в
случай, че съдът приеме, че предсрочна изискуемост не е била обявена на горната дата,
въззивникът счита, че с оглед датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –м.
декември 2019г. петгодишната погасителната давност е изтекла за задълженията за
главницата по договора, изискуеми преди м. декември 2014г. Навежда и съображения,
че съдът не е съобразил, че вземанията за лихви се погасяват с кратката тригодишна
давност. По подробно изложените във въззивната жалба доводи въззивникът моли за
отмяна на първоинстанционното решение, и постановяване на ново, с което исковете
да бъде отхвърлени. Не са направени доказателствени искания.В съдебно заседание
въззивникът, чрез упълномощения си процесуален представител поддържа въззивната
си жалба, с искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемия – ищец „ЕОС МАТРИКС” ЕООД е
представил писмен отговор, в които е оспорил изцяло изложените във въззивната жалба
съображения. Посочил е, че счита обжалваното решение за правилно, законосъобразно и
мотивирано, постановено при спазване на процесуалния и материалния закон. Сочи, че
липсва позоваване от страна на предишния кредитор на предсрочна изискуемост на
вземането, като предмет на претенцията са само вноски с настъпил договорен падеж. По
подробно изложените в жалбата съображения моли за потвърждаването на обжалваното
решение и присъждане на разноските по делото. При условие на евентуалност, в случай, че
жалбата бъде уважена е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Не са направени
доказателствени искания. Депозира писмено становище, в което моли съдът да остави
въззивната жалба без уважение, респ. в случай, че я уважи да присъди на въззивникa
адвокатско възнаграждение в минимален размер.
Депозираната въззивна жалба е допустима - подадена е от процесуално
легитимирано лице в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4 и т. 7 от
ГПК и чл. 261 от ГПК.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и
допустимо. Като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на
страните и като съобрази закона, съдът намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Производството пред районният съд е образувано по предявени искове по чл . 422 от
ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 99 и чл. 86 от ЗЗД на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД за
приемане за установено по отношение на ответника ИВ. ИВ. К., че същият дължи на
ищцовото дружество вземанията, произтичащи от сключения с „Юробанк и Еф Джи
България“ АД /със сегашно търговско наименование „Юробанк България“ АД/ договор
за потребителски кредит № FL338829 от 17.12.2007 г., прехвърлени на ищеца- цесионер
с договор за цесия от 18.01.2016г., за които ищецът се е снабдил със заповед № 7087 от
2
20.12.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 2494/2019г. по описа на РС – Габровоа, именно: сумата 1 450. 48 лв. –
главница, предявена като частичен иск от задължение в общ размер от 8 374. 37 лв.
и сумата 2 549. 52 лв., представляваща мораторна лихва, начислена върху цялата
оставаща дължима главница за периода от 17.12.2016 г. до 17.12.2019 г., които
задължения произтичат от договор за потребителски кредит № FL338829 от 17.12.2007
година, сключен „Юробанк и Еф Джи България“ АД /със сегашно търговско
наименование „Юробанк България“ АД/, вземането по който е прехвърлено на
заявителя с договор за цесия, ведно със законната лихва върху главницата от 1 450. 48
лв., считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК - 17.12.2019г. до окончателното й плащане.
С обжалваното решение № 260073 от 14.01.2021 г., постановено по гр. дело №
3957/2020 г. по описа на РС-Бургас районният съд е уважил изцяло предявените искове,
като е осъдил ответника да заплати на ищеца направените в исковото производство
пред първата инстанция разноски от 330лв., както и сумата 80 лв., представляваща
разноски в заповедното производство.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
По съществото на спора, с оглед изложените в жалбата оплаквания съдът намира
следното:
По делото е безспорно установено е, че между длъжника и банката-кредитор е
налице валидно възникнало облигационно правоотношение по сключен помежду им
при спазване на изискванията на ЗПК договор за потребителски кредит от 18.12.2007г.
за сумата от 12100 лв. с настъпил краен падеж 17.12.2017г. Установено е също, че с
договор от 14.10.2019г. банката- кредитор валидно е цедирала вземанията си към
длъжника по договора за кредит, като цесията е редовно съобщена на длъжника в
съответствие с чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. В първата инстанция е извършена съдебно-
икономическа експертиза, като депозираното заключение не е неоспорено от страните
и е прието от съда. От същото става ясно, че по договора за кредит вноски са налице
неплатени вноски за периода от 17.02.2013г. до настъпване на крайния му падеж на
17.12.2017г. - общо 52 броя от по 191.16 лв., възлизащи на обща стойност 8374.37 лв.,
съответстваща на стойността на общата заявена от ищца искова претенция, предявена
частично до размера от 1 450. 48 лв. Изчислен е и размера на дължимата за забавеното
плащане на вноските по главницата мораторна лихва за исковия период, възлизащ на
сумата от 2549.51 лв., съответстващ също на заявената в исковата молба претенция.
С оглед така установената фактическа обстановка районния съд като е приел, че
се касае за дължими вноски по договора, които са с настъпил краен падеж, без данни за
кредиторът да е обявявал цялото вземане за предсрочно изискуемо, и като е счел
възраженията на ответника за изтекла погасителна давност за неоснователни, е
достигнал до крайния извод за основателност на исковете. Този извод на съда и
изложените в негова подкрепа доводи напълно се споделят от настоящата инстанция,
поради което на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд, препращайки към мотивите
на районния съд, намира, че обжалваното решение е правилно и постановено в
съответствие със закона.
3
В допълнение, що се касае до направените в жалбата оплаквания настоящата
инстанция намира следното:
По отношение на възражението, че вземането е погасено по давност, по съображения, че
същата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост на вземането съгласно
чл. 15 от договора - 17.02.2013г., настоящата съдебна инстанция счита изложените в жалбата
оплаквания за неоснователни.
В посочената клауза е уговорено, че при непогасяване изцяло или отчасти на която и
да е вноска от главница или лихва по кредита, както и при неизпълнение на което и да е
друго задължение по договора вземането на банката за възстановяване на целия кредит
става предсрочно и изцяло изискуемо, без да се прекратява действието на договора. В
случая от експертизата по делото безспорно е установено, че първата непогасена от
длъжника вноска е с падеж на 17.02.2013г. Независимо, че към този момент все още не е
било прието ТР № 4/2013г. на ВКС, настоящата инстанция напълно споделя извода на
районния съд, че макар релевантния факт /неплащането/ да е настъпил преди постановяване
на посоченото тълкувателно решение, този факт сам по себе си не е достатъчен да направи
кредита предсрочно изискуем. За да възникнат последиците за това е необходимо
кредиторът да се позове изрично на предсрочната изискуемост и да я обяви на длъжника. В
случая обаче по делото липсват данни за наличие на каквото и да е изявление на кредитора
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди изтичане на крайния му падеж.
Такова позоваване не е направено и от ищеца, както в заявлението по чл. 410 от ГПК, така и
в исковата молба. Затова, както правилно е приел районния съд неоснователно се явява
възражението за изтекла давността на процесните вземания.
Неоснователно се явява и оплакването, че районният съд е придал обратно действие
на постановките в ТР № 4/2013г. Напротив в мотивната част на решението, съдът изрично е
посочил, че независимо, че правнорелевантните факти – неплащането е настъпило преди
посоченото тълкувателно решение, липсата на изрично обявяване от кредитора на вземането
за предсрочно изискуемо води до извод, че такава не е настъпила. Тези доводи са в пълно
съответствие с постановките, съдържащи се в задължителната практика на ВКС по чл. 290
от ГПК, предхождаща посоченото тълкувателно решение - решение № 58/15.04.2009г. по т.
д. № 584/08 г. на II-ро т. о, както и в решение № 92/16.VI.2009 г. по т. д. № 467/08 г. на II-ро
от ТК на ВКС. В тях еднопосочно се приема, че уговорената с договора за кредит
предсрочна изискуемост на задължението не настъпва автоматично с факта на неплащането
на определен брой посочени в него анюитетни вноски, чиито падеж е настъпил, а с
упражняване правомощието на кредитната институция да направи кредита предсрочно
изискуем. По гореизложените съображения следва да се приеме, че тъй като няма нито
твърдения, нито данни кредитът не е обявен за предсрочно изискуем преди крайния падеж
по договора, съгласно чл. 114 от ЗЗД давността на вземанията на кредитора настъпва от
последната падежна дата- 17.12.2017г., като към момента на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК – 18.12.2019г. петгодишния давностен срок за главницата /чл. 110 от ЗЗД/ и
4
тригодишния - за мораторната лихва /чл. 110, б. „б“ от ЗЗД/ не са изтекли.
По отношение на останалите оплаквания в жалбата, заявени при условията на
евентуалност, в случай, че съдът приеме, че предсрочна изискуемост не е била обявена на
горната дата, въззивникът счита, че с оглед датата на заявлението по чл. 410 от ГПК –
18.12.2019г. петгодишната погасителната давност е изтекла за задълженията по договора,
изискуеми преди м. декември 2014г., както и, че съдът не е съобразил, че вземанията за
лихви се погасяват с кратката тригодишна давност, въззивният съд ги намира също за
неоснователни.
В случая се касае за договор за кредит, по който, както правилно е приел
първоинстанционният съд като вид заемно правоотношение, задължението за връщането на
заетата сума е изначално неделимо, поради което уговорката за разсроченото му изплащане
на отделни погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи по
смисъла на ТР № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г. ОСГК. / Този извод следва от
обстоятелството, че плащането на отделните погасителни вноски представлява отнапред
уговорено изпълнение на части на едно определено цяло задължение, което не представлява
периодично плащане, тъй като срокът за погасяване на цялото задължение е предварително
определен при сключването му. Затова, в случая тъй като предсрочна изискуемост не е била
обявявана, срокът на погасителната давност започва да тече от настъпването на
изискуемостта за цялата заета сума, т.е. от крайния падеж по договора, а не от падежа на
всяка отделна вноска. В тази насока е не само посочената в обжалваното решение съдебна
практика, но и последващите нея съдебни разрешения, представляващи задължителна
съдебна практика, обективирана в определение № 852 от 29.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №
1606/2015 г., III г. о., ГК и определение № 812 от 18.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 182/2017
г., IV г. о., ГК. Това означава, че началния момент на изискуемостта на вземането за
главница, от който започва да тече погасителната давност по процесния договор е крайния
му падеж– 17.12.2019г., който съвпада със заявения началени момент на вземането за
мораторна лихва, съобразно претенцията на ищеца. Макар, че за всяко от процесните
задължения – главница и мораторна лихва да се прилага различна давност – петгодишна за
главницата и тригодишна - за мораторната лихва, с оглед датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК /18.12.2019г./, нито един от тези давностни срокове не е изтекъл, поради
което напълно обоснован и в съответствие със закона се явява крайния извод на районния
съд, че процесните задължения не са погасени по давност.
По гореизложените съображения, въззивният съд намира жалбата за неоснователна,
като с оглед пълното съвпадане на изводите на настоящата съдебна инстанция с тези на
районният съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Въпреки неоснователността на въззивната жалба, разноски в полза на въззиваемия
ищец не следва да се присъждат поради липса на такова искане, както и на доказателства за
направени разноски пред въззивната инстанция.
5
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260073 от 14.01.2021 г., постановено по гр. дело
№ 3957/2020 г. по описа на РС-Бургас.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6