РЕШЕНИЕ
№ 234
гр. Пловдив , 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в публично заседание на седми
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20215300501198 по описа за 2021 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.439, ал.1 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Община
Пловдив чрез главен юрисконсулт Н.Д., срещу решение №260886 от
19.03.2021 г., постановено по гражданско дело №15114/2020 г. по описа на РС
- Пловдив, ХVI граждански състав, с което е признато за установено по
отношение на Община Пловдив, че Й. Д. М., ЕГН **********, от ***, не
дължи следните суми, начислени по акт за установяване на задължение по
декларация №933/16.12.2019 г., издаден от Дирекция „Местни данъци и
такси“ при Община Пловдив: I. за имот, находящ се в ***, по партида *** -
сумата от общо 1 205.95 лева, като погасена поради давност, включваща
данък върху недвижим имот за 2012 г. в размер на 179.73 лева - главница и
лихва за забава - 133.09 лева; данък недвижими имоти за 2013 г. в размер на
215.62 лева - главница и лихва за забава - 137.77 лева; такса битови отпадъци
в размер на 143.78 лева за 2012 г., ведно с лихва за забава от 106.47 лева;
такса битови отпадъци в размер на 179.68 лева за 2013 г., ведно с лихва за
забава от 114.81 лева и II. за имот, находящ се в ***, по партида ********** -
сумата от общо 517.04 лева, като погасена поради плащане, включваща данък
върху недвижим имот за периода 01.01.2014 г. - 16.12.2019 г. в размер на
127.14 лева, ведно с лихва за забава от 36.02 лева; такса битови отпадъци за
периода 01.01.2014 г. - 16.12.2019 г. в размер на 276.24 лева, ведно с лихва за
1
забава от 77.68 лева. Община Пловдив е осъдена да заплати на Й. Д. М.
направените по делото разноски, както следва: сумата от 68.92 лева -
държавна такса и сумата от 350.61 лева - адвокатско възнаграждение,
определено от съда.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност,
незаконосъобразност и немотивираност на съдебния акт. Иска се отмяна на
решението, като се потвърди акт за установяване на задължение по
декларация №933/16.12.2019 г., издаден от Дирекция „Местни данъци и
такси“ при Община Пловдив на основание чл.107, ал.3 от ДОПК, вр. чл.4, ал.1
– ал.5 и чл.9б от ЗМДТ. Иска се и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от Й.М. чрез пълномощника адв. К., като се излагат
съображения за неоснователност и се иска обжалваното решение да се
потвърди, като се присъдят и разноските за адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв., направени пред въззивната инстанция.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилна е дадена материално – правната
квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват
отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
2
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.
439, ал.1 ГПК.
В исковата молба се твърди, че с ПДИ по изпълнително дело
№347 от 2020 г. на ЧСИ Мариана Обретенова, рег. № 758, ищцата била
уведомена, че има задължения към ответника въз основа на акт за
установяване на задължения №933/16.12.2019 г., издаден от Дирекция
„Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, както следва: 1. по партида
*** за имот, находящ се в ***, придобит по наследство от К.М.М. -
задължения за периода 01.01.2012 г. - 31.12.2013 г. за данък върху
недвижимите имоти и такса за битови отпадъци. Давностният срок за
задълженията от 2012 г. започвал да тече от 01.01.2013 г. и изтичал на
01.01.2018 г., а за задълженията от 2013 г. започвал да тече от 01.01.2014 г. и
изтичал на 01.01.2019 г. Актът прекъсвал давността само за задълженията за
периода 2014 г.- 2019 г., като преди издаването му не били извършени
действия, прекъсващи погасителната давност за задълженията от 2012 г. и от
2013 г.; 2. по партида ********** за имот, находящ се в *** - задължения за
периода 01.01.2014 г. - 31.12.2019 г. за данък върху недвижимите имоти и
такса за битови отпадъци, които били погасени на място с квитанции от
05.03.2020 г. и 06.03.2020 г. за внасяне на сумите, съответно от 526.05 лева и
690.60 лева. Моли да се признае за установено, че описаните задължения по
акта не съществуват за съответните периоди, защото са погасени, за единия
имот - поради изтекла давност, а за втория - поради плащане. Претендира и
разноските по делото.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, който
оспорва иска. Посочва се, че след извършена проверка, спрямо ищеца бил
издаден акт за установяване на задължения, касаещ данък върху недвижими
имоти и такса за битови отпадъци за два декларирани имота. Актът бил
връчен лично на ищцата, която не го обжалвала, поради което той влязъл в
сила на 02.01.2020 г. Вземанията по акта били публични общински, които се
събирали по реда на ДОПК. По отношение на погасителната давност се
посочва, че не се прилага служебно, а по възражение на длъжника. За
давността в случая се прилага нормата на чл. 171 от ДОПК, която била
петгодишна, считано от 01.01. на годината, следваща годината, през която е
трябвало да се плати задължението. С изтичане на давността се погасявало
правото за принудително събиране на вземането, което обаче не се погасявало
като задължение. Давността се прекъсвала с издаване на Акта или
предприемане на действия по принудително изпълнение, като оттогава
започвала да тече нова давност. В конкретния случай на основание чл. 172 ал.
2 от ДОПК давността била прекъсната на 16.12.2019 г. и тъй като по
задълженията липсвало плащане, се възложило принудителното им събиране
чрез ЧСИ. Неоснователни били възраженията за погасяване по давност на
задълженията за периода 01.01.2012 г.- 31.12.2013 г., ведно с лихвите по тях,
като неоснователни били и твърденията за погасяване на задълженията на
3
място, предвид декларирана промяна в обстоятелствата – декларирано
наличие на търговски склад. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира
разноски, като прави и възражение за прекомерност на разноските на ищеца.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието, че с акт за установяване на задължение по декларация
№933/16.12.2019 г., издаден от Главен инспектор към Дирекция „Местни
данъци и такси“ при Община Пловдив, са установени задължения на ищеца в
общ размер на 5081.67 лева, както следва: данък върху недвижими имоти за
периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2019 г. - 1 953.25 лева, ведно с лихва за
просрочие за периода 03.07.2012 г.- 16.12.2019 г. - 705.37 лева; такса за
битови отпадъци за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2019 г. - 1 791.98 лева,
ведно с лихва за просрочие за периода 03.07.2012 г. - 16.12.2019 г. – 631.07
лева. Актът е влязъл в сила на 02.01.2020 г. Същият е бил изпратен на ищцата
по пощата с обратна разписка и е получен лично от нея.
Този акт е бил възложен за събиране на публичните вземания на
ЧСИ Марияна Обретенова, рег. №758, на която е предоставена и актуална
справка за размера на задължението. Приложена е и ПДИ до длъжника.
Представени са и са приети копия от подадени две данъчни
декларации на ищцата, съответно от 09.07.2015 г. и от 26.03.1998 г. относно
придобито имущество, както и документи за собственост (нотариални
актове), скици на имоти, удостоверения, справки от информационния масив
за декларирана промяна в обстоятелствата за недвижими имоти на ищцата,
приходни квитанции за внесени от ищцата към ответника суми от 526.05 лева
и 690.60 лева - за платени местни данъци и такси, писма и справки относно
неплатените задължения на ищцата към ответника.
При така установените факти правилен е извода на
първостепенния съд, че се касае за предявен иск на длъжник по образувано
изпълнително дело, с който се цели да бъдат отречени правата на взискателя
като кредитор по отношение на част от вземането по принудителното
изпълнение. Ищецът твърди два способа за погасяване на съответната част от
задълженията му, а именно изтекла погасителна давност и извършено
плащане. В тази насока са изложени подробни, обосновани и логични
съображения, които напълно се подкрепят от въззивната инстанция и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение.
Правилно и законосъобразно е прието, че част от задължението по
акта е погасено. Споделя се, че института на давността не се прилага
служебно, а само по възражение на страната.
Няма спор, че изпълнителното производство срещу ищеца е
образувано въз основа на издаден Акт за установяване на задължение по
декларация, който касае публични общински вземания - данък сгради и такса
4
битови отпадъци, които, съгласно нормата на чл. 171 ал. 1 от ДОПК, се
погасяват с изтичане на 5- годишен давностен срок, с начало първи януари на
следващата година, за която е дължим данъкът. По аргумент от ал. 2 на чл.
172 от ДОПК, давността се прекъсва с предприемане на действия по
принудително изпълнение, като от прекъсването започва да тече нова давност
(чл. 171 ал. 3 от ДОПК).
С исковата молба се твърди, че единствено задълженията към
общината за 2012 г. и за 2013 г. са погасени по давност, като останалите
такива в Акта, който е за задължения с период до края на 2019 г., не са
предмет на делото и не следва да се разглеждат. Петгодишната давност за
задълженията за 2012 г. започва да тече от 01.01.2013 г. и изтича на
01.01.2018 г., а за задълженията на 2013 г. започва да тече от 01.01.2014 г. и
изтича на 01.01.2019 г. Актът е издаден на 16.12.2019 г., като с издаването му
давността се прекъсва, т.е. за задълженията за следващите години - от 2014 г.
до 2019 г. - погасяване по давност няма, но това е ирелевантно за процеса, тъй
тези задължения не са предмет на производството. Не са ангажирани
доказателства, че преди датата на съставяне на акта са извършвани действия,
които са от естество да спрат или прекъснат погасителната давност.
По тези съображения задълженията за заплащане на данък за
недвижим имот за 2012 г. и за 2013 г. - главница и лихви, касаещи имот с
адрес ***, заявен с подадена декларация № *********/ 09.07.2015 г., както и
за такса за битови отпадъци за същия период, са били погасени по давност
още преди издаването на Акта, респективно - и преди образуване на
изпълнителното дело. В Акта в табличен вид на лист 8 от делото, редове 1 и 2
от таблицата е посочено, че размерът на данъка за недвижимия имот за 2012
г. възлиза на 179.73 лева, а на лихвата - на 133.09 лева за периода 03.07.2012
г.- 16.12.2019 г. За 2013 г. данъкът е 215.62 лв., а лихвата върху него – 137.77
лв. Всички тези суми са недължими поради изтекла давност. Давността
погасява не самото материално право, а правото на страната да търси съдебна
защита за него. Искът в тази му част е основателен и доказан и правилно е
уважен. Давността представлява санкция за бездействие на кредитора в
определен срок, която в случая следва да бъде приложена, защото взискателят
не е предприел действия по събиране на вземането си преди съставяне на
Акта.
Относно твърдението за извършено плащане същото е направено
след съставяне на акта, но преди завеждане на изпълнителното дело. В тази
връзка са представени две платежни нареждания (приходни квитанции),
съответно от 05.03.2020 г. и от 06.03.2020 г., удостоверяващи внасяне на
касата на ответника от страна на ищцата на сумите от 526.05 лева и от 690.60
лева. В платежните документи е посочено, че с тях се плащат задължения за
имот с адрес ***, касаещи данък сгради и такса за битови отпадъци за
периода 2014 г.- 2020 г. С оглед извършените плащания, в които от
5
жалбоподателя е посочено, че касаят именно този имот и периода, за който се
отнася съставения акт, тази сума не се дължи и не подлежи на принудително
изпълнение. В тази насока се споделят и изводите, направени от състава на
районния съд. Както правилно е отбелязано, касае се не за предявен иск, с
който да се оспорва цялото задължение по акта за установяване на
задължение по декларация №933/16.12.2019 г., а само за платените суми по
двете приложени по делото приходни квитанции. Ето защо и в тази част
жалбата е неоснователна.
Споделя се и извода, че е ирелевантно за спора дали актът е бил
обжалван, респективно – фактът, че не е обжалван не се приравнява на
признание на вземането от данъчнозадълженото лице.
Не се възприема довода на жалбоподателя, че извършените
плащания са за предно установяване на суми, дължими по повод
предеклариране на имота – доказателства са представени за извършена
служебна корекция /л.64 и сл. от първоинстанционното дело/, която е преди
издаване на акта, респективно – следва да е намерила отражение в него.
Колкото до втората корекция – л.69 и следващите – липсват доказателства за
начислени суми по тази декларация, за да е извършено плащане по нея. Нещо
повече – именно за посочения имот е отбелязано, че се извършват плащания,
но за минал период.
По тези съображения жалбата е неоснователна, решението на
първостепенния съд – правилно и законосъобразно, като следва да се
потвърди.
С оглед изхода на делото – отхвърляне на жалбата, не следва да се
присъждат разноски в полза на жалбоподателя, а само на ответната страна.
Направено е възражение за прекомерност на разноските, но заплатеното
адвокатско възнаграждение е 300 лв., което е в минималния предвиден размер
в Наредба №1/2004 г. на ВАдвС. Ето защо се присъжда именно тази сума.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260886/19.03.2021 г.,
постановено по гражданско дело №15114/2020 г. по описа на РС - Пловдив,
ХVI граждански състав.
ОСЪЖДА Община Пловдив, БУЛСТАТ *********, със седалище
и адрес на управление гр. Пловдив, пл. Стефан Стамболов № 1,
представлявана от кмета З.Д., да заплати на Й. Д. М., ЕГН **********, от ***,
направените по делото разноски в размер на 300 (триста) лева.
6
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7