№ 56
гр. София, 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Д. Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100507174 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 24.04.2020г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
решение от 05.02.2021г., постановено по гр.д. № 16252/2017г. по описа на
СРС, ГО, 82 състав, е уважен предявеният от Д. С. П. срещу Д. Р. К., А. Б. Б. и
Л. Г. В. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и ответниците са осъдени
да заплатят солидарно на ищеца сумата от 6 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на непозволено
увреждане – престъпление, извършено на 16.03.2012г. в гр. Банкя, за което
ответниците са се признали за виновни и са сключили споразумение от
21.11.2016г. по НОХД № 21645/2013г. на СРС, НО, 110 състав, ведно със
законната лихва от 16.03.2017г. до окончателното изплащане, като исковата
претенция е отхвърлена за разликата над сумата от 6 000 лева до пълния
предявен размер от 10 000 лева. Със същото решение е уважен и предявеният
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане в условията на
пасивна солидарност на сумата от 1 830, 84 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за периода от
16.03.2014г. до 15.03.2017г., като претенцията е отхвърлена за разликата до
1
пълния предявен размер от 2 045, 02 лева.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника А. Б. Б., в
която са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните
изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че
в мотивите на постановеното решение не са обсъдени релевираните
възражения относно наличието на множество насъответствия и противоречия
в обстоятелствената част на исковата молба. В тази връзка се поддържа, че
ответникът Б. не е участвал по никакъв начин в противоправното деяние,
защото нито е вадил пистолет, нито го е насочвал срещу пострадалия, нито го
е заплашвал с думи. Доказателства за обратното не били ангажирани. Освен
това не било извършено индивидуализиране на действията на всеки един от
участващите в инкриминираното деяние на 16.03.2012г., не ставало ясно и
какво е участието на четвъртото посочено в обстоятелствената част на
исковата молба лице – Борислав Станиславов. С оглед изложеното е
аргументирано становище за неправилност на изводите на
първоинстанционния съд, че отговорността на ответниците е солидарна. В
жалбата са развити доводи за нарушение на материалния закон при
определяне на справедливия размер на присъденото обезщетение.
Въззивникът счита, че възстановителният период от около общо 15-20 дни не
обосновава извод за наличие на предпоставки за присъждане на обезщетение
в завишен размер от 6 000 лева. По тези съображения е направено искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят в цялост.
Въззиваемата страна Д. С. П. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и
обосновано и прави искане същото да бъде потвърдено.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника Д. Р. К.. В същата
са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на
първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените
искове. Конкретно се твърди, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото
доказателства в тяхната съвкупност. Сочи, че е налице разминаване между
изложеното в исковата молба относно точното място на разкъсно-контузната
2
рана на главата и посоченото в заключението на съдебно-медицинската
експертиза. Наведени са доводи и за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон. Счита, че присъденото обезщетение е в
завишен размер и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 от
ЗЗД. В условията на евентуалност се претендира намаляване на размера на
присъденото обезщетение. По тези съображения е направено искане за
отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове,
а в условията на евентуалност – за намаляване на размера на присъденото
обезщетение.
Насрещната страна Д. С. П. оспорва въззивната жалба като
неоснователна и прави искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Предявен е от Д. С. П. срещу Д. Р. К., А. Б. Б. и Л. Г. В. иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди – болки и страдания, от престъпление по чл. 198, ал. 1,
предл. 1-во и 2-ро, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което ответниците са
били признати за виновни с одобреното от съда споразумение по НОХД №
21645/2013г. по описа на СРС, ГО, 110 състав. В исковата молба са изложени
фактически твърдения за претърпени от ищеца неимуществени вреди от
противоправното поведение на ответниците, които в съучастие са извършили
описаното по-горе престъпление. Позоваването от страна на ищеца на
установеното с одобреното от съда споразумение по реда на чл. 383 от НПК
съучастие между ответниците е достатъчно за обосноваване на искането за
присъждане на претендираното обезщетение в условията на пасивна
солидарност. Противно на възраженията на ответниците, настоящият съдебен
състав счита, че в обстоятелствената част и петитума на исковата молба са
изложени в достатъчна степен всички изискуеми индивидуализиращи белези
на съдебно предявеното вземане. Наличието на несъотвествие по отношение
на описаното в исковата молба и в заключението на вещото лице по
3
медицинската експертиза място на увреждане - дясна или лява част на
главата, не представлява нередовност на исковата молба по смисъла на чл.
127, ал. 1, т. 4 от ГПК, нито само по себе си може да обоснове извод за
неоснователност на претенцията, в какъвто смисъл са наведените във
въззивната жалба на Д. К. възражения.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. По изложените във въззивната жалба оплаквания намира
следното:
Предявени са първоначален и насрещен иск с правна квалификация на
претенциите по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
За да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищецът той
следва да докаже факти, които се субсумират под хипотезата на гражданския
деликт, а именно - противоправно деяние /действие или бездействие/; вина;
вреди и причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди
/чл. 45, ал. 1 от ЗЗД/. Доколкото това са правопораждащи факти ищците
следва да проведат пълно и главно доказване. Законодателят е презюмирал
небрежната вина /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, следователно наличието на такава не е
необходимо да се доказва. Останалите правопораждащи факти следва да се
докажат от ищеца при условията на пълно и главно доказване по реда на чл.
154, ал. 1 от ГПК. Липсата на която и да е от тези кумулативни предпоставки
водят до неоснователност на претенцията.
Материално-правната разпоредба на чл. 45 от ЗЗД предвижда
възможност за репарация на вреди, претърпени от конкретно лице.
Правоимащ и кредитор по вземането за репарация на вреди следователно е
този субект, чиито правнозначим интерес е накърнен. Следователно е
необходимо на първо място ищецът по пътя на главното и пълно доказване да
установи това свое качество.
Вредата по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка неблагоприятна последица
за защитените от закона права и интереси на увредения, като тя може да
4
засяга, както настоящото имущество на увредения, така и вероятното бъдещо
увеличение на имуществото му. Съответно обезщетението за причинените от
непозволеното увреждане вреди е вземане само на увредения. А това е
лицето, чието лично или имуществено благо е засегнато от събитието, което
по своя фактически състав е непозволено увреждане. Затова само по
отношение на него възникват правните последици на този фактически състав.
Само по отношение на него причинителят на вредите, респективно лицата,
които отговарят пред пострадалия вместо него, стават длъжници.
Основният обективен елемент от фактическият състав на иска по чл. 45
от ЗЗД е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или
бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона
правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията
на естествените права.
В конкретния случай ищецът релевира твърдения, че е пострадал от
извършено от ответниците престъпление. Това обстоятелство се установява
от представения препис от одобрено споразумение от 21.11.2016г.,
постановено по НОХД № 21645/2013г. по описа на СРС, НО, 110 състав, с
което Д. Р. К., А. Б. Б. и Л. Г. В. са признати за виновни в това, че като
съизвършители и в съучастие с помагача Б.С.С., на 16.03.2012г. около 01, 00
часа в гр. Банкя, ул. ****, от магазин за хранителни стоки на фирма “БИСД 1”
ЕООД, са отнели чужди движими вещи – парична сума на обща стойност 2
042, 31 лева от владението на Д. С. П., собственост на фирма “БИСД 1”
ЕООД, гр. София, с намерение противозаконно да ги присвоят, като са
употребили за това сила – насочили пистолети към Д. С. П. и с тях му нанесли
удари по главата, и заплаха, изразяваща се в отправени реплики от
съизвършителя Л. Г. В.: “Горе ръцете! На земята! Млад си, ако ти се живее, не
прави нищо!”, след което са го повалили на земята – престъпление по чл. 198,
ал. 1, предл. 1-во и 2-ро, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Подсъдимите са
осъдени на наказание лишаване от свобода за срок от 2 години, като на
основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е било отложено
за срок от четири години.
Разпоредбата на чл. 383, ал. 1 НПК приравнява одобреното от
наказателния съд споразумение за решаване на делото по неговите
материално и процесуалноправни последици с влязлата в сила присъда, а
5
според съдопроизводственото правило на чл. 300 ГПК влязлата в сила
присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали то е
извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. По тези
съображения следва да се приеме, че в настоящото производство е установено
със задължителна сила, че ответниците в съучастие – в качеството на
съизвършители, са извършили виновно и противоправно деянието, за което са
признати за виновни с одобреното по реда на чл. 383 и следв. от НПК
споразумение. Следва да се приеме за установено със задължителна сила
осъществяването на двата акта на изпълнителното деяние на съставното
престъпление - отнемането на чуждите движими вещи и употребената по
отношение на личността на ищеца физическа принуда /нанасяне на удари по
главата с пистолети и повалянето му на земята/ и заплашване - /насочване на
пистолети към главата на пострадалия и отправяне на заплахи за живота му/.
Следва да се има предвид и обстоятелството, че при тази форма на съучастие
/съизвършителство/ в съставното престъпление за съставомерността
на деянието по отношение на всеки един от съизвършителите от обективна
страна е напълно достатъчно неговото участие в извършването дори само на
отделен елемент от изпълнителската дейност. Т.е. при престъплението грабеж
не е необходимо всеки от съизвършителите да участва непосредствено и в
принудата, и в отнемането, като е достатъчно всеки един от тях да осъществи
поне един от двата акта, което в случая безспорно е установено със
задължителна сила. С оглед изложеното релевираните от въззивника А. Б.
възражения, че не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск
предвид липсата на участие от негова страна в противоправното деяние, са
неоснователни.
В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-
медицинска експертиза, което следва да се кредитира като пълно и обективно.
Същото е изготвено въз основа на представената по делото медицинска
документация, издадена от Център за спешна медицинска помощ, филиал
Банкя, амбулаторна книга в УМБАЛСМ “Пирогов” – София, лист за преглед
на пациент в спешно отделение. От експертното заключение се установява, че
в причинно-следствена връзка с процесния инцидент на 16.03.2012г. ищецът е
претърпял следните увреждания: травма на главата, състояща се от разкъсно-
контузна рана в лява слепоочно-теменна област на главата и разкъсно-
6
контузна рана в тилната област на главата. Тези травми са причинили болка и
страдания за период от около 2 седмици, през първата от които болките са
били по-интензивни. След инцидента пострадалият е посетил УМБАЛСМ
“Пирогов”, където разкъсно-контузните рани са били обработени с тъканно
лепило и е направена превръзка на главата. Вещото лице е направило извод,
че възстановителният период е продължил около 15-20 дни, като е приключил
без усложнения.
От заключението на съдебно-психологичната експертиза, което съдът
кредитира като пълно и обосновано, се установява, че при ищеца
преобладават характеристиките на сангвистичния тип темперамент – спокоен,
надежден, уравновесен. Липсва базисно предразположение към лесно
възникване на стрес, депресивитет или страхова готовност. Посочено е, че в
резултат на преживения инцидент освидетелстваният е станал по-неспокоен,
предпазлив, тревожен, чувства се ограничен в личната си свобода и на
работното си място, изпитва притеснения за семейството си. Вещото лице е
направило извод, че по време на инцидента ищецът е приживял силен
емоционален стрес, изпитал е интензивни емоции на страх, впоследствие е
развил адаптационна реакция с прояви на напрежение, потиснатост,
безпокойство и гняв от случилото се, по-интензивни през първите седмици на
инцидента и постепенно намаляващи в рамките на около шест месеца, като
последиците не са отзвучали напълно и към момента на личния преглед,
проведен на 21.05.2019г. Експертът е констатирал, че при ищеца е налице
травматичен спомен за инцидента, който се актуализира по време на
изследването, при споделянето изпитвал напрежение и негодувание от
случилото се. Установено е още състояние на умора и опустошеност
вследствие на продължителна фрустрация /препятстване/, нежелание за
участие в събитията, избягване на контакти и по-близко общуване, налице е
леко повишен индекс на тревога. Вещото лице е направило извод, че към
момента на прегледа не се наблюдават физиологични прояви на преживения
стрес. Посочено е още, че с оглед извършеното тестово изследване и с оглед
споделеното от ищеца, може да се аргументира, че травматичните
преживявания от инцидента продължават да оказват влияние върху
емоционалното му състояние и начина му на живот. В заключението е
обосновано становище, че процесният инцидент е предизвикал тежко
стресогенно въздействие върху пострадалия и има характер на психотравма с
7
продължителни последици за психологичното му и общото му житейско
благополучие.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свид. А. С., чиито показания следва да се кредитират като логични и
отразяващи непосредствени възприятия относно състоянието на ищеца след
инцидента, включително и психологическото такова. Свидетелят живее в
близост до магазина, където е извършен грабежът. С течение на времето и
при честите си посещения в търговския обект той се сприятелил с ищеца,
който работел като продавач. От показанията на свид. С. се установява, че Д.
се е променил след инцидента. Преди това е бил весел, добронамерен човек.
След това отсъствал от магазина за около месец. След като се върнал той бил
изнервен, тръгвал си по-рано от работа, станал сприхав и недоверчив към
хората.
По спорните на етапа на въззивното производство въпроси свързани с
размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настоящият
съдебен състав приема следното:
Досежно размера на претенцията за обезщетяване на неимуществените
вреди съдът съобрази разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки липсата на
възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира за парично обезщетение за неимуществени вреди, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение. Релевантни за размера на
обезщетението и за прилагане на критерия „справедливост” са характерът и
тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на
болките и страданията, дали същите продължават или са приключили,
тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятно отражение на
увреждащото деяние в патримониума на увредените лица.
Както е прието в решение № 88 от 17.06.2014г. на ВКС по т.д. №
2974/2013г., II ТО, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение,
означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички
понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не
само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт
8
за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в
своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
При съобразяване на посочените критерии съдът счита, че
справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди,
причинени в резултат от извършените от ответника непристойни действия,
възлиза на сумата от общо 6 000 лева. За да стигне до този извод съобрази
следните обстоятелства, имащи отношение към определянето на по-висок
размер на обезщетението, а именно: времето и мястото на извършване на
деянието – в тъмната част от денонощието и на публично място /магазин за
хранителни стоки, в който ищецът е полагал труд/; механизма на деянието –
нанасяне на удари по главата с пистолети, насочване на пистолети към
главата на пострадалия и отправяне на заплахи за живота му с цел отнемане
на парични средства, които действия безспорно са от естество да предизвикат
основателен силен страх за живота и здравето на пострадалия;
обстоятелството, че деянието е извършено умишлено от три лица в условията
на съизвършителство, което е засилвало чувството на безпомощност у ищеца.
В резултат на така описаното деяние ищецът е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените травматични
увреждания, които са продължили около 15-20 дни. От заключението на
съдебно-психологическата експертиза се установи, че по време на инцидента
пострадалият е преживял силен емоционален стрес и страх, а впоследствие е
развил адаптационна реакция с прояви на напрежение, потиснатост,
безпокойство и гняв от случилото се, по-интензивни през първите седмици
след деянието и постепенно намаляващи в рамките на около шест месеца.
Вещото лице е уточнило, че тези последици не са отшумели напълно и към
датата на личния преглед през м.05.2019г., т.е. около 7 години след
инцидента. Отражението върху психиката на пострадалия е преценено като
тежко стресогенно, имащо характер на психотравма с продължителни
последици за психологичното му и общо житейско благополучие.
С оглед така установените по вид и степен негативни последици, техния
интензитет и продължителност, както и при съобразяване на липсата на данни
за неблагоприятни бъдещи прояви в психическото състояние на ищеца, се
налага извод, че същият се легитимира като кредитор на вземане за
9
репариране на претърпени неимуществени вреди в размер на 6 000 лева.
Така определеното обезщетение се дължи от ответниците в условията
на пасивна солидарност предвид установеното, че е налице увреждане,
причинено от неколцина. С оглед установената в чл. 53 ЗЗД солидарна
отговорност на причинителите на вредата, всеки от тях отговаря към
увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер
/чл. 122 от ЗЗД/, а не съобразно приноса им. Конкретният принос на всеки от
деликвентите – солидарни длъжници, е от значение единствено във
вътрешните им отношения /чл. 127 от ЗЗД/.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу
правилността на решението в частта му по иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва
върху главното парично вземане, поради което и с оглед липсата на
нарушение на императивни норми на материалния закон - то не може да бъде
отменено в тази част и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/. Предметът на
въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив,
по отношение на разглеждане на спора по същество, е очертан в случая само
от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни
материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд
изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд
относно изпадането в забава за плащане на главното парично задължение,
началния и крайния период на забавата и размера на вземането. Предвид
изложеното предявената претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателна до
размера и за периода, посочен в първоинстанционното решение.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемия следва да се присъдят сторените по делото разноски за заплатени
възнаграждения за особените представители на въззивниците в размер на по
361 лева за всеки един от тях.
Въззивниците А. Б. Б. и Д. Р. К. са представлявани от особени
10
представители по чл. 47 от ГПК, поради което в тяхна тежест следва да се
възложат разноските за държавна такса по въззивните им жалби, възлизаща
на сумата от по 156, 62 лева. Тази сума следва да бъде присъдена по реда на
чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76279 от 24.04.2020г., поправено по реда
на чл. 247 от ГПК с решение от 05.02.2021г., постановено по гр.д. №
16252/2017г., по описа на СРС, ГО, 82 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА А. Б. Б., ЕГН **********, гр. София, жк “Люлин”, бл. ****
да заплати на Д. С. П., ЕГН **********, гр. София, жк “Илинден”, бл. **** на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 361 /триста шестдесет и
един/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Д. Р. К., ЕГН **********, гр. София, жк “Люлин”, бл. ****
да заплати на Д. С. П., ЕГН **********, гр. София, жк “Илинден”, бл. **** на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 361 /триста шестдесет и
един/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА А. Б. Б., ЕГН **********, гр. София, жк “Люлин”, бл. ****
да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на СГС сумата от 156, 62 /сто петдесет и шест лева и 62 ст./
лева, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА Д. Р. К., ЕГН **********, гр. София, жк “Люлин”, бл. ****
да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на СГС сумата от 156, 62 /сто петдесет и шест лева и 62 ст./
лева, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
11
Членове:
1._______________________
2._______________________
12