Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 17.11.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, I ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на двадесет и първи октомври през две
хиляди и двадесета година в състав:
Съдия: ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. №1732/2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от О.Б.Б.Б..АД, в която
са предявени срещу Б.К.П. искове по чл.422 ГПК за съществуването на
вземания, както следва:
с
правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за сумата от 9266,70 евро,
представляваща падежирала главница по договор за
предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот от 10.05.2007 г. за
периода 20.09.2010 г. – 20.05.2017 г., ведно със законната лихва, считано от
16.06.2017 г. до
окончателното плащане.
с
правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.430, ал.2 ТЗ за сумата от 48789,06 евро,
представляваща възнаградителна лихва върху заетата сума за периода 20.09.2010
г. – 20.05.2017 г.
с
правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 3676,18 евро, представляваща
неустойка за забава за периода 20.09.2010 г. – 20.05.2017 г.
Ищецът твърди, че на основание договор за кредит е предоставил на кредитополучателя сума в размер на
103 500 евро. Кредитът е следвало да се погасява с анюитетни вноски като
крайния срок за връщане на средствата по кредита е 20.05.2037 г. Поради
неизпълнение на поетите договорни задължения банката е подала заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за падежирали в периода 20.09.2010 г. – 20.05.2017 г. вноски,
включващи главница, възнаградителна лихва и неустойка. Претендира установяване
на съществуване на посочените вземания, както и присъждане на разноските в
заповедното и исковото производство.
Ответникът оспорва исковете, противопоставя възражение за
изтекла погасителна давност. Твърди, че не е настъпила предсрочна изискуемост и
исковете следва да бъдат уважени само за вноските с настъпил падеж. Твърди, че
за вземанията по процесния договор за банков кредит е издадена заповед за
незабавно изпълнение и по допуснатото предварително изпълнение е проведено
изпълнително производство, което е приключило, с което обосновава отвод за
непререшаемост на спора. Претендира разноски по делото.
Съдът,
след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта на производството:
От приложеното ч.гр.д. № 39366/2017г, на СРС, 67-ми състав,
се установява, че посоченото дело е образувано по заявление на банката за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист за процесните суми. На основание издадения изпълнителен лист банката е образувала изпълнително дело срещу длъжника, по което
заповедта за незабавно изпълнение е връчена на 24.06.2019 г. На 05.07.2019 г.
длъжникът е подал в срок възражение срещу заповедта за изпълнение, в следствие
на което СРС е указал на заявителя в едномесечен срок да предяви искове за
вземанията си. Исковата молба е подадена в срок и по нея е образувано
настоящото производство.
Неоснователно е възражението за отвод на ответника поради
непререшаемост на спора. По делото е приложено ч.гр.д. №30029/11 г. на СРС, от
което се установява, между страните е имало предходно заповедно производство по
чл. 417 ГПК за задължения по процесния договор за кредит
по обявена предсрочна изискуемост. Заявлението е било уважено от съда, но след
подадено възражение на длъжника се е развило исково производство пред СГС, в
което исковете на банката са отхвърлени изцяло с влязло в сила решение на
02.05.2017 г. поради липса на надлежна предсрочна изискуемост на кредита. Заповедта
за изпълнение по ч.гр.д. №30029/11 на СРС подлежи на обезсилване (арг. чл. 422,
ал. 3 вр. чл. 416 ГПК), поради което между страните не е налице висящо
производство или влязло в сила решение, предмет на което да са процесните
вноски за главница, лихва и неустойка, падежирали в периода
20.09.2010 г. – 20.05.2017 г. Настоящите искове се основават на нови факти –
настъпил падеж на вноски по кредита, като предмет на делото е съществуване на
претендираните вземания към подаване на заявлението, по което е образувано
ч.гр.д. № 39366/2017 г. на СРС. Поради това, не са налице предпоставките на чл.126
или чл.299, ал.2 ГПК, вр. чл.298, ал.1 ГПК за непререшаемост
на спора. Исковата молба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
По иска по чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, вр. чл.430, ал.1 ТЗ:
От представения договор за предоставяне
на кредит за закупуване на недвижим имот от 10.05.2007 г. се установява, че
валидно е възникнало правоотношение по договор за банков кредит, по силата на
който ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 103500 евро., а
ответникът се е задължил я да върне на 360 месечни вноски с
краен срок на издължаване на дълга: 20.05.2037 г.
Договорът е в изискуемата от закона
писмена форма (430, ал.3 ТЗ) и е породил действие.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че кредитът е усвоен от
кредитополучателя в пълния му размер от 103500 евро на 22.05.2007 г.
Следователно, за кредитополучателят е възникнало задължение да върне усвоената
сума съгласно постигнатите договорки между страните.
По делото не е приложен погасителен
план към договора за кредит, поради което изводът за размера на дължимите
вноски за главница и лихви за процесните периоди следва да бъде преценен
съобразно уговорките в договора и извършените погасявания по кредита. В чл. 13
от договора е уговорено издължаването на кредита на 360 месечни анюитетни
вноски, включващи главница, лихва и съответна част от годишна такса за
управление и обслужване на съответно число от месеца като на ръка в договора,
приложен от ищеца, е попълнен размерът на анюитетните
вноски, датата, от която е дължима първата вноска (20.06.2007 г.), както и че
вноските са дължими на 20-то число. Доколкото ответникът не е оспорил, че
вноските са били дължими на 20-то число от месеца и предвид, че крайният срок
на издължаване на сумата по кредита е 20-то число от последния месец на срока
(20.05.2037 г. съгласно чл. 14 от договора) съдът приема, че попълнената на
ръка информация за дължимост на анюитетните
вноски на 20-то число от месеца отразява общата воля на страните за числото от
месеца, на което съответната месечна вноска е дължима.
Установява се от заключението на
вещото лице, че последната постъпила сума по разплащателна сметка в евро на кредитополучителя, от която е погасяван кредитът, е на
06.11.2011 г. След тази дата са спрели плащанията на задълженията по процесния
договор. Към 16.06.2017 г. задълженията по договора за непогасена падежирала главница по 81 броя месечни вноски за периода от
20.09.2010 г. до 20.05.2017 г. са в размер на 9266,71 евро. Ето защо съдът
приема, че в полза на ищеца е възникнало вземане за непогасена главница за
периода 20.09.2010 г. – 20.05.2017 г. в претендирания размер от 9266,70 евро.
Частично
основателно е възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Вземането
за главница се погасява с общата 5-годишна давност, която тече за всяка месечна
вноска от падежа й. Искът се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (арг. чл. 422, ал. 1 ГПК) -
16.06.2017 г., съответно - всички месечни вноски, чиито падеж е настъпил преди
16.06.2012 г., са погасени по давност. За периода 16.06.2012 г. – 16.06.2017 г.
просрочените и неплатени вноски по главница в размер на 6364,26 евро (виж
отговора на задача 5 от счетоводната експертиза).
По изложените
съображения съдът приема, че искът за главница е основателен за сумата от 6364,26 евро, формирани от сбора на 60 броя падежирали и непогасени вноски за главница за периода 16.06.2012
г. – 16.06.2017 г., като искът следва да се отхвърли за разликата над тази сума
и за периода 20.09.2010 г. – 15.06.2012 г. като погасен по давност.
Върху главницата
следва да се присъди за законна лихва, считано от 16.06.2017 г. (датата за заявлението
в заповедното производство по ч.гр.д. № 39366/2017
г. на СРС).
По иска с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.430, ал.2 ТЗ:
С чл.5, ал.1 от договора страните са уговорили
възнаградителна лихва в полза на банката в размер на
6,25% годишно като съгласно ал.2 олихвяването се извършва ежемесечно. По
изложените по-горе съображения относно чл.13 от договора, падежът на вноските
за възнаградителна лихва е 20-то число от месеца. Съгласно ал.3 на чл.5 от
договора банката има право едностранно да променя размера на лихвения процент,
посочен в чл.1, в зависимост от размер на инфлацията, основният лихвен процент
на БНБ и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя в едноседмичен
срок от промяната или изнася информация за това в банковите салони. В такива
случаи не е необходимо подписване на анекс към настоящия договор.
От представеното
от ищеца извлечение от сметка и приетата по делото счетоводна експертиза се
установява, че размерът на възнаградителната лихва е
изменян в течение на договора, включително през процесния период.
Ответникът е
физическо лице, на което по силата на сключения с банката договор е предоставен
банков кредит за покупка на недвижим имот (чл. 2 от договора). Не се твърди, а
и от събраните по делото доказателства не се установява кредитът да е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от страна на
ответника, поради което същият има качеството на потребител по см. на пар.13,
т.1 от ДР на ЗЗП, а банката – ответник се явява търговец по см. на пар.13, т.2
от ДР на ЗЗП. Следователно, за ответника е приложима разпоредбата за защита на
потребителите в същия закон.
Съгласно
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП (в редакцията към датата на сключване на процесния
договор), неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика като примерно са посочени някои неравноправни клаузи.
С процесния
договор за кредит страните не са постигнали съгласие как промяната на
предвидените в клаузата (чл.5, ал.3) условия би повлияла на лихвата по
договора. Липсва яснота относно методика, математически способ или формула за
формиране на лихвата, съответно – за промяната й едностранно от банката при промени
в инфлацията, основният лихвен процент
на БНБ и пазарните условия. Посочените в клаузата основания за изменение на
лихвения процент са обективни и стоящи извън волята на търговеца - предизвикани
от въздействието на свободния пазар и регулатора на банкова дейност. Но за да отговаря
клаузата на изискванията за добросъвестност и да не води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, следва условията за изменение на лихвения процент да бъдат формулирани
по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил
информация как търговецът (банката) може едностранно да промени цената, за да
може да реагира по-най уместния начин (в този смисъл решение на СЕС от
21.03.2013 г. по дело С-92/11). Методиката и математическият алгоритъм за
начина на формиране на изменението следва да са изрично установени и разписани,
както и обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния
размер на изменението на размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ,
както и ясно и конкретно да са разписани пазарните условия, промяната на които
ще повлияе на лихвения процент, за да се предотврати възможността търговецът да
изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с
конкретното променено ниво на посочените фактори. Когато на потребителя не е
предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може
едностранно за промени цената на доставената финансова услуга, както и когато
методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от
кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла
на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП (в т.см. решение № 95 от 13.09.2016г. по
т.д.№ 240/2015г. на ВКС, ІІ ТО).
В процесната
хипотеза спорната клауза по договора не е индивидуално уговорена, тъй като е
част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. От
страна на банката и с оглед правилото на чл. 146, ал.
4 от ЗЗП относно доказателствената тежест не е проведено доказване
спорните клаузи да са в резултат на индивидуално договаряне с потребителя.
Поради
изложеното съдът приема, че клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора е нищожна на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП като неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Поради това
действителният размер на дължимата възнаградителна лихва следва да се определи
съобразно първоначално уговорения в договора размер, като не се отчита
едностранното увеличение, извършено от банката.
Съгласно
заключението на вещото лице, към договора за кредит е имало сключен анекс, с
който е изменен договорения размер на възнаградителната лихва. По делото обаче
страните е твърдят сключване на такъв анекс, нито се представя същия, за да се
установи съдържанието му. Изискването за писмена форма на договора за кредит
като форма за действителност (чл. 430, ал. 3 ТЗ) се прилага и в случаите на
изменения на договора. Предвид липсата на наведени твърдения за изменение на
договора, постигнато в писмена форма, съдът приема, че договорът за кредит между
страните не е изменян в писмена форма и поради това няма да разглежда и обсъжда
изчисленията на вещото лице, направени при прилагане на клаузите от цитирания
анекс. Съдът не
кредитира заключението на вещото лице в частта относно размера на просрочената
възнаградителна лихва, тъй като вещото лице е направило изчисления по лихвен процент
в размер на 6,75 % на годишна база, вместо уговореният в договора размер от 6,25
%, съгласно чл. 5, ал. 1. Поради това и на основание чл.162 ГПК, след собствени
изчисления на дължимите вноски съгласно постигнатите първоначални уговорки –
при лихвен процент на годишна база в размер на 6,25% и данните за извършените погасявания, отразени в
приетата съдебно-счетоводна експертиза, съдът приема, че дължимата
възнаградителна лихва за процесния период 20.09.2010 г. – 20.05.2017 г. за 81
броя падежирали вноски е в общ размер от 38512,89
евро.
Частично основателно е възражението на ответника за
изтекла погасителна давност. Вземането за лихва се погасява с 3-годишна давност
(чл.111, б. „В“ ЗЗД), която тече за всяка месечна вноска от падежа й. Искът се
счита предявен на 16.06.2017 г. по арг. от чл.422, ал.1 ГПК. Поради това всички
вземания, включени в месечни вноски, чиито падеж е настъпил преди 16.06.2014 г.,
са погасени по давност. Размерът на възнаградителната
лихва за периода 16.06.2014 г. – 20.05.2017 г., изчислена при лихвен процент в
размер на 6,25 % на годишна база, е размер е 16519,04 евро. Искът следва да се
уважи за тази сума и да се отхвърли за разликата до предявения размер и за
периода 20.09.2010 г. – 15.06.2014 г.
По иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД:
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит при забава
в плащането на месечните анюитетни вноски по кредита от страна на
кредитополучателя, банката олихвява просрочените суми от главницата с
наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения в чл. 5 (1) лихвен
процент.
По изложените по-горе съображения относно иска за
възнаградителна лихва, размерът на дължимите суми за неустойка за забава следва
да бъде установен като с уговорените 5 пункта се увеличава първоначално
уговорения лихвен процент от 6.25 %, без да се отчита едностранното увеличение
на лихвения процент, извършено от банката. Размерът на неустойката за забава,
формирана по посочения начин, е в размер на 11.25% на годишна база. Видно от
експертизата, непогасена наказателна лихва и наказателна надбавка за периода от
06.07.2011 г. до 15.06.2017 г., без да се съобразяват едностранните изменения в
лихвения процент, е в размер на 4889,54 евро. Ето защо следва да се приеме, че в
полза на ищеца е възникнало вземане за неустойка в заявения размер от 3676,18
евро.
Частично
основателно е възражението на ответника за изтекла погасителна давност.
Вземането за неустойка се погасява с 3-годишна давност (чл.111, б. „В“ ЗЗД),
която тече за всяка месечна вноска от падежа й. Искът за процесната сума се счита
предявен на 16.06.2017 г. по арг. от чл.422, ал.1 ГПК и вземанията с падеж
преди 16.06.2014 г. са погасени по давност. Неустойката за забава, начислена
върху просрочени месечни вноски за периода 16.06.2014 г. - 20.05.2017 г. е в
размер на 1037,30 евро (съобразно задача 8 от приетата експертиза).
Искът следва да
се уважи до сумата от 1037,30 евро за периода 16.06.2014 г. – 20.05.2017 г. и
да се отхвърли за разликата до пълния предявен размер и за периода 20.09.2010 г.
– 15.06.2014 г.
По разноските:
На ищеца следва да се присъдят направените
разноски, съразмерно с уважената част от исковете както следва: 1842,83 лв. за
заповедното производство и 1129,44 лв. за исковото производство.
На процесуалния представител на ответника
следва да се присъдят разноски за оказана безплатна правна помощ по реда на
чл.38 ЗА в размер на в размер на 2416,19 лв., съразмерно с отхвърлената част на
исковете.
По изложените съображения Софийският
градски съд
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че Б.К.П., ЕГН **********, дължи на О.Б.Б.Б..АД, ЕИК ********, сумите както
следва:
на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.430, ал.1 ТЗ, сумата от 6364,26 евро, представляваща
неплатена падежирала
главница по договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот от
10.05.2007 г. за периода 16.06.2012
г. – 16.06.2017 г., ведно със законната лихва от
16.06.2017 г. до
окончателното плащане;
на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.2 ТЗ, сумата от 16519,04 евро, представляваща
възнаградителна лихва върху заетата
сума за периода
16.06.2014 г. – 20.05.2017 г.;
на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, сумата
от 1037,30 евро, представляваща неустойка за забава за периода
16.06.2014 г. – 20.05.2017 г.,
като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за разликата
над 6364,36 евро до пълния предявен размер от 9266,70
евро и за периода 20.09.2010 г. – 15.06.2012 г.; иска по чл.79, ал.1, вр. чл.430, ал.2 ТЗ за разликата над 16519,04
евро до пълния предявен размер от 48789,06 евро и за периода 20.09.2010 г. – 15.06.2014
г.; иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за разликата 1037,30 евро до пълния предявен размер
от 3676,18 евро и за периода 20.09.2010 г. – 15.06.2014 г.
ОСЪЖДА
Б.К.П., ЕГН **********, да заплати на О.Б.Б.Б..АД, ЕИК ********, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, както следва: сумата от 1842,83 лв., представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 1129,44
лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА О.Б.Б.Б..АД, ЕИК ********, да заплати на адв. И.Л.Х.,
адрес: гр. София, ул. ********, на основание чл.38 ЗА сумата от 2416,19 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: