РЕШЕНИЕ
№ 909
гр. Пловдив, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело
№ 20245300500063 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 4813 от 28.11.2023 г., постановено по гр. д. № 3770/2023
г., Районен съд – гр. Пловдив, VII гр. състав, на основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД признава за установено, че
И. А. М. дължи на „Юробанк България“ АД следните суми: 1386,79 лева –
получена при начална липса на основание, и 28,21 лева – обезщетение за
забава върху главницата за периода от датата на поканата (21.10.2022 г.) до
датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (21.12.2022 г.),
ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (22.12.2022 г.) до
окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК № 9172/23.12.2022 г. по ч. гр. д. №
18748/2022 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, както и съответно е
разпределена отговорността за разноските по делото.
Решението се обжалва изцяло с въззивна жалба от И. М..
1
Жалбоподателката счита решението за недопустимо и неправилно.
Съдебният акт бил недопустим, защото бил постановен в несъответствие на
правилата на процесуалния закон за връчването на книжата по заповедното
производство. Банката-въззиваем не доказала да има правен интерес от
предявяването на исковете, понеже не била правоприемник на „Банка Пиреос
България“ АД. Този довод се излага и в подкрепа на неправилността на
първоинстанционното решение. Не се доказали в производството пред
районния съд получаването на поканата за доброволно изпълнение от г-жа М.
и автентичността на нейните подписи върху представените от „Юробанк
България“ АД документи. Първоинстанционният съд не се произнесъл във
връзка с направеното оспорване на подписите – не провел процедурата по чл.
193 от ГПК. Не се представили доказателства за прехвърлянето на блага от
патримониума на банката-въззиваем в този на жалбоподателката.
Претендираните в исковото производство суми не се доказали по размер, а
така също и не били идентични с тези по заявлението за издаване на заповед
за изпълнение.
Моли съда да обезсили, а евентуално – да отмени първоинстанционния
съдебен акт като неправилен. Претендира присъждане на възнаграждение за
особен представител.
Жалбата е подадена е подадена в срок от легитимирана страна с правен
интерес от обжалването и против обжалваем съдебен акт. Тъй като същата се
подава от особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК, то той не дължи
внасянето на държавна такса (ТР 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от „Юробанк България“ АД, в който се оспорва въззивната
жалба. Въззиваемият моли съда да потвърди първоинстанционното решение
като правилно.
Като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, настоящият съдебен състав намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от „Юробанк България“
АД против И. М. за признаване за установено в отношенията между страните,
че ответницата М. дължи на банката парична сума в общ размер 1386,79 лева
2
– получена при начална липса на основание, както и 28,21 лева – обезщетение
за забава върху тази сума за периода от 21.10.2022 г. – 21.12.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК (22.12.2022 г.), за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 9172/23.12.2022 г.
по ч. гр. дело № 18748/2022 г. по описа на РС – гр. Пловдив.
В исковата молба са изложени твърдения, че между „Юробанк
България“ АД (универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ Д) и
ответница М. съществувал рамков договор за платежни услуги, откриване и
водене на платежна сметка на физическо лице, както и била открита на
последната разплащателна сметка при банката-ищец. На 09.04.2021 г. по тази
сметка постъпил входящ превод на парични средства в размер на 800 евро,
нареден от ***. На 12.05.2022 г. по сметката бил осчетоводен паричен превод
от същия наредител за същата сума (с левова равностойност 1559,20 лева).
Всъщност този втори превод не бил от лицето ***, а съставлявал проявление
на технически инцидент в банковата система, при който по сметки на много
клиенти са получени суми, дублиращи предходни преводи по тях, които
реално не са наредени, като постъпилите средства били изцяло за сметка на
банката. Не съществувало основание, на което банката да плати тази сума на
ответницата, която изтеглила така постъпилата сума. От разполагаемата
наличност по сметката била служебно сторнирана парична сума в размер на
172,41 лева. Останалата невъзстановена в полза на банката сума била именно
търсените 1386,79 лева. На 06.10.2022 г. на И. М. била връчена покана за
доброволно плащане, с която й бил даден двуседмичен срок да възстанови
сумата. Тя обаче не го сторила. От изтичане на този срок се дължало
обезщетение за забава върху платената без основание сума.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата И. М. е подала чрез назначения
си особен представител адв. А. К., писмен отговор на исковата молба, в който
оспорва исковете по основание и размер. Изрично оспорва обстоятелството,
че преводът на 12.05.2022 г. се дължи на технически проблем, който е довел
до обогатяването й за сметка на банката, както и че е получила покана за
доброволно плащане на 06.10.2022 г.
Първоинстанционният съд, като е съобразил приетото по делото
заключение на вещо лице-счетоводител, е стигнал до извода, че ищецът е
3
наредил парична сума в размер на 800 евро на ответницата два пъти – един
път на 09.04.2021 г. и един път – 12.05.2022 г., с оглед на което се доказвало
даването по смисъла на чл. 55, ал. 1 от ГПК. Прието е, че ответницата не е
доказала основанието да задържи сумата. С тези решаващи мотиви главната
претенция е уважена. Уважена е и акцесорната претенция за обезщетение за
забава върху главницата.
При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Следва да се
премине към проверка на правилността на решението.
По делото е представен рамков договор за платежни услуги между
„Банка Пиреос България“ АД (праводател на ищеца „Юробанк България“ АД)
и И. М., по силата на който е разкрита разплащателна банкова сметка на
последната. Автентичността на договора досежно подписа на г-жа М. е
оспорена от нея по реда на чл. 193 от ГПК. От приетото във въззивното
производство заключение по съдебно-почеркова експертиза, което се
кредитира като пълно и компетентно изготвено, се установява, че договорът е
подписан от нея. Следователно, приема се за установено, че договорът
обвързва страните, респ. И. М. е титуляр на съответно разкритата банкова
сметка.
По делото е представена и обратна пощенска разписка за установяване
на факта на връчването на поканата за доброволно плащане на И. М..
Подписът на последната върху същата е също оспорен от нея по реда на чл.
193 от ГПК. Съгласно цитираното вече заключение, поради констатирани
съществени графически разлики в положения върху разписката подпис и
сравнителния материал по делото, не е възможно по безспорен начин да се
установи дали той е положен от г-жа М.. При така формулирания от експерта
извод, следва да се приеме за установено, че „Юробанк България“ АД не е
доказало при условията на пълно и главно доказване факта на връчване на
покана за плащане на процесната сума на И. М. преди завеждане на делото.
По делото са представени и два броя платежни нареждания, с дати
09.04.2021 и 12.05.2022 г. Установява се, че те изхождат от ***.
От справка за движението по сметка (л. 27 от първоинстанционното
дело) се установява, че след получен на 12.05.2022 г. приход от 1559,20 лева
от *** е отбелязн разход в размер на 1500 лева – изплатени на И. М. чрез
4
теглене на каса. Наличността по сметката в края на периода на справката
(09.03.2023 г.) е отбелязана като отрицателна – „-1386,79“.
От заключението на вещото лице-счетоводител, изготвено в
първоинстанционното производство, се установява, че в системата на
„Юробанк България“ АД са постъпили преводни нареждания от наредител
*** на 09.04.2021 г. и на 12.05.2022 г. за суми 800 евро и са осчетоводени
съответно от банката. Преводните нареждания били с идентични дата и час на
подаване, както и с идентични референтни номера. Левовата равностойност
на 800 евро съгласно приложимия обменен курс на банката за 12.05.2022 г.
била в размер на 1559,20 лева, а сумата, за която била извършена служебно от
банката сторнираща (дебитираща) операция по сметката била 1559,20 лева.
За да бъде уважен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
55, ал. 1 от ЗЗД в хипотезата на дадено при изначална липса на основание,
необходимо е ищецът да докаже, че вземането му съществува – т. е. даването
на благото, а ответникът – да докаже, че има основание да задържи сумата.
Съгласно постановките на Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79
г., Пленум на ВС, тази хипотеза е налице, както когато даденото е по
нищожен договор или по унищожен договор, така и когато даденото е „без
правоотношение“.
Като съобрази горните фактически констатации, Пловдивският окръжен
съд намира, че в настоящия случай ищецът „Юробанк България“ АД не е
ангажирал годни доказателства за факта на „даването“ на паричната сума,
вземането за която е предмет на установителния иск. По делото не се съдържа
нито едно доказателство, от което да се установи пълно и главно, че парична
сума в размер на 800 евро (или 1559,20 лева) е напуснала патримониума на
банката, за да постъпи в патримониума на ответницата М.. Във всички приети
по делото писмени документи за наредител на сумата се сочи трето за
производството лице, от чието име и за чиято сметка се извършва платежната
услуга – ***, Netherlands. Въпреки надлежно разпределената доказателствена
тежест, не се установява „Юробанк България“ АД да е превело пари на
ответницата за своя собствена сметка. Такъв извод не може да се направи
нито от приетите по делото писмени доказателства, нито от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза – фактът, че преводните нареждания са с
идентични идентификационни данни не може да доведе до еднозначния
5
извод, че финансовите средства по преводите принадлежат на банката. Това е
единствено твърдението на ищеца, което е останало недоказано. Не са
ангажирани доказателства за твърдения от банката технически инцидент,
както и как той е довел до извеждането на парична сума именно в
претендирания размер от имуществото на ищеца. Това е следвало да бъде
сторено, за да се постигне положителен за „Юробанк България“ АД изход от
делото (подобен случай е разгледан напр. в решение № 12971/24.07.2023 г. по
гр. дело № 13315/2022 г. на Софийски районен съд, 25-ти състав).
Оплакванията на жалбоподателя М. за нарушение на процесуалния и
материалния закон са основателни.
Въз основа на всичко гореизложено предявеният иск за установяване на
вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, е неоснователен и като
такъв следва да се отхвърли. Следва да се отхвърли и акцесорната претенция
за мораторно обезщетение върху твърдяно недължимо платената сума.
Въззивната жалба се намира за основателна, а обжалваното решение,
постановено в противен смисъл – за неправилно, поради което и следва то да
бъде отменено, а вместо него – да се постанови ново такова, с което
претенцията на „Юробанк България“ АД да се отхвърли като неоснователна.
По разноските:
С оглед изхода от делото на „Юробанк България“ АД не се следват
поисканите разноски.
С оглед изхода от делото и съгласно т. 7 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС, държавната такса за въззивно обжалване в размер на 26,65 лева следва
да се внесе от „Юробанк България“ АД в полза на бюджета на съдебната
власт.
По направеното в последното съдебно заседание пред окръжния съд от
особения представител на И. М. – адв. К., искане за определяне на
допълнителен депозит за явяване в повече от две съдебни заседания, съдът
намира, че доколкото този труд на адвоката действително не се покрива от
предварително внесения от въззиваемия-ищец „Юробанк България“ АД
депозит за възнаграждение за инстанцията, искането е частично основателно.
Съдът обаче не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г.
6
на Висшия адвокатски съвет при определяне на възнаграждението за явяване
във всяко следващо открито съдебно заседание, а е свободен да определи
справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от правната
и фактическата сложност на делото (аргумент от решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело C‑438/22). Като съобрази изложените критерии, както и
обема на свършената работа, съдът намира, че допълнително адвокатско
възнаграждение в размер на по 100 лева за две допълнителни съдебни
заседания (т.е. общо още 200 лева) е справедливо и съответно в конкретния
случай. Следва да се осъди „Юробанк България“ АД да го внесе по депозитна
сметка на съда, от която същото да се изплати по искане на адвоката.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4813 от 28.11.2023 г. постановено по гр. д. №
3770/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив – VII гр. състав, КАТО
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ №
260, против И. А. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
за признаване за установено, че ответницата дължи на банката следните суми:
1386,79 лева – получена без правно основание сума в резултат от грешно
повторно осчетоводяване на 12.05.2022 г. на входящ валутен превод, реално
получен на 09.04.2021 г. по банковата й сметка в „Юробанк България“ АД,
както и 23,88 лева – мораторно обезщетение в размер на законната лихва за
периода от 21.10.2022 г. до 21.12.2022 г., ведно със законната лихва от
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (21.12.2022
г.) до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение № 9172/23.12.2022 г. по ч. гр. дело № 18748/2022 г. по описа на
РС – гр. Пловдив, XVI състав, както и претенцията за присъждане на
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
7
адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка за държавни такси на ОС – гр.
Пловдив парична сума в размер на 26,65 лв. /двадесет и шест лева и
шестдесет и пет стотинки/, представляваща държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да внесе по
депозитна сметка на ОС – гр. Пловдив парична сума в размер на 200 /двеста/
лева, представляваща допълнителен депозит за особен представител на
насрещната страна по делото, назначен на разноски на банката.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 280,
ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8