Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 12.01.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав в публичното заседание на десети декември през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 14923 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производство е
по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 110906 от 09.05.2019 г. по гр.д.№ 19301/2015 г. на СРС, І ГО,
50 състав, съдът е осъдил на основание чл. 232, ал. 2, пр.1 от ЗЗД Л.М.Х., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Р.В.К., ЕГН **********, и на А.В.К., ЕГН
**********, и двамата с адрес: ***, сумата от
общо 1 850,00 лева, представляваща
неизплатено наемно възнаграждение за периода 01.01.2012-13.08.2012 г. по
Договор за наем от 13.08.2011 г. за апартамент 5, находящ се в гр. ****; на основание чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД сумата от общо 815,04 лева, представляваща разходи, свързани с ползване на ап.
5, находящ се в гр. ****, за
доставка на топлинна енергия, от които 678,45 лв. за главница за
периода 01.09.2011-31.03.2012г. и 136,59 лв. за лихва за забава за периода
01.10.2011-15.08.2013г.; сумата от общо
68,57 лева, представляваща разходи, свързани с ползване на ап. 5, находящ се в гр. ****,
за доставка
на студена вода за периода м.01.-м.03.2012 г., от които 66,22 лв. за главница и 2,35 лв. за лихва за забава; и сумата
от общо 193,59 лева, представляваща разходи, свързани с ползване на ап. 5, находящ се в гр. ****, за
доставка на електрическа енергия за периода 01.01.2012-31.03.2012 г.,
ведно със законната лихва върху главниците
от 23.10.2014г. до окончателното им изплащане.
С решението СРС е отхвърлил предявените от Р.В.К.,
ЕГН **********, и от А.В.К., ЕГН **********, и
двамата с адрес: ***, против Л.М.Х., ЕГН **********, адрес: ***,
искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата
над уважения размер от общо 815,04 лева, от които 678,45 лв. за
главница за периода 01.09.2011-31.03.2012г. и 136,59 лв. за лихва за забава за
периода 01.10.2011-15.08.2013г., до пълния предявен размер от общо 961,87лв.,
от които: 794,67лв. за главница за периода 01.09.2011-31.03.2012г. и 167,20 лв. за лихва за забава за периода
01.10.2011-15.08.2013г., представляваща разходи, свързани с ползване на ап. 5,
находящ се в гр. ****, за доставка на топлинна енергия; както и за
заплащане на сумата над уважения размер от общо
68,57 лева за периода м.01.-м.03.2012г. до пълния предявен размер от 108,31 лева, представляваща разходи, свързани с
ползване на ап. 5, находящ се в гр. ****, за доставка на студена вода.
С
решението първостепенният съд е осъдил
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Л.М.Х., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати на Р.В.К., ЕГН **********, и на А.В.К., ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, сумата от
общо 961,03 лева - съдебни разноски по компенсация пред СРС.
Недоволна от решението в ЧАСТТА, в която са
уважени обективно съединените искове при квалификацията на чл.232, ал.2,
пр.1 и пр.2 от ЗЗД, е останала ответницата Л.М.Х., която чрез пълномощника, в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК го обжалва с оплаквания за
необоснованост, нарушение на материалния закон
съдопроизводствените правила при постановяването му. По-конкретно
поддържа, че от събраните писмени и гласни доказателства се установява, че не е
ползвала целия процесен апартамент, както и че неправилно съда не
кредитирасвидетелските показания като недопустими по смисъла начл.164, ал.1,
т.4 и т.5 от ГПК. Поддържа, че наемното правоотношение е прекратено през
м.02.2012 г. с предаването на ключовете на апартамента от нейния партньор на
единия от ищците, поради което незаконосъобразно съдът приема, че ползването на
имота е продължило до м.08.2012 г. Искането към въззивната инстанция е да
отмени решението в уважителната му част и отхвърли предявените искове изцяло.
Претендира разноски пред въззивната инстанция.
В депозирания по реда на чл.263, ал.1
от ГПК писмен отговор въззиваемите Р.В.К. и от А.В.К.,
чрез пълномощника им, оспорват въззивната жалба по съображенията
подробно изложени в него. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваните
части.
Решението в ЧАСТТА, с която исковете с
правно основание чл.232, ал.2 пр.2 са отхвърлени, като необжалвано от ищците, е
влязло в сила.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК
е основание за касиране на въззивното решение.
В случая обжалваното решение
е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което
и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Обжалваното
решение е постановено при правилно
изяснена от първоинстанционният съд фактическа обстановка за наличието на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по Договор за наем на недвижим имот от 13.08.2011 г. за апартамент 5, находящ се в гр. **** и вещта е предадена. В тази връзка е и
признанието на ответницата, че е ползвала имота и напуснала на 26.02.2012 г., в който смисъл са и показанията на разпитаните
по делото свидетели. От представения
по делото Договор за наем на недвижим имот от 13.08.2011 г., се установява, че е сключен от Р.В.К. и А.В.К., от една страна, и Л.М.Х., с предмет възмездно ползване за срок от една
година на процесния имот - хол, спалня, кухня, баня от ап. 5, срещу месечна
наемна цена от 250лв. Според чл. 8 от договора, наемателят се задължава
в седемдневен срок от получаване на
съответния документ да изплаща консумативните разходи, свързани с
ползуването на ел. енергия, вода и други. При това, с оглед предмета на спора, за наемателя са се породили следните
правни задължения: да заплати уговорената наемна цена и сторените за
ползването на наетата вещ разноски,
съгласно чл. 232, ал. 2 от ЗЗД.
Въззивната инстанция споделя извода СРС за неоснователност
на направеното от ответницата възражение, че
ищците не разполагат с правото да
сключват договор за наем, тъй като не са собственици на имота.
Последното като правно действие е такова
на управление с вещта, а не на разпореждане, с което да се прехвърля право на собственост или учредява друго вещно право,
поради което по облигационната връзка
наемодателят може да бъде лице, което не е
собственик на вещта (втози смисъл Решение по т. д. № 163/2008 г. на ВКС, II т. о.).
Неоснователено и във въззивната жалба ответницата
поддържа, че като е напуснала
преди изтичане на срока на договора жилището не дължи уговорената наемна цена.
Наемателят дължи заплащането на наемна цена
за наетия недвижим имот и ако фактически не го е ползвал, след като
наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или уредени от закона (така Решение по т.
д. № 73/2012 г., I т. о.). По делото не са сочени,
респ. не са събрани доказателства, че ответницата е заплатила претендираната сума за наем, поради което и с оглед
неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил се в
обективната действителност - арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, поради което обоснован е извода на СРС, че искът
за заплащане на наемно възнаграждение се явява основателен.
По делото не са представени доказателства от ответника, че е предал сумата от 375 лв.
като депозит, което прави възражението за прихващане, поддържано и във
въззивна жалба, неоснователно, поради неустановено активно
вземане. В тази връзка следва да се отбележи, че в договора за наем липсва съгласие за предоставяне на депозит от страна на
наемателя за обезпечаване негови парични задължения след прекратяване на
съглашението. Законосъобразно събраните в
тази връзка в първоинстонционното производство гласни доказателства за
противното съдът не са ценени от СРС предвид тяхната недопустимост по арг. от чл. 164, ал. 1,т.4 и т.5 от ГПК - страните с писмен акт са установили своите насрещни парични задължения по договора за
наем, поради което не може със свидетели да се доказва, че страните по писмено
съглашение са се съгласили да изменят съдържанието на договора, в случая
уговорили предаване на депозит.
За възникване на спорното право не е необходимо предварително да са платени от наемодателя разходите за консумативи, доколкото неплащането на свързани с ползването
на вещта разходи е вреда за наемодателя-собственик, а задължението за плащането им произтича по силата на наемното
правоотношение /така решение по гр.
д. № 560/2010 г., ВКС, III г. о/.
От заключението на вещото лице по приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза пред СРС, се
установява, че за доставка топлинна енергия за периода 01.09.2011-31.03.2012
г. „Топлофикация Перник" АД е начислило 794,67лв. за главница и лихва за забава от 167,20 лв. за периода
01.10.2011-15.08.2013 г. Вещото лице е отчело, че за периода е изготвена
индивидуална справка за отопление и топла вода за периода 01.05.2011.-30.4.2012г. /отоплителния сезон/ и по
изравнителна сметка от м.07.2012г. в
полза на абоната се възстановява сумата от 116,20 лв., при което за реално потребена топлинна енергия за исковия период се дължи сумата в общ размер от 815,04 лв. - 678,45 лв. за главница и 136,59 лв.
за лихва, които суми се дължат от ответницата дължи, с оглед
спазване принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Ето защо обоснован е и извода на първостепенния съд, че претенциите
до пълния предявен размер следва да бъдат
отхвърлени. По отношение разходите
за изразходвана студена вода ССчЕ изяснява, че за периода м. 01.-м.03.2012 г.
възлизат на сумата в общ размер от 68,57
лв.- 66,22 лв. за главница и 2,35 лв. за лихва за забава, при което претенцията
до пълния предявен размер за 108,31
лв. се явява неоснователна. Стойността на доставка на ел. енергия за периода 01.01.2012-31.03.2012г. се
установява, че възлиза на сумата в 193,59 лв., поради което искът за заплащане
на тези разходи подлежи на уважение в претендирания размер.
С оглед изхода на делото пред СГС на въззиваемите следва да
бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски в размер на 300.00
лв., представляващи възнаграждение за един адвокат.
При тези мотиви, Софийски градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 110906 от 09.05.2019 г. по
гр.д.№ 19301/2015 г. на СРС, І ГО, 50 състав, в
обжалваната уважителна част, вкл.в частта за разноските.
ОСЪЖДА Л.М.Х., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Р.В.К., ЕГН **********, и на А.В.К., ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, сторените
пред въззивната инстанция разноски в размер на 300.00 лв., представляващи
възнаграждение за един адвокат.
Решението в ЧАСТТА, с която исковете с
правно основание чл.232, ал.2 пр.2 са отхвърлени, като необжалвано от ищците, е
влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.