№ 5298
гр. София, 25.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110109140 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК.
Ищецът П. А. Х. твърди, че ответникът „Софийска вода“ АД е открил партида с
абонатен № ** за следния имот, а именно: къща – дясна сграда, находяща се в с. **, ул. „**“
№ 26. По партидата на горепосочения имот се водели задължения към ответника в тежест на
ищеца за периода 03.03.2017 г.-04.04.2017 г. от 5155,34 лв. главница и мораторна лихва.
Ищецът оспорва да е договорно правоотношение с ответника за доставка на ВиК услуги за
посочения имот. Оспорва и ответникът да е извършвал редовен и правилен отчет на общия
водомер в сградата и на индивидуалния водомер в имота. Оспорва да е потребена вода в
соченото от ответника количество. Твърди в условията на евентуалност, че задълженията за
сумата от 5155,34 лв. са погасени по давност. Сочи, че досега е предявявал и са му
уважавани два частични отрицателни установителни иска от по 1250 лв., така щото сега
оставал остатък от 2655,34 лв., за които досега не е водено дело. Ето защо ищецът моли в
отношенията между него и ответника да бъде признато със сила на пресъдено нещо, че не
дължи сумата от 1250 лв. – частична претенция, при глобален размер на задължение по
фактура № **/03.05.2017 г., за периода 03.03.2017 г.-04.04.2017 г. Претендира разноски.
Ответникът „Софийска вода“ АД признава всички фактически твърдения в исковата
молба. Твърди, че не е давал повод за спора. Моли за присъждане на разноски. Оспорва
хонорара за адвокат на ищеца.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите
на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа страна и
правна страна следното:
По предмета на спора
1
Българското право познава три вида искове – осъдителни (чл. 124, ал. 1, пр. 1 ГПК),
установителни (чл. 124, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК) и конститутивни (чл. 124, ал. 3 ГПК).
Установителните искове могат да имат за предмет съществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК)
или несъществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК) на едно правно отношение или на едно
право.
Отрицателните установителни искове за вземания имат за предмет несъществуването
на субективно притезателно право. По своето естество такива искове са отрицателни
установителни искове за признаване за установено, че не съществуват вземания за сумата
(вземания в размер на тази сума). Без всяко значение по тези искове е, че ищецът е посочил
като „основание“ на исковете например това, че не е в облигационна връзка с ответника,
или, че е в облигационна връзка с ответника, но в исковия период ответникът не е доставил
топлинна енергия в твърдените извънсъдебно от ответника размери. Такива твърдения на
ищеца не представляват „основание на иска“, защото при отрицателните установителни
искове, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е индивидуализиращ
белег (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК не важи при отрицателните установителни искове). Извод за
това следва от обстоятелството, че силата на пресъдено нещо при отрицателните
установителни искове също има по-широки обективни предели от силата на пресъдено
нещо, формирана при произнасяне по положителни установителни искове и при другите
искови претенции. Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било
негов предмет, се отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо
основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови
основания. Тази особеност на силата на пресъдено нещо при тези искове се дължи на
ирелевантността на основанието като индивидуализиращ белег при отрицателните
установителни искове. Вследствие на това, докато отхвърлените осъдителни, конститутивни
и положителни установителни искове могат да бъдат предявени със същия петитум, но въз
основа на ново основание, без да има значение кога то е възникнало, то ответникът по
уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото, което е било
съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните
състезания по делото, по което е било постановено влязлото в сила съдебно решение. Вж. в
този смисъл Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 1959, с. 148-148,
и с. 176-177. Ето защо при предявен отрицателен установителен иск за вземане съдът е
длъжен да установи съществува ли или не съществува вземане за процесната сума (и то към
датата на устните състезания – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК), без да се ограничава само до
обсъждане на наведените от ищеца по тези искове „основания“ на тяхното несъществуване,
когато има интерес от такова установяване.
С исковата молба обаче ищецът, след като излага своите схващания относно
института на погасителната давност и действието му вън и извън процеса, твърди, че
претендираните като дължими от него от ответника суми са погасени по давност. Заявил е и
петитум „не дължа“, пришит към тези твърдения. Може ли обаче да се приеме, че след
погасяването по давност на едно вземане, то престава изобщо да съществува като
2
субективно право и е основание за предявяване и разглеждане на отрицателен
установителен иск за несъществуване на вземането? В теорията има различни и
многобройни схващания за същността на субективното притезателно право, за претенцията,
за притезанието, за правото на иск – в процесуален и в материален смисъл (вж. за тях
Русчев, Ив. Притезателното субективно право, претенцията, притезанието и правото на иск.
– В: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев. С., 2009, с. 275-292). Спорни са и
последиците от изтичането на погасителната давност – дали тя превръща вземането в
естествено, дали се погасява само притезанието/претенцията, или се погасява правото на
иск, или нещо различно (вж. напр. цитираните автори у Калайджиев, А. Облигационно
право. Обща част. 4 изд. С., 2007, с. 43-46). Становищата в съдебната практика – относно
предмета и допустимостта на иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна
давност – също не са единни.
За да очертае предмета на спора, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Предявеният иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна давност няма
за предмет липсата или последващото отпадане на правото на принудително изпълнение на
вземането за сумите, предмет на спора. Липсата на право на принудително изпълнение,
респ. липса на изпълняемо право, е предмет на исковете по чл. 439 ГПК, респ. на исковете
по чл. 254-255 ГПК (отм.). Предпоставка за тези искове е наличието на издаден
изпълнителен лист на основание несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), или на
лист, издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, или такъв,
издаден на основание влязло в сила осъдително съдебно решение. С тези нарочно уредени в
закона искове се парира изпълнителната сила на несъдебното или съдебното изпълнително
основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес
(неслучайно, преди изричното им уреждане в ГПК (отм.) като установителни, в по-старата
доктрина при действието на ЗГС от 1930 г. е преобладавал възгледът, че исковете не са
установителни, а конститутивни – за постановяване не недължимост на вземането или
погасяването му по давност, а за прекратяване на изпълнителния процес – вж. спора у
Сталев, Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. С., 1948, с.
183 и сл.). Процесният случай не е такъв, тъй като ищцата не твърди, чe ответникът се е
снабдил с изпълнителен лист на основание извлечение от счетоводните си книги при
действието на ГПК (отм.), нито че за процесните вземания е налице влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК или съдебно решение по осъдителен иск.
Несъмнено е, че предмет на исковете за „недължимост“ на суми поради изтекла
погасителна давност, вън от исковете на длъжника против изпълнението по чл. 439 ГПК,
респ. на исковете по чл. 254-255 ГПК (отм.), може да бъде било самото субективно право
или задължение, или правомощие, включено в състава на тези материалноправни
юридически факти, респ. състояние на правото/задължението, след настъпването на
последиците на давността. В теорията (Петров, В. Релевиране на погасителната давност по
исков ред. – В: сб. „Предизвикай: Давността!“. Съст. Ст. Ставру, Д. Недев. С., 2017, с. 140-
143) е изказано мнение, че след настъпване на последиците на погасителната давност
3
вземането придобива ново правно качество – „естествено“/„погасено по давност“, което
може да бъде предмет на положителен установителен иск. Това становище има
предимствата, че: 1. То добре отговаря на естеството на материалноправната последица –
изтичане на давностния срок, която води не до отпадане на задължението (арг. чл. 118 ЗЗД), а
само до парализиране на претенцията на кредитора; 2. Коректно отразява особеността на
отрицателните установителни искове – че те нямат основание по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК, поради което съдът е длъжен служебно да разгледа изобщо въпроса за съществуване на
вземането, даже вън от „основанията“ (доводите) на ищеца, докато искането за защита на
ищеца длъжник при вземане, което е погасено по давност, е фокусирано само върху въпроса
на погасителната давност, 3. Отговаря и на искането за защита, което нерядко се заявява –
„признайте, че вземането е погасено по давност“. Искането да се установи със сила на
пресъдено нещо съществуването на правно качество на едно вземане или правоотношение,
всякога предполага петитум на положителен установителен иск, а не на отрицателен
установителен иск. Така напр. при исковете за нищожност на договор чл. 26 ЗЗД имаме
положителни установителни искове за наличието на точно определени пороци на правната
сделка. Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92. Следователно предмет на иск за прогласяване на
нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание
на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца.
4
По същия начин, и при исковете за установяване на погасяването по давност на едно
вземане предмет на делото е правното качество „естествено“/„погасено по давност“ на
вземането, респ. правното състояние на задължението. Тези искове, от теоретична гледна
точка, също следва да се разглеждат като положителни установителни искове.
По делото обаче ищецът е формулирал петитум за отрицателен установителен иск –
„не дължа“. На съда не му е известна съдебна практика, която да приема за допустимо
„преквалифициране“ на вида на исканата правна защита от съда посредством едно
„тълкуване“ на правилната правна воля на ищеца досежно вида на иска. Напротив, волята на
ищеца да предяви отрицателен установителен иск, с който да релевира по исков ред
последиците на изтеклата погасителна давност за вземане, необлечено в изпълнително
основание, е несъмнена и съдът е длъжен да я зачете. Да се приеме обаче, че само поради
теоретични спорове как следва да се предяви пред съд една последица, която има пряко
житейско, стопанско и правно значение за страните по едно правоотношение, страната, която
е активна в разрешаването на спора относно тази последица, може да пострада, не отговаря
на високото назначение на съда и съдебната власт по чл. 117, ал. 1 КРБ да даде защита на
правата и законните интереси на правните субекти под юрисдикцията на Република
България. Следва да се има предвид, че съгласно мотивите на Постановление № 1 от
13.VII.1953 г., на Пленума на ВС, съдебното решение трябва освен правилно и
законосъобразно, да бъде и убедително – да създава у всеки, който го прочете, увереност в
неговата правилност и справедливост, да убеждава, че отговаря на обстоятелствата по
делото, на обективната истина и на задачите и на принципите на съдебната практика. Това
означава, че мотивите на съдебното решение трябва да бъдат едновременно максимално
логични и теоретически издържани, както и убедителни, справедливи и насочени към
разрешаване на конкретния правен спор с оглед на житейската и стопанска логика. В тях
съдът може дори да теоретизира по спорните правни въпроси, като изрази подкрепа за един
и отрицание на други становища в правната теория. Същевременно обаче, отново съгласно т.
4 от соченото Постановление на Пленума, диспозитивът на решението трябва да съдържа
точно, конкретно и ясно какво е решил съдът по делото. И наистина, само диспозитивът
формира предвидените в закона държавноправни последици на решение – сила на
пресъдено нещо, конститутивно действие, изпълнителна сила. Той трябва да бъде ясен,
разбираем, семпъл и практичен, както и да отговаря на правните познания и правни
очаквания на масата правни субекти, техните професионални представители – адвокатите, и
на съдиите в страната. В противен случай държавноправните последици на съдебното
решение има опасност да не бъдат зачетени изобщо или да бъдат приложени неефективно от
страните по приключилия спор и от всички останали съдилища и учреждения в страната. За
да бъдат зачетени и приложени тези последици, преди всичко трябва да бъде разбран добре
диспозитивът на съдебното решение. Затова, доколкото масата правни субекти, техните
професионални представители – адвокатите, и съдиите в страната са свикнали да ползват и
да се задоволяват с петитум на искова молба и диспозитив на съдебно решение „не
дължа/не дължи поради погасяване на вземането по давност“, то следва да се приеме, че
подобни искове са допустими и признати от съдебната практика и следва да бъдат
5
допускани поначало за разглеждане от съдилищата именно така предявени – като
отрицателни установителни искове. Съдът следва да се съобразява със средното равнище.
Но какъв в крайна сметка да бъде предметът на тези искове? На първо място, за
предмет на отрицателните установителни искове в случая може да се приеме липсата на
изискуемост на вземанията на кредитора след тяхното погасяване по давност. Диспозитивът
на едно евентуално благоприятно за длъжника съдебно решение по такъв иск би бил:
„признава за установено, че вземането на кредитора против длъжника е неизискуемо“.
Недостатък на тези теза е, че неизискуемо е също така вземането, на което още не е
настъпил падежът, но несъмнено едно такова неизискуемо вземане е в съвсем различно
състояние от вземане, което първоначално е възникнало, но впоследствие се е погасило по
давност (вж. Русчев, Ив. Цит. съч., с. 285-286). А, освен това, изискуемостта на едно
вземане не е субективно право, а правно качество на вземането, и важат съображенията,
изложени по-горе, за необходимостта да се избягва постановяването на диспозитив на
решение на положителен установителен иск при предявен отрицателен установителен иск.
Настоящият съдебен състав намира, че предмет на отрицателните установителни
искове за „недължимост“ на суми поради погасяване по давност на вземането за сумите е
несъществуването на притезание на кредитора (като правомощие, което е част от вземането,
особено състояние на вземането) поради погасяването по давност на вземането и точно
такъв диспозитив на решението следва да бъде постановен при уважаване на такива искове,
независимо от непрецизния и неелегантен характер на един подобен израз. Трябва да се има
предвид, че съгласно т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение от 17 декември 2012 г. по тълк.д. №
4/2012 г., ОСГК, при приложението на чл. 120 ЗЗД позоваването на давността пред орган,
сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение
срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587
ГПК, касае хипотезите на придобивна давност. Позоваването не е елемент от фактическия
състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на
материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на
законовия срок. Този тълкувателен акт изхожда от разбирането, че фактическият състав на
придобивната давност е двуелементен и от гледна точка на материалното право
собствеността по давност се придобива към момента на изтичане на законовия срок, но е
необходимо упражняването на особено – процесуално – право на позоваване на този
материалноправно реализирал се факт. Mutatis mutandis, това тълкувателно решение е
приложимо и при погасителната давност, като с изтичането на срока на исковата давност се
погасява от гледна точка на материалното право притезанието на кредитора към длъжника, а
за целите на процеса е необходимо упражняване на особено процесуално право – право на
позоваване от страна на длъжника на този факт, за да бъде съобразен от съда, с арг. чл. 120
ЗЗД. Това може да стане освен с възражение на длъжника ответник по предявен срещу него
осъдителен иск или иск с правно основание чл. 415 ГПК, и с отрицателен установителен иск.
По съединяването на исковете
В случая отрицателният установителен иск за несъществуване на вземане следва да се
6
приеме за главен, а искът за несъществуване на притезание за евентуален, тъй като вторият
предполага логически съществувало и изискуемо в миналото вземане.
По допустимостта на исковете
Допустимостта на иск за несъществуване на вземане се свързва с правен интерес, а
той е налице винаги, когато ответникът е имал поведение или твърдения преди или по време
на процеса, че в негова полза съществува отричаното с иска вземане, вкл., че е канил ищцата
да плати процесната сума.
Ищецът е предявил иск за несъществуване на вземания в полза на ответника, а така
също – и иск за несъществуване на претезанията поради погасяването по давност на
вземанията
С какво се свързва допустимостта на тези искове? В доктрината (Сталев, Ж.
Принудително осъществяване на право, засегнато от давност. – Социалистическо право,
1967, № 4, достъпно и на сайта „Съдебно право“ от 10.06.2017 г., на адрес:
http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2017/6/10/-) е изказано становището, че с отрицателен
установителен иск длъжникът може да се брани и срещу възнамерявано принудително
изпълнение на вземане, засегнато от погасителна давност, вън от исковете на длъжника
против изпълнението, но подобна защита ще бъде обаче рядко изключение, защото
предпоставя интерес по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) да се осуети започване на възнамеряваното
изпълнение, т.е. че поначало исковете са недопустими. В кои хипотези обаче това би било
налице не се казва в статията.
Настоящият съдебен състав намира, че исковете са допустими в една хипотеза –
когато между кредитора и длъжника съществува спор относно това настъпила ли е
погасителна давност за едни вземания, или не – кредиторът счита, че вземанията не са
погасени по давност, а длъжникът – че те са погасени по давност. Фактът, че кредиторът е
канил длъжника да плати вземанията, сочи на убеждение у кредитора, че може да получи
плащане от длъжника. Това убеждение обаче може да се тълкува като схващане, че
задължението е изпълняемо, а не непременно изискуемо. И задължението несъмнено е
изпълняемо – арг. чл. 118 ЗЗД. Посочването дори в покана от кредитора до длъжника, че
кредиторът ще стартира съдебни действия против длъжника за неплатените задължения не
означава, че кредиторът смята, че вземанията му не са погасени по давност. Той просто се
надява, че поради неосведоменост или поради заблуда длъжникът ще плати погасените по
давност вземания. А несъмнено е, че осъдителен иск може да се предяви и относно погасени
по давност вземания и ако длъжникът не упражни процесуалното си възражение да се
позове на изтеклата давност в процесуално-преклузивния срок по чл. 131 ГПК, то
осъдителният иск на кредитора ще бъде уважен. Изобщо с оглед на нормата на чл. 118 ЗЗД,
след като кредиторът може да очаква доброволно плащане на погасеното по давност
вземане, той няма причина да се очаква, че той счетоводно трябва да го отпише, а така също
и да се очаква, че той трябва да го премахне от своя сайт, създаден за удобство на
длъжниците. Същевременно обаче съгласно определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч.гр.д. №
510/2018 г., ВКС, IV г.о. и определение № 338 от 18.07.2018 г. по ч.гр.д. № 209/2018 г., ВКС,
7
IV г.о., определение № 468 от 18.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4586/2018 г., ВКС, III г.о.,
определение № 476 от 20.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4569/2018 г., ВКС, III г.о. и др.,
реализирането на отговорността за разноски по чл. 78, ал. 2 ГПК и възможността на ищеца
длъжник да получи решение при признание на иска са достатъчни, за да обосноват правен
интерес от предявен отрицателен установителен иск за „недължимост“ на вземания поради
изтекла давност, т.е. производството по такъв иск става допустимо, ако ответникът го
признае с отговора на исковата молба. Съдът споделя тази практика, с изключение на частта
й, че признанието на иска може да бъде направено най-късно до изтичане срока за отговор
на исковата молба – и това е така, защото съдът дължи проверка на допустимостта на спора
през цялото течение на процеса, вкл. и в края му – когато и следва да бъде приложена
нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, и ако тогава искът е допустим, съдът не може да прекрати
делото. Още повече, че краен срок за искане за постановяване на решение при признание на
иска няма, поради което няма основание да се приеме, че ответникът не може да признае
недопустимия отрицателен установителен иск и след изтичане на срока за отговор на
исковата молба.
Ответникът признава всички фактически твърдения в исковата молба, но оспорва
допустимостта на исковете, като сочи, че изобщо не претендирал подобни суми от ищеца
извънсъдебно. Последното оспорване всъщност обосновава допустимостта на исковете при
горните мотиви.
Не е аргумент против допустимостта на исковете фактът, че настоящият иск е трети
по ред частичен отрицателен установителен иск, предявен от същия ищец против същия
ответник, при твърдения, че глобалното вземане, отричано с иска, е същото. С всяко едно от
първите две решения по първите два частични иска е прието за установено, че ищецът не
дължи на ответника сумата от 1250 лв., част от глобално вземане от 5155,34 лв. задължения
за главница и мораторни лихви по фактура № ** от 03.05.2017 г., за периода 03.03.2017 г.-
04.04.2017 г. Правен интерес от последващ частичен отрицателен установителен иск, след
първия уважен частичен отрицателен установителен иск, продължава да съществува – в
рамките на общия сбор на частични искове до глобалното вземане – тъй като силата на
пресъдено нещо на първото съдебно решение се простира само „за същото искане“ (чл. 298,
ал. 1 ГПК), а искането е съдът да се произнесе до предявения частичен размер – това е
обемът на търсената защита съобразно диспозитивното начало в процеса (чл. 9, ал. 2 ГПК).
По основателността на главния иск
Разгледан по същество, искът е основателен.
Поради своята пълна пасивност ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е
установил факти, обосноваващи облигационно правоотношение между него и ищеца, нито
реалното потребление на ВиК услуги в исковия период и еневтуалните натрупани лихви.
При последици на доказателствена тежест предявеният главен иск подлежи на уважаване,
изцяло, в предявения размер. Евентуалният иск не подлежи на разглеждане, поради
несбъдване на вътрешно процесуалното условие, при което е предявен.
8
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има само ищецът, чийто главен иск е
уважен изцяло.
Ищецът е сторил разноски от 50 лв. държавна такса, които следва да се присъдят.
Адв. **, представлявал безплатно ищеца, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. в размер на 480 лв. Възнаграждението си е по минимума по Наредба № 1/2004 г., а
договорът за правна защита и съдействие е от 07.02.2024 г.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
9
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6100 лв. При
нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на
година за почивка за адвоката), това прави около 85 лв./час.
Делото е с ниска правна и фактическа сложност, пълномощникът не се е явявал в
съдебно заседание, това е типово дело, третото, което ищецът води срещу същите
ответници, и съдът намира, че възнаграждение се дължи в минимален размер, съобразен с
посочената по-горе ставка.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 0,5 час, проучването на
практиката, доказателствата и изготвянето на исковата молба – 1 час, изготвянето на молба
преди съдебно заседание – общо 0,5 час. С оглед установената съдебна практика, типовия
характер на спора, липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно заседание, и
третократността на спора, дейността на адвоката се свежда до общо 2 часа труд, респ.
възнаграждението му общо трябва да бъде 2х85=170 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. А. Х., ЕГН **********,
против „Софийска вода“ АД, ЕИК *********, главен частичен отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, че в полза на ответника и в тежест на
ищеца не съществува вземане за сумата от 1250 лв., част от глобално вземане от 5155,34 лв.
по фактура № ** от 03.05.2017 г., задължения за главница и мораторни лихви за периода
03.03.2017 г.-04.04.2017 г., за абонатен № **, открита за имот в с. **, ул. „**“ № 26.
ОСЪЖДА „Софийска вода“ АД, ЕИК *********, да заплати на П. А. Х., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв., разноски, сторени в
производството.
ОСЪЖДА „Софийска вода“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. ** **, ЕГН
**********, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 170 лв., възнаграждение за безплатно
представителство на ищеца П. А. Х..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10