Определение по дело №1900/2019 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 4192
Дата: 22 ноември 2019 г.
Съдия: Пламен Атанасов Атанасов
Дело: 20193101001900
Тип на делото: Въззивно частно търговско дело
Дата на образуване: 18 ноември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№………../……..11.2019г.

гр.Варна

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА

ПЛАМЕН АТАНАСОВ

 

като разгледа докладваното от съдията Атанасов

въззивно частно търговско дело №1900 по описа за 2019г.,

за да се произнесе взре в предвид, следното:

 

Производството е по реда чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, против Разпореждане №43210/02.10.2019г. по гр.д.№15743/2019г. на РС Варна, в частта, с която е оставено без уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу длъжника А.К.К., относно вземанията за такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 95.26лв., за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в  размер на 95.26лв. и разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължение по договор за паричен заем в размер на 145лв.

С частната жалба, се поддържа, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно, тъй като заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка на редовността на подаденото заявление, като е обсъдил по същество обстоятелства, които седят извън предмета на проверка в заповедното производство и не могат да бъдат повод за отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Поддържа се, че нищожността на договорни клаузи, поради неравноправният им за потребителя характер, е особен вид недействителност, която не попада в общите хипотези на противоречие със закона или с добрите нрави, респективно в обхвата на проверката по чл.411, ал.2, т.2 от ГПК. На следващо място се оспорват изводите на съдът, че предвидената неустойка за неизпълнение на договорно задължение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като този въпрос, следва да бъде решен, чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Относно претендираните разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, се поддържа се, че уговарянето на същите съответства на предвиденото в чл.10а, ал.4 и чл.33 от ЗПК. Поддържа се, че въпросните допълнителни услуги, а именно изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и други са вследствие на виновното неизпълнение от страна на заемателя на договорното му задължение да върне получената сума в уговорения срок, респективно са такси за допълнителни услуги, които кредиторът извършва с цел напомняне за изпълнение на поето задължение. Поддържа се още, че претендираните разходи и такси за извънсъдебно събиране съответстват на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, според който при изчисляване на ГПР по кредита, не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Ето защо се твърди, че законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Моли се за отмяна на атакуваната част от разпореждането и връщане на делото за издаване на заповед за изпълнение.

Съдът, след като обсъди доводите на заявителя, намира за установено от фактическа и правна страна, следното:

Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:

На първо място следва да се посочи, че доводите на жалбоподателят за превишаване на правомощията от заповедният съд при проверката, която следва да се извърши в заповедното производство, са неоснователни, предвид разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, която изрично вменява на съда, задължение да извърши проверка дали искането на заявителя, не е противоречие със закона или с добрите нрави.

На следващо място, следва да се има в предвид, че в случая договора за кредит, на който заявителя основава претенцията си, е потребителски и се регулира от нормите на ЗПК.

Според индивидуализацията на вземането съдържащата се в т.12 от заявлението, между страните е уговорена обезщетителна неустойка за неизпълнение на поето задължение за предоставяне, в 3 дневен срок от сключване на договора, на поръчителство на лице, които отговаря на определени условия. Така уговорената неустойка има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, поради неполучено обезпечение. В този смисъл предвидените за компенсиране вреди, не са материално измерими, а са насочени към репариране на риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Уговорка от посоченият тип обаче влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Освен това уговорката води до значително оскъпяване на ползвания заем, тъй като позволява на заемодателят да получи сигурно завишено плащане и размер равен на повече от половината от сумата на кредитиране, като това оскъпяване, не е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на чл.19 от ЗПК, който ограничава свободата на договаряне при потребителско кредитиране. Изключването на неустойка за ползване на необезпечен кредит, при формиране на ГПР, съставлява отклоняване от задължението на кредитора да посочи това плащане като компонент от основният критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. Ето защо се налага извода, че клаузата предвиждаща неустойка за неизпълнение на договорно задължение на длъжника да предостави обезпечение, последващо сключването на договора, е уговорка във вреда на потребителя, което я прави нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, респективно искането на заявителя влиза в противоречие със закона.

Относно претендираната такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, следва да се има предвид, че клаузата в договора за кредит, предвиждаща цитираната такса по същество прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция по чл.16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит. Същевременно съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал.2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая предвидената такса за експресно разглеждане на документи, е свързана с процедурата по усвояване на кредита, респективно клаузата, която предвижда дължимостта ѝ, влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК. В този смисъл претенцията за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, противоречи на закона и като такава е нищожна.

Изложеното по-горе важи и по отношение на клаузата предвиждаща такси за извънсъдебно събиране, обхващащи направените разходи за изплащане на съобщения, провеждане на телефонни разговори и при дълготрайна забава-разходи за дейността на служител, тъй като наименуването на вземането като “такси и разноски“, не променя факта, че това задължение не съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна на заемателят. Това особено ясно проличава от предварително фиксираният размер на обезщетението за допуснато неизпълнение на договорно задължение, който размер не кореспондира с конкретно предприетите в случая действия за събиране на просроченото задължение. Освен това с процесното плащане се заобикаля забраната визирана в чл.33 от ЗПК, според който при забава потребителят дължи обезщетение за забава, което не може да надхвърля законна лихва, а в случая е уговорено допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана със забавата на длъжника.

В заключение съставът на въззивният съд намира, че въпросните клаузи, са нищожни и като такива не пораждат права и задължения за страните по заемното правоотношение, респективно че разпореждането на първоинстанционният съд, в атакуваната му част, е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.

Така мотивиран, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №43210/02.10.2019г. по гр.д.№15743/2019г. по описа на Районен съд Варна, в частта, с която е оставено без уважение заявлението на “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, с ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу длъжника А.К.К., за сумата от 95.26лв.-такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, сумата от 95.26лв.- неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение и сумата от 145лв.-разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължение по договор за паричен заем.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

             2.