РЕШЕНИЕ
№ 323
гр. София, 27.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Дора Д. Михайлова
Членове:Росина Н. Дончева
Светослав Н. Николов
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Светослав Н. Николов Въззивно гражданско
дело № 20221800500266 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 52/12.02.2022 г., постановено по гр. д. № 387 по описа за
2021 г. на РС- Самоков, е отхвърлен предявеният от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ***
иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК срещу Н. С. Я., с
който е поискано да се признае за установено, че ответникът дължи сума в
общ размер на 2 079. 32 лева, включващо главница в размер на 865. 43 лева,
договорно възнаграждение в размер на 335. 06 лева, възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 598. 47 лева, лихва за
забава в размер на 193. 42 лева, законна лихва в размер на 86. 94 лева,
дължима за периода от 11. 08.2020 г. - датата на предсрочна изискуемост до
01.02.2021 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението
до окончателното изплащане, представляващо неизплатено задължение по
договор за потребителски кредит № **********, предявено по ч. гр. д.
№120/2021 г. по описа на РС- Самоков.
Недоволен от поставения акт е останал ищецът- „П.К.Б.“ ЕООД, който с
въззивна жалба прави оплаквания, че неоснователно и неправилно е прието
от първоинстанционния съд, че процесния договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, вр. чл.26,
ал.1 ЗЗД.
Сочи се, че неправилно първоинстанцнионния съд е приел, че годишния
1
лихвен процент и годишния процент разходи са определи в противоречие със
закона. Твърди се, че кредитополучателят е бил наясно с това как е следвало
да се сформира годишния процент разходи, докато по отношение на
годишния лихвен процент не е имало законово задължение, по силата на
което ищецът да е задължен да посочи начина по който е сформирано.
На следващо място се прави възражение, че в процесния договор ясно е
посочена методиката и формирания ГПР, а именно, че същият не може да
бъде в размер по- висок пет пъти от размера на законната лихва на
просрочените задължения.
Сочи се още, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че
претендирата договорна лихва в размер на 335.06 лева е нищожна на
основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, тъй като в случая не било налице
противоречие на клаузата с добрите нрави.
Прави се оплакване, че неправилно районния съд е приел, че
нищожността на дадена клауза в договора, води до нищожност на целият
договор.
Отправено е искане за отмяна на обжалвания акт като неправилен и
постановяване на друг, с който да бъде признато за установено вземането на
ищеца спрямо ответника за главница в размер на 865.43 лв., договорно
възнаграждение в размер на 335.06 лева, ведно със законната лихва от
подаването на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
В останалата част решението, с което е признато, че ответникът не дължи
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 598. 47
лева, лихва за забава в размер на 193. 42 лева, законна лихва в размер на 86.
94 лева като необжалвано е влязло в законна сила.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна не е представила отговор
на въззивната жалба.
Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на
обжалване акт по чл. 258, ал. 1 ГПК, в срока и от лице с интерес от
обжалване. Разгледана по същество, тя е основателна.
По фактите:
Между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит №
**********, като ищецът- „П.К. Б. ЕООД е кредитор, а ответникът по делото-
Н. С. Я. се явява задължено лице. Видно от приложеното преводно нареждане
се установява, че на 16.03.2017 г. кредитодателят превежда парична сума в
размер на 910. 37 лв. по посочена от ответника банкова сметка.
Видно от съдържанието на договора се установява още, че на 15.03.2017г.
е извършена вътрешнобанкова транзакция на 489. 63 лв. към кредитодателя,
която е послужила за погасяване на друго задължение на ответника по делото.
Във връзка със сключения договор за кредит, кредитополучателят се е
задължил да върне обща сума в размер на 3692. 16 лева, от които главница-
2
1400 лева, ГПР в размер на 49. 89 %; ГЛП в размер на 41. 17%; лихвен
процент на ден 0. 11 %; както и сумата от 1233. 00 лв, представляваща
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги.
Към процесния договор за кредит са сключени анекси от 14.06.2018 г.,
21.01.2019 г., 24.04.2019 г., с които се коригира погасителния план по
договора за кредит
Видно от ч. гр. дело № 120/2021 г. по описа на Районен съд- Самоков се
установява, че на 02.02.2021 г. на основание чл. 410 ГПК е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение №70 от 03.02.2021 г., за сума в общ
размер на 2079. 32 лева, от което 865.43 лева представляваща главница по
парично вземане по процесния договор за кредит, договорна лихва в размер
на 335, 06 лева, дължима за периода от 01.08.2019 г.- 11.08.2019 г., сумата от
598.47 лева, представляваща незаплатена услуга по закупен пакет за услуги,
сумата от 193.42 лева, представляваща лихва за забава за периода от
02.11.2018 г. до 11.08.20 г., сумата от 86,94 лева законна лихва за периода от
11.08.20 г. до 01.02.21 г., и за сумата от 92. 19 лева, представляваща разноски
в заповедното производство.
Посочената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е връчена на длъжника,
ответник по настоящето дело, който в срок е подал възражение по чл.414
ГПК.
От заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводната
експертиза, което е изслушано в производството пред районния съд и
настоящият съдебен състав кредитира в цялост като пълно и компетентно се
установява, че кредитодателят/ищецът по делото/ е извършил плащания по
договора в общ размер на 910, 37 лева, като наред с това е било извършено и
рефинансиране на друго задължение на Н. Я., което в размер на 489,63 лева.
Ответникът по делото е погасил сума в общ размер на 1950, 90 лв., която е
отнесена както следва: платена главница по договор № ********** - 534, 57
лв., платена лихва - 724, 10 лв.; платено по пакет допълнителни услуги - 634,
53 лв., платена лихва за забава - 7, 70 лв.; платена такса по договора - 50, 00
лв.
С подписването на избраният пакет допълнителни услуги е била оскъпена
дължимата сума по договора с 1233, 00 лв., като съответно размерът на
месечната вноска по кредита и по пакета допълнителни услуги се е променила
от 68, 31 лв. на 102, 56 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Предявеният иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
3
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване кумулативното наличие на следните предпоставки: че между него и
ответника е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който му
е предоставил кредит в твърдения размер, както и че е настъпила
изискуемостта на задължението за връщане на получената в заем сума и
лихви.
От представения по делото договор за потребителски кредит, анекси към
него и преводно нареждане се установява, че на 16.03.2017 г. кредитодателят-
„П.К. Б“ ЕООД превежда парична сума в размер на 910. 37 лв. по посочена от
ответника банкова сметка, както и това, че на 15.03.2017 г. е извършена
вътрешнобанкова транзакция на 489. 63 лв. към кредитодателя, която е
послужила за погасяване на друго задължение на кредитополучателя.
Във връзка със сключения договор за кредит, кредитополучателят се е
задължил да върне обща сума в размер на 3692. 16 лв., от които 1400 лв.
главница, ГПР в размер на 49. 89 %; ГЛП в размер на 41. 17%; лихвен
процент на ден 0. 11 %; както и сумата от 1233. 00 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги.
Фактът на сключване на договора за потребителски кредит между
страните по делото при посочените в него условия не е спорен между
страните, също безспорно е и обстоятелството, че ищецът е предоставил
реално на ответника договорената парична сума.
Видно от погасителния план към анекс 3, неразделна част от договора,
срокът на договора е изтекъл преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение /към този момент е настъпил падежът на всички
погасителни вноски по него/, поради което въпрос за предсрочна изискуемост
на кредита е безпредметен.
Настоящият съдебен състав намира, че е спазено изискването на чл. 10,
ал. 1 ЗПК относно формата на договора, както и в него да е посочен общият
размер на кредита и условията за усвояването му, фиксиран е лихвения
процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит. Уговореният между страните годишен лихвен процент от 41, 17 %,
представляващ възнаграждението, дължимо на кредитора за предоставянето
на сумата в заем, не накърнява добрите нрави, тъй като от една страна е в
рамките на максималния размер на разходите по кредита, регламентиран в чл.
19, ал. 4 ЗПК – петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения, а от друга страна е съобразен с обстоятелството, че се касае за
необезпечен заем с невисока стойност, отпуснат за сравнително дълъг период
4
от време, при това от небанкова финансова институция, който е високорисков
за кредитора. Рискът в тези случаи следва да бъде отчетен чрез заплащане на
по-висока възнаградителна лихва. Освен това процесните клаузи относно
размера на ГЛП и ГПР са индивидуално уговорени с ответника, видно от
съдържанието на договора, в който изрично са посочени конкретните
задължения на кредитополучателя, вкл. общата стойност на плащанията,
годишния процент на разходите, лихвения процент, размера и падежа на
отделните погасителни вноски, като ГПР е посочен във фиксиран размер – 49,
89 %.
Ето защо следва да се приеме, че е неправилен изводът на районния съд,
че клаузата свързана с договорната лихва е нищожна на основание чл. 26,
ал.1, предл. 3 ЗЗД, както и извода, че не е било възможно да се определи
какъв е точния размер на ГПР, а от там и крайния извод, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД.
Следователно наведените с въззивната жалба оплакванията се явяват
основателни, като въззивната инстанция достига до различни правни
съждения от тези на първоинстанционния съд. Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният
иск „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *** с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК срещу Н. С. Я., за сумата от 865. 43 лева, представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит № **********, сумата от 335.
06 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 01.08.2018
г. до 11.08.20 г. и законна лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на сумата, като бъде уважен предявеният иск в тази
му част.
По разноските
Във въззивното производство
Жалбоподателят е отправил надлежно искане за присъждане на разноски
във въззивното производство в общ размер на 350 лева, от които 50 лева
заплатена държавна такса и 300 лева- юрисконсултско възнаграждние. С
оглед защитавания материален интерес и фактическата и правна сложност на
делото, съдът определя юрисконсултското възнаграждение в размер на 150
лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Ето защо ответникът по въззивна жалба,
следва да бъде осъден да заплати сумата от 200 лева, представляваща
разноски в настоящото производство, сторени от жалбоподателя.
Предвид частичното уважаване на предявените срещу Н. Я. претенции,
настоящата инстанция следва да преизчисли претендираните от ищеца
5
разноски в първоинстанционното производство, както следва:
Установява се, че ищецът е направил разноски в размер на 277, 81 лева,
от които 157.81 лева за държавна такса и 120 лева за депозит по допусната
съдебно- счетоводна експертиза. Претендира се и сумата от 300 лева за
юрисконсултско възнаграждение, но с оглед защитавания материален интерес
и фактическата и правна сложност на делото, съдът определя
юрисконсултското възнаграждение в размер на 150 лева на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. С
оглед съотношението между уважена и предявена част от исковете, в полза на
ищеца следва да се присъди част от горепосочените разноски в размер на
(1200,49/2 079. 32)*(150+277,81)= 189,26 лева.
В заповедното производство
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство следва да се с
произнесе с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в
заповедното производство, дори когато не изменя разноските по издадената
заповед за изпълнение. По аргумент от по- силното основание, такъв
диспозитив следва да се постанови и при изменение на разноските по
заповедта за изпълнение. Поради това и с оглед изхода на делото, както и
поради факта, че районният съд не се е произнасял по разноските в
заповедното производство, в настоящия случай следва да се постанови
осъдителен диспозитив за частта от разноските в заповедното производство,
съответстваща на уважената част на исковете. Тъй като присъдените със
заповедта за изпълнение разноски са в общ размер на 100,00 лв. (държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение), следва да се постанови осъдителен
диспозитив за част от тях, пропорционална на уважената част от заявлението,
а именно: (1200,49/2 079. 32)* 92,19= 53,22 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 52/12.02.2022 г., постановено по гр. д. № 387 по
описа за 2021 г. на РС- Самоков В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният
иск „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *** с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК срещу Н. С. Я. за сумата от 865. 43 лева, представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит № **********, сумата от 335.
06 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 01.08.2018
г. до 11.08.20 г. и законна лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на сумата, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Н. С. Я., ЕГН ********** дължи на
„П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *** сумата от 865. 43 лева, представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит № **********, сумата от 335.
06 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 01.08.2018
6
г. до 11.08.20 г. и законна лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на сумата.
В останалите части решението на районния съд е влязло в сила като
необжалвано.
ОСЪЖДА Н. С. Я., ЕГН ********** да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
*** сумата от 200 лв. – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Н. С. Я., ЕГН ********** да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
*** сумата от 189,26 лв. – разноски в първоинстанционното производство,
пропорционално на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Н. С. Я., ЕГН ********** да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
*** сумата от 53, 22 лв.– част от разноските в производството по ч. гр. д. №
120/2021 г. на Районен съд- Самоков, пропорционална на уважената част от
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7