Р Е
Ш Е Н И Е
№………./........01.2020
г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
при секретар Христина Атанасова,
като разгледа докладваното от съдия Д. Томова
въззивно търговско дело № 1044 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното
производство е разгледано по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №21138/21.03.2019г. по описа на ВРС, на „ПОЛИМЕКС ГРУП” ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.
Варна, подадена чрез пълномощник адвокат К.М., срещу решение №769/22.02.2019г.
на Варненски районен съд, 14 състав, постановено по гр.д. №1479/2018г. по описа
на ВРС.
С обжалваното решение е отхвърлен
предявеният от дружеството иск за установяване съществуването на вземанията му
спрямо ответника „ТИГАЛАН” ООД, ЕИК *********, със седалище гр. Варна, за сумата 6 093,00 евро, представляваща неизплатено договорно задължение на основание
чл.2.1.3 от Договор за строителство с нотариална заверка на подписите,
сключен на 27.08.2007г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 27.11.2012г., до окончателното й
плащане, както и за сумата 1 231,00 евро, представляваща дължима неустойка на основание чл.22 от Договор
за строителство с нотариална заверка на подписите, сключен на 27.08.2007г., за
които суми по ч.гр.д. №17466/2012г.
на ВРС, 33 състав, по реда на чл.417
от ГПК му е била издадена заповед за изпълнение №9572/28.11.2012г.
Поддържаните във въззивната жалба
оплаквания са за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Оспорва се
като неправилен извода на първоинстанционния съд, че поради
забава на ищеца – кредитор да предостави в уговорения срок на ответника
удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация, той е неизправна страна
по договора за строителство от 27.08.2007г., поради което дори и длъжникът да е
в забава, той се освобождавал от последиците на забавата на основание чл.96 ЗЗД
и не дължал изпълнение, като се твърди, че съгласно закона забавата на
кредитора не
води автоматично до отпадане на насрещното задължение на другата страна, а само
създава за нея правото да направи възражение за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД
или да развали договора на основание чл.87 ЗЗД.
Оспорва се и извода за нередовност по
смисъла на чл.50 и чл.51 ГПК на предприетите от ищеца – кредитор действия по
връчване на издаденото разрешение за ползване на сградата, като се твърди, че
ищецът е положил необходимата грижа да извърши връчването в съответствие с
договореното между страните, а събраните по делото доказателства установяват
надлежно, че акт обр. 16 е бил връчен както на пълномощника на дружеството Д.В.
още през месец септември или октомври 2010г., така и лично на управителите на
дружеството през лятото на 2011г. Според
въззивника – ищец дори тези връчвания да не бъдат зачетени, то е безспорно, че
най-късно с получаването на преписа от исковата молба с доказателствата към нея
до ответника е достигнало изявлението на ищеца за издаването
на удостоверението за ползване на сградата, с което изискуемостта на последната
вноска от уговореното възнаграждение е настъпила.
При тези основни оплаквания ищецът -
жалбоподател иска от въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да
постанови ново решение по същество на спора, с което претенциите да бъдат
уважени.
Претендира и присъждане на разноските,
сторени за производството по делото.
В представения от ответника -
въззиваема страна „ТИГАЛАН” ООД, гр. Варна, чрез пълномощника му по делото
адвокат Д.В., писмен отговор на въззивната жалба са обосновани подробно
аргументи за неоснователност на оплакванията на въззивника като се иска
подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея
решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като законосъобразно и
правилно. Поддържа се изрично и заявеното в хода на първоинстанционното
производство възражение за погасяване на вземанията на ищеца по давност.
Претендира присъждане на разноски за въззивното производство.
В проведеното открито съдебно
заседание въззивникът „ПОЛИМЕКС ГРУП”
ЕООД, чрез пълномощника си по делото адвокат К.М., се спира основно на
оплакването за незаконосъобразност и неправилност на решението, като без да
отрича забавата на изпълнителя в изпълнение на поетото от него задължение да
представи на възложителя издаденото удостоверение за въвеждане на сградата в
експлоатация, с което възниква изискуемостта за плащане на последната вноска от
договореното възнаграждение, аргументира становище, че тази негова забава може
единствено да освободи длъжника от собствената му забава, но не и да го
освободи изцяло от задължението му за реално изпълнение, както
незаконосъобразно и неправилно е приел първоинстанционния съд. Акцентира и
върху становището си за неоснователност на направеното от ответника – длъжник
възражение за погасяване по давност на исковата претенция, обосновано с
твърдения, че с оглед поддържаното оспорване на дълга по издадената заповед за
изпълнение и нормата на чл.422 от ГПК, от момента на подаване на заявлението -
27.12.2011г. и до настоящия момент давността е прекъсната. Като препраща и към
оплакванията и доводите във въззивната жалба моли същата да бъде уважена.
Представя списък на претендираните разноски.
Въззиваемата страна – ответникът
„ТИГАЛАН” ООД не е взел участие в съдебното заседание чрез законен или
упълномощения си процесуален представител.
За
да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид
следното от фактическа и правна страна:
Производството пред Варненски районен
съд е образувано по исковата молба на „ПОЛИМЕКС
ГРУП” ЕООД, ЕИК *********, гр. Варна, с която се претендира установяване
на вземанията му спрямо ответника „ТИГАЛАН” ООД, ЕИК *********, със седалище
гр. Варна, за сумата 6 093 евро, представляваща дължим, съгласно чл.2.1.3 от сключения между страните
договор за строителство от 27.08.2007г., с нотариална заверка на
подписите, остатък от уговореното възнаграждение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 27.11.2012г., до окончателното й плащане, както и за
сумата 1231 евро, представляваща дължима неустойка за забавено
изпълнение на основание чл.22 от сключения
между страните договор за строителство от 27.08.2007г., с нотариална заверка на
подписите, които вземания са включени в издадената му по ч.гр.д. №17466/2012г.
на ВРС, 33 състав, по реда на чл.417
от ГПК заповед за изпълнение №9572/28.11.2012г., своевременно оспорена от длъжника по реда на чл.414 от ГПК.
Като
основание на вземанията, заявени в заповедното производство (т.12 и т.14 от
заявлението), ищецът е посочил, че в изпълнение на сключения между страните
договор за строителство от 27.08.2007г.,
с нотариална заверка на подписите, е изпълнил възложеното му строителство
и довършителни работи на реален обект в сграда, находяща се в парцел,
представляващ ПИ № 3324 в град Варна, м-ст Зеленика, с площ на цялото място
4000 кв.м., а именно ап.№ 28 във вход А, на трети жилищен етаж с площ 57,92
кв.м. Дължимото възнаграждение било договорено в общ размер на 12 316 евро,
което следвало да се плати по уговорения в договор начин и срокове.
Претендираната главница в размер на 6 093 евро представлява последната вноска
от възнаграждението, която, с оглед уговореното в чл.2.1.3 от договора, се дължи в срок до седем дни от уведомяване
на пълномощника на възложителя за издадено удостоверение за ползване на
сградата.
След
издаването на удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация
№29/13.09.2010г. посочения в договора пълномощник на дружеството – възложител
„ТИГАЛАН” ООД, адвокат Д. В. е бил търсен многократно и канен за подписване на
констативен протокол за степен на завършеност на СМР, но същият не се е отзовал
лично. На явило се на 01.10.2010г. на адреса на жилищната сграда лице,
представило се за неин пълномощник, били връчени подписан от изпълнителя
екземпляр от протокола и копие от издадения акт 16, като впоследствие в
телефонен разговор с управителя на дружеството-изпълнител адвокат В. потвърдила
упълномощаването на това лице и получаването на връчените му документи.
Поради
последвало продължително укриване на пълномощника на дружеството – длъжник
„ТИГАЛАН” ООД, изпълнителят предприел действия по уведомяването му за
издаденото удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация по предвидения
в договора ред – чрез пълномощника му, на адреса за кореспонденция, изрично
посочен в договора. Изпратената нотариална покана от 21.12.2010г., рег. №2542
по описа на нотариус №434 в НК, била връчена на 07.01.2011г., с което настъпило
условието за плащане на последната вноска от уговореното възнаграждение.
Независимо от настъпване на изискуемостта, и към момента на подаване на
заявлението същата не била платена.
Поради
допуснатата забава и по силата на договорната разпоредба на чл.22, предвиждаща
неустойка в размер на 0,5 % дневно за всяко забавено плащане, но не повече от
10 % от общата стойност на договора за строителство, възложителят – длъжник
„ТИГАЛАН” ООД дължал на изпълнителя – кредитор „ПОЛИМЕКС ГРУП” ЕООД заплащане и на неустойка в максималния й
размер от 1 231 евро, съответстващ на 10% от общия размер на договореното
възнаграждение.
Допълнително
в хода на образуваното по реда на чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК исково
производство са изложени и твърдения, че нотариалната покана рег.
№2542/21.12.2010г. е връчена в хипотезата на чл.47 от ГПК, на посочения в
договора адрес за кореспонденция, чрез пълномощник, като връчването е редовно.
Отделно от това, удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация
по-късно е било връчено и на управителя на ответното дружество Ануш Гаспарян
преди подписването на договор за поддържане и управление на недвижим имот в
жилищния комплекс от 27.07.2011г. Доказателство, че изпълнителят е изпълнил
задължението си да уведоми възложителя за издадения акт 16 бил и факта, че
последният е декларирал придобиването на имота пред Дирекция „Местни данъци“
при Община Варна, за което се изисква представяне на акта, с който сградата е
въведена в експлоатация, или поне посочване на данни за него.
Ответникът
„ТИГАЛАН” ООД оспорва иска като противопоставя твърдения, че ищцовото дружество
– изпълнител е неизправна страна по договора, тъй като не е спазил договорените
в чл.5 от сключения между страните договор за строителство от 27.08.2007г.
срокове да извърши строителството и довършителни СМР в имота като представи на
възложителя и констативен акт за установяване годността за приемане на строежа
– акт обр.15 за сградата в срок най-късно до 31.08.2008г., съответно в срок до
30.01.2009г. да му представи удостоверение за въвеждане в експлоатация на
сградата, издадено по реда и условията на чл.177, ал.3 ЗУТ. С оглед на това
възложителят не дължи плащане на остатъка от възнаграждението за СМР, а поради
кредиторовата забава длъжникът не е изпаднал в състояние на забава, съответно
не дължи и нейното обезщетяване с уговорената в чл.22 от договора неустойка.
Оспорва
редовността на връчването на уведомление за издаденото удостоверение за
въвеждане на сградата в експлоатация с нотариалната покана по реда на чл.47 от ГПК като твърди, че към датата на твърдяното връчване адресата на поканата
адвокат Д.В. като пълномощник има различен адрес на адвокатската практика,
вписан в Адвокатски съвет - гр. Варна, от 08.03.2008г. Същият този адрес с вписване
от 17.11.2009г. е вписан в Търговския регистър и като адрес на управление на
дружеството – възложител.
Противопоставя
и възражение за погасяване по давност на претенциите като твърди, че от
предявяването на иска (със заявлението по чл.417 от ГПК, подадено на
27.11.2012г., по аргумент от чл.422, ал.1 от ГПК) до следващото действие на
кредитора – ищец, с което давността на вземането му се прекъсва (налагането на
29.11.2017г. на възбрани в образуваното едва през 2017г. изпълнително
производство, за което длъжникът е бил уведомен на 04.12.2017г.) са изтекли
повече от пет години.
Страните не оспорват основните,
релевантни с оглед предмета на иска факти. Същите са и надлежно установени от
събраните по делото писмени доказателства.
Безспорно е, че страните са договорно
обвързани със сключен помежду им договор за строителство от 27.08.2007г., по
силата на който ищецът – изпълнител „ПОЛИМЕКС
ГРУП” ЕООД е следвало да извърши всички дейности по изграждането и
въвеждането в експлоатация на недвижим имот – апартамент №28, на трети жилищен
етаж, във вход А на триетажна жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, СО
„Зеленика”, в ПИ №3819 по плана на местността, за което ответното дружество –
възложител „ТИГАЛАН” ООД следва да заплати възнаграждение от 12 316 евро,
платимо по начин и в срокове, конкретно уговорени в договора. Строителството на
процесния обект е договорено със срок на изпълнение 31.08.2008г. (чл.5, ал.1 от
договора). Безспорно е, че възложителят е заплатил всички предходни вноски от
дължимото възнаграждение освен последната, чиято изискуемост страните са
обвързали с уведомяването на пълномощника му, посочен в договора, за издадено
удостоверение за ползване на сградата (чл.2.1.3.). Не е налице спор, че самото
строителство е изпълнено едва на 03.04.2009г., а удостоверението за въвеждане
на сградата в експлоатация (акт обр.16) е издадено на 13.09.2010г., т.е. след
повече от седеммесечна забава на строителя спрямо уговорения в чл.5, ал.2 от
договора срок за това - до 30.01.2009г.
В договора като пълномощник на
ответното дружество - възложител „ТИГАЛАН” ООД е посочен адвокат Д.В. с адрес ***,
офис 3, който адрес съвпада и с вписания адрес на управление на дружеството. В
чл.28 страните са приели, че за срока на действие на договора страните си
дължат уведомяване на посочените от тях адреси като в случай, че някоя от тях
промени адреса си и не уведоми другата страна в тридневен срок, всички
уведомявания и съобщения на посочените в договора адреси ще се считат за
редовни.
За да отхвърли предявения иск
първоинстанционният съд е приел, че събраните по делото доказателства
установяват по безспорен начин, че ищецът – кредитор е бил в забава, като
причините, на които се дължи тази забава са без значение за конкретния спор.
Приел е, че поради собствената си забава същият е неизправна страна по договора
за строителство от 27.08.2007г. и рискът от неизпълнението е върху него, поради
което дори и длъжникът да е в забава, той се освобождава от последиците на забавата
на основание чл.96 ЗЗД и не дължи изпълнение. При това положение според
първоинстанционния съд ответникът не е имал задължение да уведомява ищеца при
промяна на адреса си за кореспонденция, който е бил посочен в договора за
строителство. С оглед на това съдът е приел, че връчването на уведомление за
издаденото удостоверение №29/13.09.2010г. за въвеждане на сградата в
експлоатация, извършено с нотариалната покана от 21.12.2010г. чрез залепяне на
уведомление по чл.47, ал.1, вр. ал.5 ГПК е нередовно, тъй като, от една страна,
пълномощникът на дружеството – възложител упражнява адвокатска професия, което
обстоятелство е известно на ищеца и същият е имал възможност да се снабди с
актуалния адрес на кантората на адв. В. ***. От друга страна, самият нотариус е
можел и е следвало да установи чрез справка в търговски регистър актуалния
адрес на ответното дружество – възложител, което не е сторил.
По тези
основни съображения съдът е приел, че длъжникът не е изпаднал в забава за изпълнение
на задължението си по чл.2.1.3 за заплащане на последната част от дължимото
възнаграждение, чиято изискуемост настъпва след изтичането на 7-дневен срок от
уведомяване на пълномощника му за издаденото удостоверение за ползване на
сградата, поради което и исковете на ищеца - изпълнител за установяване
съществуването на вземанията му за остатъка от възнаграждението и за
неустойката за забава за неговото плащане са неоснователни.
Спорните аспекти, поддържани и с
обжалването на първоинстанционното решение, се свеждат, на първо място, до
действието на забавата на ищеца - изпълнител по отношение връчването на акта за
приемане и въвеждане на сградата в експлоатация на ответника – възложител, и
второ, до началния момент на давността по отношение на неустойката за забавено
плащане на последната вноска от цената, дължима от момента на уведомяване на
изпълнителя за издадения акт за приемане на сградата и въвеждането й
експлоатация.
Правният спор, с който съдът е
сезиран, произтича и се отнася до договор за изработка, подчинен на
установените в чл.258 и следващите от ЗЗД правила. Уредбата на договора за
изработка почива на законодателното разбиране, че забавата в изпълнението не
води до задължение за плащане на възнаграждението за изпълненото. Законодателят
се ръководи от разбирането за възмездния характер на изработката и полезността
на изработеното. Регулацията на насрещните интереси на страните в изработката
по отношение последиците от забавата на изпълнението се съдържа в чл.262, ал.2
от ЗЗД, където на възложителя е признато потестативното право да развали
договора. В настоящия случай интересите на възложителя са били да запази и да
се ползва от договора независимо от забавата в снабдяването на процесната
сграда с акт за въвеждането й в експлоатация. Следователно, преценката относно
последиците от въпросната забава не могат да обвържат изпълнителя със загуба на
правото му да получи дължимата му последна вноска от договореното с възложителя
възнаграждение. Нищо от договорните клаузи, съответно от законодателната
уредба, ценени с оглед установените по делото факти, отнасящи се до издаването
и връчването на акта за въвеждане на процесната сграда в експлоатация, не дава
основание, въз основа на което възложителят да бъде освободен от договорното си
задължение да плати последната вноска по изработката.
Връчването на уведомлението за
издадения акт за приемане на сградата №29 от 13.09.2010г. е удостоверено като
надлежно извършено по адреса на пълномощника на възложителя, установен в
процесния договор като адрес за кореспонденция. Връчването е удостоверено от
нотариус като сторено на 07.01.2011г. след изпълнение на процедурата по чл.47
от ГПК, надлежно удостоверена на гърба на самата нотариална покана. Правилото
на чл.20 от ЗЗД ограничава правораздавателната власт на исковия съд до
договорно изразената воля на страните. Действието на договора запазва своята
валидност и задължителност по отношение на всички договорни клаузи, с които
страните са се обвързали. Такава е и клаузата на чл.28 от договора за
изработка. Нейното спазване и приложение е в еднаква степен задължително за
страните и за исковия съд, който е сезиран да разгледа и да разреши правен
спор, отнасящ се до валидността на изявленията, материализирали
кореспонденцията по договора.
Произнасянето по валидността на
извършеното чрез нотариус връчване от 07.01.2011г. има преюдициално значение и
за правилното решаване на спора по повдигнатото възражение за погасяване по
давност на исковете за последната вноска от договореното възнаграждение по
изработката и неустойката за забава в плащането й. В този ред оплакването на
жалбоподателя за неправилно решаване на спора относно валидността на връчването
от 07.01.2011г., съобразено и с посочения правен интерес от решаването на този
спор от въззивната инстанция, се явява обосновано от фактическа и правна
страна. Възложителят е този, който по силата на чл.28 от процесния договор носи
задължението да осигури кореспондент на адреса, посочен от него като адрес за
кореспонденция с изпълнителя. Липсва нормативно основание, което да освобождава
възложителя от това му задължение и съответно да задължава изпълнителя с
извършване на кореспонденция по договора на различен адрес. Ето защо
съображенията, че изпълнителят е бил в състояние да се информира за други
адреси, на които възложителят или неговият пълномощник могат да бъдат открити,
за да им бъдат връчени съобщения по процесния договор, не могат да обосноват
извод за невалидност на осъщественото на 07.01.2011г. връчване на посочения в
договора адрес за кореспонденция. Изводите на първоинстанционния съд по този
въпрос са неправилни.
Забавянето на изпълнителя в поетите от
него задължения да сертифицира годността за експлоатация на процесната сграда и
да уведоми за това възложителя, по аргумент от чл.2.1.3. от процесния договор и
по аргумент от чл.266 от ЗЗД, не води до освобождаването на възложителя от
задължението му да плати договорената последна вноска от възнаграждението на
изпълнителя. Клаузата на чл.2.1.3. от процесния договор съществено се
разграничава от клаузата на чл.5, ал.2 от същия. В чл.2.1.3. задължението е за уведомяване,
а не за представяне на “Удостоверение за въвеждане в експлоатация”, каквото е
договорено в чл.5, ал.2. Отделно от това, договорната разпоредба на чл.2.1.3.
не свързва изискуемостта със специален начин на уведомяване на възложителя. С
оглед на това всякакви действия, сочещи на знание у възложителя за издаденото
удостоверение за ползване на сградата, могат и следва да бъдат зачетени като
индиции за уведомяването му за това. Като такива могат и следва да бъдат приети
подаването от ответното дружество чрез пълномощника му адвокат В. на декларация
по чл.14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти, заведена с входящ
номер от 13.10.2010г., към която като приложение изрично е посочено и е
представено издаденото удостоверение за въвеждане в експлоатация
№29/13.09.2010г., както и показанията на свидетеля Г. Г. – управител на
дружеството – главен изпълнител на строежа на сградата „Алфори“ ООД, според
които копие от акта е бил връчен на адвокат В. през месец септември или октомври
2010г. В този смисъл следва да се цени и факта, че на 27.07.2011г. между
„ТИГАЛАН” ООД, като възложител, и „Алфори“ ООД, като изпълнител, е бил сключен
договор за поддържане и управление на недвижим имот в комплекс „Розалица”, в
който се намира и изградения от ищцовото дружество апартамент №28.
Следователно, фактическият състав на изискуемостта на последната вноска от
договореното възнаграждение страните разграничават от фактическия състав на
неустоечното вземане на възложителя за допусната от страна на изпълнителя
забава по чл.5, ал.2 от договора за представяне на удостоверение за въвеждане
на сградата в експлоатация, уговорено в размер на 0,5% от цената на договора
(12 316 евро) за периода на забавата. По аргумент от чл.20, чл.262 и
чл.266 от ЗЗД, чл.300 от ТЗ и чл.6 от ГПК, исковият съд няма властта да се
намесва в договорната воля на страните и да обвързва ефекта от уведомяването и
представянето на акта с правен резултат, различен от договорения между
страните.
При така установените фактически и
правни положения обосновано следва да се приеме, че с връчената на 07.01.2011г.
в хипотезата на чл.47, ал.5 от ГПК нотариална покана чрез пълномощника на
възложителя и на адреса за кореспонденция, посочени в договора, задължението на
изпълнителя по чл.2.1.3. е било изпълнено, съответно за възложителя е
възникнало задължение в уговорения седмодневен срок да извърши плащане на
остатъка от договореното възнаграждение в размер на 6 093 евро. Като не е
сторил това в уговорения срок, ответникът е изпаднал в забава, продължаваща и
понастоящем предвид липсата на плащане в по-късен момент, с което е осъществен
и фактическия състав на чл.22 от договора, предвиждащ дължимост на неустойка за
обезщетяването на тази забава в размер на 0,5 % от дължимата сума за всеки
просрочен ден, но не повече от 10 % от договореното общо възнаграждение.
С оглед горното въззивният съд приема,
че ликвидността и изискуемостта на вземанията на ищеца – изпълнител спрямо
ответника – възложител по сключения между страните договор за строителство от 27.08.2007г.
с нотариална заверка на подписите, за остатъка от уговореното в чл.2
възнаграждение и дължимата неустойка за забавено плащане по чл.22 от договора,
са надлежно установени.
По отношение на другия спорен момент,
пренесен във въззивното производство, свързан с това, погасени ли са вземанията
на кредитора по процесния договор за изработка по давност.
Осъществяването на фактическия състав
на давността - бездействие на титуляря на правото в законоустановен срок и
надлежното упражняване на възражение за погасителна давност от носителя на
задължението винаги са свързани със защитата на конкретно субективно материално
право, по отношение на което се погасява правото на иск или на принудително
изпълнение. Общият петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД е приложим в
случаите, когато законът не е определил друг специален давностен срок, който в
случая е относим към иска за дължимото и неплатено на падежа възнаграждение по
договора. С разпоредбата на чл.111, б. “б” от ЗЗД е предвидено, че исковете за
вземания за неустойки от неизпълнен договор се погасяват с тригодишна давност
от последния ден, за който се начислява неустойката (чл.114, ал.4 от ЗЗД),
което изключва приложението на общата давност по чл.110 от ЗЗД при тези искове,
независимо от вида на иска - осъдителен за заплащане на вземането или
установителен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК.
Заповедното производство е част от
изпълнителния процес, поради което заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, като съгласно чл.422, ал.1 от ГПК, той се счита за
предявен с подаването на заявлението. Следователно, цитираната правна норма има
обратно действие и то само когато е спазен срока по чл.415, ал.4 от ГПК за предявяването
на иска. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по
чл.415, ал.4 от ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. В този
смисъл са и разясненията дадени в TP №2 от 26.06.2015г. по тълк. дело
№2/2013г., ОСГТК на ВКС.
В случая установената по делото
изискуемост на вземането по чл.2.1.3. от процесния договор, настъпила на дата
14.01.2011г. (след изтичането на 7-дневния срок от уведомяването), ценена към
датата на упражняване правата в заповедното производство - 27.11.2012г., която
дата се счита и за момента на предявяване на иска (чл.422, ал.1 от ГПК) ясно
посочва, че процесното вземане е предявено в рамките на давностния срок.
Погасителната давност е започнала да тече от 14.01.2011г. (чл.114, ал.1 от ЗЗД)
като на 27.11.2012г. същата е била прекъсната (чл.116, б. “б” от ЗЗД) и не тече
докато трае съдебния процес относно вземането. Към този момент установената от
закона петгодишна давност не е била изтекла. Този извод се налага и по
отношение на неустоечното вземане по чл.22 от договора за забавата на
възложителя за плащането на последната вноска от възнаграждението в уговорения
в чл.2.1.3. срок. По отношение на това вземане погасителната давност е
започнала да тече от 15.01.2011г. като на 27.11.2012г. същата е била прекъсната
(чл.116, б. “б” от ЗЗД) и не тече докато трае съдебния процес относно
вземането. Към този момент установената от закона тригодишна давност не е била
изтекла.
По тези съображения възражението за погасяване на
вземанията на ищеца – кредитор по давност се преценява като неоснователно.
По изложените съображения съдът
намира, че предявените установителни искове са доказани в своето основание и
размери, поради което следва да бъдат уважени.
Като е изложил различни правни
съображения и е достигнал до противоположен краен извод първоинстанционният съд
е постановил незаконосъобразен и неправилен съдебен акт, който следва да бъде
отменен.
Във връзка с формирания краен извод за
основателност на предявените искови претенции и тяхното уважаване, съобразено и
с нормата на чл.78, ал.1 от ГПК искането на ищеца да му се присъдят сторените
за производството разноски се преценява като основателно.
Съобразно представените списъци по
чл.80 ГПК и доказателства за направа (л.194-196; л.14-15, дело №1479/18 ВРС;
л.1, дело №17466/12 ВРС; л.3, л.26-31, дело ВОС), разноските на ответника са в
размери както следва: 1 486,49 лева за първоинстанционното производство
(платени държавна такса 286,49 лв. и адвокатско възнаграждение 1 200 лв. с
ДДС); 1 086,49 лева за заповедното производство (платени държавна такса 286,49
лв. и адвокатско възнаграждение 800 лв. с ДДС); 1 486,85 лева за въззивното
производство (платени държавна такса за обжалване 286,85 лв. и адвокатско
възнаграждение 1 200 лв. с ДДС). Именно този общ размер на разноските от 4
059,83 лева следва да се възложи в тежест на ответника.
В първоинстанционното производство
ответникът е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
платените от ищцовото дружество „ПОЛИМЕКС
ГРУП” ЕООД адвокатски възнаграждения за исковото и заповедното
производства. Същото е неоснователно, доколкото, съобразявайки защитавания
материален интерес (7 324 евро с левова равностойност 14 324,50 лв. – за
исковото, съотв. 7 162,25 лв. – за заповедното при отчитане на разпоредбата на
чл.7, ал.7 от НАРЕДБА №1 от 9.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения) и относимите за
преценката по чл.78, ал.5 от ГПК разпоредби на чл.7, ал.2, т.3 и 4 и ал.7 от НАРЕДБА №1 от 9.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, установяващи минимален размер на дължимото адвокатско
възнаграждение за осъществяваната
защита в исковото производство от 1 130 лева без ДДС (съотв. 1 356 лв. с ДДС -
§2а от ДР на Наредбата), съответно от 830 лева без ДДС (996 лв. с ДДС), е
видно, че платените възнаграждения са под минималните.
Въз основа на изложените мотиви и на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №769/22.02.2019г. на Варненски районен
съд, 14 състав, постановено по гр.д. №1479/2018г. по описа на ВРС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
признава за установено в отношенията между „ПОЛИМЕКС ГРУП”
ЕОД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление град Варна, ул. „Петко
Стайнов” 12, вх.6, ет.2, ап.6, представлявано от М.Н.Б., и „ТИГАЛАН” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
град Варна, ул. „Софроний Врачански” 6, ет.2, ап.2, представлявано от А.В.Б.и А.С.Г., съществуването на вземания на „ПОЛИМЕКС ГРУП” ЕОД,
ЕИК *********, гр. Варна - кредитор по
издадената в негова полза по ч.гр.д.
№17466/2012г. на Варненски районен съд, 33 състав, заповед за изпълнение №9572/28.11.2012г. от длъжника „ТИГАЛАН” ООД, ЕИК *********, гр.
Варна, за
сумата 6 093,00 евро (шест хиляди деветдесет и три евро),
представляваща дължим, съгласно чл.2.1.3
от сключения между страните договор за строителство от 27.08.2007г., с
нотариална заверка на подписите, остатък от уговореното възнаграждение, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявлението в съда - 27.11.2012г.,
до окончателното й плащане,
както и за сумата 1 231,00 евро
(хиляда двеста тридесет и едно евро),
представляваща дължима неустойка за
забавено изпълнение на основание чл.22
от сключения между страните договор за строителство от 27.08.2007г., с
нотариална заверка на подписите, на основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, чл.266, ал.1, чл.92 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „ТИГАЛАН” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Софроний Врачански” №6, ет.2,
офис 2, ДА ЗАПЛАТИ на „ПОЛИМЕКС
ГРУП” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна,
ул. „Петко Стайнов” №12, вх.6, ет.2, ап.6, сумата 4 059,83 лева (четири хиляди и петдесет и девет лева и осемдесет и три
стотинки), представляваща общия размер на сторените разноски за производство по
делото - заповедно и исково (в т.ч. първоинстанционно и въззивно), на основание
чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
Мотиви
на съдия Даниела Томова, член на въззивния съдебен състав, разгледал
въззивно търговско дело №1044/2019г.,
за подписване на постановения по делото съдебен акт с особено мнение:
Не споделям становището на
мнозинството за неоснователност на направеното от ответника възражение за
погасяване на вземанията на кредитора – ищец по давност, обосновано с обратното
действие на нормата на чл.422, ал.1 от ГПК.
Правилото на чл.422 ГПК не дава
основание за разширително тълкуване и приложение спрямо института на давността,
уреден в ЗЗД - чл.110, чл.115 и чл.116 от ЗЗД, които имат различен фактически
състав и правни последици от тези, уредени в чл.420 и чл.415, ал.4 и ал.5 от ГПК. Правото на ответника
по иска с правно основание чл.422 ГПК да възрази по за изтекла погасителна
давност на паричното вземане от заповедното производство е извън обхвата на
чл.422 и чл.415, ал.4 и ал.5 от ГПК и подлежи на самостоятелно разглеждане и
произнасяне. Бездействието на кредитора по чл.417 ГПК, което изпълва
фактическия състав на давността по чл.110 от ЗЗД, не може да бъде поправено по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК.
В общия случай (чл.410 ГПК) заповедта
за изпълнение се връчва на длъжника от съда. В този случай, дори да бъдат
срещнати затруднения при намирането на длъжника, съществено забавяне било
спрямо предявяването на иска за установяване на вземанията в някоя от
хипотезите на чл.415, ал.1 от ГПК, било спрямо издаването на изпълнителен лист
(при влизане в сила на заповедта поради неоспорването й длъжника), имащо
значение за погасителната давност за вземането, обективно не може да се получи.
Когато обаче заповедта за изпълнение е
издадена въз основа на документ по чл.417 ГПК и е допуснато нейното незабавно
изпълнение, връчването й на длъжника е предоставено на волята и преценката на
самия кредитор. Ако кредиторът бездейства и не инициира образуване на
изпълнително производство въз основа на издадения му по реда на чл.418 от ГПК
изпълнителен лист, заповедта за изпълнение не би могла да бъде връчена на
длъжника, респ. преценката било за влизането й в сила, било за наличието на
предпоставките по чл.415, ал.1 от ГПК и необходимостта от предявяване на иска
по чл.422 от ГПК е отложена във времето. Да се приеме, че с оглед разпоредбата
на чл.422, ал.1 ГПК този, иначе позволен от закона, период на бездействие на
кредитора е напълно неотносим към погасителната давност за вземането му,
означава да се признае и приеме, че сам законът предоставя възможност и
толерира злоупотребата с право от страна на кредитора, което е недопустимо.
Както безспорно се приема и в правната
теория, и в съдебната практика, в гражданското право давността е правна
последица на бездействието. Поради това, ако кредиторът няма правна възможност
да действа, давност не тече. Но ако кредиторът бездейства и не упражнява предоставените
му правни възможности за събиране на вземането си от длъжника, давността тече.
В случаите, когато заповедта за
изпълнение е издадена в хипотезата на чл.417 от ГПК като е допуснато нейното
предварително изпълнение и е издаден изпълнителен лист, връчването й на
длъжника се осъществява от съдебния изпълнител – чл.418, ал.5 от ГПК. За целта
обаче е необходимо същият да бъде сезиран от кредитора с молба за започване на
изпълнение, към която да приложи изпълнителния лист и препис от заповедта за изпълнение
- чл.426, чл.428, ал.1 от ГПК. Следователно,
в тази хипотеза кредиторът разполага с правни възможности да предприеме
действия за събиране на вземането си, като с предприемането на всяко действие
за принудително изпълнение започва да тече нова давност. По този начин правата
и законните интереси на този кредитор са охранени в достатъчна степен чрез
възможността за многократно прекъсване на давността в хода на изпълнителния
процес.
С оглед на това и доколкото самото
връчване на заповедта за изпълнение на длъжника е предоставено на волята и
преценката на кредитора, да се приеме, че подаването на исковата молба за
предявяване на иска по чл.422 ГПК
в значителен период след изтичането на установените от закона давностни срокове
за вземането по заповедта за изпълнение има за резултат заличаването на тези
срокове (при липса на изрична норма за това в материалния закон), означава
неоправдано да се толерира както бездействието на този кредитор, така и
отявлената злоупотреба с права и процесуални възможности, което е нетърпимо от
правото положение. Съдът следва да осигурява равна възможност на страните да
упражняват предоставените им права като прилага законите еднакво спрямо всички,
според точния им смисъл, съобразявайки и общият им разум, както и основните
начала на правото, обичая и морала (чл.5, чл.9 ГПК).
По тези съображения и като имам
предвид, че в конкретния случай от падежа на задължението за плащане на
остатъка от дължимото възнаграждение – 14.01.2011г., до 01.02.2018г. - датата
на подаването на исковата молба за предявяване на иска по чл.422, ал.1 от ГПК
(което именно действие прекъсва давността - чл.116, б.“б” ЗЗД) е изминал
период, надхвърлящ установения от закона петгодишен давностен срок за
вземането, намирам възражението на ответника за основателно, с оглед на което
предявения от кредитора иск следваше да бъде отхвърлен. Този срок е изтекъл и
към датата на образуването на изпълнителното производство въз основа на
издадения на кредитора по реда на чл.418 от ГПК изпълнителен лист и налагането
на възбрани върху имоти на длъжника (29.11.2017г.).
Подобно е положението и по отношение
на иска за неустойка. Съгласно договорката между страните (чл.22 от договора),
неустойката за допусната от възложителя – длъжник забава в плащането на
уговореното възнаграждение се дължи в размер на 0,5 % от дължимата сума за
всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от договореното общо възнаграждение.
При уговорено възнаграждение в размер на 12 316 евро максималният размер на
неустойката от 10 % се достига при допусната двадесетдневна забава.
Следователно, това е и последния ден на срока, за който се начислява
неустойката по смисъла на чл.114, ал.4 от ЗЗД. В случая, с оглед установения
падеж на задължението за плащане на остатъка от дължимото възнаграждение –
14.01.2011г., това е датата 03.02.2011г. Считано от тази дата както до
образуването на изпълнителното производство и налагането в хода му на възбрани
върху имоти на длъжника (29.11.2017г.), така и до датата на подаване на
исковата молба за предявяване на иска по чл.422 ГПК (01.02.2018г.) е изтекъл
период, надхвърлящ почти трикратно установения от закона тригодишен давностен
срок за вземането за неустойка. Поради това и този иск следваше да бъде
отхвърлен.
Съдия в Окръжен съд:
/Даниела Томова/