Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 18.08.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети
май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 2166 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 20263423 от 28.11.2020 г., постановено по гр.дело № 8710/2020 г. на
СРС, ІІІ Г.О., 150 състав, е осъдена „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Е.М.Е., ЕГН **********, с
адрес ***, на основание чл.137, ал.2 ЗЕ, вр. чл.59 от ЗЗД, сумата от 15653
лева, представляваща обезщетение за периода 23.04.2015 г.-17.02.2020 г. за
ползването на енергиен обект за доставка на топлинна енергия за присъединяване
към топлопреносната мрежа на жилищната сграда- етажна собственост, находяща се
в гр.София, ул.“ ********, квартал 168, план.№ І-7,8, ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на исковата молба-18.02.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата. С решението на съда е осъдена „Т.С.“ ЕАД, с
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Е.М.Е., ЕГН
**********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1926,12
лева, представляваща сторени по делото пред Софийски районен съд разноски.
Срещу
решението на СРС, 150 с-в е постъпила въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, ***,
подадена чрез процесуалния представител юрк.Д.Д., с искане същото да бъде
отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения осъдителен
иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.137, ал.2 от ЗЕ бъде
отхвърлен изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в
нарушение на материалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец Е.М.Е., чрез пълномощника си адв.Т.В. оспорва жалбата, като
неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда,
жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът
достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от
СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца Е.М.Е.
срещу ответника „Т..С.“- ЕАД, гр.София, иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.137, ал.2 от ЗЕ за заплащане на сумата от сумата от 15653 лв.,
представляваща обезщетение за периода 23.04.2015 г.-17.02.2020 г. за ползването
на енергиен обект за доставка на топлинна енергия за присъединяване към
топлопреносната мрежа на жилищната сграда- етажна собственост, находяща се в
гр.София, ул.“ ********, квартал 168, план.№ І-7,8, ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на исковата молба-18.02.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата. . Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата
са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Основателността
на предявен иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД за заплащането на обезщетение за ползване
на определена вещ е предпоставена от кумулативното наличие на следните
материалноправни предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се
ползва от ответника; да липсва правно основание за ползването на вещта; в
резултат на ползването да е настъпило обедняване на ищеца за сметка
обогатяването на ответника. За уважаване на иска следва да е налице още една
предпоставка- да отсъства друга правна възможност да бъдат защитени интересите
на обеднелия. Възникването и реализирането на правото на обезщетение по чл.59,
ал.1 от ЗЗД не е обусловено от отправянето на покана до неоснователно
обогатилото се лице за възстановяване равностойността на неоснователното
обогатяване, поради което наличието или липсата на покана са ирелевантни за
основателността на предявения иск.
Съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства дава основание на съда да направи обоснован
извод, че кумулативно изискуемите от закона- чл.59 от ЗЗД, чието частно
проявление е и приложимата правна норма на чл.137, ал.2 от ЗЕ, материалноправни
предпоставки в случая са налице, поради което и претенцията на ищеца за присъждането
на обезщетение за ползването на процесните съоръжения- външен топлопровод и
абонатна станция, изградени в жилищна сграда- етажна собственост, находяща се в
гр.София, ул.“ ********, квартал 168, план.№ І-7,8, за периода от 23.04.2015 г.
до 17.02.2020 г., следва да бъде уважена.
Производството, преносът,
доставката и разпределението на топлинна енергия са нормативно регламентирани
дейности, чиято правна уредба, включваща и отношенията между потребителите и
енергийното предприятие, се съдържа в Закона за енергетиката /ЗЕ/ и Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, както и действащата преди това
Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването /отм./. Съгласно чл.133 от ЗЕ
топлопреносното предприятие е длъжно да присъединява към топлопреносната мрежа
производители и клиенти /потребители- според действащата от 2003 г. до 2012 г.
редакция/, разположени на съответната територия, определена с лицензията за
пренос на топлинна енергия. Обектите на потребителите и производителите- според
чл.17, ал.1 от Наредба № 2/ 28.05.2004 г. /отм./, се присъединяват към
топлопреносната мрежа след: 1. подаване на заявление за проучване на условията
за присъединяване от лица, които искат присъединяване към топлопреносната мрежа
на новоизграждащи се и/или съществуващи обекти или от производител до
топлопреносното предприятие; 2. извършване на предварително проучване за
присъединяване на обекта, с което топлопреносното предприятие определя
техническите условия, начина, точката или мястото и срока; 3. изработване на
инвестиционния проект на присъединявания обект и предаването му на
топло-преносното предприятие за проверка на изпълнението на техническите
условия за присъединяване преди неговото представяне за одобряване; 4.
сключване на предварителен писмен договор за присъединяване между
топлопреносното предприятие и съответния производител и/или съответните
собственици или титуляри на вещното право на ползване върху обектите, за които
се иска присъединяване след установяване, че инвестиционният проект е изготвен
в съответствие с условията за присъединяване.
Наредбите за
топлоснабдяването /отменената и приложимата от 2007 г./ предвиждат всички
отношения между потребителя и топлопреносното дружество да се уредят с договор
за присъединяване. По правило топлопреносното предприятие изгражда
присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция и
става техен собственик /чл.137, ал.1 ЗЕ/, като е предвидено изключение,
позволяващо на клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие да
поемат изграждането на тези съоръжения /чл.137, ал.2 ЗЕ/, пораждащо задължение
за изкупуването им от последното. Съгласно изричната разпоредба на чл.33 от
Наредбата за топло-снабдяването /отм./, съответно чл.33 от НТ- 2007 г. /действащата
наредба/, в случаите по чл.137, ал.2 от ЗЕ собствеността върху изградените от
собствениците или титулярите на вещно право на ползване съоръжения се прехвърля
на топлопреносното предприятие с договора за присъединяване.
Съгласно приложимата
разпоредба на чл.137, ал.2 от ЗЕ в случай, че изграждането на съоръженията
/присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция/ се извършва от потребителите след съгласуване с
топлопреносното предприятие, топлопреносното предприятие заплаща цена за
ползване на съоръженията, изградени от потребителите. Процесната разпоредба на закона санкционира разместването на
имуществени блага, до което се достига в хипотеза, при която функциониращ
обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие, е
изграден за сметка на битов потребител, и все още не е в патримониума на
топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на
съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило
съоръженията за своя сметка, цена за ползването им. Такъв е именно и настоящия
случай.
По делото не е спорно между страните
обстоятелството, че ищецът Е.М.Е. е изградил процесните съоръжения за
присъединяване със собствени средства след съгласуване с ответното
топлопреносно предприятие, че същите са въведени в експлоатация, както и че се
ползват от ответника. Разпоредбата на чл.137, ал.2 от ЗЕ еднозначно дефинира
възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния
топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция, в случаите, когато са
изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди. Няма
спор по делото, че процесните съоръжения се използват от ответника за
захранване на битовите абонати в процесната сграда с топлинна енергия. При
липсата на договорна обвързаност между
страните отношенията помежду
им се уреждат
на плоскостта на неоснователното обогатяване, като
обогатяването и обедняването, произтичащи
от общ факт
/т.е. налична е връзка помежду
им/, в случая са съизмерими с
една и съща величина, представляваща сумата, с която топлопреносното
предприятие се е обогатило за сметка на ищеца.
Неоснователни
се явяват и доводите на въззивника-ответник, че в процесния случай приложение следва да
намери разпоредбата на § 4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ /нова – ДВ, бр.38 от 2018 г.,
в сила от 08.05.2018 г./. Съгласно разпоредбата на § 4, ал.4а
от ПЗР на ЗЕ /нова – ДВ, бр.38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г./, в случай че
сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал.4,
енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на
собствениците по ал.1 е длъжно да плаща наем по методика,
определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението.
Посочената разпоредба е част от обективното право за част от процесния период,
поради което се явява приложима материално-правна норма единствено за периода от 08.05.2018 г. до
17.02.2020 г. Същата предвижда, че правото да се претендира
обезщетение по чл.137, ал.2
от ЗЕ възниква след отправяне на покана до топлопреносното предприятие и изтичане на 3-месечен срок от
получаване на поканата. В случая съдът счита, че такава покана е била отправена преди
началото на исковия период. Безспорно
установено е по делото обстоятелството, както изрично е посочено и в
обстоятелствената част на исковата молба, че между страните е воден предходен
съдебен процес в СГС по гр.дело № 5238/2015 г., приключил с влязло в законна
сила съдебно решение, постановено на 25.01.2019 г. по гр.дело № 2991/2018 г. по
описа на Софийски апелативен съд, VІІ въззивен състав, с което ответника е
осъден да заплати на ищеца на основание чл.59 от ЗЗД, обезщетение за ползване
на процесните съоръжения за периода от 22.04.2012 г.-22.04.2015 г. Това
обстоятелство не се оспорва от страна на ответника. Настоящият въззивен състав приема, че предявяването на
исковата молба по посоченото гр. дело № 5238/2015 г. по описа на СГС /което е станало през 2015 г. / за заплащане на цената за
ползване на съоръжението представлява отправяне на покана за тази престация.
Тази покана има за последица поставяне на ответника в забава и има действие
занапред до изпълнение на задължението, т.е. до момента на сключване на договор за изкупуване на
енергийните обекти и съоръжения. Ето защо не е необходимо отправянето на нова
покана за плащане след влизане в сила на разпоредбата на §
4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ.
На следващо място в отговора по чл.131 от ГПК, ответникът е направил възражение за частично погасяване по давност на претендираното от ищеца вземане, поради изтекла 3-годишна давност по чл.111, буква „В“ от ЗЗД. Изцяло
неоснователно е възражението на ответника, чрез неговия процесуален
представител, направено с отговора на исковата молба и поддържано във
въззивната жалба за частично погасяване на вземането на ищеца с изтичането на
кратката тригодишна погасителна давност. В случая,
съдът приема, че не намира приложение специалната давност по чл.111, буква „В“ от ЗЗД, тъй като вземанията по чл.59, ал.1 от ЗЗД не са периодични. Вземанията, произтичащи от фактическите
състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на
петгодишната давност по чл.110
от ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл.111 от ЗЗД, както счита въззивника- ответник. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното
обогатяване, включително по чл.59 от ЗЗД, не покриват дефиницията на
„периодичните плащания“. Установената съдебна практика приема, че за всички
фактически състави на вземания, които провеждат забраната за неоснователно
обогатяване, се прилага 5-годишният срок на погасителната давност по чл.110 от ЗЗД. Чл.59 ЗЗД е сред тях. Чл.137, ал.2 от ЗЕ е негова проекция в специалния
закон. Ето защо възражението на ответника за частично
погасяване
по давност на претендираното от ищеца
вземане е
неоснователно, тъй
като приложим относно обезщетението за неоснователно обогатяване е общият 5-
годишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД, който за процесното вземане, формирано
за периода 23.04.2015 г.- 17.02.2020 г., към датата на подаване на исковата
молба на 18.02.2020 г. не е изтекъл.
По изложените съображения, след
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че за
ищеца е настъпило обедняване за сметка обогатяването на ответника, изразяващо
се в незаплащането на обезщетение за ползването на процесните съоръжения, което
според неоспореното заключение на вещото лице по изслушаната в
първоинстанционното производство съдебно- техническа експертиза възлиза в
размер на сумата от 15653 лв. общо, за исковия период от време. В тази връзка,
сумата от 15653 лв., за която е предявена исковата претенция, определена
съгласно Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или
разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или
съоръжения, одобрена от ДКЕВР с Протокол № 27/ 04.02.2008 г., правилно е
присъдена на ищеца на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.137, ал.2 от ЗЕ с
обжалваното решение.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с
тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да се остави без
уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора на
въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На
основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна-
ищец Е.М.Е., следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за въззивното производство в размер на сумата от 1000 лв.,
представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно
приложен договор за правна помощ и съдействие от 25.03.2021 г. и списък на
разноските по чл.80 от ГПК, като направеното от въззивника - ответник, чрез
неговия процесуален представител в публично съдебно заседание на 18.05.2022 г.,
възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в
настоящия случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е
прекомерно, с оглед предвидения в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения размер.
Така мотивиран Софийски градски съд,
Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20263423 от 28.11.2020 г.,
постановено по гр.дело № 8710/2020 г.
на СРС, ІІІ Г.О., 150 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******** ,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на
Е.М.Е., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1000 лв. / хиляда лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено адвокатско
възнаграждение/.
РешениеТО може да
се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в
едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.