Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 15.03.2021 г. гр.Търговище
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав На петнадесети февруари 2021 година
В публичното заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТИХОМИР ПЕТКОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ИВАНОВА
МИЛЕН СТОЙЧЕВ
Секретар Анатолия Атанасова
като разгледа
докладваното от съдия Иванова
В.гр.д. № 2 по описа за 2021 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по въззивна жалба на Д.Т., чрез пълномощника му адв. М.И.,
ВТАК, срещу решение № 105/21.09.2020 г. по гр.д. № 345/2020 г. на РС-Попово, с
което въззивникът е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие
спрямо А.А.Т., с ЕГН ********** с адрес *** 5 ; забранено му е да я приближава
на разстояние по-малко от 100 метра, жилището, което обитава с адрес: с******,
както и жилището на майка й в с. ********, местоработата й (******), местата за
социални контакти и отдих, които посещава, за срок от ОСЕМНАДЕСЕТ МЕСЕЦА;
осъден е да заплати глоба в размер на 200.00 лв. по бюджета на съдебната власт,
по сметка на РС-Попово, както и разноски по делото. С решението е постановено да се издаде заповед за защита,
съдържаща наложените мерки, както и предупреждение за последиците от
неизпълнението й по чл. 21,ал.3 от ЗЗДН.
Считайки решението за неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие с всички събрани по делото доказателства, за което излага подробни
доводи и съображения, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на
ново, с което молбата да бъде отхвърлена.
Основно оплакванията се свеждат до следното: решението не почива на никакви
доказателства в подкрепа на твърдяните от молителката факти, постановено е против логиката на всички събрани по делото
доказателства; съдът неправилно се е позовал на доказателствената сила на
декларацията по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН (съгласно чл. 13 ал. 3 от ЗЗДН), при
положение, че макар и да не е указал на ответника тежестта на доказване, от
ангажираните от него свидетели- преки очевидци на случилото се, не само, че не
се установява твърдяното насилие, а напротив- установено е, че молителката е тази, която е
нанесла удари на ответника. Изолирани са останали показанията на св. М., а и
той е видял молителката в един по-късен момент, след твърдяното насилие.
Молителката не е ангажирала доказателства, чрез медицинска експертиза за
нанесените й увреждания и механизма на тяхното извършване. Излага се оплакване,
че определеният максимален срок на постановените мерки за закрила показва уклон
за репресия спрямо ответника.
В постъпилия отговор от въззиваемата страна, чрез пълномощника й адв. М.И.,
САК, е заявено становище за неоснователност на въззивната жалба, по изложени
съображения – решението е правилно и обосновано, съдът е обсъдил декларацията
по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН в съвкупност с останалите писмени и гласни доказателства и
е стигнал до законосъобразен извод за основателност на молбата
В с.з. страните поддържат становищата си. Претендират разноски по приложен
списък по чл. 80 ГПК.
При извършената проверка по чл.269 от ГПК е констатирана редовността и
допустимостта на въззивната жалба.
Решението е валидно и допустимо.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
За да се произнесе по същество по въззива, съдът съобрази следното:
Производството пред ПРС е образувано по молба по чл. 8 т.1 от ЗЗДН- за
защита от домашно насилие, извършено върху молителката от ответника, с когото
месец преди подаването й са били във фактическо съпружеско съжителство, от
което имат 3 деца. В молбата, депозирана на 22.06.2020 г., подробно е описано
твърдяното от пострадалата насилие, изразяващо се в нанесени й удари по
главата, ръцете и тялото й, в дома им, на 21.06.2020 г. Приложена е декларация
по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН, съдържанието на която е идентично с описаното в депозирана
молба за защита.
По искане на молителката е издадена заповед за незабавна защита от
22.06.2020 г.
Ответникът е оспорил твърденията за осъществено насилие, с възражения, че
макар на посочения ден да е имало пререкания между страните и разговор на висок
тон, то е било инициирано от молителката, ответникът не й е нанасял удари, а самият
той е получил наранявания от нея.
Като съобрази представените пред първата инстанция писмени и гласни
доказателства, въззивната инстанция приема следнотоприема следното:
Страните са били във фактическо съпружеско съжителство, прекратено около
месец преди подаване на молбата по ЗЗДН. На 21.06.2020 г. ответникът посетил
бившия общ дом, за да си вземе гуми за автомобила, при което молителката го
помолила да й върне ключовете за къщата. През това време молителката била на
стъпалата пред входа на къщата. Последвала разправия – както вербална, така и
физическа, при която на молителката били нанесени удари от ответника по лицето,
ръцете и тялото, описани в декларацията по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН.
На следващия ден (първи работен)- 22.06.2020 г. молителката била прегледана
от съдебния лекар при „********“ АД, чиито констатации са отразени в
представеното съдебно-медицинско удостоверение № 134/22.06.2020г.: „под
конюнктивита на дясната очна ябълка се вижда подлигавичен кръвоизлив във
вътрешния очен ъгъл с ясно червен цвят. В дясната челна област се виждал лек
оток с кръгловата форма с диаметър 3 см. По предната повърхност на дясната
раменница в средната й трета се виждала косо разположена линейна драскотина с
червеникав цвят с дължина от 10 см. До нея се виждало петнисто кръвонасядане с
моравосинкав цвят на площ 6 см. на 8 см. По вътрешната повърхност на дясната предраменница
над гривнената става се виждало ивичесто охлузване с червеникав цвят на
площ 4 см. на 3 см. В дясната седалищна
област се виждало кръгловато кръвонасядане с бледосинкав цвят с диаметър 2 см.
По предната повърхност на двете колена се
виждали повърхностни охлузвания с бледочервен цвят с размер на 3 см. на
1 см.“ Според съдебния лекар, установените увреждания биха могли да бъдат получени по начин и време, както
е съобщила пострадалата.
За случилото се молителката подала жалба в РУ-Попово. От приложената
преписка вх. № 1857/2020 г. на РП-Търговище, ТО- Попово, се установява, че в
хода на полицейската проверка по случая са снети обясненията на ответника и на
част от участниците в случката – приятели на ответника (един от свидетелите по
делото и друго лице), на ответника била връчена заповедта на незабавна защита –
на 26.06.2020 г., както и протокол по чл. 65 ал. 1 и 2 от ЗМВР. След
проверката, на 13.08.2020 г. е издадено Постановление от прокурор при
РП-Търговище за отказ да се образува досъдебно производство, поради липса на данни
за извършено престъпление от общ характер. Данни за обжалването му няма.
Производството е по реда на чл.7 и сл. от ЗЗДН.
Молителката е потърсила защита за упражненото спрямо нея от страна на
ответника домашно насилие за предприемане на ограничителни мерки по чл. 5 ал. 1
т. 1, т. 2-в максималния законов срок, по т. 5, както и глоба по чл.5 ал. 4 ЗЗСДН.
Съгласно чл.2 от ЗЗСДН “домашно насилие” е всеки акт на физическо,
психическо или сексуално насилие, като текстът очертава и кръга на лицата,
които могат да се позовават на извършено насилие спрямо тях и съответно да
търсят закрила по реда на този закон. Съгласно разпоредбата на чл.10 ал.1 от
ЗЗСДН молбата или искането се подава в срок до един месец от акта на домашно
насилие. Така посочения преклузивен срок определя и времевите рамки, в които
следва да се ограничи съда при произнасянето си. В конкретния случай, видно от
съдържанието на обстоятелствената част на молбата и на декларацията по чл.9
ал.3 от ЗЗДН актът на домашното насилие е бил на 21.06.2020г., молбата е
заведена на 22.06.2020 г.- в преклузивния срок, пред надлежния съд и е
допустима.
Ведно с това с молбата се определя и кръгът на лицата, спрямо които се иска
предприемането на защитните мерки – чл.3 т.1 във вр. с чл.8 т.1 от ЗЗСДН.
Безспорно е, че молителката и ответникът са били във фактическо съпружеско
съжителство, което ги определя от кръга на лицата, които упражняват и срещу
които може да бъде упражнено домашно насилие- чл.3 от ЗЗДН.
Районният съд е приел, че от показанията на разпитаните свидетели,
декларацията по чл.9 ал.3 от ЗЗДН, преценени поотделно и заедно в тяхната
съпкупност по несъмнен начин се установява, че на посочената дата 21.06.2020 г.
ответникът е осъществил акт на домашно насилие спрямо молителката- под формата
на физическо насилие, изразило се в нанесени удари по лицето, ръцете и тялото,
вследствие на който на молителката са причинени травми, съгласно описаното в
медицинското удостоверение.
Въззивната инстанция изцяло споделя приетата от районния съд фактическа
обстановка, и изложените от съда мотиви, поради което и на осн.чл. 272 от ГПК
препраща към тях.
В допълнение и с оглед въведените в жалбата оплаквания, следва да бъде
посочено допълнително следното:
Съдът намира, че така установената фактическа обстановка се установява от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съгласно разпоредбата
на чл. 13 ал. 1 от ЗЗДН в производството са допустими всички доказателства по
ГПК, както и специфичните, предвидени с оглед естеството на производството –
сред които актове, издадени от лекар – в случая медицинското удостоверение (чл.
13 ал. 2, т. 1), декларацията по чл. 9 ал. 3 (чл. 13 ал. 3) и други (чл. 13 ал.
2 ЗЗДН).
Удостоверените с декларацията по чл. 9 ал. 3 факти и обстоятелства се подкрепят от съдебно-медицинското
удостоверение и отчасти от показанията на разпитаните свидетели. Отчасти, тъй
като, безспорно се установява, че преки очевидци на случилото се в къщата,
където основно се е осъществило домашното насилие, не е имало - от показанията на св. К. и Н., се установява,
че видимост към самата къща, и това, което е ставало в нея, не са имали.
Възприятията на свидетелите са от поведението на страните, след като същите са
излезли от двора на къщата и са продължили спора и пререканията си навън на
улицата. Доколкото, както твърди молителката, част от нанесените й удари са се
осъществили вътре в къщата, и в този момент преки свидетели няма, въззивната
инстанция намира, че следва да бъде съобразена доказателствената сила на декларацията
по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН (съгласно чл. 13 ал. 3 от ЗЗДН).
Отразените в декларацията
обстоятелства в същото време не само не се оборват, а се подкрепят и от останалите
доказателства.
Установява се, че на практика пряк очевидец на целия разразил се между
страните спор и поведението им в него няма – свидетелите на ответника заявяват,
че от мястото, където са били – в миниван, паркиран пред дома на 10 метра от
входната врата- в „насрещното на улицата“, към къщата имало видимост, но към
самия вход на къщата вътре - не (св. К., св. Н.). И двамата свидетели, за които
ответникът твърди, че са били очевидци, установяват в същото време, че в
началото се чували „шумове и викове“ (св. Н.), „чух женски писъци, чух и Д. да
вика“ (св. К.), „бях в едни комшии, които живеят срещу тях, когато чух викове
от тяхната къща“ (св. М.), св. Р., макар да заявява, че не е свидетел на
разговора им, е чул, че „той (Д.) говореше на висок тон и на английски, а нея
не я чувах“.
Св. К. и св. Н. имат непосредствени възприятия когато вече страните
са излезли на улицата, пред пътната врата – през цялото време и двамата
свидетели са останали в минивана, единият на последната седалка, другият – на
първата, откъдето са наблюдавали случващото се. От показанията им се
установява, че навън на улицата молителката вървяла след ответника, викала и го
шамарела (св. Н.), а според св. К.: „След това тя посегна към него да го
докосне, а той просто й бутна ръката“, и всичко това се развило в рамките на
„за по-малко от две минути“. Показанията им, че по молителката нямало видими
наранявания, са в противоречие не само с показанията на св. М., но и с
констатациите в съдебно-медицинското удостоверение, както и отразеното в него,
че установените увреждания биха могли да бъдат получени по начин и време, както
е съобщила пострадалата. Това се
установява и от характера и местоположението на самите увреждания
–кръвонасядания, охлузвания и
драскотини, основно по ръцете, повърхностни охлузвания по колената, кръвоизлив
в дясното око и лек оток в дясната челна област.
Свидетелят св. М., заявява, че е чул
гласове на висок тон, провокирало го да отиде и да види какво става, но вече
след като ответникът си е тръгнал. Макар и да не е пряк свидетел на нанесените
удари, съдът кредитира показанията му, доколкото същият е видял ищцата
непосредствено след случилото се, в непосредствена близост с нея– треперела и плачела, дясното й око било
червено, имала рани по ръцете, получил обяснение от нея, че са се скарали с
ответника и той я ударил няколко пъти, след като се скарали първо вътре в
къщата, а след това излезли навън. Помолила го да я закара в полицията да
подаде жалба. Показанията му кореспондират с тези на останалите свидетели,
които също заявяват, че се чували разменяните между страните на висок тон
реплики вътре в къщата; видимите рани по молителката, за които св. М. говори, съответстват
както на посоченото в приложеното съдебно-медицинско удостоверение, така и на
описаното в декларацията.
Твърденията на ответника, че молителката също му е нанесла удари, не се
оспорват от последната, но това не опровергава основния извод за извършеното от
ответника спрямо молителката домашно насилие- какъвто именно е въпросът, предмет
на настоящото производство.
Въззивът намира за неоснователни доводите в жалбата за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 13 ал. 3 от
ЗДДН. Рядкост са житейските ситуации, в които актовете на домашно насилие се
извършват в присъствието на независими и незаинтересовани свидетели. По тази
причина смисълът и духа на закона е да предостави защита на жертвата на домашно
насилие, макар и при липса на безспорни доказателства – израз на които е и
разпоредбата на чл. 13 ал. 3 ЗДДН. В конкретния случай обаче изложените факти в
декларацията се подкрепят и от събраните в хода на производството
доказателства- писмени и гласни, обсъдени по-горе в мотивите, поради което и
нейната доказателствена сила не е оборена. Същата не би била зачетена само ако
от останалите събрани доказателства изложеното в декларацията напълно се
опровергава, какъвто не е настоящия случай.
Неоснователен е и доводът на въззивника, че от показанията на свидетелите К.,
Н. и Р. се установява, че акт на домашно насилие при срещата на страните на
21.06.2020 г. не е имало. Всички свидетели заявяват, че са чули викове, шумове
и разправия на висок глас на английски и на български език, далеч преди да
видят страните извън къщата; според св. К. действието на улицата се е развило
за по-малко от две минути; видимостта на свидетелите К. и Н. е била ограничена
както от оградата на къщата, така и от местоположението им- в миниван, паркиран
на улицата. Основният акт на домашно насилие е осъществен вътре в къщата,
където свидетелите не са имали видимост. А и показанията им, че молителката не
е имала никакви наранявания не съответстват както на останалите доказателства
(св. М., медицинското удостоверение), така и предвид факта, че самите те са
имали твърде кратко време да я видят/огледат (около две минути), и то от
минивана (в който са били през цялото време), показателно в това отношение е и
обстоятелството, че и нараняванията по ответника са видели по-късно- „след
случката“ (св. Н.).
Поради изложеното съдът намира за безспорно доказан актът на домашно насилие,
обуславящ основателността на търсената защита.
По отношение на постановените мерки:
При определяне на защитната мярка по чл. 5 ал. 1 ЗЗДН съдът не е обвързан
от искането в молбата, а се ръководи от целта да се даде пълна и ефективна
защита на пострадалото лице (т.22 ТР 6 от 06.11.2013г. по тд 6/2012 ОСГК на
ВКС). Съдът намира за съответни по естеството им наложените мерки от районния
съд. Глобата е в минимален размер.
По отношение на срока на приложената
мярка за защита по чл. 5 ал.1 т. 3 от ЗЗДН– законодателят е предоставил на съда
в конкретния случай да прецени какъв да бъде този срок в рамките от „три до 18
месеца” /чл. 5 ал. 2 от ЗЗДН/. Определянето на срока за съответната мярка е в
непосредствена зависимост от нанесеното насилие - от вида и интензитета му, от
това дали се касае за едно установеното поведение или инцидентен случай, от
въздействието на съответното насилие върху пострадалото лице и въведения
основателен страх за живота му от евентуално последващо насилие.
В настоящия случай за определяне на
продължителността на мярката по чл.5,ал.1,т.3 ЗЗДН съдът съобразява степента,
естеството и интензитета на извършеното насилие, обстоятелството, че страните
не живеят заедно (ответникът живее на друг адрес, в друго населено място – в
гр. Попово), че става въпрос за изолирано деяние, всичко това водещо на извода,
че предвиденият максимален срок от 18 месеца би се явил неоправдано завишен,
поради несъобразяване и с обстоятелството, че страните са родители на три
малолетни деца и следва да общуват помежду си във връзка с упражняването на
родителските права и личните отношения с децата. За да се постигне ефекта на
защитата, предвидена в ЗЗДН, според съда, е достатъчен ограничителен срок от един
средно продължителен срок от 10 месеца. Предвидените в ЗДДН мерки не са
административни наказания, тяхното предназначение е да охранят пострадалото
лице, а не да санкционират нарушителя, макар че неминуемо и неговите права се
ограничават , като преследваната цел е
още и превенция по отношение на посегателството (така в мотивите към т. 22 от
ТР 6/2012 от 06.11.2013г. по т.д.
6/2012г., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗДН „заповедта за защита подлежи на
незабавно изпълнение”. Тази разпоредба, тълкувана сравнително с разпоредбата на
чл.19 от ЗЗДН дава основание да се приеме, че при определяне началото на срока
за предоставената защита следва да бъде съобразен и изтеклия срок по издадената
заповед за защита – считано от 22.06.2020 г.
С оглед изложените по-горе съображения на осн.чл. 17 ал.5 изр.1-во от ЗЗДН обжалваното
решение следва да се измени САМО в частта относно определения срок на
постановената мярка по чл. 5 ал. 1 т.3 ЗЗДН. На осн.чл.17 ал.5 изр.2 от ЗЗДН
следва да се издаде нова заповед.
По разноските: Макар жалбата да се явява частично основателна, доколкото
става въпрос само и единствено до срока на една от наложените мерки, предвид и
разпоредбата на чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН, дерогираща общите правила на чл. 78 от ГПК, въззивникът следва да заплати на
ответната страна разноските за въззивното производство в размер на 400 лв. (адв.възнаграждение).
Единствено при отказ да се издаде заповед за защита, респ. при отмяната й (от
въззивната инстанция) ответникът има право на разноски.
Водим от горното и на осн.чл. 17 ал. 5 от ЗЗДН, съдът
Р Е
Ш И:
ИЗМЕНЯ решение 105/21.09.2020 г. по гр.д. № 345/2020 г. на РС-Попово, с което е
постановено да се издаде заповед за защита по реда на ЗЗДН в полза А.А.Т., с
ЕГН ********** с адрес *** 5, срещу Д.Т.
/****/ гражданин на *******, роден на *** г., притежаващ временно или
постоянно пребиваване в Р. България, с адрес по документ за самоличност: с. *********
и с настоящ адрес:***, В ЧАСТТА, в която му е забранено да
приближава А.А.Т. на разстояние по-малко от 100 метра от нея, жилището, което
обитава с адрес: с******, както и жилището на майка й в с. ********,
местоработата й (******), местата за социални контакти и отдих, които посещава,
КАТО изменя определения от
първоинстанционния съд срок от „осемнадесет месеца” на „ДЕСЕТ
МЕСЕЦА, считано от 22.06.2020 г.“
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част – относно наложените
мерки по чл. 5 ал. 1 т. 1 и глобата по чл. 5 ал. 4 ЗЗДН, и в частта за
разноските.
На осн.чл.17 ал. 5 изр.2 от ЗЗДН ДА СЕ ИЗДАДЕ НОВА ЗАПОВЕД, като срокът на наложената
мярка за защита по чл. 5 ал.1 т. 3 от ЗЗДН е
ДЕСЕТ МЕСЕЦА, считано от 22.06.2020 г., с предупреждение към Д.Т. за
последиците от неизпълнението й по чл. 21 ал. 3 от ЗЗДН.
ОСЪЖДА Д.Т. /****/ гражданин на *******, роден на *** г., с адрес по
документ за самоличност: с. ********* и
с настоящ адрес:***, ДА ЗАПЛАТИ на А.А.Т. с ЕГН ********** с адрес *** 5, СУМАТА 400.00 лв. /четиристотин лева/ -
разноски по делото за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно
чл.17 ал. 6 от ЗЗДН.
ПРЕПИСИ от решението и заповедта да се връчат на страните
и на РУ „Полиция“ -гр. Попово на осн.чл.16 ал.3 от ЗЗДН.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.