Решение по дело №199/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от КСО.

Образувано е по жалба на К. Н. К. срещу решение № 2153-20-33/19.04.2024Г.на директора на ТП на НОИ - [област], с което е оставено в сила Разпореждане № 201-00-1283-5 от 14.02.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – [област], отказващо отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Релевира се материална незаконосъобразност и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Неправилно е тълкуван терминът „пребиваване“; налице е „престой“, тъй като лицето е работило на круизен кораб за 3м. и 29 дни, не е живяло в [държава], след изтичане на договорът му се прибира в [държава], където е мястото му на обичайно пребиваване, тук е семейството му, тук детето му посещава редовно училище, тук купува с лични средства жилище, купува друг недвижим имот, както и два автомобила, за които плаща данъци. Твърди се, че е налице хипотезата на чл. 65 пар.2 от Регламент 883/2004, тъй като лицето не поддържа никакво връзка с [държава], правоотношението му е прекратено; там няма жилище, адресна регистрация, роднини или друга връзка с тази държава. Твърди се, че решението е постановено на база указания на Дирекция ЕРМД към ЦУ НОИ, а не съобразно закона и регламента. Иска се отмяна на решението и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне.Претендират се разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят лично и с пълномощника си поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Жалбоподателят сочи, че в [държава] е влизал за няколко минути, за да си хване такси и да се прибере до [държава]. Претендират се разноски.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – [област], редовно призован не изпраща представител в с.з. Депозира подробни писмени бележки вх.№ 1745/28.06.24г. /л.117 и сл./.Претендират се разноски.

По делото се установява, че жалбоподателят на 06.11.2023г. /л.107/ подава заявление в ДБТ-[област] за отпускане на Б. като декларира, че е работил на кораб с работодател Viking Catering AG – круизна компания със седалище в [държава] /вж.договор с компанията на л.111/. На 14.11.2023г. /л.98/ лицето подава заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава със СЕД U002-[държава] като сочи периода от 18 март 2023г. до 03.11.2023г. и периода от 18 март 2022 до 18.11.2022г., когато е работил на кораб под швейцарски флаг, с работодател Viking Catering AG.

Удостоверени са периоди от 18 март 2022г. до 18.11.2022г., както и от 18 март 2023г. до 03.11.2023г., с основание за прекратяване на последната заетост – изтичане на срока и доход от заетост за времето от 18 март 2023г. до 03.11.2023г. в размер на 25 807, 35 швейцарски франка. Потвърден е също осигурителен период за времето от 27.07.2021г. до 30.11.2021г. Установява се, че лицето през 2017г. и през 2020г. е подавало заявления за ПОБ, като тогава са потвърдени от компетентната институция в [държава] следните осигурителни периоди: от 19 март 2015г. до 27 март 2015г., от 24.04.2015г. до 29.12.2015г., от 17.03.2016г. до 30.12.2016г., от 30 март 2017г. до 24.11.2017г., от 14 март 2018г. до 23.12.2018г., от 5.04.2019г. до 14.11.2019г. и от 14 март 2020г. до 30.09.2020г. По делото няма спор, че г-н К. е получавал ПОБ за следните периоди: от 31.12.2016г. до 29 март 2017г., от 25.11.2017г. до 13 март 2018г., от 24.12.2018г. до 04.02.2019г. и от 01.10.2020г. до 31 май 20121г. Изплатената сума е в размер на 23 965, 27 лева /вж.л.59 справка от НОИ/. Паричното обезщетение е било отпуснато на база осигурителни периоди, придобити в [държава]. По делото е потвърден стаж за периода 18 март 2022г. – 18.11.2022г. /л.81, 83, 87 и л.131/, както и стаж за периода 18 март 2023г. – 03.11.2023г. /л.89, л.123/.

Установява се, че жалбоподателя е с настоящ адрес в [населено място] община [област] от 27.12.2018г. /л.13/ и с постоянен адрес в [населено място] /л.12/. Същият има дете, Й. К. К., която е в 7 ми клас и учи в [населено място] /л.42 –удостоверение за раждане и л. 15- служебна бележка от училището/; съпругата му се казва Й. К. и на нейно име е закупена триетажна жилищна сграда в [населено място] / в този смисъл НА № 159/2018г./. Според НА №159/2018г. и според банковото извлечение на л.48 от делото, сумата по покупката на къщата е преведена на продавача от К. К.. Жалбоподателят притежава и поземлен имот в [населено място], закупен от него през 2023г. с НА №45/6.12.2023г. /л.49/. Според извлеченията от приходни квитанции от Община Смолян, същият заплаща данъците на къща и земя в [населено място] /л.51-л.53/.

По делото не е представено като доказателство указание из.№ 1052-40-84/11.08.23г. от ЕРМД към ЦУ НОИ, за което се споменава на стр.3-та от решението /л.28/. Административният орган сочи в решението си, че според това указание ако е потвърден стаж за непрекъснат период от 5 и повече години от чужда институция, то длъжностното лице у нас постановява отказ, защото [държава] не е държава по пребиваване. Посочено е, че непрекъснатостта не се влияе от временни отсъствия, които не надвишават 6 месеца на година. В мотивите си административният орган /л.28/ е счел, че К. е работил в [държава] за периодите, както следва: 14.03 – 23.12.2018г.; 05.04-14.11.2019; 14.03-30.09.2020г.; 27.07-30.11.2021г.; 18.03-18.11.2022г. и 18.03-03.11.2023г. Прието е от административния орган, че прекъсванията му за пет години /от 04.11.2018г. до 03.11.2023/ са както следва: 24.12.2018 - 04.04.2019-3м. и 11 дни; 15.11.2019 -13.03.2020 - 3м. и 29 дни; 01.10.2020 - 26.07.2021 - 9м. и 26 дни; 01.12.2021-17.03.2022г.- 3м. и 17 дни и 19.11.2022-17.03.2023-3м. и 29 дни. От приетите от административния орган обстоятелства съдът прави извод, че К. е работил на кораба за около 42 месеца, което са около 3 години и половина. Това не отговаря на изискването на полученото от ЕРМД Указание изх.№ 1052-40-84/11.08.2023г. - лицето да има потвърден стаж от чужда институция за пет и повече години, за да се приеме, че [държава] не е държава по пребиваване. Прекъсванията на К. също не отговарят на изискванията на това указание, според което непрекъснатостта на пребиваване не се влияе от отсъствия, които са до 6 месеца на година. Установява се по делото, че за периода от 01.10.2020 до 26.07.2021г. К. не е работил на кораба и не е бил в трудови правоотношения, тоест налице е прекъсване на трудовата му дейност за повече от 6 месеца на година. Така, според изискванията на Указанието, тези 9 месеца, през които не е бил на кораба, не могат да се определят за „временни отсъствия“ и това /отново по указанието/ би следвало да води до „прекъсване на пребиваването“ в чуждата държава. При това, съдът счита, че К. нито има потвърден непрекъснат стаж от [държава] за 5 и повече години, нито има непрекъснатост на пребиваването си там, защото за период от 5 години има 3 години и половина работа, и останалото време са отсъствия, включително за един от периодите - 01.10.2020-26.07.2021г., има прекъсване на трудовата си дейност за повече от 9 месеца. Административният орган е изложил правилно фактологията на стр.3-та от решението, но не е направил изводи в контекста на указанието, което сам прилага. Според съда, жалбоподателят не отговаря на изискванията на указанието, на което указание се позовава административния орган.

Издадено е Разпореждане № 201-00-1283-5/ 14.02.24г. /л.37/, с което се отказва отпускането на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. В мотивите си административният орган е посочил, че обезщетението се търси в държавата на пребиваване на лицето по време на последната заетост, а това е държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Посочено е, че от 2015г. до 2023г. К. работи в [държава] като с прекъсвания са придобити 10 периода на заетост; платено му е ПОБ за периоди, които обхващат годините от 2017г. до 2021г. Посочено е, че от 2011г. лицето няма трудово-правна връзка с [държава] /според административният орган след 31.08.2011г. лицето не е осигурявано в [държава]/ и за периода на последната му заетост - от 18 март 2023г. до 04.11.2023г, [държава] не е държавата му на пребиваване, поради което и [държава] не е компетентна нито по последна заетост, нито по пребиваване.

По жалба срещу разпореждането е издадено атакуваното решение на директора на ТП на НОИ – [област]. Приема се, че когато в 5-годииния период лицето е получавало ПОБ по българското законодателство, [държава] се явява държава по престой, както и че ПОБ не е доход от трудова дейност, тоест заетост в [държава] през периода няма, което означавало и че лицето не е възнамерявало да упражнява дейност в [държава]. Посочено е още, че лицето след изплащане на ПОБ отново е заминало за друга държава, където е упражнявало трудова дейност, поради което [държава] се явява държава по престой между трудовите му активности в другата държава. Прието е в решението още, че тъй като над 12 години не работи в [държава], то центърът на жизнените интереси е в [държава].

Обжалваното решение е връчено на 15.05.24г. /л.26/ и срещу него е подадена жалба на 29.05.2024г. /л.24/, поради което жалбата е в срок.

Съдът счита жалбата за допустима, по същество за основателна.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – [област] представлява изричен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица. Същото е издадено от компетентен орган, в кръга на неговата териториална и материална компетентност, съобразно изискванията на чл. 117, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 2, буква "б" от КСО.Обжалваният индивидуален административен акт е постановен в съответствие с изискуемата по чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117, ал. 5 от КСО, писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за издаването му в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на ефективен съдебен контрол за материална законосъобразност.

При изследване за материалната законосъобразност на атакувания изричен отказ съдът съобрази, че държава по произход на К. К. е [държава], а държавата по последна заетост при подаване на заявлението е [държава]. Тези две държави членуват в ЕС и към настоящия казус приложение намира регулацията на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, както и Регламент ЕО) № 987/2009 по неговото прилагане. В персоналния обхват на Регламент № 883/2004 г. попадат граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица /чл. 3/, а сред материалният му обхват попадат обезщетенията за безработица /арг. чл. 4, б. "з" от Регламента /.

Основен мотив на обжалвания изричен отказ е, че държавата по пребиваване не е [държава], а [държава].

Съдът съобрази, че напълно безработно лице в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г. е лице, което вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост /например понеже трудово-правното отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл /. Правоотношението на К. с швейцарския работодател е било прекратено на 03.11.2023г. и той на 06.11.2023г. е подал в [държава] заявление за отпускане на ПОБ. Според чл. 1, § 3, б. "и" от Регламент № 883/2004 г. "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Разпоредбата на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г. посочва критериите, по които се определя пребиваването: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Доказателствените източници, събрани в съдебното производство, сочат за заетост на лицето, което полага труд на кораб и отсъствие от [държава] именно по тази причина. Конфедерация [държава] е държавата по заетост и не е център на жизнените интереси на жалбоподателя. Съдът на Европейския съюз по дело С-90/97 г. сочи: "продължителността на пребиваване в държавата членка, в която се иска изплащането на въпросното обезщетение, не може да се счита за присъщ елемент на понятието за пребиваване по смисъла на член 10а от Регламент № 1408/71. По-специално, когато, както в настоящия случай, заето лице, при завръщане в държавата си на произход, след като е упражнило правото си на свободно движение, е заявило ясно по време на кандидатстване за подпомагане на доходите, че възнамерява да остане в своята Държава на произход, където живеят близките му роднини - въпреки че изразява готовността си, ако възникне необходимост в контекста на някаква бъдеща работа, да пътува от време на време до други държави-членки - не може да се счита, че той не отговаря на условието за пребиваване в рамките на смисъла на член 10а само защото периодът на пребиваване, завършен в неговата държава на произход, е твърде кратък". В това решение се цитира Регламент № 1408/71 г., който е отменен с Регламент № 883/2004 г., но даденото тълкуване от СЕС е валидно поради идентичните принципни постановки в тези два общностни акта.

При изследване на признаците, касаещи определяне на пребиваването съдът съобрази също, че жалбоподателя има семейство в [държава]; съпругата му, той и детето, което е на 14 години са български граждани; той живее в [държава], където детето му посещава училище. Съдът съобрази, че жалбопадетелят и съпругата му са собственици на триетажна къща в [населено място], в която живеят и са я закупили през 2018г. с лични средства на жалбоподателя. Това говори, че той прави постъпки да се устройва не в [държава], а в собствената си държава. Месец, след като му е прекратен договора на 03.11.2023г., жалбоподателят се прибира в [държава] и закупува още един имот в [населено място] /НА №45/06.12.2023г./. Този факт дава сведение за причината да работи на кораб - получаване на по-добри доходи, за да може да си закупи жилище в [държава], което е и сторил. Прилагането на правило на т. 2 от чл. 11 на Регламент № 987/2009 г. също сочи на извод, че центърът на жизнени интереси му е [държава] -неговата държава по произход, а не [държава] - държавата на негова заетост. На 06.11.2023г. той се регистрира като лице, търсещо работа в Агенцията по заетостта /вж. служебна бележка на л.14 от делото и регистрационна карта на л.40 от делото/. Установява се, че има два автомобила, регистрирани в [държава].

Един от критериите за определяне на пребиваването по см. на чл. 11 от Регламента, е естеството на упражняваната дейност и мястото, където обичайно се упражнява. Административният орган не е съобразил този критерий, което става ясно от преписката и от решението. Жалбоподателят работи на борда на круизен кораб и има качеството на моряк. Моряците работят при специфични условия на труд, като условията за тези под български флаг /какъвто не е настоящия случай, но условията на труд са идентични/ са регламентирани в Наредбата за трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения между членовете на екипажа на кораба и корабопритежателя /в сила от 22.01.2004 г./. Параграф 1, ал.1, т.10 от ДР на Наредбата въвежда понятието "Непрекъсната работа на борда на кораб", съгласно която това е периодът от качването на члена на екипажа на борда на кораба до репатрирането му, през който изпълнява трудовите си задължения. През това време морякът се намира на борда на плавателния съд единствено и само във връзка или по повод на извършваната от него работа. Работното място на всеки моряк е плавателният съд, на който той изпълнява трудовите си задължения по контракта. Специфичните условия, при които моряците престират труда си спрямо корабопритежателя налагат извода, че по време на трудовия договор, когато морякът е на кораба, неговото място за живеене /каютата/ и мястото за хранене е територията на кораба. От обясненията на жалбоподателя в с.з., които съдът приема за верни, става ясно, че е слизал на сушата в [държава] единствено, за да се придвижи от кораба до летището. Много често в практиката морякът не си наема и сам такси, тоест дори няма икономически отношения с чуждата държава, а корабособственикът организира вземането му от летището и го придвижва до пристанището, след изтичане срока на контракта обратно. За съда няма съмнение, а и това се установява безспорно по делото, че отсъствията на жалбоподателя от [държава] са единствено с цел полагане на труд в чужбина, за да издържа семейството си и заради финансовата му обезпеченост. Жалбоподателят е престирал труд на круизни кораби, пътуващи на територии на различни европейски държави. Връзката му с [държава] е по–скоро чисто административна и се обуславя от седалището на работодателя му в Базел. Доказан по делото е и факта, че след прекратяване на трудовото му правоотношение поради изтичане срока на контракта на 03.11.2023г., жалбоподателят се е върнал в [държава], където три дни след това е подал и заявление за изплащане на ПОБ. Доказателствата са еднопосочни, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в [държава]. Той не е разполагал дори с наето жилище в [държава], а е работел и живеел на кораба, където включително ако се наложи ползване на медицински помощ, тя често се извършва на самия кораб. Не се установиха също така данни за упражнявана от К. неплатена дейност в някоя друга държава.

Ето защо съдът приема за неправилен извода на административния орган, според който [държава] не е държава по пребиваване по време на последната заетост.

Обективираното в изричния отказ на ответника разбиране, че след като заявителят няма принос към осигигурителната система на [държава] от 2011г. до момента, то не следва да получи ПОБ от компетентна институция на РБ, е неправилно, защото не кореспондира с правната регулация на европейското право, което се ползва с примат спрямо националното законодателство. Основно достижение на Европейския съюз, чийто член е и [държава], е свободното движение на работници, което гарантира не само свобода на избора на държава-членка по полагане на труд, но също така и възможност за получаване на обезщетенията, визирани в чл. 3 от Регламент № 883/2004 г. при спазване на принципите за равно третиране и сумиране на периоди.

В контекста на изложеното съдът счита за неприложимо определение на СЕС по дело С-30/22 г., защото фактите са различни. По това съдебно производство държавата на заетост е и държава по пребиваване, докато настоящият случай не е такъв.

В обобщение, обжалваният изричен отказ е незаконосъобразен индивидуален адм. акт, който подлежи на отмяна. Следва преписката да се върне за ново разглеждане при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на закона.

При този изход на делото, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноските, направени по делото, за които е представен списък и е доказано, че са реализирани. Те са в размер на 10 лв. за ДТ и в размер на 1 300лв. за адвокатски хонорар. Ответникът прави възражение за прекомерност по чл. 78 ГПК /л.118/. Според разрешението, дадено с т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22 "Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. ".

В тази връзка, съдът отчита необходимостта от проучване и прилагане на множество международни и европейски актове, тъй като делото има наднационален елемент. Предвид това счита, че платеният от жалбоподателя хонорар за адвокат е съответен на фактическата и правна сложност на делото.

Мотивиран от изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предложение второ от АПК, Административен съд – [област]

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-33/ 19.04.2024г. на директора на ТП на НОИ - [област], с което е оставено в сила Разпореждане № 201-00-1283-5/14.02.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област].

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с настоящото решение.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на К. Н. К., [ЕГН] с наст. адрес [населено място] община [област] разноски в размер на 1 310лв./хиляда триста и десет лева/.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на осн.чл. 119 КСО.