Решение по дело №56936/2023 на Софийски районен съд

Номер на акта: 14235
Дата: 18 юли 2024 г.
Съдия: Гергана Великова Недева
Дело: 20231110156936
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 17 октомври 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 14235
гр. София, 18.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20231110156936 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
„И***** С****** К*****“ ООД, ЕИК 2***** срещу А. В. Д., ЕГН **********, с която са
предявени искове за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1600 лв., представляваща главница по Договор за кредит № SO 3231/12.09.2022 г., ведно със
законна лихва за период от 12.04.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 132,00 лв.,
представляваща възнаградителна лихва, дължима за период от 12.09.2022 г. до 26.11.2022 г.,
сумата от 60,44 лв., представляваща обезщетение за забава, дължимо за период от 27.11.2022
г. до 10.04.2023 г., и сумата от 68 лв., представляваща такса за експресно разглеждане на
документи, изискуемо към 12.09.2022 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 26.04.2023 г. по ч. гр. д. № 19649/2023 г. по описа на СРС, 164-и състав.
Ищецът „И***** С****** К*****“ ООД, ЕИК 2*****, твърди, че на 12.09.2022 г.
между страните бил сключен договор за потребителски кредит № SO 3231/12.09.2022 г.
Договорът бил сключен при предвидените условия за договор от разстояние – използвани
били средства за комуникация за неговото сключване, като отговарял и на изискванията на
ЗЕДЕП. На ответника била отпусната сумата от 1600 лв., като същата била предоставена на
кредитополучателя на датата на сключване на договора, чрез превод по личната му банкова
сметка. Твърди, че договорът е сключен онлайн, като кредитополучателят го е подписал в
профила си в платформата на кредитодателя, въвеждайки със СМС персонален
идентификационен шестцифрен код, изпратен му от автоматичната система на „И*****
С****** К*****“ ООД, с който кредитополучателят потвърждавал съгласието си за
сключване на договора и имало силата на саморъчен подпис на основание чл. 13, ал. 4 във
вр. с ал. 1 ЗЕДЕП. Посочва, че съобразно условията на сключения договор след
получаването на сумата кредитополучателят е получил правото да я ползва и се е задължил
да я върне в срок 75 дни след получаването или на дата 26.11.2022 г. - на една погасителна
вноска. Твърди, че длъжникът се е задължил да заплати и договорна лихва в размер на 132
1
лв., съгласно условията по сключения договор. На ответника била еднократно начислена
такса за „Експресно разглеждане“ на заявката за кредит в размер на 68 лв. Доколкото
длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора, то той дължал и мораторна
лихва в размер на 60,44 лв. за период от 27.11.2022 г. до 10.04.2023 г. Моли за уважаване на
исковите претенции. Претендира присъждане на разноски.
Към исковата молба ищецът е представил писмени доказателства, като към делото е
приложено за послужване и ч. гр. д. № 19649/2023 г. по описа на СРС, 164-и състав, по което
била издадена ЗИ в полза на ищеца.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът А. В. Д., ЕГН **********, депозира отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Счита, че
процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 от ЗПК.
Твърди, че методиката за формиране и условията са прилагане на лихвения процент са
неясни. При посочване на размера на ГПР не са отбелязани взетите предвид допускания,
използвани за изчисляването му. Поддържа, че процесният договор се явява недействителен
на основание чл. 22 ЗПК. Също така счита клаузата на чл. 1 от договора, уреждаща такса за
„експресно разглеждане на заявлението с искане за отпускане на потребителски кредит“, за
нищожна, тъй като същата е в разрез с правилото на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, забраняващо
събирането на такси и комисиони за дейности, свързани с усвояване и управление на
кредита. Твърди, че клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Поддържа
нищожност на клаузата, уредена в чл. 8, предвиждаща предоставяне на допълнителна
услуга за удължаване срока за връщане на отпуснатия кредит срещу заплащане на
определена такса. Сочи, че бил подписан анекс, с който срокът на договора бил удължен с
още 45 дни от първоначално уговорения падеж, като ответникът заплатил такса в размер на
559,20 лв. за това. Поддържа, че посочената такса представлява едно скрито допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Излага, че предвид недействителността на целия
процесен договор заплатената от ответника сума в размер на 559,20 лв. следва да бъде
приспадната от дължимата главница по договора за кредит. Релевира възражение за
частично погасяване на главницата за сумата от 559,20 лв. Счита за недължимо и вземането
за мораторна лихва. Моли за отхвърляне на исковете. С отговора на исковата молба
ответникът също е представил писмени доказателства, които са приети по делото.
В съдебно заседание ищецът „И***** С****** К***** ООД, редовно призован, не се
представлява. С молба с вх. № 126719/16.04.2024 поддържа исковата молба и моли за
уважаване на исковете. Изразява становище във връзка с възраженията на ответника за
недействителност на договора за кредит, респ. отделни негови клаузи, като ги намира за
неоснователни.
В съдебно заседание, ответникът А. В. Д., редовно призован, не се явява и не се
представлява. С молба с вх. № 104176/29.03.2024г. поддържа отговора на исковата молба и
моли за отхвърляне на исковете.
Софийският районен съд, след като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено от
фактическа страна следното:
От ищцовото дружество е депозирано заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответника за вземанията, които
са предмет на настоящото производство. В тази връзка по подаденото заявление районният
съд е издал заповед № 12066/26.04.2023 г. по ч.гр.д. № 19649/2023 г. по описа на СРС, която
е била връчена лично на длъжника А. Д., който в срока по чл.414 от ГПК е депозирал
възражение срещу същата. Съдът е дал указания на заявителя за възможността да подаде иск
за установяване на вземанията си, като същия в срока по чл.414 от ГПК, в изпълнение на
указанието на съда, е подал искова молба вх. № 289238/17.10.2023 г., по която е образувано
настоящото исково производство. При проверката за редовност и допустимост на
2
предявения иск, съдът намира, че предявения иск е допустим, изхождащ от надлежна страна,
в полза на която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
в заповедно производство по ч.гр.д. № 19649/2023г. по описа на СРС, 164-ти състав, след
подадено в срок възражение от длъжника.
От фактическа страна:
Установява се в производството от представено по делото копие от индивидуален
договор за потребителски кредит SO № 3231 от 12.09.2022 г., че на посочената дата между
ищцовото дружество „И***** С****** К*****“ ООД като заемодател и ответника Д. като
заемополучател е сключен договор за паричен заем „H***** до заплата“ при следните
параметри: сума на кредита: 1600 лева; срок на кредита 75 дни / една вноска/ - с падеж -
26.11.2022 г., годишен процент на разходите /ГПР/ 47.08 % и фиксиран годишен лихвен
процент /ГЛП/ - 40.15 %.
В чл. 1, ал. 2 от договора е уговорена услуга „експресно разглеждане на документи“, за
предоставянето на която било уговорено, че се дължи такса от 800 лева, което плащане се
разсрочвало с вноските по ПП, т.е. наведнъж.
При тези параметри общото задължение по кредита, което заемополучателя дължи да
върне на падежа е в размер на 2532,00 лева - като същото включва главница от 1600 лева,
132,00 лева - договорна лихва и 800 лева такса „експресно разглеждане“.
Доколкото договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние, както
той, така и Общите условия, и Стандартният европейски формуляр към същите, са
подписани с обикновен електронен подпис от страна на А. Д., посредством SMS персонален
идентификационен код за потвърждение 631549, получен на посочения от ответника
мобилен номер, който съгласно вписаното в договора, има сила на саморъчен подпис на
кредитополучателя, в отношенията му с ищцовото дружество. Ответникът не оспорва
подписването на договора, както и предоставянето му на ОУ и СЕФ.
По делото липсва спор също, че кредитът е усвоен на датата, на която е сключен
договора, което се потвърждава и от приетото като доказателство преводно нареждане от
12.09.2022 г., от което е видно, че сумата от 1600 лв. е преведена в полза на А. Д., по сметка
с IBAN BG 96 ESPY 4004 0020 2396 97 - микросметка в системата на „Изипей“ посочена от
ответника при отпускане на заема, и това не е оспорено с ОИМ от ответника.
От представените от ответника писмени доказателства, приети като неоспорени от
ищеца, а именно Анекс № 1 към индивидуален договор за потребителски кредит №
SO-3231/12.09.2021 г., сключен на 25.11.2022 г. и платежно нареждане за кредитен превод от
с.д., се установява също, че на падежа на договора за кредит, поради невъзможност за
погасяване на дължимата сума, по молба на заемополучателя Д. се сключил Анекс № 1 към
договора, с който се удължил срока на кредита с 45 дни, т.е. до 10.01.2023 г., като за това
удължаване страните се споразумели заемополучателя да дължи еднократна такса от 559,20
лв., платима незабавно на кредитора, което задължение било изпълнено от Д., видно от
приетото по делото платежно /на л.47/.
Няма спор между страните, че кредитът е с настъпил окончателен падеж, след
продължаване на срока – 10.01.2023 г., като предсрочна изискуемост не е обявявана.
По делото, доколкото не се оспорва размера на претендираните от ищеца вземания,
нито се твърди от ответника извършено плащане по ДПК, с изключение на заплатената
такса за удължаване на срока на договора, съдът не е намерил за необходимо изслушване на
ССчЕ, като такава не е приета. Други доказателства във връзка с релевантните по делото
факти и обстоятелства, не са допуснати, съответно приети.
3
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД.
Основателността на предявените искове е обусловена от установяването на валидно
облигационно отношение по договор за кредит между страните, изискуемост на вземането
за главница и нейния размер; наличието на валидна уговорка за възнаградителна лихва,
изискуемост на вземането за възнаградителна лихва, както и неговия размер; наличието на
валидни индивидуално уговорени клаузи по договора относно предоставянето на услугите за
експресно разглеждане на заявлението с искане за потребителски кредит и за удължаване
срока на договора, стойността на дължимите такси за тези услуги, както и предоставянето
им от кредитора, в полза на кредитополучателя, който следва да ги заплати.
Твърди се по делото, че процесния договор за кредит е сключен от разстояние, което
е допустимо съгласно ЗПУФР.
Според чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР към
ЗПФУР „финансова услуга“ е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги. В чл. 18 от
ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване обстоятелства от страна на доставчика, във
връзка със сключването на договора за предоставяне на кредит от разстояние, между които е
че същият е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и че
е получил съгласието му за сключване на договора.
В конкретния случай е налице едно платежно нареждане - от 12.09.2022 г., от което
става ясно, че ответната страна е получила сумата по кредита, което не се оспорва в
производството от ответната страна.
По делото съдът приема, че между страните е сключен процесният договор за кредит
SO № 3231/12.09.2022г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника паричен
заем в размер на 1600 лв., като сумата е била усвоена към датата на сключван на договора,
чрез извършен банков превод от ищеца по сметка на кредитополучателя. Не се оспорва
размера на исковата претенция. Спорно между страните единствено е, дали процесният
договор е действителен, или следва да бъде обявен за недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7-12 и т.20 и чл. 12,
ал.1, т.7-9 от ЗПК. В таз връзка съдът с доклада по делото е указал на страните, че служебно
следи за неравноправни клаузи, за което е предоставил на същите, при условията на
състезателност възможност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на
неравноправни клаузи от договора.
Съдът приема, че процесният договор, независимо, че е сключен по реда на ЗПФУР и
чрез средства за комуникация от разстояние, има характеристиките на договор за
потребителски кредит, съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а
кредитополучателят им качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
поради което последния се ползва и от установената в специалния ЗЗП, завишена защита на
правата на потребителите на услуги, в т.ч. финансови такива.
Поради тези причини, процесния Договор за потребителски кредит следва да бъде
съобразен, от една страна с изискванията на ЗПК, а от друга и с правилата, установени в
4
ЗЗП. На основание чл. 7, ал. 1 от ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, а доколкото нормите на ЗПК са императивни, за
действителността им съдът може и служебно да се произнесе.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Предвид спецификата на договора в
случая, а именно, че същият сключен от разстояние, в електронна форма, от формална
гледна точка, съдът намира, че изискванията за форма са спазени. Информацията по
договора е предоставена на потребителя по ясен и разбираем начин до степен да бъде
попълнено неговото съдържание с необходимите и посочени в чл. 11, т. 11 и т. 12 ЗПК
реквизити, като съгласието на кредитополучателя е дадено по несъмнен начин. В договора е
инкорпориран погасителен план, който отговаря на изискванията на ЗПК. Същият съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на единствената вноска,
съдържанието й - главница, възнаградителна лихва и такса за допълнителна услуга.
Посочено е, че дължимият лихвен процент е фиксиран за срока на договора, а не е
променлив. В този смисъл, последното според съда не обосновава задължение за кредитора
да представя на кредитополучателя нарочна Методика, указваща как се формира
променливия ГПР.
Настоящата съдебна инстанция приема, че претендираната сума по процесния договор,
а именно за договорна лихва в размер на 132,00 лв. за периода от 12.09.2022 г. до 22.11.2022
г. е недължима от ответника, поради следните съображения:
Ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за
защита на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на 1600 лева в полза на
ответника като физическо лице му е предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т.
12 от ДР на ЗЗП.
Като потребител ответникът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за наличието на каквито съдът следи служебно. По
отношение задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори следва в допълнение на горе
казаното да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /решение №
23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС и др./, която задължава
първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
клаузите на договора са нищожни. В тази връзка съдебната практика трайно приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Следователно при преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на ОЛП, утвърден от БНБ към датата на сключване на процесния ДПК е 10%.
Следователно реално договорената в процесния договор възнаградителна лихва в размер на
40, 15% е повече от четири пъти по- висока от размера на законната лихва. С оглед на
изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.
Ищецът, който носи доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, от които да се
установи, че уговорките по договора за потребителски кредит са постигнати в момента на
сключване на договора и че ответникът е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
5
поради което съдът намира, че постигнатите по договора уговорки не са индивидуално
уговорени, а напротив същите са изготвени предварително, представянето им на заемателя
от страна на заемодателя е формално, и заемателят като потребител не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им. Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в
размер четирикратно над допустимия съставлява уговорка в договора, която не съответства
на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормални договорни правоотношения, при
спазване принципа на равнопоставеност на съконтрагентите. Предвид изложеното, клаузата
на договора, с която е уговорен ГЛП над допустимия по закон, а именно от 40, 15%
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и
поради това се явява нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД. Нищожните
уговорки нямат правно действие и всичко дадено въз основа на тях подлежи на връщане.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит следва да съдържа още и годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 47,08 %, като формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК
относно посочване на ГПР. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК обаче "общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
От разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от договора се установява, че с подписването му
кредитополучателят заявява, че преди подписване на договора е избрал да се ползва от
допълнителна услуга за експресно разглеждане на заявлението с искане за потребителски
кредит, предоставена от кредитодателя, което обстоятелство било декларирано изрично в
попълненото заявление чрез средство за комуникация от разстояние. Видно от чл. 1, ал. 2 от
договора е, че страните са уговорили, че услугата експресно разглеждане на заявлението с
искане за потребителски кредит е изцяло извършена и предоставена от ищеца, поради което
кредитополучателят следвало да заплати такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на потребителския кредит в размер на 800 лева. Тази сума е включена и в
погасителния план и е част от общо дължимата сума по кредита.
Посочената такса за експресно разглеждане макар да не се претендира в настоящото
производство в пълен размер, а само частично до размер от 68 лв., представлява разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК (в този
смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
На основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по
- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
6
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, по-
конкретно основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В противен случай и на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК тези клаузи са нищожни. В случая и без прилагането на
специални знания е налице извод, че при включване на сумата от 800 лева към посочения в
договора ГПР от 47,08 % същият би надхвърлил многократно допустимата граница от 50 %.
При тези обстоятелства в съвкупност следва извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. След като в договора не е посочен действителния ГПР,
при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, това води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, поради което и не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК е отново недействителност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК (в този
смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, 11-
А въззивен състав и др.), като доводите на ищеца в обратен смисъл са неоснователни.
Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на
таксите и комисионите по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит. Кредиторът не може да изисква плащане на такси за действия
свързани с управлението и усвояването на кредита, тъй като те са част от дейността му по
предоставяне на кредита - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съдът приема, че клаузата по чл. 8 от ДПК и
чл.2 от Анекс № 1 към ДПК от 12.09.2022 г., в които е уговорено заплащането на такса от
559,20 лв., за удължаване на срока по договора с 45 дни, противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
който забранява заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване на
кредит, поради което и същата е недължимо платена.
Процесната клауза се явява нищожна, поради противоречието й със закона и добрите
нрави - чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД. Срокът, в който ще бъде заплатена заемната сума, респ.
неговото продължаване няма как да не бъде характеризирано като действие, свързано с
усвояването на кредита - следователно заплащането на такса и то в такъв размер, свързана с
начина и срока на изплащане на заемната сума, противоречи на императивна правна норма.
В цитираната клауза от Анекс № 1, е записано, че кредитополучателя приема сумата от 559,
20 лв. за „разумна и адекватна“ за извършената му услуга. От представените от страните
доказателства, се установява, че удължаването срока на договора е предприето по молба на
ответника, с мотива, че същия е „в затруднено материално положение и невъзможност да
изпълни задълженията си по ПП, съгласно първоначално уговорения падеж по ДПК №
3231/12.09.2022 г.“. Буди недоумение как в такъв случай, след като кредитополучателя е
затруднен да заплати главницата по договора, същия „доброволно се съгласява“ да плати
такса в размер на почти половината от отпуснатата му в заем сума и то само, за да получи
разсрочване на задължението си, вместо да погаси частично задължението си към
кредитора? Така наречената в договора „такса за удължаване“ според съда съставлява
„скрита лихва“, над уговорената такава в договора възнаградителна и същата противоречи
на същността на понятието „такса“, което изисква предоставяне на услуга, която генерира за
предоставящата я страна конкретни административни разходи. В случая не се твърдят, нито
доказват такива за кредитора, като т.нар. такса за удължаване се явява единствено като
средство за „неоснователно обогатяване“ за икономически по-силната страна в кредитното
правоотношение. Същата и като размер е прекомерна и не кореспондира с насрещна
„услуга“ от страна на кредитора, която да възлиза на определената й в анекса стойност от
559,20 лв., което също я прави противоречаща на добрите нрави, респ. нищожна. Чрез тази
клауза според съда се постига още една неправомерна цел, а именно генериране на
7
неследваща се печалба за кредитора, извън уговорената в договора възнаградителна лихва от
132 лв.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът следва да установи в решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон
по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението
на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. В този смисъл е и постановената
трайна съдебна практика намерила израз в редица решения, като: Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г.по
т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о. и др.
При този извод на съда за недействителност на договора ответника дължи единствено
чистата сума по кредита. Ответникът в производството не твърди и не доказва плащане по
ДПК, извън платената такса за удължаване на срока по договора от 559,20 лв., поради което
съдът приема, че след приспадане на тази сума от общо дължимата по ДПК главница от 1600
лв., ответника има непогА.о задължение към ищеца възлизащо на 1040,80 лв. Недължими се
явяват и изцяло следва да се отхвърлят претендираните от ищеца възнаградителна лихва от
132 лв., дължима за периода от 12.09.2022 г. до 26.11.2022 г., такса експресно разглеждане на
документи в размер на 68 лв. и мораторната лихва от 60,44 лв., за периода от 27.11.2022 г.
до 10.04.2023 г.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 от ГПК, право на разноски се
пораждат в полза и на двете страни.
Ищецът е представил Списък с разноски по чл.80 от ГПК като претендира за исковото
производство 1237, 21 лв. (адвокатско възнаграждение и държавна такса), а за заповедното
производство съответно 917,21 лв.
Ответникът е заявил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
заплатено от ищеца, което съдът намира за основателно. Делото не се отличава с особена
фактическа и правна сложност, извършените по него процесуални действия от страна на
представителя на ищеца са в минимален обем – подадена е ИМ и становище във връзка с
ОИМ, като единственото о.с.з. е проведено в отсъствие на представител на ищеца, поради
което и съдът намира, че следва да намали дължимото се на ищеца от ответника адвокатско
възнаграждение до размер от 600 лв. за исковото производство и до размер от 200 лв. за
заповедното такова. Така от общо сторените разноски в настоящото производство в размер
на 637, 21 лв., с оглед уважената част от исковете му, на ищеца се следват такива до размер
от 356,48 лв. за исковото и 132, 70 лв. за заповедното производство по ч.гр.д.№ 19649/2023 г.
Ответникът А. Д. не претендира и не доказва извършени в нито една от двете фази на
производството, съдебни разноски, които да му се присъдят, с оглед отхвърлената част от
исковете, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявените
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6
ЗПФУР, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД,о че А. В. Д., ЕГН **********
ДЪЛЖИ на „И***** С****** К*****“ ООД, ЕИК 2***** сума в размер на 1 040,80 лева,
8
представляваща главница по Договор за потребителски кредит SO № 3231/12.09.2022г.,
ведно със законната лихва, считано от 12.04.2023 г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата от: 132,00 лева - договорна лихва, дължима за периода от
12.09.2022 г. до 26.11.2022 г.; 68,00 лева - такса за експресно разглеждане на документи;
60,44 лева – мораторна лихва, дължима за периода от 27.11.2022 г. до 10.04.2023 г., за които
суми в полза на ищеца е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 19649 /2023 г. по описа на СРС, 164 състав.
ОСЪЖДА, на осн. чл.78, ал.1 и ал.5 от ГПК, А. В. Д., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ
на „И***** С****** К*****“ ООД, ЕИК 2*****, сумата от 356,48 лева, представляваща
сторените от ищеца съдебни разноски за настоящото исково производство, съразмерно на
уважената част от исковете и сумата от 132,70 лв. – разноски за заповедното производство
по ч.гр.д. № 19649/2023 г. по описа на СРС.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9