Р
Е Ш Е
Н И Е № 1245
гр. Бургас, 08.06.2020 год.И.П.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – XL гр. с-в, в публично съдебно заседание на два-надесети
февруари през две хиляди и двадесета година, с
Председател:
Калин Кунчев
при секретаря Зинаида Монева, като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 885 по описа на съда за 2015г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искове по чл.204, ал.4, вр. с чл.203, ал.2 и чл.226
от ЗОВСРБ /отм./, чл.194, ал.3, вр. с чл.214, ал.1, т.3 от ЗОВСРБ, чл.128, т.1
от КТ, вр. с чл.212, ал.1 от ЗОВСРБ, чл.245, ал.2
от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от М.Ж.Й. против Военно формирование 32890 – Бургас, като част от структурата на МО
на Р България.
Ищецът
твърди, че на 29.09.1994г. е бил назначен на първа сержантска длъжност –
”Командир отделение мотористи”, със звание
”Старшина I степен”, в поделение № 22480
– Б, на ВМС към МО, а през месец март 1996г.
– повишен в звание ”Главен старшина” и преназначен на същата длъжност в № 34590
– Бургас, които нямат самостоятелни военно-пощенски
номера, нито банкови сметки, и са пряко подчинени / влизат в състава на ответ-ното
военно формирование. Твърди, също така, че след обнародването на ЗОВСРБ /отм./
е подписал договор за кадрова военна служба № 2001/29.07.1996г. Сочи, че със
Заповед № ЛС-01-44/08.12.2014г. на командира на горното военно формирование
договорът е прекра-тен, освободен е от длъжност и военна
служба, и е зачислен в запаса, а със Заповед № ЛС-01-4/30.12.2014г. е отчислен
от списъчния състав, считано от 31.12.2014г., и са му изплате-ни
обезщетения по чл.199, чл.227, ал.1 и ал.5 от ЗОВСРБ. Излага съображения, че за
пе-риода на службата си, считано от 01.12.2003г.,
е положил 4 404 часа /550.5
дни извънреден труд, представляващ фактически
отработено, над месечната продължителност, служебно време, вследствие на неизползваните почивки за носени дежурства. Моли Съда да поста-нови решение, с което да осъди ответника да му заплати дължимото възнаграждение, общо 18 836.90 лв., ведно със законната лихва и обезщетения за забавено плащане за
периода от 01.02.2004г. до 15.02.2015г. в общ размер от 11 501.33 лв. Претендира също
заплащане на сумата от общо 418 лв.,
представляваща разлика от неизплатени основни месечни възна-граждения
за периода от 01.02.2012г.
до 31.12.2012г. /11 месеца/, ведно със законната лих-ва
и обезщетения за забавено плащане за периода от 01.04.2012г.
до 15.02.2015г. в общ раз-мер
от 108.15 лв., както и направените по делото
разноски.
Ответникът
оспорва исковете. Излага
съображения, че положените от ищеца дежур-ства
са били компенсирани с почивки, които е ползвал по график. Твърди,
че Й. е по-лучавал допълнително възнаграждение – по
чл.214, ал.1, т.1 от ЗОВСРБ, поради което пре-тенцията
му за повторно плащане се явява неоснователна. Оспорва и исковете за заплаща-не
на разликата от неизплатеното основно месечно възнаграждение, като сочи, че
такова не се дължи, съобразно параграф 3, ал.5 от ПЗР към ЗОВСРБ, вр. с чл.212,
ал.1 и 2 от съ-щия закон. Направил
е възражение за изтекла погасителна давност по отношение на задъл-женията,
възникнали преди 16.02.2012г., съответно – за
лихвите. Иска от Съда да
отхвърли претенциите. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност
събраните по делото доказател-ства, намира следното:
На 29.09.1994г. Й.
е бил назначен на първа сержантска длъжност ”Командир на
отделение мотористи”, със звание ”Старшина I степен”,
в поделение № 22480 – Бургас на ВМС към МО.
През месец март 1996г. е бил
повишен в звание ”Главен старшина” и пре-назначен
на същата длъжност в поделение № 34590 – Бургас. Впоследствие е подписал и
договор за кадрова военна служба с №
2001/29.07.1996г. Служебното му
правоотношение е било прекратено
със
Заповед № ЛС-01-44/08.12.2014г. на командира на ответното
ВФ, а
със Заповед № ЛС-01-4/30.12.2014г. на командира на поделението
е бил отчислен от спи-съчния
състав, считано от 31.12.2014г.
Безспорно, също така, е, че ВФ № 34590 не е разпоредител с бюджетни кредити, по-ради което
дължимите на ищеца трудови възнаграждения по време на службата, както и
обезщетенията при прекратяването на служебното правоотношение, са му били изплащани
от ответното ВФ № 32890. Предвид това и съобразно разпоредбата
на чл.27, ал.2, изр.2 от ГПК, последното е процесуално легитимирано да отговаря
по предявените по делото иско-ве.
Съгласно чл.203, ал.1
и ал.2 от ЗОВСРБ /отм. 12.05.2009г./, седмичната продължи-телност на
служебното време на кадровите военнослужещи е 40 часа, а общата такава в де-нонощие
не може да надвишава с повече от ½ максималната продължителност на
работно-то време.
Ал.3 на същата разпоредба предвижда, че
в случаите на превишаване на продължи-телността на
служебното време, извън посочената в ал.2, се отдава писмена заповед на ко-мандира
или началника при условия, определени в Правилник за кадровата военна служба,
и на кадровия военнослужещ се заплаща възнаграждение за извънреден
труд в размер, оп-ределен от Министерския съвет.
Съгласно чл.158, ал.2
от ПКВС /отм. 12.06.2009г./, извънреден е трудът, с който се
превишава продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2
от ЗОВСРБ /отм./ и е положен над определената месечна
продължителност на служебното време, опре-делена по реда на чл.152, ал.6 от
Правилника, а именно – месечната
продължителност на служебното време в часове се определя на базата на работните
дни за календарния месец и нормалната продължителност на служебното време.
Съгласно чл.7 от Заповед № ОХ-313
/ 08.05.2001г. на Министъра на отбраната фак-тически отработеното служебно
време над месечната продължителност на служебното вре-ме по чл.152, ал.6
от ПКВС /отм./ се отчита като извънреден труд, а в чл.26.1 от същата
е посочен и методът за определяне размера на възнаграждението – на основание чл.158 от
ПКВС.
Съгласно чл.3, ал.1,
т.3 от Наредбата за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд
на кадровите военнослужещи, приета с ПМС № 74 от 23.03.2001г.,
въз-награждението за всеки час извънреден труд, положен от кадровите
военнослужещи при условията и по реда на чл.159 от
ПКВС, се определя на базата на основното месечно възна-граждение,
определено по реда на чл.224, ал.2,
вр. с ал.3 от
ЗОВСРБ /отм./, с оглед катего-рията на кадровия военнослужещ. В чл.4
е посочен конкретният, увеличен размер в про-центи на възнаграждението за
извънредния труд – в зависимост
от деня, в който е поло-жен, т. е. дали се касае за работен ден, почивен ден,
официален празник и сумирано отчи-тане на работното време.
По отношение на останалата част от исковия период от
12.05.2009г. до 31.12.2014г. приложение намира разпоредбата на
чл.195 от
действащия ЗОВСРБ – военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства при
условията и по реда, определени с уставите на въоръжените сили и с други
нормативни и административни актове, издадени от министъра на отбраната.
Максималната продължителност на дежурството не може да превишава 24 часа, а
общо за един месец – 168 часа, като
времето за дежурство е служебно време.
Съгласно чл.194, ал.3
от ЗОВСРБ, в случаите на превишаване общата продължител-ност на
служебното време по ал.2, на военнослужещия се заплаща допълнително възна-граждение
по чл.214, ал.1,
т.3 от същия закон.
В Решение № 165 / 02.06.2016г. по гр. дело №
6064/2015г. на ВКС, IV г. о., се сочи, че в отменения ЗОВСРБ и
в специалните актове по приложението му, както и в действа-щия закон, не са уредени случаите на положен труд над нормалната
му до увеличена про-дължителност на служебното време, но некомпенсиран с
намалено работно време до деня на прекратяване на правоотношението по договора
за кадровата военна служба. Дадено е и тълкуване на правните норми, във връзка
с полагането на труд от кадровите военнослуже-щи над нормалната, до увеличената
съгласно чл.152, ал.2
от ПКВС /отм./ продължителност на служебното време, в границите по чл.152, ал. 5,
вр. ал.6 от ПКВС
/отм./ и над нея, вклю-чително чл.203, ал.3
от ЗОВСРБ /отм./, чл.158
и чл.159 от ПКВС
/отм./, при дежурство по график. Посочено е, че съгласно чл.152, ал.4,
т.5 от ПКВС /отм./ за положен труд над нор-малната, но в границите
на увеличената продължителност на служебното време, каквато е службата при
дежурство до 24 часа, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на
намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време
за месеца. Прието е, че е налице непълнота, която следва да бъде преодоляна чрез
прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи, каквато е тази на чл.136а, ал.5
от КТ – при прекратяване на служебното правоотношение преди
компенсирането с почивки, разликата до нормалната продължителност на работното
време се заплаща като извънреден труд, и с оглед принципната забрана в трудовото
законодателство работодателят да замества с па-рична престация, дължимата на
работника/служителя
почивка, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, когато вече е
невъзможно ползването й да се
осъществи при него. А дължимата парична компенсация е различна от допълнителното възнаграждение
за специфични условия по чл.204, ал.4, вр. с чл.226, ал.1 от ЗОВСРБ /отм./.
Фактически отработеното удължено
работно време подлежи на установяване от ищ-цовата страна с всички
доказателствени средства, като в тежест на ответника е доказването на
положителния факт, че я е компенсирал с дължимата почивка.
В тази връзка по делото е
допуснато извършване на ССЕ. Вещото лице е констати-рало, че за част от процесния период част
от положените дежурства са компенсирани с по-чивки. Нарядите, за които няма
данни за ползването на компенсации, както и тези, за кои-то липсват такива коя
компенсация конкретно кой наряд компенсира, поради което са ком-пенсирани най-старите,
за процесния период 01.12.2003г. – 31.12.2014г. възлизат на общо 4 404
часа. Дължимото за тях
обезщетение е в размер на 18 836.90 лв.
Предвид горното, следва да се приема, че като не е
ползвал почивките си за посоче-ния брой часове ищецът е превишил месечната
продължителност на определеното му слу-жебно време, като прослуженото от него при
прекратяването на служебното правоотноше-ние се приравнява и има характер на
извънреден труд. Предявеният иск е основателен и ответникът следва да бъде
осъден да му заплати тази сума.
Възражението за погасяване на вземането по давност е неоснователно
– правото на военнослужещия да претендира обезщетение за
положения от него извънреден труд от но-сенето на дежурства се поражда едва при
прекратяването на служебното правоотношение, доколкото до този момент
съществува възможност за компенсирането му чрез почивки. В случая от 31.12.2014г. до датата на подаване на исковата
молба в съда – 16.02.2015г., пред-виденият
в чл.358, ал.1, т.3 от КТ тригодишен срок не е бил изтекъл.
Лишено от житейска логика, както и от юридическа
аргументация се явява възприе-тото в част от практиката на съдилищата
становище, че за случаи като процесния приложе-ние по аналогия следвало
да намери изр.2 от ал.4 на чл.136а от КТ. Налична е специална нормативна уредба в сферата на
отбраната, а именно – цитираната по-горе разпоредба на чл.152, ал.4,
т.5 от ПКВС /отм./, както и чл.10, т.5, чл.18, ал.4, чл.26-28 от
Наредба №
Н-18/19.12.2012г., респективно: т.10.5,
т.19.2, т.26-29 от Заповед № 296 от 19.05.2011г., което
предполага, че военнослужещият не би могъл да заяви ползване на намалено
работно вре-ме и да реализира такова едно свое право без да има предварително
издадена съответна за-повед на командира му за това в рамките на същия месец или по изключение в следващия, т. е. да
се отлъчи от военна служба /престъпление по НК/, а и няма как да защити подобно
притезание по съдебен, исков ред.
При това положение, настоящият съдебен състав считат, че давност по отношение на
процесните вземания, съобразно обсъдената нормативна уредба, до прекратяването
на служебното правоотношение не тече – нито в хипотезите на чл.358 от КТ, нито
в тези – по чл.110 и сл. от ЗЗД.
Изхождайки от правната природа на правото на
работника/служителя да ползва на-малено работно време, респективно – почивки, а
именно – за определено време той е осво-боден от задължението си да престира
работна сила по трудовото правоотношение с рабо-тодателя с цел нейното
възстановяване, следва да се направи извод, че същото е идентично по съдържание
с това – на платения годишен отпуск. Считано от 01.07.2010г. в КТ се пред-види
погасяването на правото на ползване на платения годишен отпуск с изтичане на
две години от края на тази, за която се полага. Per argumentum a fortiori тази
давност следва да се отнесе съответно и към правото на компенсация с намалено
работно време без да засяга придобитото вече такова до горната дата. Или в случая
би могла да се приложи за периода от 01.07.2010г. до 31.12.2012г. Тук обаче следва
да се отчетат решенията на СЕС, съгласно които правото на отпуск, респективно
на почивки, не може да бъде изгубено, т. е. погасено по давност, когато
работодателят не е осигурил възможност на работника/служителя да го ползва, в
конкретния казус – военнослужещият не би могъл да заяви и да ползва намалено работно време по
реда на чл.136а, ал.4, изр.2 от КТ, без да има предварително издадена за-повед
на командира му за това, съображения за което бяха изложени по-горе.
Както беше посочено вече, задължението на ответника да
заплати на ищеца парич-но обезщетение е станало изискуемо към датата на прекратяването
на служебното правоот-ношение, поради което той дължи 240.93 лв. мораторна
лихва за периода 01.01.2015г. – 15. 02.2015г. За разликата
над тази сума до пълния предявен размер от 11 501.33 лв., както и за времето от 01.02.2004г. до 31.12.2014г.,
претенцията следва да се отхвърли, като неоснова-телна.
Върху главницата се дължи и законната лихва – от датата
на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Съгласно
чл.212, ал.1 и ал.1 от ЗОВСРБ,
военнослужещите имат право на основно месечно възнаграждение в съответствие с
присвоеното им военно звание и степента в об-хвата на военното звание, като
размерите му се определят с акт на Министерски съвет по предложение на
министъра на отбраната. В ал.3 е предвидено, че базата за определяне на размера
на основното месечно възнаграждение за най-ниската длъжност се определя еже-годно
със закона за държавния бюджет на Република България, като месечното възнаграж-дение
се увеличава с коефициент спрямо базата, както следва: 1. за офицери – не по-малко от 2.2; 2. за офицерски кандидати и
сержанти – не по-малко от 1.75; 3. за
войници /матро-си/ – не по-малко от 1.6. Чл.227, ал.1 от ЗОВСРБ гласи, че при
освобождаване от военна служба военнослужещите имат право на еднократно парично
обезщетение в размер на тол-кова брутни месечни възнаграждения, колкото
прослужени години имат, но не повече от 20. Текстът на чл.199, ал.1 от закона пък
предвижда забрана за компенсиране на
отпуските с парично обезщетение, освен при освобождаване от военна служба. Т. е.
по аргумент за противното при освобождаване от военна служба се поражда право
да се търси обезщете-ние за неизползваните отпуски.
По делото не се спори, че ищецът е получавал трудово си възнаграждение, както и че са му изплатени обезщетенията по чл.227 и чл.199 от ЗОВСРБ от ответното военно фор-мирование. Доколкото, обаче, § 3, ал.5 от ПЗР на закона предвижда, че до влизането в сила на акта по чл.212, ал.2 на лицата по ал.1 се заплащат досегашните възнаграждения, а по де-лото се установи, че в периода от 01.02. до 31.12.2012г. няма такъв, който да предвижда получаването на по-високо, то исковете за заплащане на търсената разлика на базата на по-голямо възнаграждение се явяват неоснователни, ведно с акцесорните претенции за мора-торна и законна лихва, и като такива – следва да се отхвърлят изцяло.
Ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски по де-лото – 741.74 лв. за платено
адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, а по сметка
на РС Бургас, съответно – 803.48
лв. за ДТ и 407.96 лв. за ССЕ.
Ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответника направените разноски по де-лото: 373.56 лв. за
ССЕ и 114.56 лв. юрисконсултско възнаграждение съразмерно с отхвър-лената част
от исковете.
Ето защо, Съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Военно
формирование № 32890–Б, като част от структурата на МО на
Р България, да заплати на М.Ж.Й., с ЕГН: **********, съдебен адрес: ***, чрез адв. М.П., сумата 18 836.90 лв. – неизплатено възнаграждение за положен в периода 01.12.2003г. – 31.12.2014г., общо 4 404
часа,
извънреден труд, представляващ
фактически отработеното, над месечната продължи-телност, служебно време, вследствие
на неизползваните почивки за носени дежурства, вед-но със законната
лихва върху нея, считано от 16.02.2015г. до окончателното плащане, су-мата 240.93 лв. – обезщетение
за забавено плащане за периода 01.01.2015г. – 15.02.2015г., както и сумата 741.74 лв. – разноски по делото за платено адвокатско възнаграждение, ка-то за разликата до пълния предявен
размер на мораторната лихва – 11 501.33 лв., включая и за времето от 01.02.2004г. до 31.12.2014г., както и за сумата от общо 418 лв.,
представля-ваща разлика от неизплатени основни
месечни възнаграждения за периода от 01.02.2012г.
до 31.12.2012г., ведно със законната лихва и обезщетения за забавено плащане за
периода от 01.04.2012г. до
15.02.2015г. в общ размер от 108.15
лв., ОТХВЪРЛЯ претенциите, като неоснователни.
ОСЪЖДА М.Ж.Й. да заплати на
ВФ № 32890
– Б, като част от структурата на МО на Р България,
направените по делото разноски – 373.56
лв. за ССЕ и 114.56 лв. юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
ОСЪЖДА Военно формирование № 32890–Б,
като част от структурата на МО на Р България, да заплати по сметка на РС Б, сумите
803.48 лв. за ДТ и 407.96 лв. за ССЕ.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия:/п/
Калин Кунчев
Вярно с оригинала: З.М.