№ 775
гр. С., 16.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110151388 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на И. Н. М. и Л. И. М. срещу А.С.С., с която са
предявени частични осъдителни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, за
осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сумата от 5 000 лв., частична
претенция от 10 000 лв., за претърпени неимуществени вреди от противоправно поведение
на магистрати на служба при ответника - постановяване на определение от 19.10.2018 г. по
ч. гр. д. № 4894/2018 г. по описа на САС, ТО, VI състав, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба - 18.09.2023 г. до окончателното плащане на вземането.
Ищците твърдят, че са собственици на недвижим имот - апартамент № 3 в гр.
С............., съставляващ съгласно схема на СГКК самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.406.118.1.3., придобит по силата на наследство от С. И.а И.а,
починала на 17.04.1988 г. и последваща делба между сънаследниците, оформена в
спогодителен протокол по гр. д. № 12867/2000 г. по описа на СРС. Посочват, че за имота
имало съставено завещание в полза на П.Х.Н.У., като във връзка с възникналата
конкуренция на права, неговата действителност била оспорена и предмет на разглеждане в
рамките на съдебно производство, образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС.
Посоченото производство приключило с влязло в сила решение, постановено по гр. д. №
1572/1988 г. по описа на СРС, 35 състав, с което правото на собственост върху имота било
признато в полза на наследниците по закон - ищци в настоящото производство. Твърдят, че
на 11.04.2017 г. срещу тях била подадена нова искова молба в СГС с ищец - Пепа Недкова-
Урумова и предмет - правото на собственост върху имота, посочен по-горе, като било
образувано гр. д. № 9572/2017 г. по описа на СГС, I – 9 състав. С разпореждане от 14.06.2018
г. СГС върнал исковата молба като недопустима и прекратил производството по делото. С
1
определение от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. № 4894/2018 г. САС, ТО, VI състав отменил с неясни
мотиви посоченото разпореждане и постановил разглеждане на производството по
същество. Производството се развило в рамките на четири години и делото било решено с
акт по същество, който впоследствие бил обезсилен от въззивната инстанция, с мотивите,
посочени в акта на първоначалния състав на СГС, който резултат бил потвърден от ВКС с
определение от 12.08.2022 г. по гр. д. № 4582/2021 г. по описа на I г. о. Ищците твърдят, че
поради постановения от САС акт били принудени да водят продължителен процес, през
който период били лишени от възможността пълноценно да упражняват правото си на
собственост върху имота поради вписаната искова молба, същевременно били изложени на
значителен стрес от риска да изгубят жилището си при евентуален неблагоприятен изход от
делото. В резултат на неправилно постановеното определение от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. №
4894/2018 г. по описа на САС, ТО, VI състав ищците претърпели значителни неимуществени
вреди, състоящи се в стрес, напрежение и липса на доверие към съдебната система за
действителна и своевременна защита на своите права. Считат, че със своето определение
съдиите от САС са допуснали груба небрежност при изпълнение на служебните си
задължения, като отговорност за това следва да носи именно ответникът. С оглед на това
молят за уважаване на предявените искове. Претендират разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковете
като недопустими, евентуално като неоснователни. Оспорва да е работодател на съдиите,
постановили определение от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. № 4894/2018 г. по описа на САС, ТО, VI
състав. Посочва, че с оглед забраната магистратите да носят отговорност във връзка с
изпълнение на служебните си задължения исковете са недопустими. Евентуално оспорва
при постановяването на определение от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. № 4894/2018 г. по описа на
САС, ТО, VI състав да е извършено виновно противоправно действие, че ищците са
претърпели вреди в резултат на постановения акт, както и техния размер. С оглед
гореизложеното моли за прекратяване на делото, а в условията на евентуалност за
отхвърляне на предявените искове и за присъждане на сторените разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност във връзка с твърденията, възраженията и доводите на страните и
при съобразяване с разпоредбите на чл. 235 и сл. от ГПК, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Като доказателство по делото е представено решение № 29/16.09.1996 г. по гр. д. №
1572/1988 г. по описа на СРС, 35 състав, с което е прогласена нищожността на извършеното
от С. И.а И.а саморъчно завещание от 02.12.1986 г. в полза на П.Х.Н., по силата на което С.
И.а И.а е завещала на П.Х.Н. следния недвижим имот: апартамент, находящ се в гр.
С..........., с площ 108,50 кв. м., състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения,
заедно с принадлежащото му зимнично помещение и 2,05/100 идеални части от общите
части на сградата и правото на строеж върху мястото, както и относно движимите вещи в
имота до половината от него, на основание чл. 14, ал. 2 ЗН (отм.), вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като е
признато за установено по отношение на П.Х.Н., че останалата ½ част от саморъчното
2
завещание от 02.12.1986 г., направено в нейна полза е недействително, на основание чл. 43,
б. „а“ ЗН и като извършено от недееспособен по смисъла на чл. 13 ЗН. Със същото решение
П.Х.Н. е осъдена да предаде владението и собствеността на процесния имот на ищците
Р.М.С., В.М.С., Л.М.Т., И.Г.С., Н.И.С., И. Н. М., Т.Н.Е. и А.Х.Я., на основание чл. 108 ЗС.
Решението е влязло в сила в частта по иска с правно основание чл. 108 ЗС и обезсилено в
останалата част (видно от мотивите на решение № 465/10.05.2021 г. по гр. д. № 2680/2020 г.
по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав).
Представен е протокол от 08.05.2001 г. по гр. д. № 12867/2000 г. по описа на СРС, 57
състав, с който е одобрена постигната между страните Р.М.С., В.М.С., П.И.С., Л.М.Т., И.Г.С.,
Н.И.С., И. Н. М., Т.Н.Е. и А.Х.Я. съдебна спогодба, съгласно която И. Н. М. е получила в дял
и изключителна собственост срещу парично уравнение процесния апартамент, находящ се в
гр. С..............., с площ 108,50 кв. м., състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни
помещения, заедно с принадлежащото му зимнично помещение и 2,05/100 идеални части от
общите части на сградата, включително и 2,05 идеални части от портиерското помещение и
от правото на строеж върху мястото.
От представените по делото доказателства – препис от искова молба с вх. №
2007748/11.04.2017 г. (вписана в Агенция по вписванията с вх. рег. № 68638/18.10.2017 г., акт
№ 103, том XII) и отговор вх. № 171126/18.12.2017 г., се установява, че на 11.04.2017 г.
П.Х.Н.У. е предявила нов иск по чл. 108 ЗС срещу И. Н. М., Т.Н.Е., П.Д.С., Р.В.С., М.В.С.,
Л.М.Т., А.Х.Я., Л. И. М., В. Л.ов М. и Я.Р.Н., с който е поискала да бъде призната за
собственик на апартамента, находящ се в гр. С................ с площ 108,50 кв. м. въз основа на
саморъчно завещание, извършено от С. И.а на 02.12.1986 г. и съответно да й се предаде
владението върху имота, по която искова молба е образувано гр. д. № 9572/2017 г. по описа
на СГС, I-9 състав. От ответниците е подаден отговор на исковата молба, с който са
възразили срещу иска като недопустим, поради силата на присъдено нещо по отношение на
въпроса за собствеността върху имота, формирана с решение № 29/16.09.1996 г. по гр. д. №
1572/1988 г. по описа на СРС, 35 състав.
С разпореждане от 14.06.2018 г. по гр. д. № 9572/2017 г. по описа на СГС, I-9 състав
исковата молба на П.Х.Н.У. от 11.04.2017 г. е върната на основание чл. 130 ГПК поради
недопустимост на предявения иск по чл. 108 ЗС, с оглед идентичността между предмета и
страните по спора с тези по гр. д. № 1572/1988 г. по описа на СРС, 35 състав и формираната
по-рано сила на пресъдено нещо относно въпроса за принадлежността на правото на
собственост върху имота.
С определение от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. № 4894/2018 г. по описа на САС, ТО, VI
състав е отменено разпореждане от 14.06.2018 г. по гр. д. № 9572/2017 г. по описа на СГС,
I-9 състав и делото е върнато на Софийски градски съд за продължаване на процесуалните
действия, като в него е посочено, че делото следва да бъде разгледано по същество.
Изложени са мотиви за липса на пълен идентитет в предмета на делото, съответно и че не е
формирана сила на пресъдено нещо съгласно чл. 298 ГПК.
С решение № 2096/20.03.2020 г. по гр. д. № 9572/2017 г. по описа на СГС, I-9 състав
3
съдът е отхвърлил предявения от П.Х.Н. иск по чл. 108 ЗС като неоснователен.
С решение № 465/10.05.2021 г. по гр. д. № 2680/2020 г. по описа на САС, ГО, 4 състав
е обезсилено решение № 2096/20.03.2020 г. по гр. д. № 9572/2017 г. по описа на СГС, I-9
състав и е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска - наличие на
процесуална пречка за съществуването на правото на иск – сила на пресъдено нещо, тъй
като след постановяване на решението по гр. д. № 1572/1988 г. по описа на СРС, 35 състав,
не са настъпили нови факти или обстоятелства, които да правят допустим иска за
последващо разглеждане на правото на собственост върху имота, а по отношение на част
ответниците е прието, че искът е недопустим и поради липса на правен интерес и начална
липса на правоспособна страна.
С определение № 377/12.08.2022 г. по гр. д. № 4582/2021 г. по описа на ВКС, I г. о. не
е допуснато касационно обжалване на решение № 465/10.05.2021 г. по гр. д. № 2680/2020 г.
по описа на САС, ГО, 4 състав, като в него са изложени мотиви за недопустимост на иска
поради наличие на сила на пресъдено нещо по спора.
Във връзка с установяването на претърпените от ищците неимуществени вреди по
делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Васил
Георгиев Киров и Диана Христова Д..
Свидетелят Киров споделя, че е адвокат на ищците от дълги години, като е водил
дела за процесния имот и ги е защитавал в производството по иска, предявен от П.Х.Н.У. на
11.04.2017 г. Посочва, че още от началото считал иска за недопустим, но с поставеното
определение от 19.10.2018 г. по описа на САС делото било възобновено и продължило още
4-5 години. В резултат на това ищците били трайно притеснени, тъй като дело, което било
решено в тяхна полза се разглеждало отново, изпитвали недоверие в съдебната система.
Споделя, че ги убеждавал, че такова дело няма как да се развие, но те чувствали
несигурност, което продължило и след края на делото.
Свидетелката Д. посочва, че познава ищцата М., с която работи заедно в един очен
кабинет в медицински център от 2003 г. Откакто я познава знае, че има проблем със съдебни
производства за апартамента, на ищцата се налагало да закъснява за работа, понеже имала
дела относно имота и ходела напрегната – била по-кратка в изреченията си, не била
усмихната. Д. споделя, че проблемът с имота съществувал още през 2003 г., а през 2023 г.
ищцата споделила, че делата с него продължават. Посочва, че последните години ищцата
изпитвала притеснения.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са частични осъдителни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7
КРБ, с които се претендира осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от по 5 000
лв., частична претенция от 10 000 лв., за претърпени неимуществени вреди от
противоправно поведение на магистрати на служба при ответника - постановяване на
определение от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. № 4894/2018 г. по описа на САС, ТО, VI състав,
4
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 18.09.2023 г. до
окончателното плащане на вземането.
Съдът поддържа изложените мотиви в доклада по делото за допустимост на
предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД – прекият иск за обезщетяване на
причинени вреди от незаконосъобразни действия на магистрати при изпълнение на
възложените им служебни функции, изразяващи се в неспазване на вътрешното право или
правото на ЕС, макар недопустим срещу магистрата - чл. 132 от Конституцията на
Република България, е винаги допустим срещу държавата, представлявана от съответния
държавен орган, като Българската държава следва да осигури ефективни средства за защита
на накърнения правен интерес на ищеца, вкл. като осигури процесуален ред, който да не
прави практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезвреда за
търпените вреди. Съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата
отговоря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и
длъжностни лица и когато тази отговорност не може да бъде реализирана по специалния
Закон за отговорността на държавата и общините за вреди при участие в процеса на
съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди
се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Иск за обезщетение на вреди, основан на твърдения за
настъпването им от постановен съдебен акт, насочен срещу съда, в който магистратът,
постановил съдебен акт, правораздава, е допустим, независимо от уредения в Конституцията
функционален имунитет на магистрата – в този смисъл определение № 501/16.11.2012 г. по
ч. гр. д. № 455/2012 г. по описа на ВКС, II г. о., определение № 534/13.12.2019 г. по ч. гр. д.
№ 4266/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о., определение № 189/17.08.2022 г. по ч. гр. д. №
2246/2022 г. по описа на ВКС, I г. о., определение № 35/12.01.2023 г. по ч. гр. д. № 3592/2022
г. по описа на ВКС, II г. о., определение № 403/30.01.2024 г. по ч. гр. д. № 68/2024 г. по описа
на ВКС, II г. о. и др. В случая заявените с исковата молба оплаквания са за
незаконосъобразни действия на магистрати при ответника във връзка с изпълнение на
служебните им задължения, като проверката дали изложените с исковата молба твърдения
намират опора в закона - дали е налице твърдяното противоправно поведение на
магистратите, и дали са налице обстоятелства, които обосновават извод за причинна връзка
между твърдяното неправомерно поведение и сочените с исковата молба вреди, са въпроси,
които съдът следва да изследва с решението си по съществото на спора.
В тежест на ищците по исковете с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 7 КРБ е да докажат следните предпоставки, включени във фактическия състав на
претендираните вземания: наличието на твърдените неимуществени вреди; че тези вреди са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД (ответникът) е възложил работа; че
вредите са причинени вследствие на противоправно деяние (действие или бездействие) при
или по повод на възложената работа, като причинната връзка следва да е пряка и
непосредствена; че причинителят е действал виновно, както и всяка от претенциите си по
размер.
Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
5
тежест на ответника при условията на пълно обратно доказване.
Както се посочи, функционалният имунитет на съдиите обхваща всички случаи, в
които магистратите действат в това си качество, постановявайки съдебни актове в рамките
на дадените им от Конституцията и законите на страната правомощия, вкл. и по отношение
на изложените в тези актове съображения. Приема се в практиката на Върховния касационен
съд (решение № 50058/07.07.2023 г. по гр. д. № 3192/2022 г. по описа на ВКС, II г. о.,
определение № 534/13.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4266/2019 г. по описа на ВКС, IV г.
о., решение № 348/08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г. по описа на ВКС, ІV г.
о., определение № 189/17.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2246/2022 г. по описа на ВКС, І г. о.,
определение № 4613/15.10.2024 г. по гр. д. № 5308/2023 г. по описа на ВКС, I г. о.,
определение № 63/11.02.2021 г. по гр. д. № 2601/2020 г. поописа на ВКС, IV г. о.), че
установеният с разпоредбата на чл. 132 от Конституцията функционален имунитет на
магистратите (съдии, прокурори и следователи) изключва възможността от тях да се търси
наказателна и гражданска отговорност при осъществяването на съдебната власт - за техните
служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено
престъпление от общ характер. Поради това искът по чл. 45 ЗЗД срещу магистрат е
процесуално недопустим. Наличието на този функционален имунитет, изключващ
гражданската (деликтна, имуществена) отговорност на магистратите, обаче, не изключва
изобщо отговорността на съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни
противоправни действия и бездействия, от които са произтекли вреди. Специално уредените
хипотези на такава отговорност са при разглеждане на делата в неразумен срок по чл. 2б
ЗОДОВ и при нарушаване правото на Европейския съюз по чл. 2в ЗОДОВ. Следва да се
приеме, че и извън уредените в ЗОДОВ хипотези съдилищата носят отговорност за вреди от
влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по
надлежния ред и актът е отменен. Не може да се търси отговорност на държавата чрез съда
за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като
правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им.
За да възникне основание за отговорност е необходимо противоправността (неправилността)
на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони
способи - по реда на извънинстанционните производства за отмяна на влезли
в сила решения, каквито са уредени както в ГПК, така и в АПК.
Съобразявайки посочената съдебна практика, съдът намира, че същата е приложима
за хипотези, при които е постановен съдебен акт, който е окончателен, пряко засяга правната
сфера на страна по него (отрича права, създава задължения със сила на пресъдено нещо) и
който би могъл да бъде ревизиран единствено по реда на извънредните извънинстанционни
способи за отмяна, предвидени в ГПК и АПК. Актът в настоящия случай не е такъв, от който
ищците да могат да претендират вреди, тъй като от него не произтичат пряко и
непосредствено неблагоприятни последици за притежаваните от ищците права, тези
последици да са уредени по окончателен начин и да не подлежат на преразглеждане, извън
законоустановените способи за отмяна на акта. С определението на САС не е сложен край на
6
спора по същество между страните, а единствено е възобновена висящността на процеса.
Настоящият състав приема, че въпросът за отговорността на съответния съд за действия на
магистрати (постановяване на неправилни съдебни актове) следва да се разглежда в случай,
че страна по съответното дело търпи вреди от окончателен съдебен акт, който слага край на
процесуалното правоотношение и разрешава материалния спор по същество. В случая,
макар и впоследствие с оглед развилото се производство актът на САС да е счетен за
неправилен, той сам по себе си не е от естество да засегне материалното право на ищците, а
само средството за неговата защита.
Приемането на противното би означавало, че при всеки неправилно постановен от
съд акт, без значение от кой съд и какъв акт, би могло да се търси впоследствие отговорност
за постановяването му. Действително, постановяване на съдебно решение, респ. определение
или разпореждане, в което съдът неправилно е определил правната квалификация на
предявения иск, респ. преценил е установените по делото факти при неправилно определяне
на приложимата материалноправна норма не би могло да се приеме за нормален и логичен
завършек на развитието на едно съдебно производство, но е допустимо като правна
възможност, именно поради която причина законодателят е предвидил инстанционен
контрол и възможност за въззивна и касационна проверка относно нищожност, допустимост
и правилност на постановения първоинстанционен съдебен акт. Съгласно определение №
288/10.03.2011 г. по гр. д. № 1343/2010 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. „постановяването на
неправилен акт от съдебен състав, която неправилност е отстранена по реда на
инстанционния контрол не съставлява неправомерно действие по смисъла на чл. 45 ЗЗД.
Съгласно специалната норма на чл. 135 ЗСВ - наличие на умишлено неправомерно действие
от страна на съдия - може да бъде установено само при представяне на доказателства, че по
отношение на него е реализирана наказателна отговорност“, какъвто не е настоящият
случай.
В разглежданата хипотеза от събраните по делото доказателства безспорно се
установи, че изложените в определението от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. № 4894/2018 г. по описа
на САС, ТО, V състав мотиви относно липсата на сила на пресъдено нещо на предходното
влязло в сила решение между страните и преценката, че са налице основания за разглеждане
на спора по чл. 108 ЗС по същество, съответно и крайният извод в тази връзка са били
неправилни, което се установява от последващото развитие на производството. Тази
преценка обаче е направена от съдиите в изпълнение на служебните им задължения,
съобразно вътрешното им убеждение и въз основа на анализ на събраните до този момент
по делото доказателства. Това обаче не може да обуслови извод за умишлено поведение от
страна на съдиите, постановили съдебния акт, а касае неправилна преценка на данните по
делото, който порок, макар за самото определение да не е предвиден съдопроизводствен ред,
по който да може да бъде отстранен, е бил преодолян чрез постановяването на решение №
465/10.05.2021 г. по гр. д. № 2680/2020 г. по описа на САС, ГО, 4 състав, недопуснато до
касационен контрол. В случая крайният резултат от делото е бил законосъобразен, в полза и
интерес на ищците, доколкото то е било прекратено впоследствие. Действително съдиите на
7
Софийски апелативен съд са постановили неправилен акт, но по делото не се доказва, че е
налице груба небрежност или умишлено незачитане на предходното влязло в сила съдебно
решение, като в постановеното определение са изложени мотиви, които макар и неправилни
са изразили вътрешното убеждение на съдиите, постановили акта (в тази връзка следва да се
посочи, че между страните са водени и много други производства, наложили отмяна по реда
на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК и на решение на ВКС по гр. д. № 710/2015 г. по описа на II г. о.,
именно с оглед силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 1572/1988 г. по описа на
СРС, 35 състав). По делото не са ангажирани доказателства, които по категоричен начин да
обосноват извод, че отразеният в мотивите на съдиите извод е в резултат на съзнателно и
умишлено поведение, т. е. че те са предвиждали неблагоприятните последици от деянието,
съзнавали са неговата противоправност и въпреки това са го извършили с ясното съзнание,
че ще причинят вреда на ищците. Допускането на небрежност при постановяване на акта не
води до ангажиране на отговорност на съда, чийто състав е постановил неправилния акт.
След като с влязло в сила решение на въззивния съд, което има обвързваща сила както за
съда, така и за страните и техните правоприемници при условията на чл. 297 ГПК и чл. 298
ГПК е уреден окончателно въпросът за недопустимостта на иска, то нарушението на
материалното и/или процесуално право на страните, участници в производството е
отстранено по предвидения в закона ред и следва да се приеме, че всяка от страните е
получила адекватната и дължима от държавата съдебна защита на правата си по делото. Ето
защо съдът приема, че не е налице неправомерно действие от страна на магистратите,
постановили акта, изразяващо се в злоупотреба с право и нарушаващо установения правен
ред или общото правило да не се вреди другиму, от което да могат да се претендират вреди.
На следващо място, съдът кредитира показанията на разпитаните по делото
свидетели като обективни, изразяващи непосредствените възприятия на свидетелите
относно негативните емоционални преживявания, които ищците са имали във връзка с
развилите се производства относно правото им на собственост върху имота, но намира, че
тези негативни преживявания, включително притеснение, тревога, липса на доверие в
правосъдието, не се установява да са пряка, непосредствена и закономерна последица
именно от постановяването на определение от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. № 4894/2018 г. по
описа на САС, ТО, VI състав. Текстът на чл. 51, ал. 1 ЗЗД определя, че обезщетение се дължи
за всяка вреда, която е пряка и непосредствена последица от увреждането. Вредата е пряка,
когато следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е
непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата, без
намесата на други фактори на въздействие.Трайно в съдебната практика се приема, че
причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на
вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента.
Деянието трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т. е. условие, без което тя не би
настъпила. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата, ако при мислено
изключване на поведението на делинквента, тя не би настъпила. Обратно, ако вредата би
настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено липсва причинна
връзка между тях. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от
8
деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. Косвени, а не преки, са вредите,
които са последица не на неизпълнението, а на други факти, които прекъсват причинната
веригата. Причинно-следствената връзка не се предполага, а подлежи на обосноваване, в
условията на пълно главно доказване, което е в тежест на ищеца (така решение №
449/17.06.2009 г. по гр. д. № 3696/2007 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 3/03.01.2024 г.
по гр. д. № 1746/2023 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др.).
От показанията на разпитаните свидетели не може да се направи обосновано и
несъмнено заключение, че именно актът на САС е бил пряката и непосредствена причина за
негативните емоции и преживявания на ищците. Свидетелите описват преживяванията на
ищците за много по-дълъг период от време – от 2003 г. до 2023 г., т. е. в период преди
подаване на исковата молба от 11.04.2017 г. и след постановяване на определението по чл.
288 ГПК от 12.08.2022 г., с което не е допуснато касационно обжалване на решението по гр.
д. № 2680/2020 г. по описа на САС, ГО, 4 състав, което сочи на извода, че вредите са резултат
именно от множеството дела, водени с П.Х.Н. – Урумова, по които ищците са били в
различни процесуални качества (за които се описва и в мотивите на решението по гр. д. №
2680/2020 г. по описа на САС, ГО, 4 състав). Не се установява, че вредите са настъпили
пряко от конкретния акт на магистрати, правораздаващи при ответника, поради което съдът
намира, че липсва пряка причинна връзка между акта на съда и евентуално настъпили вреди
за ищците, а доколкото са налице увреждания те могат да бъдат в причинна връзка с
действията на насрещната страна по заведения впоследствие недопустим иск.
При тези изводи, като приема, че липсват доказателства за горепосочените
съществени елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане (виновно
противоправно поведение на съдии, в причинно-следствена връзка с което ищците са
претърпели вреди), които да обосновават гаранционно - обезпечителната отговорност на
ответника като възложител на работата на магистратите, правораздавали по конкретното
гражданско дело, съдът приема, че исковете са неоснователни, поради което следва да бъдат
отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК има ответникът.
С отговора на исковата молба ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение, като
по делото е представляван от съдебен помощник. Настоящият състав приема, че
възнаграждение се дължи и на съдебния помощник, на когото като служител с юридическо
образование, съгласно чл. 246а, ал. 1, т. 5 ЗСВ и чл. 12, т. 6 ПАС, могат да бъдат възлагани от
административния ръководител на съда и други задачи, включително да представлява съда
съгласно разпоредбата на чл. 32, т. 3 ГПК. Ето защо за извършеното от него процесуално
представителство на ответника се дължат разноски в размер на 100 лв. (определени
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на
правната помощ, при съобразяване извършените процесуални действия, материалния
интерес, фактическата и правната сложност на делото), на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8
ГПК, които се дължат поравно от ищците.
9
Така мотивиран, Софийски районен съд, Гражданско отделение, 48 състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Н. М., ЕГН ********** и Л. И. М., ЕГН ********** и
двамата с адрес: гр. С., бул. „Я.С.“ № 9А, ап. 3, срещу А.С.С., с адрес: гр. С............., искове с
правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, за осъждане на ответника да заплати на всеки от
ищците сумата от 5 000 лв. (частична претенция от 10 000 лв.) за претърпени
неимуществени вреди от противоправно поведение на магистрати на служба при ответника -
постановяване на определение от 19.10.2018 г. по ч. гр. д. № 4894/2018 г. по описа на САС,
ТО, VI състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
18.09.2023 г. до окончателното плащане на вземането, като неоснователни.
ОСЪЖДА И. Н. М., ЕГН ********** и Л. И. М., ЕГН ********** и двамата с адрес:
гр. С............., да заплатят на А.С.С., с адрес: гр. С............., на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8
ГПК сумата от 100 лв. (по 50 лв. всеки ищец) – разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10