№ 69
гр. Търговище, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, IX СЪСТАВ, в публично заседание
на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:К. Ив. Колева
при участието на секретаря Янита Т. Тончева
като разгледа докладваното от К. Ив. Колева Гражданско дело №
20223530101234 по описа за 2022 година
Предявен е положителен установителен иск за съществуване на вземане, по реда на
чл.422 ал.1 ГПК във вр. с чл.415 ал.1 ГПК.
Ищецът твърди в исковата си молба, че въз основа на заявление от него е издадена
заповед № 457/29.07.2022г. по Ч.гр.д. № 970/2022г. по описа на РСТ, с която е разпоредено
на длъжника: Д. Г. Р. да заплати на кредитора “Агенция за събиране на вземания” ЕАД
гр.София, сумата 800 лв.- главница; сумата от 155.36 лв. - договорна лихва от 30.10.2019г. до
31.08.2020г., сумата от 395.03 лв. – обезщетение за забава от 31.10.2019г. до 27.07.2022г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 28.07.2022 г. до изплащане на вземането,
както и разноските по делото.
Заповедта е връчена на длъжника и в законния срок същият е подал писмено
възражение, поради което е указано на кредитора да предяви иск за установяване
съществуване на вземането. Искът е подаден в едномесечния срок от съобщаването на
кредитора.
Ищецът основа вземането си на сключен между „Сити кеш“ ООД като заемодател и
ответника като заемополучател договор за паричен заем № 360445 от 30.09.2019г. със
„Сити кеш“ ООД за сумата в размер на 800 лв. , като договорената лихва е 178.72 лв. или
общо 978.72 лв., която сума включва главница и договорна лихва. Заемателят се задължил
да върне заетата сума на 11 бр. равни месечни погасителни вноски, от които 3 бр. х 23.36
лв. и 8 бр. х 113.58 лв. Крайният срок за погасяване на заема бил 31.08.2020г. , предвид
което не е обявена предсрочна изискуемост към датата на подаване на заявление по чл.410
ГПК – 28.07.2022г.
В ОУ, действащи по време на сключване на договора, е уговорено, че при забава на
1
плащането на дължимата погасителна вноска, заемателят дължи на заемодателя
обезщетение в размер на законната лихва за забава, считано от настъпване на забавата до
окончателното плащане на дължимите по договора суми. Така на длъжника е начислено
обезщетение за забава в размер на 395.03 лв., за периода от 31.01.2019г. до 28.07.2022г. - до
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, като за периода от 13.03.2020г. до 14.07.2020г.
не е начислявана лихва за забава , на осн. чл.6 от ЗМДВИПОРНС.
С договор от 04.03.2021г. за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ на осн.
чл.99 от ЗЗД и приложение № 1 от 04.03.2021г. заемодателят прехвърлил вземането си на
“Агенция за събиране на вземания” ЕАД. Заемодателят упълномощил цесионера да
уведоми длъжниците. Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД изпратил на
длъжника на посочения от него в договора адрес уведомително писмо с Изх.№ УПЦ-П-
СТК/360445 от 09.03.2021г. Писмото е върнато в цялост с отбелязване върху обратната
разписка „Непотърсена пратка“. С исковата молба и приложенията към нея се връчва
уведомителното писмо за цесия.
Към момента на подаване за заявлението за издаване на заповед за парично
задължение по чл.410 от ГПК длъжникът не е погасил остатъка от задължението си. Ищецът
моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено вземането в размерите,
посочени по –горе, за което има издадена заповед по чл.410 от ГПК.
Редовно призован, ищецът няма процесуален представител в открито заседание.
Постъпила е преди о.з. писмена молба Вх.рег.№ 1164/06.02.2023г. , видно от която иска се
поддържа така, както е предявен.
Ответницата – Д. Г. Р., редовно уведомена за исковата молба подаде писмен отговор
в срока и по реда на чл.131 от ГПК. Счита исковете за допустими, но неоснователни.
Възраженията на ответницата са следните:
Шрифтът на текста в договора е по-малък от 12. В чл. 10, ал. 1 ЗПК е разписано, че
договорите за потребителски кредити трябва да са написани с размер на шрифта не по-малък
от 12. което изискване не е спазено в процесния договор. Това изискване е във връзка и със
съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити.
Не е посочен срок на договора за кредит, което е задължително изискване по чл.11
ал.1 т.6 ЗПК.
В договора липсва методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. В чл.
11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като задължителен реквизит от съдържанието на всички договори за
потребителски кредити е регламентирано да бъде посочена методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент.
Липсва погасителен план и не може да се извлече информацията за размера на
включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и
колко такса се погасява с всяка вноска. Не е спазено изискването на чл. 11. ал. 1. т. 11 ЗПК.;
ГПР фиксиран на 41.03%, само формално отговаря на изискванията на ЗПК за
2
максимален размер до 50%. Посоченият в ДПЗ годишен процент на разходите реално е
посочен в по-нисък размер, тъй като в него не е включена „неустойката" за непредоставено
обезпечение.
Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11. ал. 1, т. 10
ЗПК. Липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият процент ГПР,
което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин -
чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Процесният договор е в нарушение също и на чл. 11. ал. 1. т. 20. 23 и 24 ЗПК. Същият
не съдържа клаузи, относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден.
Не е уведомена надлежно за извършената цесия дори и с исковата молба и
приложенията към нея.
Начисленият лихвен процент по процесния Договор за потребителски кредит, е
неправомерно завишен и е в противоречие с добрите нрави. Клаузата, регламентираща
годишен лихвен процент от 35.04%. е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Тъй като клаузите за неустойка при непредоставя не на обезпечение - поръчител, както
подробно бе разгледано по-горе, де факто са скрит лихвен процент, то ако бяха включени
към възнаградителната лихва, същата би надхвърлила значително трикратния размер на
законовата лихва. Уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва е
противна на добрите нрави.
Клаузата, регламентираща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение,
също е нищожна.
Прави възражение за изтекла петгодишна и тригодишни погасителна давност, по
отношение на претендираните срещу ответницата суми, защото същите, дори и да са
дължими, касаят погасен по давност период.
Редовно призована, ответницата не се яви в открито заседание и няма упълномощен
процесуален представител.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа страна:
Видно от приложеното Ч.гр.д. № 970/2022г. по описа на РС-Търговище, ищецът
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – София, е подал на 28.07.2022 г. заявление за
издаване на заповед по чл.410 от ГПК против ответника/длъжника/ – Д. Г. Р. от гр.
Търговище. Съдът е издал заповед № 457/29.07.2022г. за изпълнение на парично
3
задължение по чл.410 от ГПК , с която разпоредил длъжникът да заплати: сумата от 800
лв.- главница; сумата от 155.36 лв. - договорна лихва от 30.10.2019г. до 31.08.2020г., сумата
от 395.03 лв. – обезщетение за забава от 31.10.2019г. до 27.07.2022г., ведно със законната
лихва върху главницата от 28.07.2022 г. до изплащане на вземането, както и разноските по
делото. Посочено е в заповедта съобразно заявлението, че вземането произтича от следните
обстоятелства: Дължима сума по договор за паричен заем № 360445 от 30.09.2019г.,
сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД., вземането по който е прехвърлено на
заявителя с Приложение № 1/04.03.2021 год. към рамков договор за продажба на вземания
/цесия/ от 04.03.2021 год. Заповедта по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника и същият в
законния едномесечен срок е подал писмено възражение. Съдът е дал указания на
кредитора да предяви иск за установяване съществуване на вземането си против ответника.
Това определя и правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия иск по реда на
чл.422 от ГПК във вр. чл.415 ал.1 т.2 от ГПК. Ищецът основа вземането си на сключен
между „Сити кеш“ ООД като заемодател и ответника като заемополучател : договор за
паричен заем № 360445 / 30.09.2019г.
От представения по настоящото дело писмен договор, „Сити Кеш“ ООД -София,
наричан - заемодател, от една страна и от друга страна – ответницата – Д. Г. Р., наричана за
краткост – заемател, са сключили в офис на кредитора в гр. Търговище – Договор за
паричен заем № 360445 / 30.09.2019г. към искане № 0366879. Съгласно чл.3 от
визирания договор, параметрите на отпуснатия заем са: размер на отпуснатия заем: 800
лв.; размер на погасителна вноска: 3 бр. х 23.36 лв. и 8 х 113.58 лв.; ден на плащане:
сряда; вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите /ГПР/: 41.03 %; брой
вноски: 11; фиксиран годишен лихвен процент: 35.04 %; дата на първо плащане:
30.10.2019г.; обезпечение: поръчител/Б. гаранция; дата на последно плащане: 31.08.2020г.;
такса за усвояване на заема: 0 /няма/ ; обща сума за плащане: 978.72 лв. По силата на чл.4
от договора, с подписването на договора заемателят удостоверява, че е получил в брой
заетата сума и се задължава да заплати сумата в сроковете и условията, описани по-горе, в
приложения погасителен план и Общите условия към договора за заем.
Както молбата за сключване на договор за паричен заем, така и самия договор за
паричен заем; ОУ по договора за заем и погасителен план към договора за заем, са
подписани от заемателя.
В чл.6 от процесния договор заемодателят и заемателят се споразумели, договорът за
заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: Б. гаранция или поръчител,
отговарящи на условията по чл.9 ал.2 от ОУ /т.1. Поръчителство на едно или две физически
лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в
размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай
на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други
Договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени
Договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
4
институции с класификация различна от „Редовен“ както по активни,така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка
от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях
доход; и т.4 Предоставяне на безусловна Б. гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период, включващ от сключване на Договора за заем, до изтичане на 6
месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по Договора за заем, включваща
договорената главница и лихва/.
В чл.8 от посочения по-горе договор за паричен заем страните по него са уговорили,
че заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят
не предостави договореното в чл. 6, ал. 2 от настоящия договор обезпечение в тридневен
срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени
в чл.9 ал.2 т.1 и т.4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 649.28 лева, с начин на разсрочена плащане подробно
посочен в Приложение 1 към настоящия договор за заем.
В чл.7 ал.1 от същия договор за паричен заем страните по него са уговорили, че в
случай на забава на която и да е погасителна вноска, заемателят дължи за нея обезщетение и
размер на законната лихва за забава, за всеки просрочен ден, считано от датата на
настъпване на просрочието до неговото пълно погасяване. Безспорно крайният падеж за
издължаване на всички задължения по договора за паричен заем /последната погасителна
вноска/ е настъпил на 31.08.2020г. - преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на
28.07.2022г.
В чл.7 ал.4 от договора за паричен заем е уговорено, че всички задължения по
настоящия договор (главница, дължимата към момента договорена лихва, обезщетения за
забава н дължими неустойки) стават автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава
на плащане на две месечни погасителни вноски. Съща така заемателят декларира, че
безусловно се съгласява с написаното в предходното изречение, без да е необходимо
заемодателят да го уведомява допълнително и изрично в случай на настъпване на
визираните събития. Уговорено е, че при настъпване на събитието по настоящата алинея
/чл.7 ал.4/, заемодателят има право да начисли неустойка за предсрочна изискуемост, без да
уведоми заемателя за това, в размер на 200 лв.
Така регламентираните в договора за паричен заем неустойки са две: едната - по чл.8
неустойка - за непредоставено в 3-дневен срок или неотговарящо на поставените условия
обезпечение и втората-по чл.7 ал.4 неустойка – за предсрочна изискуемост!
Видно от представения по делото като приложение към договора за паричен заем –
погасителен план в него са посочени в седем колони: № на погасителната вноска; падеж
на погасителната вноска – посочена е конкретна дата; главница-с нарастваща по размер
вноска; лихва-с намаляваща по размер вноска; общ размер вноска /главница+лихва/ , като
3 бр. вноски са по 23.36 лв. и 8 бр. вноски са по 113.58 лв.; неустойка /3 бр. вноски по
124.64 лв. и 8 бр. вноски по 34.42 лв./ и последната колона е вноска с неустойка
5
/главница+лихва+неустойка/ , чийто размер е твърда сума от по 148 лв. Така при главница в
размер на 800 лв., лихва в размер на 178.72 лв. и неустойка в размер на 649.28 лв. т.е.
неустойка равняваща се на 81.16 % от главницата се получава общо задължение в размер
на 1628 лв.
От писменото заключение по съдебна счетоводна експертиза, се установи следното:
Заемната сума в размер на 800 лв. е предадена реално и усвоена на 30.09.2019г. от
заемополучателя. Остатъкът на задължението по договора за паричен заем № 360445 /
30.09.2019г. /вещото лице е посочило № 0366879, което е № на искането за ДПЗ/ е в общ
размер на 1150.69 лв., а по пера: непогасена главница 800 лв.; договорна лихва за периода
от 30.10.2019г. до 31.08.2020г. – 155.36 лв.; обезщетение за забава за периода от 31.01.2019г.
до 29.07.2022г. е в размер на 195.33 лв., като периода от 13.03.2020г. до 14.07.2020г. ,
когато беше пандемията от вируса КОВИД-19 е изключен по силата на чл.6 от ЗМДВИП /.
ГПР е в размер на 42.1768 %, като при изчислението са въведени: главница 800 лв.; ГЛП от
35.04 %; срок на кредита 11 месеца, от които 3 месеца гратисен период по главница, като
при изчислението не са въведени суми по неустойки. В погасителния план е посочена
неустойка, като сумата на неустойката не е взета предвид при изчисленият на ГПР /на
базата на чл.19 ал.3 от ЗПК/. От допълнително дадените гласно разяснения от вещото лице
Е. Б. В. в открито заседание на 08.02.2023г. /л.98-99 по делото/ се установи следното:
Заемополучателят е извършил плащания, които са в общ размер от 372 лв. /платени в
периода от 31.10.2019г. до 02.07.2020г./ и в таблицата, колона 8 /лист 3 от писменото
заключение по ССЕ - съответно лист 78 по делото/ се вижда как са разнесени тези
плащания, а именно: те са 341.08 лв. – за неустойка; 23.36 лв. – за лихва ; 7.56 лв. – за
такса. Според вещото лице обезщетението за забава, което ищецът претендира в размер на
395.03 лв. за период от 31.10.2019г. до 27.07.2022г. е изчислено върху цялото вземане, а не
само върху главницата, както би трябвало да се изчислява. В Справката, представена от
ищеца /лист 68 по делото/ се вижда какви суми са начислявани по договора - общо 1895.01
лв., от които главница, договорна лихва, неустойки, разходи и пр. ГПР, посочен в
писменото заключение 42.1768 % е изчислен само въз основа на главницата от 800 лв., но
след като се въведе неустойка ГПР става 168.32 % /докато по договора ГПР е 41.03 %./
Съгласно договор от 04.03.2021г. за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ на
осн. чл.99 от ЗЗД и приложение № 1 от 04.03.2021г. заемодателят прехвърлил вземането си
на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД. Заемодателят като цедент упълномощил
цесионера да уведоми длъжниците. Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
изпратил на длъжника едно уведомително писмо: с Изх.№ УПЦ-П-СТК/360445 от
09.03.2021г. на посочения от него адрес, с обратна разписка. Видно от представената и в
оригинал обратна разписка, то е върнато от служител на „Български пощи“ със забележка,
че пратката е „Непотърсена“ с дата на връщане 06.04.21. С исковата молба и приложенията
към нея връчено уведомителното писмо за цесия.
Предвид установената фактическа обстановка се налагат следните правни
изводи:
6
Ищецът и ответникът са обвързани в облигационни отношения, възникнали по
силата на договор за паричен заем № 360445 от 30.09.2019г., ведно с ОУ към него,
сключен между „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател и Д. Г. Р. в качеството и на
заемател, и последващ договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
24.09.2019г. и към него приложение № 1 от 04.03.2020г. между „Сити Кеш“ ООД и
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
Съдът намира, че процесният договор за кредит попада под уредбата на ЗПК. В
разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1-2 от ЗПК са изчерпателно изброени
задължителните реквизити на договора, като съобразно чл. 20 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Още с разпореждането си по чл.140 от ГПК в проекта за доклад по делото, съдът
във връзка с възраженията на ответницата в писмения отговор е указал в тежест на ищеца
доказването на действителен договор за паричен заем с оглед спазване разпоредбите на
ЗПК и ЗЗП и ЗЗД и договора за цесия, уведомяване на длъжника за цесията, съответно
основания и размер на вземанията.
По отношение на уведомяване за цесията:
Възражението на ответницата, че не е надлежно уведомена за извършената цесия, е
неоснователно. В този смисъл съдът се придържа към установената съдебна практика.
Цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото
от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с
която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В този смисъл са
постановените по реда на чл.290 ГПК напр. решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК; решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о.,
ТК ; решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК. За пълнота на
изложението, съдът е длъжен да отбележи още следното: Уведомлението по реда на чл.99
ал.4 от ЗЗД е предвидено в полза на длъжника, с цел да го предпази от двойно плащане на
едно и също задължение. Право на длъжника е да възрази за липсата на уведомяване за
извършена цесия само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил паричното си
задължение на стария кредитор или на овластено от него лице до момента на
уведомлението. Фактът кога и на кого е връчено уведомлението за прехвърленото вземане
не е от значение за основателността на иска, след като по делото безспорно се установи, че
претендираното с исковата молба задължение не е погасено- както е и в конкретния случай.
7
В тази насока Определение № 987/18.07.2011г. на ВКС по гр.дело 867/2011г., IV г.о. и
Решение №173/15.04.2004г. на ВКС по гр.дело 788/201Зг., ТК.
По отношение на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК всички елементи на договора
да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 пункта:
Процесният договор е сключен в писмена форма, на хартиен носител. Стои въпросът
- изискването на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 пункта,
противоречи ли на Директива 2008/48/ЕО?
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102 ЕИО на Съвета
съдържа хармонизирани разпоредби " в редица ключови области " от правната уредба на
потребителския договор. По силата на съображение 9 от преамбюла на директивата за
държавите – членки възниква ограничение да запазят или въвеждат различни /от
разпоредбите на директивата/ национални разпоредби. Това ограничение се прилага само
доколкото съществуват хармонизирани с директивата разпоредби. Такава е разпоредбата на
член 10, параграф 1 от директивата, която изисква договорите за потребителски кредит да се
изготвят на хартиен или друг траен носител. Съгласно втората алинея на същата разпоредба
посоченото изискване не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на
сключването на договорите за кредит. Следователно, извън въведеното с директивата
изискване за форма "на хартиен или друг траен носител", държавите – членки не са
ограничени да поставят допълнителни условия за действителност на договора. Правилото на
член 10, ал. 1 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., предвижда изискване за размер на шрифта,
което директивата допуска и което е задължавало страните да сключат договора в
съответствие с него. Освен това, с Определение на Съда на Европейските общности /шести
състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 е дадено тълкуване по следните въпроси:
1. Следва ли чл. 22, пар. 1 от Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета да се тълкува в смисъл, че не допуска национална мярка, с
която се цели транспонирането на тази директива във вътрешното право, да налага на
кредитните институции непредвидени в директивата задължения, отнасящи се до
представянето на всички елементи на договора за кредит в еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12?
2. Следва ли член 10, пар. 2 и съображение 31 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО да се тълкуват в смисъл, че елементите на
договора за кредит– неговите условия, идентификационните данни на кредитополучателя
/чл. 10, пар. 2, б. "б" от директивата/ и условията на застраховката/ чл. 10, пар. 2, б. "о" от
директивата/, трябва да са представени в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-
малък от 12, за да отговарят на изискването, предвидено в тези разпоредби, за посочването
им по ясен начин?
8
С определението е дадено следното тълкуване: Член 10, параграф 2 и член 22,
параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която
налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12.
Ето защо е приложимо и изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК при
преценка действителността на процесния договор за кредит. В този смисъл съдът се
придържа към актуалната съдебна практика /напр. Решение № 50162 от 10.01.2023 г. на
ВКС по т. д. № 550/2022 г., II т. о., ТК; Решение № 759 от 20.07.2022 г. на ОС-Бургас по
Въззивно гражданско дело № 790/2022 г./
Очевидно е, че процесния ДПЗ и ОУ , които са неразделна част от него по силата на
чл.12 от ДПЗ, са изписани на различен по вид, формат и размер шрифт. След като ищецът
не е доказал, че е изпълнено императивното изискване на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно шрифта
на процесния договор, възражението на ответницата за недействителност на договора, на
това основание, направено още в писмения отговор, се явява основателно. Дори само на
това основание по чл.22 ЗПК във вр. чл.10 ал.1 ЗПК разглежданият договор за паричен заем
е недействителен.
Срокът на договора за кредит е част от съдържанието на ДПК, съгласно чл.11 ал.1 т.6
от ЗПК, но неспазване на изискването за посочването му не е основание да се приеме, че
договорът е недействителен по силата на чл.22 от ЗПК. А и в чл.3 ал.10 от конкретния
ДПЗ е посочен крайният срок, макар и формулиран като „дата на последно плащане“ –
31.08.2020г.
Методиката за изчисляване на референтния лихвен процент е задължителен реквизит
от съдържанието на ДПК, регламентирано в чл.11 ал.1 т.9а от ЗПК във вр. чл.33а от ЗПК.
Тази разпоредба е относима към ДПК с референтен лихвен процент, но в процесния
договор в чл. 3 ал.7 е определен на годишна основа съгласно § 1, т. 4 от ДР към ЗПК –
фиксиран лихвен процент.
Погасителният план е императивно изискване към съдържанието на ДПК, съгласно
чл. 11 ал.1 т.11 от ЗПК. В настоящия казус това изискване също е спазено, като
погасителният план е Приложение № 1 към договора за заем и той съдържа информация за
размера /общо, главница, лихва, неустойка и общо вноска с неустойка/, броя,
периодичността и датите на плащане /падежите/.
Информацията за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор за кредит да получи при поискване безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора извлечение от сметката под формата на погасителен план и
допълнителните условия по него, уредена като част задължителното съдържание по ДПК с
разпоредбата на чл.11 ал.1 т. 12 от ЗПК е намерила съответното място в чл.5 от процесния
договор за паричен заем.
9
Наличието или липсата на правото на отказ на потребителя от договора и срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
съгласно чл.11 ал.1 т.20 от ЗПК са съответно уредени в чл.9 от договора и във вр. чл.7 ал.3
от ОУ.
Общите условия са неразделна част от ДПК и всяка страница се подписва от страните
по договора, съгласно чл.11 ал.2 от ЗПК. По силата на чл.4 ал.2, чл.12 и чл.13 от
процесния договор за паричен заем ОУ са неразделна част от него и видно от приложението
те са подписани от двете страни по договора.
Възражението за изтекла 3-годишна съответно 5-годишна погасителна давност е
неоснователно. Първата вноска е дължима на 30.10.2019г., последната вноска или крайният
падеж по договора за заем е дължима на 31.08.2020г., а заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено на 28.07.2022г. т.е. преди изтичане дори на 3-
годишна давност по чл.11 б.“в“ предлож.3-то от ЗЗД.
По отношение изискването по чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК – за лихвения процент по
кредита и условията за прилагането му:
Уговореният в договора за паричен заем лихвен процент е фиксиран в размер 35.04
%. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на
закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае
за потребителски договор, при който едната страна е по- слаба икономически, поради което
се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер
на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало
икономически по- слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като
недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва/. В този
смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение №
906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015
г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на
последната е общоизвестен- към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта
и към датата на сключване на договора размерът на законната лихва е 10, 00%.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 35.04%
годишно е над трикратно по- висок от размера на законната лихва. Затова тази уговорката
противоречи на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/
и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
По отношение на изискването по чл.11, ал.2 т.10 от ЗПК – за годишния процент
10
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а в т. 2 от същата
разпоредба е указано, че "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит, в него не е ясно
формулирана действителната "обща сума, дължима от потребителя". Така в чл.3 ал.12 от
договора за паричен заем фигурира "обща сума за плащане": 978.72 лв. и в чл.3 ал.1 от
договора за паричен заем е посочен „размер на отпуснатия заем“: 800 лв. /това е общ
размер на кредита/, но не е ясно как е изчислена общата сума за плащане 978.72 лв. /от
погасителния план може да се предполага, че това е сбор на главница 800 лв. и лихва 178.72
лв./ , какво включва тя освен общ размер на кредита; какви са и как са отчетени общите
разходи по кредита за потребителя, какво включва ГПР от 41.03 % /според ССЕ е 42.1768
%/ освен фиксирания годишен лихвен процент от 35.04 %. В чл.7 ал.2 от договора за
паричен заем е казано, че заемодателят ще бъде задължен да направи разходи за събиране
на просрочените вземания. В чл.7 ал.4 от договора за паричен заем е уговорена неустойка
за предсрочна изискуемост в размер на 200 лв. В чл.8 от договора за паричен заем е
уговорена неустойка с фиксиран размер 649.28 лв., дължима при непредоставяне на
договореното в чл.6 в 3-дневен срок от сключването обезпечение или когато
предоставеното обезпечение не отговаря на условията по чл.9 ал.2 т.1 и т.4 от ОУ. Тази
неустойка задължително е включена в погасителните вноски-на разсрочено плащане, видно
от представения погасителен план. Това, от своя страна, се отразява и на стойността на
годишния процент на разходите, защото той изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
В конкретния случай по договора не са включени допълнителни разходи,
регламентирани в чл. 8 от договора в размер на 649.28 лева, прикрити под формата на
неустойка, с уговорен начин на разсрочено плащане в самия договор. Действително,
11
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая
предвидената неустойка в чл. 8 от договора за паричен заем няма характер на неустоечно
съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, е длъжен да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да
прецени дали да му предостави кредит без обезпечение.
Целта на обезпечението е да гарантира събираемостта на вземането на кредитора. То
не следва да поражда нови парични вземания в негова полза. По отношение на
поръчителството е ясно, че то би следвало да бъде подсигурено преди подписване на
договора, защото в противен случай кредитополучателят би рискувал да задлъжнее и за
сума, надхвърляща отпуснатия му заем. Същият риск съществува и в случай, че
поръчителството не бъде дадено едновременно с подписване на договора за кредит, защото
обещанието за поръчителство не обвързва юридически, лицето което го е дало. От друга
страна, макар да не е налице законова пречка да се поръчителства по вече поето задължение,
обстоятелството, че предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за
предоставяне на кредита, дава основание да се счита, че кредитодателят няма интерес от
обезпечението, а има интерес от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита
печалба - скрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а не в лихви.
Неустойката, както е формулирана в договора, е предвидим, планиран разход,
уговорен в глобална сума в договора, с уговорен начин на разсрочено плащане, начислена
аналогично на погасителните вноски по договора, предварително заложена като разход в
договора и включена в размера на погасителните вноски. Следователно тези разходи са
били известни на кредитора, включени в дължимата сума по договора, като с оглед начина
на уговарянето им и начина на заплащането им се явяват добавък към погасителните вноски
по кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на
неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите
от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за кредитора, с оглед въведените
изисквания и срок за изпълнението и.
Налага се извода, че с клаузата на чл. 8 от договора е уредено допълнително
възнаграждение за заемодателя в размер на 649.28 лева, което съгласно разпоредбата на чл.
19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при установяване на ГПР по кредита. По делото е
безспорно, че посочената сума не е била включена в ГПР и при включването и на т.нар.
„неустойка“ , дължима при непредставяне на обезпечение, то ГПР надвишава
12
законоустановения максимум от 5 пети размера на законната лихва за просрочени
задължения, съгласно императивната норма на чл.19 ал.4 от ЗПК. Налице е
несъответствие между посочения в договора ГПР и действителния, реално прилаган ГПР,
в който следва да бъде включено и уговореното допълнителното възнаграждение по чл. 8 от
договора. А по силата на чл.19 ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал.4, се считат за нищожни.
Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както
към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити, по
начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти
за защита. С посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а така и отразява по-нисък от действителния ГПР, както и на дължимата
обща сума в по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и разбираем начин, за да може потребителят да получи адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно своето задължения,
преди да сключи договора за кредит. В изложения по-горе смисъл е актуалната съдебна
практика на въззивна инстанция, към която се придържа и настоящия състав /всички
посочени са точно по договори за паричен заем на заемодател „Сити Кеш“ ООД - напр.
Решение № 1487/ 22.12.2022 г. по в. гр. д. № 2212/2022 г. на ОС-Пловдив; Решение №
1520/ 01.12.2022 г. по в. гр. д. № 2764/2022 г. на ОС – Пловдив; Решение №
233/25.02.2022 г. по В.гр.д. № 126/ 2022 г. на ОС-Пловдив; Решение № 341/17.03.2022 г.
по В.гр.д. № 24/ 2022 г. на ОС-Пловдив; Решение № 140/ 29.04.2022 г. по в. гр. д. №
114/2022 г. на ОС - Пазарджик; Решение № 98 /05.04.2022 г. по в. гр. д. № 63/2022 г. на
ОС – Пазарджик; Решение № 260395/ 17.03.2021г. по В.гр.д. № 285/ 2021 г. на ОС-
Пловдив; Решение № 260184/ 06.10.2020 г. по В.гр.д. № № 1540/2020 г. на ОС-Пловдив;
Решение № 260016/ 12.08.2020 г. по в. гр. д. № 1346/2020 г. на ОС – Бургас/.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл,
като не е включил т.нар. „неустойка по чл.8 от договора“ – на стойност равняваща се на
81.16 % от главницата в "общата сума, дължима от потребителя", кредиторът е
заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
13
длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи приложимия лихвен процент, ГПР и
общите разходи по кредита, и общата дължима сума от потребителя, са нищожни. И тъй
като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва
или други разходи по него. Предаването на суми по нищожен договор принципно е
основание да се иска връщането им по правилата за неоснователното обогатяване – чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 23 от ЗПК не въвежда различен принцип, но няма
изрична препратка към чл. 55 ЗЗД. Визираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е императивна и
урежда последиците от сключен недействителен договор за потребителски кредит, като
същата следва да бъде съобразена и приложена от съда, доколкото връщането на чистата
стойност на кредита се дължи по силата на изрична, императивна правна норма, независимо,
че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението. Това е отклонение от общите правила в
чл. 55 ЗЗД, което намира приложение в специалната хипотеза на недействителност на
договори за потребителски кредити, за действителността на които са разписани специални
правила в ЗПК, неизпълнението на които има за последица приложението на чл. 22 ЗПК и
чл. 23 ЗПК.
Предвид направените изводи и съобразно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно
която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
следва да се приеме, че ответницата дължи само и единствено неизплатената част от
главницата. Съдът, съобразявайки заключението на вещото лице, приема, че от изчислената
от ССЕ главница в размер на 800 лв., която сума е и полученият заем, следва да се
приспаднат вече платените от заемателя и получени от заемодателя суми в размер на общо
372 лв., поради което дължимият остатък за главница е 428 лв. Предявеният иск за
установяване на вземане е основателен за този размер от 428 лв., като искът в останалата
част: за главницата над 428 лв. До пълния претендиран размер от 800 лв.; за сумата от
155.36 лв. - договорна лихва от 30.10.2019г. до 31.08.2020г. и за сумата от 395.03 лв. –
обезщетение за забава от 31.10.2019г. до 27.07.2022г., се явява неоснователен, поради
което и следва да се отхвърли, на осн. чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 10 и
сл. и чл.22 от ЗПК.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в
заповедното производство. Ишецът в заповедното производство е направил разноски в
размер на 27.01 лв.-държавна такса и 50 лв. – юрк.възнаграждение. Ответницата следва да
му заплати сумата от 24.41 лв. – за разноски в заповедното произовдство, на осн. Чл.78 ал.1
ГПК. Ищецът в исковото производство има разноски в размер на 125 лв. – довнесена
14
държавна такса; 240 лв. – за възнаграждение на вещо лице по СИЕ и 100 лв. – юрк-
възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78 ал.8 ГПК във вр. чл. 37 ал.1 ЗПП и
чл.25 ал.1 от НЗПП. Ответницата следва да заплати на ищеца сумата от 147.38 лв.- за
разноски в исковото производство, на осн. Чл.78 ал.1 ГПК.
Процесуалният представител на ответницата адв. К. И. Б. от РАК е направил искане
за присъждане на адвокатско възнаграждение в негова полза на осн. чл. 38 от ЗАдв. в размер
на 1200 лв., определено по реда на чл.2 ал.5 и чл.7 ал.2 т.1 НМРАВ. Към писмения отговор
от 07.12.2022г. /дата на пощенското клеймо/ са приложени пълномощно от 21.11.2022г. и
договор за правна защита и съдействие от 21.11.2022г. и списък на разноските /л.47-48/.
Съгласно чл.2 ал.5 от НМРАВ /в редакция с посл.изм. ДВ бр.88 обн. 04.11.2022г./ за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията
се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно
независимо от формата на съединяване на исковете. По силата на чл.7 ал.2 т.1 от същата
наредба, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
минималното възнаграждение при интерес до 1000 лв. Е вразмер на 400 лв. Следователно за
трите броя предявени искове /по чл.79 ал.1 ЗЗД, члр.240 ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД във вр. ЗПК и
ЗЗП/ , независимо от формата на съединяването им, ищецът следва да заплати на адвоката
на ответницата сумата от 1200 лв., представляваща минималното възнаграждение в
исковото производство.
По същия начин в заповедното производство презумираният длъжник /ответницата в
исковото производство/ е защитавана от адв. М.Л.Л. от САК, на когото се следва
възнаграждение в размер на общо 360 лв., определено по НМРАВ, на осн. чл.7 ал.2 т.1 и във
вр. §2а. Към писменото възражение от 30.08.20222г. са приложени пълномощно от
29.08.2022г. и договор за правна защита и съдействие от 29.08.2022г. и списък на
разноските в заповедното производство.
По силата на чл.38 ал.2 от ЗА във вр. чл.38 ал.1 т.2 от ЗА адвокатското
възнаграждение следва да се присъди на конкретния адвокат. Съгласно чл.38 ал.2 от в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение,
като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по
чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Налице са всички предпоставки за
присъждане на адвокатско възнаграждение на осн. чл.38 ал.2 от ЗА: 1. Адвокатът и неговият
доверител да са сключили в писмена форма договор за правна помощ и съдействие, в който
изрично да е записано, че адвокатът поема задължението да оказва БЕЗПЛАТНА правна
помощ на доверителя си по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗА; 2. Договорът за безплатна правна
помощ да е представен като доказателство по делото; 3. Да е направено своевременно
искане от страната по делото за присъждане на разноски по делото в рамките на
преклузивните срокове, уредени в ГПК; 4.Страната, направила своевременно искане за
присъждане на разноски, да има право на такива с оглед изхода на делото. За да упражни
правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение, е достатъчно адвокатът да
15
представи като писмено доказателство сключен със страната договор за правна защита и
съдействие, в който да е посоченото, че такава се предоставя безплатно на някое от
основанията по чл.38 ал.2, като наличието на конкретно посочено основание не се нуждае от
доказване. В този смисъл е и константната и задължителна практика на ВКС, а именно:
Определение № 368/06.07.2015 г., постановено по ч.т.д. № 733/2015 г., по описа на ВКС;
Определение № 406/01.08.2016 г., постановено по ч.т.д. № 3805/14 г., по описа на ВКС;
Определение № 119/03.04.2015 г., постановено по гр.д.№ 21/2014 г., по описа на ВКС;
Определение № 135/17.09.2016 г., постановено по гр.д.№ 1235/2016 г., по описа на ВКС.
Доколкото се касае за договорни отношения между доверител/клиент и довереник/адвокат
и клиентът е декларирал, че е материално затруднено лице по см. на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, то
неоснователно се явява възражението на ищеца за липса на основание за предоставяне на
безплатна правна защита и съдействие на длъжника.
Въз основа на изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземане в полза „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район „Люлин“, Ж.К. „Люлин“-10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда
„Лабиринт“, етаж 2, офис 4, представлявано от Ю.Ю. – изпълнителен директор, чрез юрк.
Ц. С. П. , съдебен адрес: гр. София, район „Люлин“, Ж.К. „Люлин“-10, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, етаж 2, офис 4, против Д. Г. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес *****************, чрез упълномощения и процесуален
представител адв. К. И. Б. от РАК, съдебен адрес: гр. София, ул. „Гургулят“ № 31, офис-
партер, за сумата от 428 лв., представляваща неизплатена главница, чистата стойност по
кредита - по договор за паричен заем № 360445, сключен между заемополучателката и
заемодател „Сити Кеш“ ООД, ведно със законната лихва от подаване на заявлението от
28.07.2022г., до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 457/29.07.2022г. по Ч.гр.д. №
970/2022г. по описа на РС-Търговище, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване съществуване на вземане за главницата в
останалата част за сумата над 428 лв. до пълния претендиран размер от 800 лв., както и
за сумата от 155.36 лв. - договорна лихва от 30.10.2019г. до 31.08.2020г. и за сумата от
395.03 лв. – обезщетение за забава от 31.10.2019г. до 27.07.2022г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 457/29.07.2022г. по Ч.гр.д. №
970/2022г. по описа на РСТ, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Д. Г. Р., ЕГН **********, с постоянен адрес *****************, чрез
упълномощения и процесуален представител адв. К. И. Б. от РАК, съдебен адрес: гр. София,
ул. „Гургулят“ № 31, офис-партер, ДА ЗАПЛАТИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
16
„Люлин“, Ж.К. „Люлин“-10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, етаж
2, офис 4, представлявано от Ю.Ю. – изпълнителен директор, чрез юрк. Ц. С. П. , съдебен
адрес: гр. София, район „Люлин“, Ж.К. „Люлин“-10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-
сграда „Лабиринт“, етаж 2, офис 4 , направените разноски в заповедното производство в
размер на 24.41 лв. и направените разноски в исковото производство в размер на
147.38 лв., съразмерно уважената част от иска, на осн. чл.78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Люлин“, Ж.К. „Люлин“-10, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, етаж 2, офис 4, представлявано от Ю.Ю. –
изпълнителен директор, чрез юрк. Ц. С. П. , съдебен адрес: гр. София, район „Люлин“,
Ж.К. „Люлин“-10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, етаж 2, офис 4
ДА ЗАПЛАТИ на адв. К. И. Б., ЕГН **********, от РАК, съдебен адрес: гр. София, ул.
„Гургулят“ № 31, офис-партер , адвокатско възнаграждение в исковото производство,
размер на 1200 лв. , на осн. чл.38 ал.2 от ЗА във вр. чл.38 ал.1 т.2 от ЗА и във вр. чл.2 ал.5 и
чл.7 ал.2 т.1 НМРАВ /изм. ДВ бр. 88/04.11.2022г./.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Люлин“, Ж.К. „Люлин“-10, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, етаж 2, офис 4, представлявано от Ю.Ю. –
изпълнителен директор, чрез юрк. Ц. С. П., съдебен адрес: гр. София, район „Люлин“,
Ж.К. „Люлин“-10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, етаж 2, офис
4 ДА ЗАПЛАТИ на адв. М.Л.Л., ЕГН **********, от САК, съдебен адрес: гр. София, ул.
„Гургулят“ № 31, офис-партер, адвокатско възнаграждение в заповедното производство,
размер на 360 лв. , на осн. чл.38 ал.2 от ЗА във вр. чл.38 ал.1 т.2 от ЗА и във вр. чл. 7 ал.7
във вр. ал.2 т.1 и §2а от НМРАВ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните, пред Окръжен съд - Търговище.
Съдия при Районен съд – Търговище: _______________________
17