РЕШЕНИЕ
№ 510
гр. Пловдив, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20215300501789 по описа за 2021 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК
във връзка с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от „Лайт
Кредит“ ООД чрез адв. П.П., срещу решение №261108 от 7.04.2021 г.,
постановено по гр. дело №17752 от 2019 г. на ПдРС, 6 гр. състав, с което е
осъден „Лайт кредит“ ООД да заплати на Й. Т. Т. сумата от 1250 лв.,
представляваща част от платена при начална липса на основание сума по
клауза за възнаградителна лихва по договор за заем №6633/18.12.2014 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба - 30.10.2019 г. до окончателното изплащане, както и да
заплати на Й. Т. Т. сумата от 270 лв. направени по делото разноски, а на адв.
С. Г. - 317.50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, на основание
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В жалбата се навеждат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт. Твърди се, че сключеният договор за
заем между страните е индивидуално уговорен и е в съответствие със Закона.
Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска, като се присъдят и
разноски по делото.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от Й.
Т. Т. чрез адв. К., като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба
1
е неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното
решение да се потвърди. Навеждат се доводи за недействителност на
договора между страните. Иска се присъждане на адвокатско възнаграждение
по чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл. 269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно и допустимо. Въззивната проверка за
правилност се извършва на решението само в обжалваната част, и само на
поддържаните основания, без ограничение в дейността по приложение на
материалния закон.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният съд при
служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/2013 ОСГТК.
В исковата молба се твърди, че между страните, в качеството им
съответно на кредитополучател и кредитодател, бил подписан договор за заем
№6633/18.12.2014 г., по силата на който ищцата получила сумата от 85 000
лв., с договорено възнаграждение в размер на 3% месечно, като
предоставения заем и дължимото към него възнаграждение се задължила да
върне на заемодателя на 84 равни месечни вноски от по 2782.32 лв., считано
от 18.01.2015 г. до 18.12.2021 г. За обезпечаване вземането на заемодателя, Т.
учредила в полза на дружеството договорна ипотека върху свой собствен
имот, придобит по дарение и делба. Задължението било своевременно
заплащано всеки месец в продължение на една календарна година. На
08.12.2015 г. подписала договор за заем № 000393,02 със „СИ Финанс Груп“
ЕООД, гр. Пловдив, като на основание чл.1.3.1 от последния бил
рефинансиран договора за заем, предмет на настоящата претенция. Твърди се,
че подписаният договор имал характер на потребителски такъв и попада в
предмета на регулиране на Закона за защита на потребителите. Клаузата,
определяща формиране на лихвения процент, била нищожна поради
противоречие с чл.143, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП. Договорената възнаградителна
лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и
уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени –
двукратния размер. Иска се връщане на недължимо платени суми по
нищожната клауза за възнаградителна лихва, което плащане било извършено
2
при начална липса на основание. Нищожността произтичала от
обстоятелството, че целият договор бил недействителен, а клаузата за
възнаградителна лихва била уговорена в противоречие с добрите нрави.
Сумата, която следвало да бъде върната по нищожната клауза за
възнаградителна лихва, била в размер на 20 000 лв., като искът се предявял
частично за сумата от 1000 лв. Направено е искане за постановяване на
решение, с което да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата
сумата от 1000 лв., частично от общо дължима сума от 20 000 лв., като
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем №
6633/18.12.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендирани
са направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото не е постъпил писмен отговор от
ответното дружество.
С определение от 10.03.2021 г. е допуснато изменение в размера на
предявения частичен иск – от 1000 лв. на 1250 лв.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието, че страните са сключили договор за заем №6633 от
18.12.2014 г., с предмет левовата равностойност на сумата от 43 459.80 евро –
85 000 лв., ведно с погасителен план, според който сумата е следвало да бъде
върната на 84 равни месечни вноски, всяка в размер от 2782.32 лв. Плащания
по договора са извършени.
С договор за заем № 000393.02 от 08.12.2015 г., сключен между
„СИ Финанси груп“ ЕООД, ЕИК *********, „Дани арт“ ЕООД, ЕИК
*********, с представител Й.Т., ЕТ „Д.77-Й.Т.“, ЕИК ********* и Й.Т., е
отпусната сумата от 140 000 лв., със срок на връщане – 31.12.2020 г.
Според заключението на изготвената съдебно-счетоводна
експертиза, размерът на възнаградителната лихва, изплатена на ищцовото
дружество по процесния договор за заем №6633/18.12.2014 г. от Й.Т., е
30 090.80 лв., а според приетото допълнително заключение, размерът на
начислената договорна лихва по договора за периода от 18.12.2014 г. до
18.01.2015 г. е 2 550 лв., тоест първата вноска по погасителен план 2550 лв. е
платена на 21.01.2015 г.
Ищцата е погасила предсрочно задължението си по договора за заем – на
16.12.2015 г., с рефинансиране от „СИ Финанси Груп“ ЕООД, като към
посочената дата е платила 85 000 лв. главница и 30 090.80 лв.
възнаградителна лихва.
Решението е правилно и законосъобразно, като на
основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от Пловдивски районен съд. Във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния
съд, че сключеният между страните договор от 18.12.2014 г. е договор за
3
потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит, като нормите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата
и съдържанието му, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е
недействителен.
Съставът на РС е приел, че не са приложени общите условия към
договора, няма данни, че са инкорпорирани в текста му; посочен е лихвен
процент от 3% месечно, без да е посочен общия размер на сумата, дължима от
заемателя, като е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Клаузата за
възнаградителна лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва,
като договорът е приет за недействителен съгласно чл.22 ЗПК, а в този случай
се дължи само стойността на предоставената сума. Платената
възнаградителна лихва е 30090.80 лв., плащането е без основание, като се
дължи връщането ѝ.
Не се възприема, че към договора не са приложени общи условия.
Препращане към такива няма в приложения по делото.
Основателно е посочено в жалбата, че в договора за заем са
посочени размер на отпуснатата сума, размер на лихвения процент – 3%
месечно, погасителен план, ГПР – 42.520%, начин на прилагане на лихвата –
само върху непогасената главница. Изпълнението на това задължение от
жалбоподателя обаче е само формално. Договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 от ЗПК
начин. Липсва обаче посочване в договора на сумата, която следва да се
върне от заемателя. Налице е императивно изискване на закона. Без значение
е дали въз основа на пресмятания или други действия страната може да
установи какъв е размерът на сумата, която следва да върне. Същата следва да
е ясно отбелязана в договора, което в настоящия случай не е направено.
Освен това чрез посочването на ГПР от 42.520% само формално са
спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Не е ясно какво е включено
в този размер, как е формиран същият.
Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Необходимо е по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще направи и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, без да е
посочена методика на формиране годишния процент на разходите /кои
4
компоненти са включени в него и как се формира в посочения размер/. По
същия начин не е ясно фиксираната месечна лихва от 3% какво включва и как
е изчислена по отношение на общия ГПР. Потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора
по смисъла на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК е възможно да заблуди средния
потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, и ГПР е неравноправна по смисъла на член 4,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост.
По изложените съображения доводите във въззивната жалба, че
договорът не противоречи на императивните правила на ЗПК не се
възприемат от настоящия състав.
Няма спор, че по заема са изплатени дължимите според кредитора
суми – главницата от 85000 лв., както и лихва в размер на 30090.80 лв.
Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба е императивна и
следва задължително да бъде съобразена и приложена от съда. Именно
поради това, че връщането на чистата стойност на кредита се дължи по силата
на изрична, императивна правна норма, а не на плоскостта на
неоснователното обогатяване, не е налице основание тази норма да не бъде
приложена по аргумент на това, че се изменя основанието на
правоотношението. Точно към разпоредбата на посочената норма е
препращала разпоредбата на чл.4, ал.1, т.2 (за този вид договори се прилагат
съответно разпоредбите на чл. 5, 6, чл. 9, ал. 3 и 4, чл. 10, 10а, чл. 11, ал. 1, т.
1 – 7, 9 – 20 и 22 – 27 и ал. 2, 3 и 4, чл. 14, 16, 17, 18, 25, чл. 32, ал. 1, 2, ал. 3,
т. 1 и 2 и ал. 5 – 8, чл. 33, 33а и § 1 от допълнителните разпоредби) от ЗПК в
действалата към момента на сключване на договора редакция, като доводите
в обратната насока са неоснователни.
Платената сума за възнаградителна лихва се явява платена без
основание, като искът по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е основателен. Правилно е
уважен предявения частичен иск съобразно направеното изменение на същия.
Жалбата е неоснователна и се оставя без уважение, а решението е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Разноски са поискани от двете страни, но с оглед отхвърляне на
жалбата не се присъждат на жалбоподателя. Тъй като е направено искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на въззиваемата
страна, следва да основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да се
присъди в полза на адв. Г. такова в размер на 317.50 лв. Неоснователно е
5
искането за присъждане и на ДДС върху тази сума – не са представени
доказателства за регистрация по ЗДДС.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав, на основание чл.272 от ГПК,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261108/07.04.2021 г., постановено
по гражданско дело №17752/2019 г. на Пловдивски районен съд, VI
граждански състав.
ОСЪЖДА „Лайт Кредит“ ООД със седалище град Пловдив, ЕИК
*********, да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на
адвокат С. Г. от АК Пловдив, личен №**********, адвокатско
възнаграждение в размер на 317.50 (триста и седемнадесет лв. и петдесет ст.)
лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6