Р Е Ш Е Н И Е №29
гр. Враца, 07.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд, Гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети януари
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар Миглена
Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Младенова в. гр. дело №
693 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С
Решение № 77/05.07.2019 г., постановено по гр. дело № 54/2019 г. Районен съд -
Оряхово е признал за установено по отношение на „ОТП Факторинг България” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Оборище”,
бул. „Княз Александър Дондуков” № 19, ет. 2, по предявения отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищецът Р.Л.Б., ЕГН:
**********, с адрес: ***, не дължи на
ответника „ОТП Факторинг България” ЕАД, сумите по изпълнително дело №
20187220400188 на ЧСИ Г.Б., с район на действие Окръжен съд – Враца, а именно:
неолихвяема сума в размер на 531,54 лв., главница в размер на 40 328,29
лв., лихви в размер на 20 848,36 лв., разноски по изпълнителното дело в
размер на 100,00 лв., както и такса в размер на 763,99 лв. в полза на ЧСИ,
установени със Заповед № 198/22.08.2012 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 ГПК, както и изпълнителен лист
от 22.08.2012 г. по ч.гр.д. № 456/2012 г. по описа на Районен съд – Оряхово, за
събиране на които е образувано изпълнително дело № 20187220400188 на ЧСИ Г.Б.,
с район на действие Окръжен съд – Враца, поради погасяването им по давност.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „ОТП
Факторинг България” ЕАД, в която се излагат съображения за недопустимост и
неправилност на същото. Навеждат се доводи, че предявеният иск по чл. 439, ал.
1 ГПК се явява недопустим, тъй като не се основава на обстоятелства, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Твърди се, че ищецът не е възразил срещу заповедта за
незабавно изпълнение след редовното ѝ връчване от ЧСИ Г.Б., поради което
тя е влязла в сила и всички негови възражения, включително за изтекла
погасителна давност, с които е разполагал към датата на изтичане на срока за
подаване на възражение срещу заповедта, са преклудирани. Сочи се, че ищецът е основал
иска си на факта на изтичане на погасителната давност за вземанията на
ответника на 22.08.2017 г., тоест на факт, настъпил преди образуване на
изпълнителното дело и преди влизане в сила на заповедта за изпълнение, който му
е бил известен в срока за подаване на възражение и който е могъл да бъде
релевиран с него. В подкрепа на това се цитира практика на ВКС в смисъл, че
искът по чл. 439 от ГПК няма да е процесуално допустим, когато се основава на
факти и обстоятелства, които са настъпили в срока за възражение по чл. 414 от ГПК. Твърди се още, че дори отрицателният установителен иск да бъде
квалифициран като такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК, то той отново би бил недопустим,
тъй като изтеклата погасителна давност се релевира с възражение, а иск за
установяване съществуването на факт с правно значение се допуска само в
случаите, предвидени в закон.
Иска
се от въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и
да прекрати производството по делото. Алтернативно се прави искане за отмяната
му като неправилно и постановяване на друго решение, с което предявеният иск да
бъде отхвърлен. Претендират се и разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на жалбата от насрещната страна Р.Л.Б.,
в който се изразява становище за неоснователност на същата. Посочва се, че
обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Въззиваемият
твърди, че районният съд правилно е приел, че са налице предпоставките за
предявяване от него на иска по чл. 439 ГПК, като изложените обстоятелствени мотиви са основани на
доказателствата и закона. Посочва, че изпълнително дело № 188/2018 г. по описа
на ЧСИ Г.Б. е образувано на 13.03.2018 г., по него няма извършени изпълнителни
действия, а давността за вземането започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо и се прекъсва с действия по принудително изпълнение, като в
случая образуването на изпълнително дело не е прекъснало давността, а тя вече е
била изтекла през 2017 г. Иска от въззивния съд да остави без уважение въззивната
жалба и да потвърди първоинстанционното решение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпило становище от третото лице-помагач на
ответника – „ЕОС Матрикс“ ЕООД.
С Определение №
827/17.10.2019 г. въззивният съд е прекратил производството по образуваното
в.гр.д. № 581/2019 г. по описа на Окръжен съд – Враца и е върнал делото на
Районен съд – Оряхово, като е указал на същия след връщане на делото да извърши
преценка за наличие на предпоставките на чл. 247 от ГПК за поправка на
допусната в решението очевидна фактическа грешка, с оглед на факта, че
районният съд е сезиран с иск за признаване на установено, че ищецът не дължи
на ответника неолихвяема сума в размер на 531,54 лв., главница в размер на
4 328,29 лв., лихви в размер на 2 848,36 лв., разноски по
изпълнителното дело в размер на 100,00 лв., както и такса в размер на 763,99
лв. в полза на ЧСИ, а съдът се е произнесъл с решение, с което признава за
установено, че ищецът не дължи на ответника неолихвяема сума в размер на 531,54
лв., главница в размер на 40 328,29 лв., лихви в размер на 20 848,36
лв., разноски по изпълнителното дело в размер на 100,00 лв., както и такса в
размер на 763,99 лв. в полза на ЧСИ.
Районният
съд е изпълнил дадените му указания, като с Решение за поправка на очевидна
фактическа грешка № 105/24.10.2019 г. е допуснал поправка на допусната в
Решение № 77/05.07.2019 г., постановено по гр. дело № 54/2019 г. по описа на
Районен съд – Оряхово, очевидна фактическа грешка, като е постановил по
отношение на главница в размер на 40 328,29 лв., навсякъде да се чете
главница в размер на 4 328,29 лв. /четири хиляди триста двадесет и осем
лева и двадесет и девет стотинки/ и вместо лихви в размер на 20 848,36
лв., навсякъде да се чете лихви в размер на 2 848,36 лв. /две хиляди
осемстотин четиридесет и осем лева и тридесет и шест стотинки/.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в рамките на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК въззивният съд
констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден, но недопустим. Съображенията за това са следните:
Районен съд –
Оряхово
е сезиран от Р.Л.Б., ЕГН: **********, с иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за
установено, че не дължи на „ОТП Факторинг
България” ЕАД, ЕИК: *********, следните суми: неолихвяема
сума в размер на 531,54 лв., главница в размер на 4 328,29 лв., лихви в
размер на 2 848,36 лв., разноски по изпълнителното дело в размер на 100,00
лв., както и такса в размер на 763,99 лв. в полза на ЧСИ, установени със
Заповед № 198/22.08.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, както и изпълнителен лист от 22.08.2012
г. по ч.гр.д. № 456/2012 г. по описа на Районен съд – Оряхово, за събиране на
които е образувано изпълнително дело № 20187220400188 на ЧСИ Г.Б., с район на
действие Окръжен съд – Враца, поради погасяването им по давност.
В исковата молба се твърди, че „Банка
ДСК“ ЕАД е сключила договор за кредит за текущо потребление с Т. Л.Б., по който
ищецът Р.Л.Б. е бил поръчител. Сочи се, че поради необслужване на кредита срещу
Т. Л.Б. на 11.12.2009 г. е издадена Заповед № 404 за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, както и изпълнителен лист от
същата дата. Твърди се, че на 08.01.2019 г. ищецът получил покана за доброволно
изпълнение от ЧСИ Г.Б., с район на действие Окръжен съд – Враца, по образувано
срещу него изпълнително дело № 20187220400188, като от приложените към нея
документи установил, че срещу него на 22.08.2012 г. е издадена заповед № 198 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист, съгласно които е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД следните
суми: 2 436.07 евро – задължение към 10.12.2009 г. по договор за кредит от
13.05.2008 г., в това число главница в размер на 2 213.02 евро, договорна
лихва за периода 13.06.2009 г. до 10.12.2009 г. в размер на 150.17 евро,
санкционираща лихва за периода от 20.07.2009 г. до 10.12.2009 г. в размер на
72.88 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.12.2009
г. до изплащане на вземането, както и сумата от 95,29 лв. разноски по делото. Ищецът
посочва, че получил уведомление от ответника „ОТП Факторинг България” ЕАД, че
по договор за цесия от 28.09.2018 г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземането си
спрямо него на дружеството-ответник. Изтъква, че не му е било известно
издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист спрямо него до
образуване на изпълнителното дело, нито му е известно банката да е предприемала
изпълнителни действия спрямо него, като въз основа на това твърди, че вземането
е погасено по давност, тъй като давността е започнала да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо, а именно от 11.12.2009 г., когато е
издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист спрямо главния длъжник Т.
Л.Б. и е изтекла на 11.12.2014 г. Сочи, че дори да се приеме, че е налице
прекъсване на давността с подаденото заявление по чл. 417 ГПК спрямо него от
банката и издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист на 22.08.2012
г., то към момента на предприемане на действия по принудително изпълнение
спрямо него, погасителната давност е била изтекла още на 22.08.2017 г.
Постъпил е отговор на исковата молба от ответника „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК: *********, в който се
оспорва допустимостта на предявения иск. Становището за недопустимост на
исковата претенция се обосновава с доводи, че ищецът е разполагал с възможността да подаде възражение срещу заповедта
за изпълнение, която не е упражнил, като липсата на подадено в срок възражение
има за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение, с което се
преклудира възможността на длъжника да оспори вземането, освен при специалните
хипотези на чл. 424 и 439 ГПК. Сочи се, че искът по чл. 439 ГПК е процесуално
допустим само когато новите факти и обстоятелства са настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, а ищецът е основал иска си на факти и
обстоятелства – че погасителната давност за вземането е изтекла на 22.08.2017
г., които са настъпили преди образуването на изпълнителното дело и са му били
известни в срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК.
На основание чл. 219 ГПК съдът е конституирал като трето лице-помагач на ответника „ЕОС Матрикс“
ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Витоша“, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4-6, което не
е ангажирало писмено становище по делото.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е
приложено копие от изпълнително дело №
20187220400188 по описа на ЧСИ Г.Б., с район на действие Окръжен съд – Враца.
След като обсъди събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с
твърденията на страните, настоящият съдебен състав приема за установена
следната фактическа обстановка:
Между страните не се спори, че между ищеца Р.Л.Б. и „Банка ДСК“
ЕАД
е сключен договор за поръчителство от
13.05.2008 г., с който се обезпечава изпълнението на задълженията на
кредитополучателя Т. Л.Б. по договор за кредит за текущо потребление от 13.05.2008
г., сключен между него и „Банка ДСК“ ЕАД
за сумата от 2 600.00 евро за срок от 60 месеца и при лихва 9.90 % годишно,
като по силата на договора поръчителят отговаря солидарно с кредитополучателя и
се задължава спрямо кредитора при неизпълнение от кредитополучателя на
задълженията му по договора за кредит, да ги изпълни при договорените условия.
Безспорно е и обстоятелството, че със заявление вх. № 9680/21.08.2012 г. от „Банка
ДСК“
ЕАД е поискано издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги на
банката, против Р.Л.Б., ЕГН: **********, в
качеството му на поръчител по горепосочения договор за кредит за сумите от: 2 213.02 евро – главница
по договор за кредит от 13.05.2008 г., 150.17 евро – договорна лихва за периода
13.06.2009 г. до 10.12.2009 г., 72.88 евро – санкционираща лихва за периода от
20.07.2009 г. до 10.12.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 21.08.2012 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 95,29
лв. разноски по делото.
Не се спори, че въз основа на подаденото заявление е образувано ч.гр.д. № 456/2012 г. по описа на Районен съд – Оряхово и е издадена Заповед № 198/22.08.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено Р.Л.Б. да заплати на „Банка
ДСК“
ЕАД посочените в заявлението суми, като на основание чл. 418, ал. 4 ГПК в полза на
взискателя е издаден и изпълнителен лист за тези суми на същата дата.
От приложеното заверено копие от изпълнително
дело № 20187220400188 по описа на ЧСИ Г.Б., е видно, че въз основа на
този изпълнителен лист на 13.03.2018 г. е образувано
изпълнително производство. Молбата за образуване на изпълнителното производство
е подадена от „ОТП Факторинг България“ ЕАД като
цесионер по сключен с кредитора „Банка
ДСК“
ЕАД договор за цесия от 22.11.2012 г. По делото е
приет като доказателство договор за покупко-продажба на вземания от 22.12.2012 г., сключен между ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД, от една страна, в
качеството му на купувач, и „Банка ДСК“ ЕАД, от друга
страна, в качеството му на продавач, в който са уговорени условията на
извършеното цедиране на вземане. Видно от Приложение № 1 към
приемо-предавателен протокол от 11.12.2012 г., приложено
към договора, договор за кредит за текущо потребление от 13.05.2008 г. е предмет на договора за покупко-продажба на
вземания. По делото е приет
като доказателство и договор за покупко-продажба на вземания от 28.09.2018 г., сключен между ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД, от една страна, в
качеството му на продавач, и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, от друга страна, в качеството му на купувач, в който са уговорени условията на извършеното
цедиране на вземане. Видно от Приложение № 1 към приемо-предавателен протокол
от 05.10.2018 г., приложено към договора,
договор за кредит за текущо потребление от 13.05.2008 г. е предмет на договора за покупко-продажба на
вземания.
Между страните е
безспорно, а и видно от приложеното заверено копие от изпълнително дело № 20187220400188 по описа на ЧСИ Г.Б., покана за доброволно изпълнение до длъжника Р.Л.Б.,
заедно с препис от Заповед № 198/22.08.2012 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, както и
копие на документите, въз основа на които заповедта е издадена, е получена от
длъжника лично на 08.01.2019 г. По делото няма данни длъжникът да е подал
възражение срещу издадената заповед за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Първото изпълнително действие, предприето по изпълнителното дело е от 02.01.2019 г. и представлява налагане на запор върху сметките
на длъжника в „Обединена българска банка“
АД.
В изпълнителното дело няма данни за извършени погасявания на дълга.
На 20.12.2018 г. в
кантората на ЧСИ Г.Б. е постъпила молба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД за
конституиране на дружеството като взискател в качеството му на цесионер по
договор за цесия, сключен с „ОТП Факторинг България“ ЕАД. С разпореждане от
21.01.2019 г. на ЧСИ Г.Б. „ЕОС Матрикс“ ЕООД е
конституирано като взискател по изпълнително дело № 20187220400188, като
съобщението до длъжника Р.Л.Б. за конституирането на новия взискател е върнато
в цялост като непотърсено.
При тази безспорна фактическа обстановка, районният съд е направил
изводи за основателност на исковите претенции, като е признал за установено на основание чл. 439 ГПК, че Р.Л.Б. не дължи на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД поради изтекла погасителна давност процесните суми.
При горната фактическа обстановка и след като обсъди наведените от
страните доводи, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
Основите оплаквания в жалбата, по които
въззивният съд дължи произнасяне съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК, се свеждат до това, че
с влизане в сила на издадената заповед за изпълнение се преклудират всички
възражения, които длъжникът е могъл да направи в срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, а ищецът е основал иска си на факта на изтичане на
погасителната давност за вземанията на ответника на 22.08.2017 г., тоест на
факт, настъпил преди образуване на изпълнителното дело и преди влизане в сила
на заповедта за изпълнение, който му е бил известен в срока за подаване на
възражение и който е могъл да бъде релевиран с него. Посочва се, че искът по
чл. 439 от ГПК не е процесуално допустим, когато се основава на факти и
обстоятелства, които са настъпили в срока за възражение по чл. 414 от ГПК.
Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена заповед
за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. След подаване на
възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на
вземането по чл. 422 ГПК. Ако възражение не бъде подадено в предвидения от закона срок
или същото е оттеглено или след влизане
в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за
изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК. С влизане в
сила на заповедта се преклудират фактите и обстоятелствата, които са могли да бъдат наведени с възражението срещу
нея,
относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, освен ако не са налице
специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. В първата хипотеза по чл. 424 ГПК оспорването на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение е
допустимо при наличието на новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат
известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл.
414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок. Във втората хипотеза на
чл. 439 ГПК се предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание, като
тази защита може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. С оглед посоченото по-горе, че заповедите за изпълнение влизат в
сила и се ползват със стабилитет, за разликата от несъдебните изпълнителни основания
по чл. 237 ГПК (отм.), разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, независимо че съдебно дирене не се
провежда.
В конкретния случай предявеният иск правилно е квалифициран от районния
съд като такъв с правно основание чл. 439 ГПК, тъй като в исковата молба не се
твърдят новооткрити факти или доказателства, а се твърди новонастъпил факт –
изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
Фактите по делото сочат, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителният лист са издадени на 22.08.2012 г., поканата за
доброволно изпълнение до длъжника е връчена от ЧСИ Г.Б. съобразно разпоредбата
на чл. 418, ал. 5 ГПК на 08.01.2019 г., като по делото няма данни в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК да е подадено възражение от
длъжника Р.Б. срещу нея, поради което
заповедта е влязла в законна сила на 22.01.2019 г. С влизането в сила на заповедта са преклудирани
всички факти и обстоятелства, които са относими към ликвидността и
изискуемостта на вземанията по заповедта. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът се е
позовал на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за паричен кредит, която е посочено в извлечението от счетоводните книги
на банката да е настъпила на 16.09.2009 г. При липсата на постъпило възражение от
длъжника, този факт, относим към изискуемостта на вземанията, не може да бъде
преразглеждан в настоящото производство.
С оглед посочената дата на настъпване на изискуемостта - 16.09.2009 г.,
безспорно се явява обстоятелството, че към момента на издаване на заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист - 22.08.2012 г., не е била
изтекла погасителна давност. Същата обаче
е била изтекла към момента на връчване на поканата за доброволно изпълнение на
длъжника Р.Б. от съдебния изпълнител – 08.01.2019 г. От своя страна това води до
извода, че към момента на изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е могъл да се
позове на правопогасяващия ефект на погасителна давност, с оглед на което с изтичането му е настъпила преклузия по
отношение на този факт.
Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение от 21.08.2012 г. не е прекъснало давността. Съгласно
разпоредбата на чл. 117, ал. 1 ЗЗД нова
давност започва да тече в случаите на прекъсване на давността. Съгласно дадените разяснения в т. 14 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, новият ГПК
урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова
заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска по чл.
422 ГПК в срока по чл. 415, ал.
1
ГПК. Ако такъв иск не е предявен, какъвто е и настоящият случай, давността не
се счита прекъсната със заявлението.
По общо правило погасителната давност е юридически факт от категорията
на юридическите събития, представляващ определен в закона период от време, след
изтичане на който се погасява правото на иск за защита на конкретно субективно
материално право. Като период от време давностният срок се характеризира с
начален и краен момент. В случая началният момент на давностния срок е преди
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 16.09.2009 г., а крайният момент на изтичането на 5-годишната давност
за погасяване на вземането за главница е бил 16.09.2014 г., тоест преди влизането в сила на заповедта за изпълнение по
чл. 417 ГПК на 22.01.2019 г. с изтичане на
срока за подаване на възражение срещу нея и липсата на подадено такова. Ето защо
настоящият съдебен състав намира, че погасителната давност не представлява новонастъпил факт по смисъла на чл. 439 ГПК, който следва да бъде взет предвид при оспорването на изпълнението.
Въззивният
съд приема, че ищецът основава предявения отрицателен установителен иск на
обстоятелства, настъпили в обективната действителност преди влизане в сила на
заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, като в този смисъл предявеният
отрицателен установителен иск е бил изначално недопустим, тъй като при подаване
на възражение срещу заповедта за изпълнение по реда на чл. 414 ГПК длъжникът е
могъл да релевира доводи за погасяване по давност на вземането, които
евентуално да бъдат разгледани при предявяване на установителния иск от кредитора
по реда на чл. 422 ГПК.
С изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.
416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането
не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК.
Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на
заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се
основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени
доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването ѝ/ обосновават извода, че при настъпване, респ.
стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на
материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по
съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди
влизането ѝ в сила. Резултат
на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се
оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ
процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване
е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от
преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако
длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но
не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява
пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната ѝ сила, съотв. стабилизирането ѝ. По отношение на заповедта за изпълнение, срещу
която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе
на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни при
пропускане на предвидените от закона срокове и способи на защита /чл. 414 и чл.
422 ГПК/. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за
защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез установителен
иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила
заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим /в този смисъл Решение
№ 6 от 21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК, Решение
№ 781 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 12/2010 г., III г. о., ГК/.
Когато
искът по чл. 439 ГПК се основава на факти, настъпили преди влизане в сила на
заповедта за изпълнение, какъвто е настоящият случай, той е процесуално недопустим,
тъй като се иска да бъдат да бъдат обсъждани правнорелевантни факти, които са
могли да бъдат наведени в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Ако тези факти не са били заявени в това производство, те са
преклудирани и обсъждането им в следващ съдебен процес е недопустимо.
За пълнота на
изложението следва да се посочи, че настоящият съдебен състав не споделя
изложените от въззивника доводи, че дори отрицателният установителен иск да бъде
квалифициран като такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК, то той отново би бил недопустим,
тъй като изтеклата погасителна давност се релевира с възражение, а иск за
установяване съществуването на факт с правно значение се допуска само в
случаите, предвидени в закон. Съгласно константната практика на ВКС, създадена
по реда на чл. 290 ГПК отрицателният иск за установяване, че едно парично
вземане не съществува е допустим винаги, когато вземането е предявено от
кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния
срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената
заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че
вземането не съществува – всяко право,
което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с
иск. Отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде
предявен и преди връчване на заповед за изпълнение, съответно покана за
доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато
съществува спор за вземането. Такъв спор е налице и когато кредиторът е поискал
издаване на заповед за изпълнение или когато в хода на производството по иска
по чл. 124, ал. 1 ГПК кредиторът оспори вземането /в този смисъл Решение № 76 от 7.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 391/2012 г., IV г. о., ГК/. В настоящия случай обаче възражение от длъжника
срещу заповедта за изпълнение не е било подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК,
който е изтекъл на 22.01.2019 г., а исковата молба, с която е предявена
процесната претенция е подадена на 24.01.2019 г., следователно дори и правната
квалификация на иска да е била по чл. 124, ал. 1 ГПК, не би могло да се приеме,
че такъв иск е допустим. След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният
след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим.
С оглед на гореизложеното, първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, поради което решението на Районен съд – Оряхово, с което признава за установено, че длъжникът не дължи на кредитора процесните суми, както и решението на Районен съд – Оряхово за поправка на очевидна фактическа грешка в последното, следва да бъдат обезсилени, а съдебното производство следва да бъде прекратено на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.
При този изход на
правния спор на ответника-въззиваем следва на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да се
присъдят сторените пред първоинстанционния съд разноски в размер на сумата от 150,00
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и сторените пред въззивния
съд разноски в размер на сумата от 236,50 лв., от които 86,50 лв. – държавна
такса за въззивно обжалване и 150,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Възнаграждението
за защита от юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 ГПК се определя от съда съобразно нормата на чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и съобразно фактическата и правна сложност на делото и не зависи от наличието или липсата на възражение от
противната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът констатира, че при подаване на въззивната жалба от жалбоподателя не
е
събрана цялата дължима държавна такса за
въззивно обжалване, като такава е била внесена в размер на 86,50 лв., а е
следвало да бъде събрана такса в размер на 173,45 лв. Не е събрана и цялата
дължима държавна такса от ищеца за разглеждане на исковете в
първоинстанционното производство, като такава е била внесена в размер на 173,15
лв., а е следвало да бъде събрана такса в размер на 342,89 лв. Следователно
с оглед изхода на правния спор ищецът следва да бъдат осъден с настоящия
съдебен акт на основание чл. 77 ГПК да заплати остатъка от дължимата държавна
такса за предявените от него искове в размер на 169,74 лв. в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Районен съд – Оряхово, а въззивникът-ответник следва
да бъдат осъден да заплати остатъка от дължимата държавна такса за въззивно
обжалване на първоинстанционното решение в размер на 86,95 лв. в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Враца.
Мотивиран от горното, Врачанският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 77/05.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 54/2019 г. по описа на Районен съд – Оряхово и Решение за поправка на очевидна фактическа грешка
№ 105/24.10.2019 г., постановено по гр. дело № 54/2019 г. по описа на Районен
съд – Оряхово, като ПРЕКРАТЯВА съдебното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 4 ГПК Р.Л.Б., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „ОТП Факторинг България”
ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 150,00
лв., представляваща сторени разноски пред първоинстанционния съд, както и
сумата от 236,50 лв., представляваща сторени разноски пред въззивния
съд.
ОСЪЖДА на основание чл.
77 ГПК Р.Л.Б., ЕГН: **********, с адрес: ***,
да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд
– Оряхово държавна такса в размер на 169,74 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.
77 ГПК „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Оборище”, бул.
„Княз Александър Дондуков” № 19, ет. 2, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Окръжен съд
– Враца държавна такса в размер на 86,95 лв.
Решението е
постановено при участието на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Витоша“, ж.к. „Малинова долина“, ул.
„Рачо Петков Казанджията“ № 4-6, като трето лице-помагач на ответника „ОТП Факторинг
България” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата
на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.