Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/08.07.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
VIII
състав, в открито
съдебно заседание, проведено на единадесети юни две хиляди и двадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при участието на секретаря
Величка Велчева,
като разгледа докладваното
от съдията
гражданско дело № 14607 по
описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано
по предявени от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу В.Ж.В., ЕГН **********, с адрес: ***, обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата 1258.34 лв.,
представляваща договорно възнаграждение за периода 10.07.2015 г. – 10.05.2017 г.,
както и сумата 1168.99 лв., представляваща възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги, които вземания са дължими по Договор за потребителски кредит с
номер ********** от 16.04.2015 г.
Твърди се в исковата молба, че на
16.04.2015 г. между страните е сключен посоченият договор за потребителски
кредит, по силата на който на ответника била отпусната сумата 2800 лв. за срок
от 24 месеца при размер на вноската 173.10 лв.; годишен процент на разходите
49.90 %; годишен лихвен процент 41.17 %. Уговорено било възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги от 1220.64 лв,
респективно общото задължение достигнало сумата 5375.04 лв., а общият размер на
вноската – 223.96 лв. Неразделна част от договора били Общите условия.
Изпълнявайки точно договорните си задължения, на 17.04.2015 г. ищецът превел по
банкова сметка ***. По договора била
направена само една погасителна вноска, а крайният срок на договора изтекъл на
10.05.2017 г., поради което се поддържа, че претендираните
суми са дължими. В уточнителна молба се сочи, че
възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги е опционално, с което
ответникът си е гарантирал приоритетно разглеждане и отпускане на кредита,
както и че при настъпване на неблагоприятни за него събития, ще може да отложи
плащането на определен брой вноски, да намали размера на вноските, както и
падежната дата по кредита и получаването на допълнителни парични средства.
Поддържа се, че възнаграждението не е цената на услугите, а е дължимо за възможността
длъжникът да поиска промяна в договора за кредит и е в резултат на свободната
воля на длъжника. На л. 48 ищецът посочва банкова сметка, ***ираните суми. Моли се за уважаване на предявените искове и
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по реда на чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба
от ответника В.Ж.В., с който се оспорват предявените искове като неоснователни.
Прави се възражение за недействителност на договора в частта за уговорената възнаградителна лихва, на основание чл. 22 ЗПК, като
неотговарящ на чл. 11, т. 7-12 ЗПК и възражение за нищожност поради
противоречие с добрите нрави. В тази връзка се поддържа, че информацията
относно ГПР и ГЛП е най-обща, не отговаря на изискването да е разбираема и
недвусмислена. Счита се, че договорните клаузи за възнаградителна
лихва са неравноправни и не са уговорени индивидуално, не съответстват на
изискванията за добросъвестност. Сочи се, че от съдържанието на процесния договор потребителят не може да прецени
икономическите последици от същия. Липсва ясно разписана методика за формиране
на ГПР. С оглед недействителност на договора за кредит, се възразява че
недействителна е и уговорката за заплащане на такса за допълнителен пакет услуги.
Поддържа се, че това възнаграждение се явява прекомерно и противоречи на закона
и добрите нрави. Моли се за отхвърляне на предявените искове по тези
съображения и присъждане на сторените по делото разноски.
В проведеното по делото на 11.06.2020
г. открито съдебно заседание всяка от страните депозира нарочна молба, в която
поддържа становището си.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
По делото на основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 и 4 ГПК е прието за безспорно между страните, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит с
номер ********** от 16.04.2015 г., с
описано от ищеца съдържание, по силата на който ответникът е усвоил сумата 2800
лв., а крайният падеж на договора е 10.05.2017 г. Тези обстоятелства се
установяват и от приложения към исковата молба договор за потребителски кредит.
Видно от договора, възнаграждението за
закупен пакет от допълнителни услуги е в размер на 1220.64 лв., като размерът
на месечната вноска по този пакет е 50.86 лв.
От страна на процесуалния представител
на ответника е направено възражение за недействителност на уговорката за
заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет услуги. Това възражение съдът
намира за основателно, доколкото уговарянето му е в противоречие с добрите
нрави. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Съдебната практика приема, че при
двустранните договори значителната липса на еквивалентност в насрещните престации може да се приеме за противоречие с добрите
нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне,
предвидена в чл. 9 ЗЗД.
В разглеждания случай защо може да
се приеме, че с уговарянето на избрания и закупен пакет от допълнителни услуги кредитополучателят
не извлича полза или изгода, тоест не получава услуга, а само бъдещ сигурен
пасив и потенциална свръхзадлъжнялост, което
обезсмисля единствения му мотив да сключи процесния
договор за потребителски кредит, а именно да си набави средства в спешен
порядък за задоволяване на текущи нужди. При това положение съдът не открива
никаква разумна и съразмерна икономическа връзка между стойността на
договореното възнаграждение и кореспондиращата й насрещна престация,
тоест налице е очевидната нееквивалентност в дължимия резултат от
противоположните страни по облигационното правоотношение. Този извод на съда не
може да се промени и от твърденията на ищеца, че предоставените допълнителни услуги
гарантират спокойствието на длъжника и възможността му да се справи с всяка
неблагоприятна ситуация. В обобщение, неравностойността в насрещните престации на страните, уговорили това възнаграждение, е
такава, че практически е сведена до липса на престация
от страна на кредитодателя, при което правно
положение съдебната практика е категорична и константна, че е налице
противоречие на договореното с добрите нрави. Сам ищецът признава в
уточняващата си молба, че процесното възнаграждение
не е цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността /опцията/
кредитополучателят да поиска промяна в договора за кредит във всеки един момент
от живота на договора.
Следва да се отбележи още,
че стойността на допълнителния пакет услуги не е отчетен при формиране на ГПР,
свободата при определянето на който е ограничена с императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 3 ЗПК. В този смисъл е и заключението по приетата без възражения по
делото съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Е.Т., което съдът цени като
обективно и компетентно дадено. Съгласно заключението по въпрос № 4, в посочения
в договора ГПР – 49.90 % не е включена стойността на закупения пакет
допълнителни услуги. Ако се включи и това задължение при изчисляване на ГПР
като месечна такса от по 50.86 лв., както е посочено по погасителния план, то
ГПР се равнява на 102.17 %.
Ето защо следва да се приеме, че чрез
предвиденото отделно заплащане за пакет услуги, без да е налице сигурност в
тяхното предоставяне и начисляването на стойността му още при сключване на
договора като част от погасителната вноска, води до извод за стремеж към
заобикаляне на цитираното ограничение и противоречие на сключеното допълнително
споразумение с императивните норми, предвиждащи защита на потребителите при сключване
на договори за потребителски кредит.
Изложеното налага извод,
за неоснователност на претенцията за заплащане на сумата 1168.99 лв.,
представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, поради
което така предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
Втората
предявена претенция касае уговореното договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/.
От
страна на процесуалния представител на ответника отново е направено възражение
за недействителност на тази клауза, което обаче съдът приема за неоснователно
по следните съображения.
Възнаградителната лихва
представлява цената на предоставяната от кредитора услуга.
Между
страните не е спорно, е и от представения договор за потребителски кредит се установява
се, че срокът на кредита е 24 месеца, а размерът на всяка месечна вноска по
него – 173.10 лв. Уговореният ГПР е в размер на 49,90 %, а ГЛП – 41,17% /лихвен
процент на ден – 0.11/, тоест възнаградителната лихва
е в размер на 1354.40 лв.
В този смисъл следва да се посочи, че
уговореният годишен процент на разходите не противоречи на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. Ето защо следва да се приеме, че възражението
в тази насока е неоснователно. В случая уговореният процент на разходите не
надвишава повече от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, независимо че е
близък до този размер. В този смисъл и уговарянето на ГЛП в размер на 41.17 %
не може да се приеме за прекомерен и съответно противоречащ на добрите нрави.
В приложения към договор
погасителен план ясно е посочен падежът на всяка конкретна месечна вноска и
съответно с плащането й каква част от същата се отнася за погасяване на
главницата по кредита и каква част за възнаградителната
лихва.
За установяване на размера на
претенцията съдът цени заключението на вещото лице Е.Т., съгласно което по
кредита ответникът е извършил само едно плащане на датата 16.07.2015 г. в
размер на 231 лв. На поставения от съда въпрос № 3 към експертизата /при
отчитане на обстоятелството, че възнаграждението по закупен пакет от
допълнителни услуги е недействително, до който именно извод достигна съдът в
настоящото производство/, задължението за договорна лихва за процесния период 10.07.2015 г. – 10.05.2017 г. /в
експертизата е допусната техническа грешка, като вместо началния период
10.07.2015 г. е посочен 10.08.2017 г./ се равнява общо на сумата 1206.69 лв. /1354.40
лв. – 147.71 лв./, отчитайки извършеното от страна на ответника плащане по
договора за кредит.
По изложените съображения съдът
приема, че така предявения иск е основателен именно за сумата 1206.69 лв.,
доколкото изначално ответникът не е следвало да плаща възнаграждение по
допълнителния пакет услуги. До този размер искът следва да бъде уважен и да
бъде отхвърлен за разликата над 1206.69 лв. до претендираните
1258.34 лв.
Предвид
изхода на спора и искането на всяка от страните за присъждане на разноски,
съдът намира следното:
В настоящото
производство ищцовото дружество представя списък на
разноските по чл. 80 ГПК и претендира разноски за държавна такса, депозит вещо
лице и юрисконсултско възнаграждение. Съдът приема,
че предвид предявените искове, дължимата държавна такса в производството е
100.33 лв. След направените изчисления съдът приема, че от общо сторените в
производството разноски от страна на ищеца в размер на 600.33 лв. /държавна
такса – 100.33 лв., депозит вещо лице – 200 лв. и юрисконсултско
възнаграждение – 300 лв./, в полза на страната следва да бъде присъдена сумата
298.44 лв., на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с уважената част
от предявените искове.
Ответникът
представя списък на разноските и претендира сумата 1000 лв. – платено в брой
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от
02.12.2019 г. От страна на процесуалния представител на ищеца е направено
възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, като съобрази
действителната правна и фактическа сложност на делото, намира това възражение
за основателно. Възнаграждението следва да бъде редуцирано до сумата 500 лв.,
която е в границите на минималното дължимо такова /399.91 лв./, определено
съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, отчитайки обстоятелството, че в случая са предявени 2 обективно
кумулативно съединени иска, ангажирания в производството доказателствен
материал, обстоятелството, че по делото са проведени 2 открити съдебни
заседания и проявената процесуална активност от страна на процесуалния
представител на ответника. Следва да се отбележи, че в случая е неприложима
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от цитираната Наредба, доколкото предявените
искове произтичат от един и същи договор и за тяхното доказване са ангажирани
едни и същи доказателства. По изложените съображения и след направените
изчисления съдът приема, че от общо направените разноски в размер на 500 лв.
/за адвокатско възнаграждение/ в полза на страната следва да бъде присъдена
сумата 251.44 лв., на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал.
5 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от предявените искове.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
В.Ж.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата
1206.69 лв. /хиляда
двеста и шест лева и шестдесет и девет стотинки/, представляваща договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/ за периода 10.07.2015 г. –
10.05.2017 г. по сключения между страните Договор за потребителски кредит с
номер ********** от 16.04.2015 г., на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над 1206.69 лв. до претендираните 1258.34 лв.
Начин
на плащане: по
банкова сметка ***: ***,
открита в „ЮРОБАНК и ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД /“Пощенска банка“ АД/.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу В.Ж.В., ЕГН **********, с адрес: ***,
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 1168.99 лв., представляваща възнаграждение по закупен пакет
от допълнителни услуги по сключения между страните Договор за потребителски кредит с
номер ********** от 16.04.2015 г.
ОСЪЖДА В.Ж.В., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:***, сумата 298.44 лв. /двеста деветдесет и осем лева и четиридесет
и четири стотинки/, представляваща сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част от предявените искове,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на В.Ж.В., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 251.44 лв. /двеста петдесет и един лева и четиридесет
и четири стотинки/, представляваща сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената част от предявените
искове, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: