Р Е Ш Е Н И
Е № 4204
гр. Пловдив, 05.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на четиринадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 20086 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
„Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ” ЕАД – гр. София е предявило против Н.И.Д. *** обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
във вр. чл.99 ЗЗД, във вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за признаване за установено
в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8494,35 лв. – главница по договор за
потребителски кредит № ******от 16.01.2014 г., сключен между ответника и
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с
договор за цесия от 24.08.2015 г. на ищцовото дружество, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 06.06.2017 г., до окончателното изплащане на вземането,
както и сумата от 471,36 лв. –
договорна лихва, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 7862/11.08.2017 г. по ч.гр.д. № 12576 по описа за 2017 г. на
Районен съд Пловдив, Х гр. състав.
Ищецът твърди,
че на 16.01.2014 г. между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, от една страна,
в качеството му на кредитор, и Н.И.Д., от друга страна, в качеството му на
кредитополучател, е сключен договор за кредит № ******за отпускане на
потребителски кредит на обща стойност 10854,88 лв., от които чиста стойност на
кредита – 10000 лв., такси и комисионни в размер на 300 лв. и застрахователна
премия в размер на 554,88 лв. Посочва, че общата дължима сума от ответника била
в размер на 12964,80 лв. Кредитополучателят се задължил да погаси усвоения
размер на кредита чрез 120 погасителни анюитетни месечни вноски, всяка от които
в размер на 270,10 лв., като първата падежна дата била на 14.02.2014 г., а
последната – 14.01.2018 г. Твърди, че кредиторът изпълнил задължението по
изплащане на предоставената в заем сума на длъжника. Кредитополучателят погасил
12 вноски по кредита, като първата пропусната била на 14.02.2015 г. Посочва, че
съгласно чл.16 от Общите условия за предоставяне на кредита, „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД имал право едностранно да прекрати кредитното
правоотношение и да обяви всичките си вземания за предсрочно изискуеми, при
допуснато просрочие и/или неплащане на
две последователни вноски в пълен размер, при условия, че просрочените вноски
не бъдат погасени в двуседмичен срок, считано от падежа на погасителната
вноска. Поддържа, че първата погасителна вноска била пропусната на 14.02.2015
г., поради което намира, че е настъпила предсрочна изискуемост на оставащите 36
пълни вноски и една частична, за което длъжникът бил уведомен. Ищецът твърди,
че на 24.08.2015 г. бил сключен договор за цесия между него и „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД, по силата на който вземанията по процесния договор за кредит
били прехвърлени на ищцовото дружество. С пълномощно от 24.08.2015 г. цедентът
упълномощил цесионера да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на
вземанията, като на длъжника било изпратено уведомление по реда на чл.99, ал.3 ГПК, заедно с уведомление за настъпила предсрочна изискуемост на кредита.
Посочените книжа били изпратени чрез препоръчана поща с обратна разписка на
адреса, посочен от длъжника в договора за предоставяне на кредит – гр. *********,
но пратката не била потърсена от адресата, поради което била върната на ищеца с
отбелязване „пратката не е потърсена от получателя”. Ищецът намира, че е
положил необходимата грижа уведомлението за цесията и за предсрочната
изискуемост да бъде получено от адресата. Допълва, че липсата на уведомяване
била в резултат на неправомерното поведение на ответника по промяна на
настоящия си адрес. Към исковата молба прилага уведомлението за извършената цесия
и моли за неговото връчване. Поддържа, че доколкото кредитодателят бил
небанкова финансова институция, не било необходимо уведомяването на длъжника за
настъпване на предсрочната изискуемост. Моли за уважаване на предявените искове
и присъждане на разноски.
В срока по
чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен от отговор от ответника Н.И.Д., със
становище за неоснователност на предявения иск. Възразява сключеният договор за
цесия да е произвел действие по отношение на ответника, доколкото последният не
бил уведомен за прехвърлянето на вземането. Счита, че уведомлението за цесията,
което изхождало от цесионера, не било валидно да произведе изискуемото от
закона правно действие. Възразява твърдяната в исковата молба предсрочна
изискуемост на вземането на кредита да е настъпила, като намира, че
задължителните указания на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС намират
приложение и в случая. Поддържа, че цесионерът нямал правото да изменя
договорното правоотношение, каквото изменение неминуемо представлявало
обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Прави възражение за
недействителност на процесния договор за кредит. Изтъква, че при сключване на
договора, на кредитополучателя не били предоставени за запознаване общи
условия, поради което намира, че не го обвързвали. Поддържа, че договорът за
кредит бил недействителен на специалните основание на чл.22 ЗПК, във вр. чл.11,
ал.1, т.10, т.11, т.12 и т.20 ЗПК. Моли за отхвърляне на исковите претенции,
претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 12576 по описа за 2017 г. на ПРС, Х гр.с., се
установява, че ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 7862/
11.08.2017 г., с която в полза на заявителя са присъдени сумите, предмет на
предявения иск, представляващи непогасено задължение по договор за
потребителски кредит № ******. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 ГПК. С разпореждане № 112063/ 13.12.2017 г. е разпоредено издаването
на изпълнителен лист за процесните суми. Срещу заповедта за изпълнение е
депозирано възражение по чл.423 ГПК, което е прието от съда с определение №
2085/ 22.10.2018 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 2148 по описа за 2018 г. на
ПОС, IX
граждански състав. Затова с разпореждане
от 29.10.2018 г. е указано на заявителя за предяви иск за установяване на
вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е
предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е
издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото.
Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит № ****** от 16.01.2014 г. от
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД съгласно договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 24.08.2015 г. За да бъде титуляр на процесното вземане и
кредитор на ответника по процесния договор за потребителски кредит, в тежест на
ищеца е да установи осъществяването на прехвърлянето на вземането, т.е. наличието
на валиден договор за цесия, както и уведомяването на длъжника за прехвърлянето.
С
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.08.2015 г. (л.12 и сл. от
делото), сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, в качеството му на
цедент, и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, в качеството му на цесионер, цедентът
прехвърля и продава съгласно чл.2.1 от Рамков договор от 05.12.2013 г. на
цесионера портфолио от необслужвани от длъжниците вземания, като продадените и
прехвърлени вземания са описани в Приложение № 1 към настоящия договор за
цесия. Процесното вземане е предмет на договора за продажба и прехвърляне на
вземания, видно от приложение № 1 към него.
За
да има действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица, тя
следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на
уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника надлежен
кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор за
извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи
на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства
за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е съдебната
практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014
г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от
ищеца уведомително писмо към исковата молба, изходящо от него, в качеството му
на цесионер, както и в качеството му на пълномощник на цедента „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД съгласно чл.3.2 от договора за продажба и прехвърляне
на вземанията, е годно да уведоми длъжника за извършената цесия на процесното
вземане. По делото обаче ищцовото дружество не е представило доказателства това
писмо да е достигнало до длъжника, преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Представени са доказателства за
изпращането му, но писмото се е върнало в цялост с отбелязване на пощенския
плик „пратката не е потърсена от получателя”. От значение за уведомяването по
чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на длъжника на данни за сключения
договор за цесия с оглед обстоятелството на „замяна” на страна в заемното
правоотношение.
Въпреки
това няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о.
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
респективно от упълномощения цесионер, макар и като приложение на исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
В
случая, ответникът е получил препис от исковата молба, чрез лице, което
пребивава на адреса, видно от съобщението – л.46 от делото. Като приложение към
исковата е уведомлението за цесия, от съдържанието на което става ясно, че
процесното вземането по договора за кредит е прехвърлено на ищцовото дружество.
За това, че ответникът е запознат с факта на прехвърляне на вземането по
процесния договор за кредит се съди и от изложените в писмения отговор твърдения.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за потребителски кредит по силата на договор за цесия, за който
длъжникът е надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила предсрочна
изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя, на която се позовава ищецът; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
на 16.01.2014 г. между ответника и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД – гр.
София е сключен договор за потребителски паричен кредит № ******с предоставена на
ответника сума в размер на 10000 лв. Заетата сума следва да се върне на 48
месечни погасителни вноски всяка в размер на 270,10 лв., като датата на първото
плащане е 14.02.2014 г., а на последното – 14.01.2018 г. Страните са договорили
фиксиран годишен лихвен процент от 8,99 %, а ГПР – 11 %. Не се спори също, че
заетата сума е предоставена на заемателя, с което кредитодателят е изпълнил
основното си задължение по договора.
Ответникът в писмения отговор прави
възражение за недействителност на процесния договор, поради неизпълнение на
специалните изисквания за съдържание на договора по чл.11, ал.1, т.10, т.11,
т.12 и т.20 ЗПК. Тези възражения е допустимо да бъдат направени по отношение на
цесионера с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗПК, поради което следва да се
обсъдят от съда при решаване на спора.
Съгласно разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Видно от съдържанието на самия договор ГПР е
посочен като процентна величина – 11 %, като в тази величина се включва както
ГЛП, така и такси/комисионни и застрахователна премия. В достатъчна степен в
договора се съдържа изискуемата от закона информация, като за потребителя се е
създала яснота, каквато е целта и на закона.
Съгласно чл.11, ал.1, т.11 ЗПК част
от договорното съдържание на договора за потребителски кредит, какъвто
безспорно е процесният, е наличието на условия за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. От
съдържанието на договора са ясни условията за издължаване на кредита, а именно
посочени са броя на вноските (48 седмични вноски), общият размер на
задълженията, както и размерът на всяка погасителна вноски. Налице е и
погасителен план, подписан от ответника, в който се съдържа информация за
размера на всяка от вноските и падежа й.
На следващо място, ответникът се
позовава на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, а именно: в договора следва
да се съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата
по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план
посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е
фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент
или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Както се посочи и
по-горе, налице е погасителен план, в който много ясно и коректно са описани
броят и размерът на погасителните вноски, както и каква част от вноската е за
главница и каква част – за лихва.
По отношение на изискването на
чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК, а именно - наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, то същото е уговорено в разпоредбата на чл.4, ал.3 от
Общите условия към договора за кредит, поради което съдът намира, че е спазено
и това законово изискване.
Предвид изложените по-горе
съображения, съдът приема за неоснователни възраженията на ответника касателно
недействителността на процесния договор. Последният е валиден и е обвързал
страните по него с цялото си договорно съдържание.
Ищецът се позовава на настъпила
предсрочна изискуемост на вземането по договора, предвидена в чл.16 (2) от
Общите условия към договора за кредит. Съгласно цитираната клауза кредитодателят
има право да прекрати едностранно кредитното правоотношение с потребителя и да
обяви всичките вземания по предоставения кредит за предсрочно изискуеми при
допуснато просрочие и/или неплащане на две последователни погасителни вноски по
кредита (главница и лихва) при условие, че допуснатите нарушения, и/или
неизпълнение не бъдат отстранени, просрочените вноски не бъдат погасени в
двуседмичен срок, считано от датата на падежа на погасителната вноска. Съдът
намира, че Общите условия към договора обвързват ответника, като същият е
заявил изрично, че се е запознал с тях, като представляващи неразделна част от
договора. Към датата на сключване на договора за кредит – 16.01.2014 г., не е
била приета разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗПК (нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г.), съгласно която общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора. Затова общите условия са неразделна част от договора, макар и
кредитополучателят да не ги е подписал на всяка страница. Те са част и от текстовото
съдържание на договора – стр. 2/4 и стр. 3/4 от него.
Ищецът претендира посочената
предсрочна изискуемост да е надлежно съобщена на длъжника. За пълнота съдът
намира за необходимо да отговори на следните въпроси, които са релевантни за
разрешаването на правния спор, а именно: допустима ли е уговорка за настъпване
на автоматична предсрочна изискуемост и постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС приложими ли са при небанкови финансови институции.
По първия поставен въпрос е налице
съдебна практика на ВКС. Съгласно решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по
т.д. № 665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. предсрочната изискуемост
на вземането по договор за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, уредена в нормата
на чл.71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщане на заетата парична сума, като се преобразува от срочен
в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на кредитора до
длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и за кредитора
възниква възможността да иска плащането му от длъжника – заемател. Страните по
договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата
на чл.9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства
целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да достигне до длъжника.
Такава уговорка за „автоматично” настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем не поражда
действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост на
преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с неговото едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока,
уговорени в договора или предвидени в закона.
Необходимо е длъжникът (ответник) да
е уведомен за предсрочната изискуемост на вземането по договора за заем, като
съдът счита, че това уведомяване следва да е извършено преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, т.е. постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС са приложими не само при банките, но и при небанковите финансови
институции. В този смисъл е налице съдебна практика на ВКС – решение № 123/
09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о.
Вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК (а не само по чл.417 ГПК), следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението
в съда, а това подлежи на доказване в хода на исковото производство, образувано
по реда на чл.422 ГПК, тъй като за кредитора не съществува задължение да
прилага доказателства към заявлението по чл.410 ГПК за твърдяна предсрочна
изискуемост на кредита. Още веднъж следва да се подчертае, че началният момент
на изискуемостта на вземането по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност
за настъпване на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не
настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. В случая, по делото не се ангажираха
доказателства ищецът да е уведомил длъжника за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането по процесния договор преди депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Както се посочи вече,
изпратеното до длъжника уведомление, в което се съдържа и уведомяване за
извършената цесия не е връчено, тъй като писмото се върнало като непотърсено.
Освен това, следва да се има предвид
и следното: Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото
не се връчва на длъжника и до произнасяне на съда, заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита,
защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа
волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Това уведомяване обаче не може да се вземе предвид като
факт, настъпил в хода на процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК, доколкото от
значение е моментът на връчването, а
именно преди подаване на заявлението. Това уведомяване би могло да се вземе
предвид като ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление
за издаване на заповед за изпълнение. Така решение № 161/08.02.2016 г.,
постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем. Поради този извод
съдът намира, че е не необходимо да обсъжда възражението дали цесионерът има
правото да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Въпреки това, доколкото се установи
по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор на потребителски
кредит № ******от 16.01.2014 г., сключен със „УниКредит Кънсюмър Файненсинг”
ЕАД, вземанията по който са валидно прехвърлени на ищеца, по който падежът на
последната вноска е настъпил на дата 14.01.2018 г., то съдът намира, че
главният иск за присъждане на главницата следва да се уважи. Съгласно задължителните
разяснения, дадени в т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е допустимо
предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на
вземане по договор за кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Предвид изложените съображения, предявеният
главен иск за признаване за установена дължимостта на главницата е доказан по
своето основание, доколкото падежът на всички вноски по договора за заем е
настъпил на 14.01.2018 г. Размерът на вземането се установява от заключението
на ССчЕ, прието от съда и неоспорено от страните, което се кредитира като
обективно и компетентно дадено на основание чл.202 ГПК, както и от погасителния
план към договора. Видно от заключението заплатената от ищеца сума за главница
е общо 2360,52 лв., като са платени изцяло месечните вноски до 14.01.2015 г.
включително. Сборът от всички останали вноски за главница от 14.02.2015 г. до 14.01.2018
г. включително съгласно погасителния план формира претендираната от ищеца сума
от 8494,35 лв.
Следва да се изтъкне, че уважаването
на иска поради настъпил падеж на вземането, а не поради предсрочна изискуемост
не означава промяна на основанието, доколкото правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за заем. Предсрочната изискуемост е
подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за
съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора
да иска изпълнение на вземането. В този смисъл са мотивите на т. 1.1 от ТР №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Като законна последица от уважаване на
иска с правно основание чл. 240, ал.1
ЗЗД за главницата в размер на 8494,35 лв., ответникът следва да бъде
осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 06.06.2017
г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация чл.
240, ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД по договор за потребителски
паричен кредит № ******от
16.01.2014 г. Съгласно договора е
уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 8,99 %. Размерът на претендираната
възнаградителна лихва се установява от заключението на вещото лице по ССчЕ и от
погасителния план, а именно – 471,36 лв. Следва да се отбележи, че дори видно
от погасителния план, дължимата лихва до края на договора е в по-голям размер
от претендирания, но предвид диспозитивното начало в гражданския процес, ще се
присъди сумата от 471,36 лв.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът. Същият е доказал заплащането
на държавна такса в исковото
производство в размер на 179,31 лв. Ищцовото дружество се представлява от
юрисконсулт, поради което на основание чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане
на разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Съгласно
посочената разпоредба размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37
от Закона за правната помощ. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 лв. до 300 лв. Съдът намира, че с оглед фактическата
и правна сложност на делото, следва да се определи възнаграждение в размер на 100
лв. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 279,31
лева, които следва да се присъдят в полза на ищеца. За заповедното производство
ищецът е доказал сторени разноски в размер на 229,31 лева, от които 179,31 лв.
за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, които също следва
да се присъдят.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Н.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** дължи на „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Панчо Владигеров” № 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет.2, по предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, следните
суми, а именно: сумата от 8494,35 лв.
– главница по договор за потребителски кредит № ******от 16.01.2014 г., сключен
между ответника и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са
прехвърлени с договор за цесия от 24.08.2015 г. на ищцовото дружество, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
06.06.2017 г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 471,36 лв. – договорна лихва, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 7862/11.08.2017
г. по ч.гр.д. № 12576 по описа за 2017 г. на Районен съд Пловдив, Х гр. състав.
ОСЪЖДА
Н.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров” № 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет.2 сумата от 279,31 лв. (двеста седемдесет и девет лева и тридесет и една стотинки),
представляваща съдебно деловодни разноски за исковото производство, както и
сумата от 229,31 лв. (двеста двадесет и девет лева и
тридесет и една стотинки), представляваща съдебно деловодни разноски за заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.