№ 589
гр. П., 14.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Т.И.Т.
при участието на секретаря А.В.К.
като разгледа докладваното от Т.И.Т. Гражданско дело № 20241720106964 по
описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 от
ГПК, с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от
ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр. чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по искова молба от „***“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище/адрес на управление: *** чрез ю.к. Т., срещу
А. Ц. Г., ЕГН **********, с адрес: ***, с която по реда на чл.422, ал.1, вр.
чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, e предявен иск с правно основание: чл.240, ал.1 и ал.2
от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр. чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от
ЗЗД, с който се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца, в качеството му на цесионер по Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 12.07.2023 г., сключен със „***“ АД, сумата в размер на
1047,88 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 772438 от 27.12.2021 г., сключен между „***“
АД и ответника; сумата от 183,85 лева, представляваща договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 27.12.2021 г до 27.12.2022 г., сумата
от 325,87 лева – лихва за забава за периода от 27.12.2021 г. до 02.10.2024 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
1
на заявлението в съда - 08.11.2024 г. до окончателно изплащане на
вземанията, за които суми е издадена заповед № 4108 от 11.11.2024 г. по ч.гр.д.
№ 06425/2024 г. на ПРС. Моли да им бъдат присъдени сторените в
заповедното и исковото производства.
В срока за отговор по чл.131 ГПК, ответникът А. Ц. Г. е подал отговор
на исковата молба, в който твърди, че няма никакви отношения ищеца, и не
дължи суми към „***“, тъй като е извършил плащания по процесния договор
за кредит. Твърди, че са му начислени лихви, които били неправомерни
спрямо размера на задължението. По изложените в отговора доводи и
аргументи моли съда да отхвърли предявените искове.
В съдебно заседание ищецът не се представлява. В депозирана писмена
молба чрез ю.к. Т. поддържа предявените искове и моли съда да ги уважи, като
им се присъдят сторените по делото разноски.
Ответникът А. Ц. Г. в съдебно заседание не се явява, не се представлява
и не взема становище по иска.
След като прецени събраните по делото доказателства по реда на
чл.235 ГПК, П. районен съд приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Съдът намира, че така предявените искове са допустими доколкото за
сумите предмет на иска в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу която ответника е подал
възражение.
По основателността:
Предявения иск е с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр. чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Към настоящото дело е приложено ч.гр.д. № 06425/2024 г. по описа на
ПРС, от което се установява, че по заявление на „***“ ЕООД, е издадена
заповед № 4108 от 11.11.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК срещу длъжника А. Ц. Г. от гр. П. за вземане, предмет на предявения
иск. В срока по чл.414 от ГПК срещу заповедта е постъпило възражение и на
основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, на заявителя са дадени указания за
възможността да предяви установителни искове за съществуване на
2
вземанията.
Исковете са предявени в срока по чл.415 от ГПК, за което са били
представени доказателства пред заповедния съд, и са процесуално допустими.
Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 772438 от 27.12.2021 г., между „***" АД, в
качеството му на кредитодател, и ответника, в качеството му на
кредидтополучател, съгласно който „***“ АД е отпуснало на ответника заем в
размер на 1200,00 лева, който е следвало да бъде погасен на 12 месечни
погасителни вноски, с падеж на първа вноска 27.01.2022 г., и падеж на
последна погасителна вноска – 27.12.2022 г., при годишен процент на
разходите (ГПР) от 42,58 %, и фиксиран годишен лихвен процент от 36 %. При
тези параметри на договора общото задължение по кредита възлиза на
стойност от 1487,67 лева. Няма спор, че сумата от 1200,00 лева, е преведена от
„***“ АД, която сума ответника е получил, съгласно постигнатото в договора
съгласие – на каса на ИзиПей.
Договорът за кредит е сключен във валидна електронна форма, съгласно
изискванията на специалния закон. Доколкото се касае за вид заем, който по
своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението,
трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. След като няма
спор между страните, че ответникът е сключил договор за потребителски
кредит, по който е получил определена парична сума, той има и задължението
да я върне в определен срок, при съответни условия на заема.
От приложения по делото Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 12.07.2023 г. и Приложение № 1 към него, се установява,
че кредитодателят „***" АД е прехвърлил на ищеца вземанията на
кредитодателя спрямо ответника - потребител по процесния договор за
кредит. В договора за цесия е страните по същия са постигнали съгласие, че
процесното вземане ще бъде прехвърлено към по-ранен момент, в който е
съществувало.
Ответникът е уведомен за цесията с връчване на препис от исковата
молба, поради което и възраженията на ответника, че няма взаимоотношения
с ищеца са неоснователни.
Безспорно се установи, че Договорът за цесия е сключен между ищеца и
кредитодателя на ответника, на посочената в него дата. Фактът, че страните по
3
цесията са се уговорили вземанията да бъдат прехвърлени към определен по-
ранен момент, е въпрос на договорки между тях, поради което и ищецът е
придобил вземанията към по-ранен момент спрямо подписването на договора.
Изложената уговорка е в унисон с чл.9 от ЗЗД и свободата на договарянето, а
не е противоречие, което да доведе до недействителност на договора за цесия.
От съдържанието на приложените към исковата молба Общи условия, се
установява, че в същите изрично е предвидена възможността дружеството да
прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично
писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице
противоречие с нормата на чл.26 от ЗПК. По смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД,
прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то
му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка
уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично
овластен за това, какъвто е и настоящия случай, доколкото не се касае за лично
и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване
съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не
означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този
цедент лице, действащ по негово пълномощие. Според § 4, т.3 от Договора за
цесия, ищецът е бил овластен от цедента да уведоми от името на последните
всички длъжници по договорите за това, че вземанията са прехвърлени на
друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера,
действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като
действително то поражда правните си последици. Действително не се
установява съобщението реално да е било получено от длъжника, но в случая
това е без значение, тъй като уведомяването може да се извърши с връчване на
заповедта за изпълнение, така и с връчване на препис от исковата молба. От
приложеното заповедно производство, че ответника е получил препис от
издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение, като срещу същата в срок
е подал възражение. Получил е и препис от исковата молба, и по този начин е
узнал за цесията. След като законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то с получаването
на препис от исковата молба в рамките на съдебно производство е напълно
редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания
на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност,
като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за
4
прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е
престирал на ненадлежния кредитор. От горното се налага еднопосочният
извод, че цесията е валидно противопоставима на ответника, и тя легитимира
ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да
претендира търсените суми в качество на цесионер.
По делото не са представи доказателства, от които да може да се
направи извод, че ответникът реално е бил уведомен за цесията преди
подаване на заявлението в съда. Но с оглед горе изложеното, съдът намира, че
ответникът е уведомен за извършената цесия с връчване на препис от исковата
молба.
Кредиторът „***“ АД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1,
т.3 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответника е физическо лице, което при сключване на договора за
паричен заем, е действала извън рамките на своята професионална дейност.
Следователно страните имат качество, съответно на кредитор и на потребител
по смисъла на чл.9, ал.4 и ал.3 от ЗПК. Сключеният между тях договор, е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК и следва да
отговаря както на общите изисквания за действителност, така и на
специалните такива, предвидени в ЗПК.
Както вече бе посочено, от предмета на процесния договор, страните и
съдържанието на правата и задълженията, съдът прави извода, че е налице
сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от Закона за
потребителския кредит. В тази връзка с определението за насрочване,
съдът изрично е указал на страните, че служебно следи за неравноправни
клаузи в процесния договор.
Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне.
5
Ответника не е оспорил сключването на процесния договор за
потребителски кредит, и не се твърди да не го е подписвал, поради което и
следва да се приеме, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № 772438 от 27.12.2021 г. В тази връзка
съдът намира, че страните са обвързани от наличие на облигационно
правоотношение по между им, възникнало на основание процесния Договор
за кредит.
В определението за насрочване на делото съдът е указал на страните,
че служебно следи за неравноправни клаузи в договори, сключени между
търговец и потребител, както и че следи за нищожността на правни сделки
или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния
спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства съгласно Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК. В тази връзка съдът служебно дължи
проверка за нищожност на клаузи от процесния Договор за потребителски
кредит, с оглед на това, че ответникът по процесния договор има качеството
на потребител т.е. по-слаба страна по същия. При такова положение на по-
слаба страна член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО предвижда, че
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. С оглед на това и
съдът служебно следи за неравноправни клаузи в договора.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, задължителна част от съдържанието
на договора за потребителски кредит е посочването на годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК
регламентира, че разходите, които се включват в ГПР са настоящи или бъдещи
разходи, представляващи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора.
Следва да се има предвид, че ГПР представлява вид оскъпяване на
кредита, защото в него следва да бъдат включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
6
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е от 42,58 %, а годишния
лихвен процент от 36,00 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера
на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
От друга страна, още при сключването на договора, в чл.27 от същия е
предвидено, че неустойката по чл.20 е в размер на 0,9 % от усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното
обезпечение. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за
вида обезпечение (поръчител или банкова гаранция) и условията за
представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. По
този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция
и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към
погасителния план, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
От поясненията на вещото лице, дадени в проведеното на 19.05.2025 г.
открито съдебно заседание, по приетата и неоспорена от страните съдебно –
икономическа експертиза, се установява, че по договора за кредит при
изчисляване на ГПР разходите за неустойка не са включени. Включени са само
договореният размер, лихвения процент, срока и всяка една от страните
стриктно да изпълнява договорните условия, а в случай, че при изчисление на
ГПР се вземат предвид следните параметри: размер на кредита 1200,00 лв.,
ГЛП от 36,0 %, неустойка в размер 1045,22 лева, срок на кредита 12 броя
7
месечни вноски всяка, от които по 211,07 лева, то ГПР по кредита би бил в
размер на 376,73 %, което значително надхвърля законово регламентирания
такъв. От тук и следва извода, че процесният договор не отговоря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т.10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл.22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите
при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договора е
недействителен, на основание чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.26, ал.1,
предл.първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи
на ищеца. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния
ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по - конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г,
ал.4 от ЗЗП, вр. чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на
това задължение с фиксиран размер около 1/3 от стойността на заема, съдът
намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този
начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора,
извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата
8
на чл.19, ал.5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения
за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ
клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е
нищожна.
В горния смисъл, съдът намира, че поради неспазване изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, то на основание чл.22 от ЗПК, процесният договор за
кредит е изцяло недействителен. Поради това и следва да бъдат приложени
последиците предвидени в нормата на чл.23 от ЗПК, а именно – потребителят
– ответник, дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви или други разходи.
В случая чистата стойност на кредита, респ. главницата е от 1200,00
лева. От приетата и неоспорена от страните съдебно – икономическа
експертиза се установява, че по процесния договор за кредит ответникът е
извършил плащане в размер на 634,13 лева. За общата стойност на
извършените от ответника плащания по процесния договор не се спори между
страните.
Тъй като в настоящото решение съдът прие, че процесният Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние е нищожен, то при тези
обстоятелства, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, НО НЕ ДЪЛЖИ лихви или други
разходи по кредита. В тази връзка съгласно константната съдебна практика
намерила израз в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения, а именно:
решение № 50005 от 21.02.2024 г., по т. д. № 1950/2022 г., на ВКС, II т. о., ТК;
решение № 50174 от 26.10.2022 г., по т.д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК ІV г.о.;
решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о.;
решение № 50259 от 12.01.2023 г., по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, III г.о,
и решение № 50056 от 29.05.2023 г., по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.,
ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 от ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД, и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяване дължимостта на чистата сума по
9
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство - по предявен иск с правно основание
чл.55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 в
специалния закон ЗПК.
В горния смисъл и предвид приетата от съда недействителност на
процесния Договор за потребителски кредит, то съгласно разпоредбата на
чл.23 от ЗПК, която норма е както вече бе посочено е специална, изключваща
приложените на общия закон (lex specialis derogat generali) - общото правило
по чл.34 от ЗЗД, изрично уредена в Закона за потребителския кредит, като
последица от приемане недействителност, респ. нищожност на Договор за
кредит по чл.22 от ЗПК (какъвто е настоящият случай), и при развитие на
процесните взаимоотношения между страните (възникнали и развили се при
действието на ЗПК), то ответника дължи само чистата стойност на кредита,
т.е. дължи установената, респ. доказана стойност на неплатената главница. От
тук и следва извода че при чиста стойност на кредита от 1200,00 лева
(главница), и безспорно установените за извършени от ответника плащания на
обща стойност от 634,13 лева, то остава неплатена главница в размер на 565,87
лева, до която сума иска за главница е основателен и доказан, и следва да се
признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на
565,87 лева, представляваща неплатена главница по процесния Договор за
кредит. На основание чл.23 от ЗПК ответника НЕ ДЪЛЖИ на ищеца плащане
на 183,85 лева, представляваща договорна (възнаградителна) лихва за
периода от 27.12.2021 г до 27.12.2022 г., сумата от 325,87 лева – лихва за
забава за периода от 27.12.2021 г. до 02.10.2024 г., поради което и тези искове,
като неоснователни и недоказани следва да бъдат отхвърлени.
На основание чл.86 от ЗЗД, ответникът дължи на ищеца и законната
лихва върху уважения размер на главницата, считано от датата на подаване на
заявлението с искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК –
08.11.2024 г. до окончателното изплащане на задължението.
10
По разноските:
Съгласно Тълкувателно решение №4/2013 г. на ОСГКТ с решението по
установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските както в
заповедното производство, така и в исковото производство.
Ищецът не е представил списък на разноските, но видно от
съдържащите се в заповедното и исковото производство данни за извършени
такива, ищецът е извършил такива за платени държавни такси. Същевременно
както в заповедното, така и в исковото производство е бил представляван от
юрисконсулт, поради което и на основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.37, ал.1
от Закона за правната помощ, вр. чл.26 от Наредбата за правната помощ, съдът
следва да определи размера на юрисконсултското възнаграждение. В
процесния случай, след като взе предвид конкретния интерес, както и
фактическата и правна сложност на делото, ПРС намира, че следва да
определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 127,91 лева общо за
заповедното и исковото производства, от които в заповедното производство с
издадената заповед за изпълнение са присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 27,91 лева, което и следва да бъде взето предвид
от исковия съд. С оглед уважената част от иска на ищеца следва да му бъдат
присъдени разноски в размер на 221,27 лева по заповедното и исковото
производства, за платени държавни такси, възнаграждение на вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете,
които на основание чл.78, ал.1 от ГПК се възложат върху ответната страна, с
оглед изхода на делото.
Воден от горното П. районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А. Ц. Г., ЕГН **********, с адрес:
*** ДЪЛЖИ на „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище/адрес на управление:
***, в качеството му на цесионер по Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 12.07.2023 г., сключен със „***“ АД, сумата в размер на
565,87 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 772438 от 27.12.2021 г., сключен между „***“
АД и А. Ц. Г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда - 08.11.2024 г. до окончателно изплащане
11
на вземанията, за които суми е издадена заповед № 4108 от 11.11.2024 г. по
ч.гр.д. № 06425/2024 г. на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над
уважения размер на главницата от 565,87 лева до пълния предявен размер
от 1047,88 лева, както и исковете за сумата от 183,85 лева, представляваща
договорна (възнаградителна) лихва за периода от 27.12.2021 г. до
27.12.2022 г., и сумата от 325,87 лева – лихва за забава за периода от
27.12.2021 г. до 02.10.2024 г., за които суми е издадена заповед № 4108 от
11.11.2024 г. по ч.гр.д. № 06425/2024 г. на ПРС
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК А. Ц. Г., ЕГН **********, с
адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище/адрес на
управление: *** сумата от 221,27 лева, представляваща направени разноски
за държавни такси, възнаграждение на вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение в заповедното и исково производства, съразмерно с уважената
част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр.- П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД влизане на решението в сила ч.гр.д. № 06425/2024 г. на ПРС да
бъде върнато на съответния състав на ПРС.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
12