№ 847
гр. Варна , 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 51 СЪСТАВ в публично заседание на
четиринадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Антония Светлинова
при участието на секретаря Дияна Димитрова
като разгледа докладваното от Антония Светлинова Гражданско дело №
20203110110403 по описа за 2020 година
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „К.и.” АД, ЕИК ***
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ***, срещу М. П. Г., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: гр. Варна, ж.к. ***, обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 33, ал. 1
ЗПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на
ищеца следните суми: сумата от 1500 лв., представляваща непогасена главница по договор
за потребителски кредит „Екстра“ № 82284 от 05.12.2018 г., сумата от 540 лв.,
представляваща договорна лихва по кредита, начислена за периода от 05.03.2019 г. до
05.02.2020 г., сумата от 125,82 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата,
начислена за периода от 06.03.2019 г. до 12.02.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 17.02.2020 г., до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2251/2020 г. по описа на Районен съд –
Варна.
По твърдения в исковата молба, по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние между страните бил сключен процесният договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 82284 от 05.12.2018 г. при Общи условия, по силата на който ищецът
предоставил на ответницата сумата от 1500 лв. срещу насрещното нейно задължение да
върне заетата сума заедно с уговорената възнаградителна лихва и такса „Гарант“, или общо
3150 лв., платими на 12 равни месечни вноски с падеж на първата на 05.01.2019 г. и краен
1
срок за издължаване до 05.12.2019 г. Кредитът бил изцяло усвоен. Поради допусната забава
в плащането на първата погасителна вноска и на основание чл. 5 от договора срокът за
издължаване бил удължен с два месеца, като новият падеж на първата вноска станал на
05.03.2019 г., а на последната - 05.02.2020 г. По кредита било извършено частично плащане
в размер на 6,14 лв., която сума била отнесена за погасяване на начислената такса.
Вземанията за главница от 1500 лв. и договорна лихва от 540 лв. за периода от 05.03.2019 г.
до 05.02.2020 г. станали изцяло изискуеми с изтичане крайния срок на договора. Поради
допусната забава в плащанията, ответницата дължала и обезщетение за забава в размер на
125,82 лв. за периода 06.03.2019 г. - 12.02.2020 г. За тези суми ищецът се снабдил със
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата, която подала възражение по чл.
414 ГПК.
По изложените съображения по същество моли ищецът за уважаване на предявените
установителни искове и претендира разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител. Предварително
депозира писмена молба, с която поддържа предявените искове и формулираното искане по
същество, и представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата депозира отговор на исковата молба, в който
оспорва предявените искове като неоснователни. Релевира възражение за недействителност
на процесния договор за кредит на основание чл. 22 във вр. чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
не съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, с посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР, както и възражение по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за нищожност на
договора поради накърняване на добрите нрави.
По изложените съображения по същество моли за отхвърляне на предявените искове
и претендира разноски.
В открито съдебно ответницата не се явява лично и не се представлява.
Процесуалният й представител адв. П.Н. предварително депозира писмена молба, с която
поддържа отговора и представя списък на разноски по чл. 80 ГПК. В молбата излага
допълнителни съображения, че договорът не отговаря на законовите изисквания, респ.
същият е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, и съгласно чл. 22 ЗПК тя дължи само
чистата стойност на отпускатия кредит, но не и начислените лихви. Излага правни
аргументи за нищожност на клаузата, в която е договорено плащането на такса гарант, като
се позовава на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, чл. 16 ЗПК и чл. 19, ал. 5 ЗПК, както и нищожност на
клаузата, предвиждаща възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
От представената заявка № 82284 (л. 9-10) се установява, че на 05.12.2018 г.
ответницата М.Г. е кандидатствала при ищеца „К.и.“ АД за отпускане на кредит, чрез
попълване на онлайн регистрационна форма. В последната е заявила, че желае да й бъде
2
предоставена чрез Изипей сумата от 1500 лв., необходима за лечение на майка й, като
посочила съответните лични данни, относими към одобрението на кредита, в т.ч. семейно
положение, образование, получавани доходи и техния източник, регулярни разходи и
месечен разполагаем остатък. От заявката се изяснява още, че кредитът е одобрен на същата
дата в искания размер от 1500 лв. с отразена дължима сума за връщане 3150 лв. в срок до
05.12.2019 г. и при банкова гаранция, че документът е прикачен в електронната платформа и
видян от потребителя, както и че същият е отбелязан със статус „подписан“.
Приобщен е и договор № 82284/05.12.2018 г. за потребителски кредит „Екстра“,
извадка от онлайн платформа creditins.bg (л. 12 и сл.), с посочени страни „К.и.“ ООД –
кредитодател, и М.Г. – кредитополучател, за сумата от 1500 лв., необходима за задоволяване
текущите нужди на потребителя, усвоима по заявения от кредитополучателя начин – в брой
на каса Изипей или по банкова сметка (чл. 1), със срок за погасяване 12 месеца и краен
падеж на 05.12.2019 г. (чл. 2). Отразен е фиксиран ГЛП от 36 % и ГПР от 49,7 % (чл. 3).
Според чл. 4 от договора кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира
дружество гарант за гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил
да заплати на кредитодателя такса гарант, разсрочена към месечните му вноски. В чл. 7 от
договора е уговорено правото на кредитополучателя да се откаже от договора при
определени условия. В документа е обективиран и погасителен план – приложение № 1 към
договора, съдържащ 12 месечни погасителни вноски от по 262,50 лв. всяка, включващи
главница, лихва и такса гарант, с падеж на първата на 05.01.2019 г. и краен срок за
издължаване до 05.12.2019 г. Отразена е общо дължима сума в размер на 3150 лв., от която
1500 лв. главница, 540 лв. договорна лихва и 1110 лв. такса гарант.
Договорът е сключен при Общи условия, също приложени по делото (л. 16 и сл.). В
тях е регламентирано задължението на кредитодателя за предоставяне на преддоговорна
информация (раздел 2), условията за предоставяне на кредита (раздел 3) и неговото връщане
(раздел 6), редът за кандидатстване чрез регистрационна форма на кредитодателя и
сключване на договора за потребителски кредит по електронен път (раздел 4), ГПР (раздел
5), правата и задълженията на страните (раздел 7) и гаранциите по кредита (раздел 8).
Според чл. 8.1. във вр. чл. 8.2. от ОУ задължително условие за отпускане на средствата е
предоставянето на банкова гаранция в полза на кредитодателя, покриваща пълния размер на
дължимата сума, в срок до три дни след одобрение на кредита. Съгласно чл. 8.4. от ОУ в
случай че кредитополучателят не предостави посоченото обезпечение, кредитодателят може
да му предостави гаранция от посочено и одобрено от страните дружество гарант, като се
задължава да събира дължимите за това гаранционни такси от името на гаранта, при
уговорени между тях условия в отделен договор.
Представен е и такъв договор от 25.10.2014 г. за предоставяне на гаранция по
потребителски кредити (л. 22 и сл.), сключен между кредитодателя „К.и.“ ООД и
дружеството гарант - „Бинкел корп“ ООД.
От приложената двустранно подписана разписка от 05.12.2018 г. (л. 80) и друга
3
такава от същата дата (л. 11) се установява, че на 05.12.2018 г. М.Г. е получила в брой на
каса на Изипей сумата от 1500 лв. с посочено основание на превода „договор №
82284/05.12.2018 г.“, която сума е наредена от „К.и.“ ООД.
Ангажирани от ищеца са и документи за извършени от ответницата частични
плащания по кредита, а именно преводно нареждане от 10.01.2019 г. за банков превод на
сумата от 138 лв. (л. 14) и разписка от 28.02.2019 г. за заплатена чрез Изипей сума от 145 лв.
(л. 15), като основанието и в двата документа е посочено като „лихвено плащане“.
Видно от материалите по приобщеното ч. гр. д. № 2251/2020 г. по описа на Районен
съд – Варна, въз основа на подадено на 17.02.2020 г. заявление от „К.и.” АД срещу М. П. Г.
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за процесните
суми за главница от 1500 лв., договорна лихва от 540 лв. и обезщетение за забава върху
главницата от 125,82 лв., а за вземането от 1103,86 лв., представляващо такса гарант по
договора за кредит, заявлението е отхвърлено с влязло в сила разпореждане. Заповедта е
редовно връчена на длъжника на 06.07.2020 г. и в рамките на едномесечния срок по чл. 414
ГПК – на 14.07.2020 г. същият, действащ чрез адв. П.Н., е подал бланкетно възражение, с
което оспорва вземанията и претендира разноски за адвокатско възнаграждение. В указания
едномесечен срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил установителните искове, предмет на
настоящото производство.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Обективно кумулативно съединените положителни установителни искове, с които
съдът е сезиран, са допустими, доколкото са налице общите предпоставки за
съществуването и надлежно упражняване на правото на иск, както и специалните такива,
свързани с реда за търсената защита по чл. 422, ал. 1 ГПК (съгласно т. 10а от Тълкувателно
решение по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Предмет на исковете е установяване със сила на присъдено нещо съществуването на
обективираните в оспорената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК парични вземания за
главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава по договор потребителски кредит,
поради което основателността на претенциите с правно основание чл. 9, ал. 1 и чл. 33, ал. 1
ЗПК е обусловена от следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: 1.)
наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по
процесния договор, 2.) предоставянето на уговорената сума в полза на потребителя, 3.)
настъпила изискуемост на насрещните му парични задължения и 4.) тяхното неизпълнение.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани
в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно
доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените вземания, както и
4
техния размер. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи
доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва, а именно
точното изпълнение.
От приобщените писмени доказателствени средства се установява, че на 05.12.2018 г.
между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит „Екстра“.
Процедурата по кандидатстване и отпускане на паричните средства е извършена по
електронен път, като съвкупност от технически операции, базирани на електронна
платформа на кредитора, с регламентирани правила за достъп до системата и обратна връзка
с потребителя. Следователно договорът представлява такъв за предоставяне на финансови
услуги по разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР, респ. преддоговорните отношения
между страните следва да отговарят на нормативно установените за това изисквания като
условие за действителност на сключения договор по дистанционен начин – арг. от чл. 4, ал.
1 и чл. 5 ЗПФУР.
Сред тези изисквания е предварителното предоставяне на определена по вид и обем в
чл. 8-10 ЗПФУР информация на потребителя относно характеристиките на финансовата
услуга, както и възможността му да се откаже от договора в определен за това срок и
условия по чл. 12-15 ЗПФУР. Съгласно чл. 18, ал. 1 и ал. 2 ЗПФУР доставчикът е длъжен да
докаже изпълнението на задълженията му за предоставяне на изискуемата преддоговрна
информация, спазването на срока за отказ на потребителя и получаването на съгласието му
за сключване на договора, като за доказването на тези обстоятелства и формата на
отправените по реда на ЗПФУР изявления са приложими правилата на чл. 293 от Търговския
закон и Закона за електронния документ и електронния подпис.
Спазването на тези изисквания не е оспорено от ответницата, а се потвърждава и от
представените писмени доказателствени средства, според които тя е взела информирано
решение за сключване на процесния договор и е изразила изрично съгласие за встъпване в
заемно правоотношение с ищцовото дружество.
От съдържанието на същото следва, че договорът има характеристиките и на
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит
(обн. ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), поради което правата и
задълженията на страните се регулират от разпоредбите на посочения специален закон в
редакцията му, доп. ДВ. бр. 51 от 19 юни 2018 г., действаща към момента на сключване на
сделката. Материалноправните норми на закона са императивни и за спазването им, в т.ч. и
за наличието на неравноправни клаузи в договора, съдът следи служебно – арг. от чл. 21, ал.
1 ЗПК, чл. 5 и чл. 7, ал. 3 ГПК и т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС.
От обсъдените по-горе доказателства се установява, че договорът отговаря на
условията на ЗПК и същият е действителен, а възраженията на ответницата в обратна насока
5
- неоснователни. Уговорените между страните клаузи са формулирани по ясен и разбираем
начин и съдържат необходимата за потребителя информация по чл. 11, ал. 1, т. 7-10 и т. 20
ЗПК относно размера на кредита и начина за усвояването му, правото на отказ от договора,
лихвения процент, годишния процент на разходите и общо дължимата сума, подлежаща на
връщане, както и условията за нейното издължаване, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски.
В частност, не е налице поддържаното от процесуалния представител на ответната
страна противоречие на договора с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което да обуслови неговата
недействителност на основание чл. 22 ЗПК. В договора е отразен конкретен размер на ГПР
(49,7 % според чл. 3.2.) и взетите предвид допускания за определянето му (чл. 4.1.), като
непредвиждането на отделни разходи за потребителя, които следва да бъдат включени в така
посочения процент, не опорочават цялата сделка. В последния случай се считат за нищожни
само тези отделни клаузи, надвишаващи нормативно установения лимит на ГПР от
петкратния размер на законната лихва за забава – арг. от чл. 19, ал. 5 във вр. ал. 4 ЗПК.
Основателни са възраженията на ответницата обаче, че именно такава е клаузата на
чл. 4 от договора във вр. чл. 8.1.-8.5. от ОУ, предвижваща заплащането на такса гарант в
размер на 3150 лв. Посочената сума следва да бъде взета предвид при преценка на
действителния ГПР, доколкото таксата е начислена като покупна цена на твърдяната услуга
по обезпечение на кредита, респективно представлява разход за потребителя по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК. Така, при размер на отпуснатите средства от 1500 лв. и уговорен начин на
погасяването им чрез 12 месечни погасителни вноски от по 262,50 лв., ГПР, изчислен чрез
кредитен калкулатор за бързи кредити, достъпен на интернет страницата „calculator.bg”,
възлиза в размер на 370,96 %, който надвишава в пъти императивната горна граница по чл.
19, ал. 4 ЗПК от 50 %.
Отделно от това, обсъжданата клауза е нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК
като противоречаща на регламентираното в разпоредбата на чл. 16 ЗПК задължение на
кредитора за оценка кредитоспособността на потребителя преди предоставянето на кредита.
На практика уговореното задължително обезпечение от трето лице-гарант прехвърля риска
от неизпълнение на това задължение на кредитора върху длъжника и води до неоснователно
увеличение в размера на неговите задължения.
Налице е и накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето
ЗЗД. Този извод следва от очевидната нееквивалентност на насрещните престации на
страните, доколкото размерът на таксата от 1100 лв. се доближава до чистата стойност на
отпуснатия кредит от 1500 лв. и същата не е обвързана от неизпълнението на задълженията
на потребителя, а последният дължи заплащането й, дори в случай на изправност.
Нещо повече – според чл. 8.2. от ОУ обезпечението на кредита чрез гаранция, за
което е уговорена таксата, е предвидено като задължително условие за отпускане на
6
исканите средства и същевременно третото лице – гарант и неговото възнаграждение са
предварително и едностранно определени от кредитора, което лишава длъжника от
възможност за свободно договаряне, не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и икономически
по-слабата страна. Затова клаузата е неравноправна и при липса на данни за индивидуалното
й уговаряне същата е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
За разлика от таксата, настоящият съдебен състав намира, че възнаграждението на
финансовата институция под формата на договорна лихва, при фиксиран ГЛП от 36 %, е
съобразено със спецификите на дейността по кредитиране и свързания с нея риск и не
излиза извън рамките на свободното договаряне по чл. 9 ЗЗД, съответно възражението на
ответницата за недействителност на уговорката поради противоречие с добрите нрави е
неоснователно.
С оглед на гореизложеното, съдът приема, че между страните е налице валидно
възникнало облигационно правоотношение по процесния договор за потребителски
кредит.
Не се спори, а се установява и от приложената разписка от Изипей, че на 05.12.2018 г.
кредитът е изяло усвоен. Затова и на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за
ответницата е възникнало насрещно задължение да върне предоставената й сума в размер на
1500 лв. заедно с уговорената възнаградителна лихва от общо 540 лв. и на посочения падеж.
Изискуемостта на тези вземания е настъпила с изтичането на уговорения краен срок за
издължаване на 05.12.2019 г., която дата предхожда сезирането на заповедния съд със
заявлението по чл. 410 ГПК, подадено на 17.02.2020 г. Съдът не възприема тезата на ищеца
за удължаване срока на договора с два месеца по реда на чл. 5 от договора, тъй като не е
доказано осъществяването на предпоставките за това, вкл. липсва съгласие на потребителя
за тази промяна.
Ответницата не е навела твърдения да е погасила задълженията си по кредита, нито е
ангажирала доказателства в тази насока, даже напротив – признала е изрично дължимостта
на главницата в размер на 1500 лв. При това положение предявеният иск за главница е
основателен и следва да бъде уважен в пълен размер, ведно със законната лихва от датата на
заявлението до окончателното й изплащане.
От представените от ищеца платежни документи, съдържащи признание за неизгодни
за страната факти и ползващи се с доказателствена стойност по смисъла на чл. 175 ГПК, се
установява, че са извършени две плащания по кредита в общ размер на 283 лв., които са
отнесени за погасяване на начислената такса гарант. Това едностранно отнасяне обаче
няма погасителен ефект за посоченото вземане за такса, тъй като противоречи на изрично
изразената при плащанията воля на длъжника за погасяване на лихвата по кредита, видна от
посоченото и в двата платежни документа основание – „лихвено плащане“. Правото на
избор на длъжника е регламентирано в приложимата при липса на друга уговорка
7
разпоредба на чл. 76, ал. 1 ЗЗД в случай на изпълнение, недостатъчно да погаси всички
негови еднородни (в т.ч. парични) задължения към едно и също лице. Прихващането е
предвидено в интерес на длъжника, поради което правните му последици, изразяващи се в
погасяване на заявеното вземане до размера на плащането, настъпват, независимо от волята
на кредитора.
Дори да се приеме, че не е налице посочената хипотеза на прихващане на
изпълнението по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, предвид направения по-горе извод за нищожност на
клаузата, в която е уговорена такса гарант, сумата от 283 лв. би се явила заплатена без
основание и подлежаща на връщане, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В този
случай същата ще подлежи на приспадане от задълженията на потребителя при спазване на
поредността, предвидена в чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като най-напред бъде извършено погасяване на
задължението за договорна лихва, с което би се достигнало до същия правен резултат.
По изложените мотиви съдът намира, че с извършените плащания в общ размер на
283 лв. ответницата е погасила изцяло договорната лихва, включена в погасителните вноски
с падежи от 05.01.2019 г. до 05.06.2019 г., вкл. (общо 270 лв.), и частично лихвата по вноска
с падеж 05.07.2019 г. (до размера на плащането от 13 лв.), съответно неизплатеният общ
остатък от договорната лихва възлиза на 257 лв. за периода от 05.07.2019 г. до 05.12.2019 г.
До посочената сума и период предявеният иск е доказан по основание и размер и следва да
бъде уважен. За разликата до пълния предявен размер от 540 лв. и за периодите от
05.03.2019 г. до 04.07.2019 г. и от 06.12.2019 г. до 05.02.2020 г. претенцията подлежи на
отхвърляне.
Предвид доказаната забава на ответницата в изплащането на паричните й задължения
по кредита, на основание чл. 33, ал. 1 ЗПК същата дължи и законна лихва върху
неизплатени суми. Такава лихва за забава се претендира само върху главницата по кредита
и за периода от 06.03.2019 г. до 12.02.2020 г.
Съобразявайки приложимия първоначално уговорен погасителен план, съдът приема,
че на 06.03.2019 г. е ответницата е била в забава за заплащането на главница в общ размер
на 375 лв., включена в първите три погасителни вноски с падежи от 05.01.2019 г. до
05.03.2019 г., вкл., и съответно върху тази обща сума е дължима законна лихва. След
06.03.2019 г. лихвата за забава се дължи върху съответните части от главницата, включени в
падежиралите погасителни вноски с падежи от 05.04.2019 г. до 05.12.2019 г. вкл., и за
времето от деня, следващ падежа на всяка вноска (6-то число на съответния месец), до
заявения краен момент на начисляване на лихвата – 12.02.2020 г. Така общо дължимата за
исковия период от 06.03.2019 г. до 12.02.2020 г. лихва за забава върху неизплатената
главница възлиза на сумата от 95,53 лв., формирана като сбор от следните суми, изчислени
от съда посредством калкулатора на интернет страница „calculator.bg”, а именно: 35,83 лв.
лихва върху главницата от 375 лв. по първите три погасителни вноски за периода 06.03.2019
г. - 12.02.2020 г., 10,87 лв. върху главницата от 125 лв. по 4-та вноска за периода 06.04.2019
г. – 12.02.2020 г., 9,83 лв. върху главницата от 125 лв. по 5-та вноска за периода 06.05.2019 г.
8
– 12.02.2020 г., 8,75 лв. върху главницата от 125 лв. по 6-та вноска за периода 06.06.2019 г. –
12.02.2020 г., 7,71 лв. върху главницата от 125 лв. по 7-ма вноска за периода 06.07.2019 г. –
12.02.2020 г., 6,63 лв. върху главницата от 125 лв. по 8-ма вноска за периода 06.08.2019 г. –
12.02.2020 г., 5,56 лв. върху главницата от 125 лв. по 9-та вноска за периода 06.09.2019 г. –
12.02.2020 г., 4,51 лв. върху главницата от 125 лв. по 10-та вноска за периода 06.10.2019 г. –
12.02.2020 г., 3,44 лв. върху главницата от 125 лв. по 11-та вноска за периода 06.11.2019 г. –
12.02.2020 г. и 2,40 лв. върху главницата от 125 лв. по 12-та вноска за периода 06.12.2019 г.
– 12.02.2020 г. Следователно и този иск следва да бъде частично уважен до определения
размер от 95,53 лв. и отхвърлен за разликата от пълния предявен размер от 125,82 лв.
По разноските:
Заявлението по чл. 410 ГПК е уважено частично от заповедния съд, поради което
дължимата съгласно чл. 415, ал. 4 ГПК за довнасяне държавна такса в исковия процес
следва да бъде изчислена като сбор от дължимите държавни такси по предявените
кумулативно предявени искове (общо 160 лв.) и внесената в заповедното производство
държавна такса, съразмерно с уважената част от заявлението (в случая 43,31 лв.), при което
същата възлиза на 116,69 лв. По делото е внесена държавна така в погрешно указания от
съда размер на 94,61 лв., при което ищецът е останал задължен за предварително дължимия
остатък от таксата в размер на 22,08 лв., за която сума, платима в полза на бюджета на
ВРС, следва да бъде осъден с настоящото решение, на основание чл. 77 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното
искане, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото
производство разноски. Такива се претендират в общ размер на 444,61 лв., от които 94,61 лв.
за държавна такса и 350 лв. адвокатско възнаграждение, доказателства за заплащането на
което са представени по делото - договор за правна защита и съдействие от 20.08.2020 г. (л.
6), съдържащ разписка за платената в брой. От тези разноски в полза на ищеца следва да
бъде присъдена сумата от 380,30 лв., съразмерно с уважената част от исковете.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответницата за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, доколкото нормативно установеният
минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г., до който би могло да бъде
редуцирано то по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, възлиза на 381,61 лв. и надвишава уговорената
сума от 350 лв.
Съобразявайки посочения минимален размер на възнаграждението, фактическата и
правна сложност на делото и извършените от процесуалния представител на ответницата
конкретни действия за защита правата на страната по делото, релевнатни за определяне
цената на предоставената адвокатска услуга, съдът счита за основателно насрещното
възражение на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК. Поради това намира, че следва да бъде намалено
претендираното от ответницата възнаграждение в размер на 1000 лв. (реално заплатено
9
съгласно представения договор – л. 71) до дължимия минимум от 381,61 лв. и в тежест на
ищеца да бъде възложена сумата от 55,20 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете,
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 5 ГПК
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. Такива са присъдени в полза на ищеца с издадената заповед за изпълнение в
общ размер на 275,15 лв., като от тях са дължими 235,35 лв., съразмерно с уважените
искови претенции.
Длъжникът също е претендирал своевременно разноски по заповедното дело за
адвокатско възнаграждение от 400 лв., за заплащането на което към възражението е
представен договор за правна защита и съдействие, при което и с оглед изхода на делото в
полза на ответницата следва да бъде присъдена сумата от 57,86 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че ответницата М. П. Г., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: гр. Варна, ж.к. ***, дължи на ищеца „К.и.” АД, ЕИК *** със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ***, следните суми: сумата от 1500 лв.
(хиляда и петстотин лева), представляваща непогасена главница по договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 82284 от 05.12.2018 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 17.02.2020 г., до окончателното
изплащане на задължението, сумата от 257 лв. (двеста петдесет и седем лева),
представляваща договорна възнаградителна лихва, дължима за периода от 05.07.2019 г. до
05.12.2019 г., както и сумата от 95,53 лв. (деветдесет и пет лева и петдесет и три стотинки),
представляваща законна лихва за забава върху главницата, начислена за периода от
06.03.2019 г. до 12.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2251/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, на
основание чл. 9, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 ЗПК, като ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск
за договорна възнаградителна лихва в частта за разликата над сумата от 257 лв. (двеста
петдесет и седем лева) до пълния предявен размер от 540 лв. (петстотин и четиридесет лева)
и за периодите от 05.03.2019 г. до 04.07.2019 г. и от 06.12.2019 г. до 05.02.2020 г., както и
предявения установителен иск за законна лихва за забава върху главницата в частта за
разликата над сумата от 95,53 лв. (деветдесет и пет лева и петдесет и три стотинки) до
пълния предявен размер от 125,82 лв. (сто двадесет и пет лева и осемдесет и две стотинки).
ОСЪЖДА М. П. Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Варна, ж.к.
10
***, да заплати на „К.и.” АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ***, сумата от 380,30 лв. (триста и осемдесет лева и тридесет стотинки),
представляваща сторени в исковото производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно
с уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА М. П. Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Варна, ж.к.
***, да заплати на „К.и.” АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ***, сумата от 235,35 лв. (двеста тридесет и пет лева и тридесет и пет стотинки),
представляваща сторени в заповедното производство съдебно-деловодни разноски,
съразмерно с уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „К.и.” АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
***, да заплати на М. П. Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Варна, ж.к.
***, сумата от 55,20 лв. (петдесет и пет лева и двадесет стотинки), представляваща сторени
в исковото производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 5 ГПК.
ОСЪЖДА „К.и.” АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
***, да заплати на М. П. Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Варна, ж.к.
***, сумата от 57,86 лв. (петдесет и седем лева и осемдесет и шест стотинки),
представляваща сторени в заповедното производство съдебно-деловодни разноски,
съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „К.и.” АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд –
Варна, сумата от 22,08 лв. (двадесет и два лева и осем стотинки), представляваща
незаплатена част от дължимата държавна такса по предявените установителни искове, на
основание чл. 77 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от натоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
11