Р Е Ш Е Н И Е
№ 92/17.07.2020 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в
публично заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при секретаря Ю. К.
като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело № 173 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е възивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по жалба
на Ш.Р.Ш., чрез адв.Й. *** против решение № 34/14.02.2020г. на ОС – Шумен,
постановено по гр.д. № 138/2019г., с което е отхвърлен предявения от въззивника
против М.Х.Д. иск за заплащане на сумата от 142 000 лева, претендирана
като дължима по договор за заем от 09.04.2014г., на основание чл.240 ал.1 ЗЗД,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.04.2019г. до
окончателното й изплащане.
В жалбата се излагат
оплаквания за неправилност на обжалваното решение, постановено при допуснати
нарушения на процесуалния и материалния закон, и в противоречие с установеното
по делото. Твърди се, че съдът е направил изводи въз основа на незаявени твърдения
и възражения, недоказани твърдения на ответната страна, превратно тълкуване на
ангажирани по делото доказателства, част от които са неотносими и недопустими,
в резултат на което необосновано е приел за основателни твърденията на
ответницата за съществуващ между страните договор за заем от 2013г., по силата
на който тя е негов заемодател, както и че процесната сума от 142 000 лева
съставлява погашение на част от негово задължение по този договор. Излагат се
подробни доводи по съществото на спора.
Иска се от настоящата инстанция да отмени атакуваното решение и постанови
акт, с който да уважи предявения иск за връщане на сумата от 142 00 лева като
дадена по договор за заем, евентуално като получена без основание.
В с.з., чрез процесуален представител жалбата се поддържа. Претендират се
разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 ГПК е
постъпил отговор от насрещната страна – М.Х.Д., с който оспорва жалбата като
неоснователна. По същество, чрез процесуален представител се пледира за потвърждаване
на решението като правилно и законосъобразно, ведно с присъждане на разноски за
настоящото производство.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд се
е произнесъл по предявен от въззивника Ш.Р.Ш. против М.Х.Д. иск с правно
основание чл.240 ЗЗД за заплащане на сумата от 142 000 лева, съгласно
допуснато изменение на иска чрез неговото увеличение /протоколно определение от
26.11.2018г./, претендирана като дължима от ответницата сума по договор за заем
от 09.04.2014г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане, на основание чл.86 ЗЗД.
Фактическите твърдения на така предявената искова претенция са, че на дата
09.04.2014г. или около тази дата, след като е изтеглил свои лични средства в
размер на 192 000 лева, въззивникът е предоставил в заем на М.Д. парична
сума в размер на 142 000 лева, съставляващи част от изтеглените
192 000 лева. Твърди, че с оглед роднинските взаимоотношения по между им
/към сключване на процесния договор заемателката е сестра на първата съпруга на
заемодателя/ отношенията им не са били писмено оформени, както и не е била
издавана разписка за получената сума. Сочи се, че предаването на парите е
станало в кантората на адв.Айнур Мехмед и в присъствието на свидетели, след
което въззиваемата и съпруга й веднага са я внесли по банкова сметка ***. Тъй като не е бил уговорен конкретен срок, се
сочи, че въззивникът неколкократно е искал връщане на заетата сума, но под
различни предлози от страна на въззиваемата до настоящия момент това не е
сторено, поради което и съдът е сезиран с настоящата искова молба.
В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен с възражения за неговата
неоснователност. Навеждат се твърдения, че не въззивника, а въззиваемата е
тази, която му е предоставила в заем суми на обща стойност 333 071.45 лева,
включваща 256 209 лева, дадени съгласно разписка от 01.11.2013г. и сумата от 71
491.23 лева, с която М.Д. е погасила на дати 25.10.2013г. и 28.10.2013г.
задължения на ищеца към трети лица /"Гиар" ЕООД, "Агро ойл"
ЕООД, "НСП АТ" ЕООД и дължими такси към ЧСИ по образуваните от тези
кредитори изпълнителни дела/. Твърди се още, че за заетата сума от 256 209 лева
е подписан и запис на заповед от 01.11.2013г. Не оспорва, че през пролетта на
2014г. е получила суми от въззивника, но твърди, че тези плащания са именно в
изпълнение на задължението му за връщане на заетите суми. В тази връзка се
сочи, че тъй като същите не покриват размера на задължението му за остатъка се
е снабдила със заповед за изпълнение въз основа на издадения запис на заповед,
като към датата на депозиране на отговора предявеният от нея иск с правно
основание чл.422 ГПК е уважен на две инстанции и предстои произнасяне на ВКС.
Съдът, като взе предвид
наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните по съществото на
спора, събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивникът
основава исковата си претенция на твърдение за устно сключен договор за заем за
сумата от 142 000 лева. Съгласно разпоредбата на чл.240 ал.1 ЗЗД договорът
за заем е съглашение, по силата на което заемодателят предоставя на заемателя пари
или други заместими вещи, които последният се задължава да върне. Доколкото
това е един реален договор, безспорно е, че предаването на парите/вещите е
елемент от фактическия състав на неговото сключване. Съществен елемент обаче е
и насрещно поетото задължение за тяхното връщане от заемателя. Затова и съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивникът е този,
който при условията на главно и пълно доказване следва да докаже както
предаването на процесната сума, така и основанието за нейното предаване, т.е. наличието
на постигнати уговорки между съконтрагентите, покриващи фактическия състав на
договора за заем. Съдебната практика е константна, че получаването на дадена
парична сума, вкл. и при удостоверяване на това обстоятелство в издадена от
получателя разписка или признанието на този факт, само по себе си не е
достатъчно и не предполага доказване по категоричен начин наличието на договор
за заем, още повече, когато са налице и твърдения от ответната страна за други взаимоотношения
между страните /в т.см. Решение № 180/2019г. по гр.д. № 4345/2018г. на ВКС; решение
№ 192/07.11.2014г. по гр.д. № 2519/2014г. на ВКС, III г.о; Решение №
283/03.10.2013г. по гр.д. № 2202/2013г.; Решение 244/2020г. по гр.д. №
983/2019г. на ВКС и др./. Непровеждането на главно и пълно доказване на
твърдяното от ответника друго основание за получаване на претендираната от него
сума също не освобождава ищеца от необходимостта да докаже твърдението си за
сключен договор за заем с допустимите за това доказателствени средства.
В настоящия
случай, от съвкупния анализ на ангажираните от страните доказателства, съдът
приема, че не се доказва наличието на твърдяното от въззивника заемно
правоотношение. Единствените ангажирани от него доказателства са представеното
извлечение от банковата му сметка за изтеглени от него на каса, на 08.04.2014г.
и 09.04.2014г. суми в размер на 192 100 лева. Твърденията за родствени
връзки между страните към датата на сключване на процесния договор не се
установяват /прекратяването на брака със сестрата на въззиваемата е значително
преди 2014г./, поради което забраната по чл.164 ал.1 т.3 ГПК е приложима.
В отговора по
чл.131 ГПК и дадените обяснения по реда на чл.176 ГПК въззиваемата Д. признава,
че през пролетта на 2014г. е получавала от въззивника парични суми в размер на
исковата, които тя е внесла по банкова сметка, ***, че това е в изпълнение на
задължение на въззивника към нея за връщане на предоставени му от преди това
средства в заем. В тази връзка от ангажираните от нея гласни и писмени
доказателства по категоричен начин се установява, че към 09.04.2014г. – датата,
на която се твърди, че е сключен процесния договор за заем въззивникът е имал
непогасени парични задължения към въззиваемата, чийто размер надхвърля исковата
сума.
Съгласно
разписка от 01.11.2013г. Ш.Ш. е получил от въззиваемата Д. сумата от
256 209 лева. Авторството на същата не е оспорено, поради което и
направеното в нея волеизявление от въззивника доказва получаването на тази сума
от него. За същата е бил издаден и запис на заповед с падеж 31.01.2014г., който
отнесен към факта на реалното получаване на тези парични средства обуславя и
извод за сключен договор за заем, заемател по който е въззивника, а заемодател
– въззиваемата. Съществуването на непогасената част от задължението по записа
на заповед /175 000 лева/ е установено с влязло в сила към настоящия момент
решение на ОС – Шумен, постановено по т.д. № 24/2017г. /видно от приетите като
доказателства решения на ТОС и АпС – Варна, а наличието на постановено
определение за недопускане до касационно обжалване е установено при извършената
служебна провека от съда и не се оспорва в проведеното пред настоящата
инстанция о.с.з./.
Установено е
от гласните доказателства и представените сметки на ЧСИ, последните неоспорени
като носещи подписа за платец на въззиваемата, че същата е извършила и плащания
за погашения на задължения на въззивника към трети лица, вкл. и към ЧСИ в общ
размер на 71 491 лева. Оплакванията за недопустимост на свидетелските
показания са неоснователни, доколкото същите не са ангажирани нито за доказване
на заемно правоотношение между страните, нито за установяване на факта на
изпълнение на парично задължение, установено с писмен акт, а за обстоятелството
за извършено плащане вместо въззивника. Приетите разписки, изходящи от
кредиторите на въззивника и обективиращи волеизвления, сочещи него като платец
не са достатъчни да опровергават показанията на свидетелите, според които
парите са били дадени именно от въззиваемата. С оглед на това, макар и основанието за
плащането на тази сума от страна на въззиваемата да не е категорично установено
като по договор за заем, то същото е индиция за наличието и на други финансови
взаимоотношения между страните, които разколебават твърдението на въззивника за
даден от него заем.
Изцяло
неотносими към предмета на доказване са и възраженията му за погасяване на евентуално
негово задължение за сумата от 71 491 лева по давност. Релевантното е
наличието на такова задължение към датата на получаването на сумата от
142 000 лева от въззивницата, а не съществуването му към последващ момент.
С оглед на
изложеното, настоящият състав намира, че въззивникът не е доказал наличието на
сключен на дата 09.04.2014г. договор за заем, по силата на който е предоставил
на въззиваемата сумата от 142 000 лева, поради което и предявеният от него
иск за връщане на тази сума е неоснователен.
Искова
претенция за заплащане на сумата от 142 000 лева като получена без
основание не е предявявана и разглеждана от първоинстанционния съд, поради
което и въззивната инстанция не дължи произнасяне по това искане, направено с
въззивната жалба.
Поради съвпадането на
изводите относно изхода от спора на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На
основание чл.78 ГПК и направеното от въззиваемата искане въззивникът следва да
бъде осъден да й заплати направените разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство, които са в размер на 2 000 лева. Направеното
възражение за прекомерност е неоснователно, тъй като претендираният размер не
надвишава минималния такъв, определен в чл.7 ал.2 Наредба № 1/2004г.
Водим от
изложеното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение № 34/14.02.2020г.
на ОС – Шумен, постановено по гр.д. № 138/2019г.
ОСЪЖДА Ш.Р.Ш., ЕГН **********, с адрес ***
ДА ЗАПЛАТИ на М.Х.Д., ЕГН **********
сумата от 2 000 /две хиляди/ лева, представляваща направени разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.78 ГПК.
Решението може да се обжалва при
условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховен касационен съд, в
1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.