Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.09.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ….………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №4229 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от Д.Г. Р.срещу решение №12253 от 15.01.2020г.,
постановено по гр.д.№20235/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав, в
частта, в която е уважен
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ като е признато за установено, че
жалбоподателката дължи на „Т.С." ЕАД сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 26.03.2018г. по ч.гр.д. №12914/2018г.
по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав,
както следва: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 3078.47 лв., представляваща цена за доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот - апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******, абонатен №144784 , за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., ведно със
законна лихва от 26.02.2018г. до погасяването; на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 56 лв., представляваща цена на извършена услуга
дялово разпределение за периода 01.05.2014г. - 30.04.2017г.,
ведно със законна лихва от 26.02.2018г. до погасяването, както и в частта,
в която е осъдена жалбоподателката да
заплати на „Т.С."
ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 427.05 лв., направени разноски
в исковото производство, както и сумата от 100.74 лв., направени
разноски по ч.гр.д. №12914/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав.
В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Поддържа се, че в хода на
съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия, тъй като при
доказателствена тежест за ищеца не са ангажирани доказателства, установяващи
обстоятелството, че жалбоподателката е собственик на процесния топлоснабден
имот. Твърди се, че приетият като доказателство по делото нотариален акт №92,
том VІІ, нот.дело №1300/1978г. е в нечетлив вид и от него не може да се
установи кое лице е придобило вещни права върху описания имот, поради което не се
доказва факта, че жалбоподателката е собственик на процесния топлоснабден имот.
Поддържа се още, че по делото няма представени годни доказателства за
идентичност на имота по административен адрес, описан в процесния нотариален
акт, и този, описан в исковата молба, по отношение на който ищецът твърди, че
ответницата е собственик. Излага се още, че съдът е допуснал процесуално
нарушение като е допуснал събиране на доказателства от ищеца, въпреки настъпила
преклузия. Предвид изложеното моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и
да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск спрямо
жалбоподателката. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Твърди се, че по делото са ангажирани годни доказателства, от
които се установява факта, че ответницата е собственик на процесния
топлоснабден имот през исковия период, респективно, че е страна по
облигационното правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия и се се
явява клиент на топлинна енергия. Моли съда да постанови съдебен акт с който да
потвърди решението на СРС в обжалваните части
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Прави възражение за прекомерност по
отношение на претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Г. Р.при условията на
обективно съединяване установителни искове с
правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения установителен
иск за главница срещу ответницата - Д.Г. Р.. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е
влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№12914/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав въззиваемият - ищец- „Т.С.” ЕАД
е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 26.02.2018г. и е постановена на 26.03.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д.Г. Р.за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваната
част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявения от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - Д.Г. Р.установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че дължи на „Т.С." ЕАД
сумата от 3078.47 лв., представляваща
цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №56,
находящ се в град
София, ж.к.„*******, абонатен
№144784, за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., както и сумата от 56 лв., представляваща цена на извършена
услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., ведно със
законна лихва от 26.02.2018г. до погасяването. Прието е, че
между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата, в качеството
на собственик на процесния имот се явява потребител на топлинна енергия за
битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има
задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в
процесния имот за исковия период. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по
делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия
в имота на ответницата при спазване на изискванията на Общите условия по
договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна
уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за
исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта,
в която е уважен предявения срещу ответницата - Д.Г. Р.установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД като на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да
обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение.
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква
насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът на
въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото се оспорва,
че по делото е доказано, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден
имот. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба
определя, че потребител по силата на
закона на доставяната топлинна енергия
за битови нужди е собственикът на
топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено
ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай противно на
поддържаното във въззивната жалба съдът намира, че по делото е представен
в четлив вид нотариален акт №92, том VІІ, нот.дело №1300/05.11.1978г.
/л.26 от делото/, от
който е видно, че Г.Д.Р.е
признат за собственик на следния недвижим имот – апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******. Приетият като доказателство по
делото нотариален акт №92, том VІІ, нот.дело №1300/05.11.1978г. представлява официален документ, чиято
доказателствена сила не е оборена от ответницата в хода на исковото
производство с допустимите в закона доказателствени средства. На следващо място
по делото е прието като доказателство удостоверение за идентичност на административен адрес, издадено от Столична община, район „Надежда“, от което се установява, че адрес ж.к.„Надежда -1“, бл.25 е идентичен с адрес ж.к.„Надежда -1“, бл.114. От удостоверение
за наследници, издадено от Столична община /л.23
от делото/ се установява, че Г.Д.Р.е
починал на 14.03.2008г. и негов единствен наследник по закон е ответницата - Д.Г. Р.. От анализа на така описаните
доказателства, че установява по несъмнен начин факта, че през процесния период ответницата - Д.Г. Р.е била собственик на процесния имот - апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******. Не са ангажирани от ответницата доказателства, съответно няма направени
искания за събиране на такива в подкрепа на твърдението, че ответницата не е
собственик на процесния топлоснабден имот. Фактът, че името на ответницата не
фигурира в списъка на етажните собственици в жилищната сграда, в която се
намира процесния топлоснабден имот, не е достатъчен да се приеме, че същата не
е собственик на имота, доколкото този списък на етажни собственици не
представлява годно доказателство по смисъла на закона, установяващо
придобиване, респективно липса на право на собственост. В случая единствен
правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между
страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно
право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи
по-горе по делото е доказано, че титуляр на правото на собственост върху
процесния имот през исковия период е ответницата - Д.Г. Р., поради което същата се
явява потребител
на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1,
т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца
топлинна енергия в процесния имот за исковия период. При тези аргументи е налице основание в закона за
ангажиране на нейната договорна отговорност.
Доколкото във въззивната жалба
няма наведени конкретни доводи във връзка с обема и качествените показатели на
доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия, въззивният съд приема за доказан
размера на доставяната в имота топлинна енергия, за сумата, за която е уважен
иска, при кредитиране на заключението на съдебно-техническата експертиза и
частично уважаване на направеното от ответницата възражение за давност за част
от исковия период досежно претендираните вземания за главница. Правилно СРС е
уважил установителния иск за главница срещу ответницата - Д.Г. Р., за сумата от 3078.47 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот -
апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******,
абонатен №144784, за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., както и за сумата от 56 лв., представляваща цена на
извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г.,
ведно със законна лихва от 26.02.2018г. до погасяването.
На следващо място съдът приема, че
доводите в жалбата за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения са
без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради
което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение, с оглед на което довода за допуснато
процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната въззивна жалба, се явява
неоснователен.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваната част, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция право на разноски има въззиваемия - ищец. На основание чл.81 и чл.273 във вр. с
чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК въззивника - ответник следва да бъде осъдена
да заплати на въззиваемия - ищец разноски за юрисконсултско възнаграждение. При
определяне размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът следва да
се съобрази с разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.),
която постановява, че размерът на възнаграждението, което следва да се присъди,
когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не
може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда
на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на
правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на
чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника - ответник в полза на дружеството - ищец –
въззиваем, юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в размер
на 100.00 лв., който е съобразен с извършените
от юрисконсулта правни действия – подаден е само писмен отговор, без явяване в
съдебно заседание и при отчитане на ниската фактическа и правна сложност на
спора. По делото няма доказателства за други сторени разноски от
дружеството - ищец – въззиваем, поради
което такива не се дължат. С оглед на горното съдът намира, че
въззивника-ответник - Д.Г. Р.следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД
сумата от 100 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №12253 от
15.01.2020г., постановено по гр.д.№20235/2019г.
по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА Д.Г. Р., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***; сумата от 100.00 лв.
/сто лева/, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./