Решение по дело №4229/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265698
Дата: 9 септември 2021 г. (в сила от 9 септември 2021 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20201100504229
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 май 2020 г.

Съдържание на акта

Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 09.09.2021 година

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                        мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ….………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №4229 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

           Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Д.Г. Р.срещу решение №12253 от 15.01.2020г., постановено по гр.д.№20235/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав, в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ като е признато за установено, че жалбоподателката дължи на Т.С." ЕАД сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 26.03.2018г. по ч.гр.д. №12914/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав, както следва: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 3078.47 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******, абонатен №144784 , за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 26.02.2018г. до погасяването; на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 56 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014г. - 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 26.02.2018г. до погасяването, както и в частта, в която е осъдена жалбоподателката да заплати на Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 427.05 лв., направени разноски в исковото производство, както и сумата от 100.74 лв., направени разноски по ч.гр.д. №12914/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав.

В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия, тъй като при доказателствена тежест за ищеца не са ангажирани доказателства, установяващи обстоятелството, че жалбоподателката е собственик на процесния топлоснабден имот. Твърди се, че приетият като доказателство по делото нотариален акт №92, том VІІ, нот.дело №1300/1978г. е в нечетлив вид и от него не може да се установи кое лице е придобило вещни права върху описания имот, поради което не се доказва факта, че жалбоподателката е собственик на процесния топлоснабден имот. Поддържа се още, че по делото няма представени годни доказателства за идентичност на имота по административен адрес, описан в процесния нотариален акт, и този, описан в исковата молба, по отношение на който ищецът твърди, че ответницата е собственик. Излага се още, че съдът е допуснал процесуално нарушение като е допуснал събиране на доказателства от ищеца, въпреки настъпила преклузия. Предвид изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск спрямо жалбоподателката. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Твърди се, че по делото са ангажирани годни доказателства, от които се установява факта, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот през исковия период, респективно, че е страна по облигационното правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия и се се явява клиент на топлинна енергия. Моли съда да постанови съдебен акт с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави възражение за прекомерност по отношение на претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Г. Р.при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск за главница срещу ответницата - Д.Г. Р.. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №12914/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав въззиваемият - ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 26.02.2018г. и е постановена на 26.03.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д.Г. Р.за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

  Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваната част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - Д.Г. Р.установителен иск с правно основание  чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че дължи на Т.С." ЕАД сумата от 3078.47 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******, абонатен №144784, за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., както и сумата от 56 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 26.02.2018г. до погасяването. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата, в качеството на собственик на процесния имот се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия период. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответницата при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта, в която е уважен предявения срещу ответницата - Д.Г. Р.установителен иск с правно основание  чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

   Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото се оспорва, че по делото е доказано, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай противно на поддържаното във въззивната жалба съдът намира, че по делото е  представен в четлив вид нотариален акт №92, том VІІ, нот.дело №1300/05.11.1978г. /л.26 от делото/, от който е видно, че Г.Д.Р.е признат за собственик на следния недвижим имот – апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******. Приетият като доказателство по делото нотариален акт №92, том VІІ, нот.дело №1300/05.11.1978г. представлява официален документ, чиято доказателствена сила не е оборена от ответницата в хода на исковото производство с допустимите в закона доказателствени средства. На следващо място по делото е прието като доказателство удостоверение за идентичност на административен адрес, издадено от Столична община, район „Надежда, от което се установява, че адрес ж.к.„Надежда -1“, бл.25 е идентичен с адрес ж.к.„Надежда -1“, бл.114. От удостоверение за наследници, издадено от Столична община /л.23 от делото/ се установява, че Г.Д.Р.е починал на 14.03.2008г. и негов единствен наследник по закон е ответницата - Д.Г. Р.. От анализа на така описаните доказателства, че установява по несъмнен начин факта, че през процесния период ответницата - Д.Г. Р.е била собственик на процесния имот - апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******. Не са ангажирани от ответницата доказателства, съответно няма направени искания за събиране на такива в подкрепа на твърдението, че ответницата не е собственик на процесния топлоснабден имот. Фактът, че името на ответницата не фигурира в списъка на етажните собственици в жилищната сграда, в която се намира процесния топлоснабден имот, не е достатъчен да се приеме, че същата не е собственик на имота, доколкото този списък на етажни собственици не представлява годно доказателство по смисъла на закона, установяващо придобиване, респективно липса на право на собственост. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че титуляр на правото на собственост върху процесния имот през исковия период е ответницата - Д.Г. Р., поради което същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия период. При тези аргументи е налице основание в закона за ангажиране на нейната договорна отговорност.

Доколкото във въззивната жалба няма наведени конкретни доводи във връзка с обема и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия, въззивният съд приема за доказан размера на доставяната в имота топлинна енергия, за сумата, за която е уважен иска, при кредитиране на заключението на съдебно-техническата експертиза и частично уважаване на направеното от ответницата възражение за давност за част от исковия период досежно претендираните вземания за главница. Правилно СРС е уважил установителния иск за главница срещу ответницата - Д.Г. Р., за сумата от 3078.47 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №56, находящ се в град София, ж.к.„*******, абонатен №144784, за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., както и за сумата от 56 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 26.02.2018г. до погасяването.

На следващо място съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, с оглед на което довода за допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната въззивна жалба, се явява неоснователен.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваната част, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемия - ищец. На основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК въззивника - ответник следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия - ищец разноски за юрисконсултско възнаграждение. При определяне размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът следва да се съобрази с разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.), която постановява, че размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника - ответник в полза на дружеството - ищец – въззиваем, юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в размер на 100.00 лв., който е съобразен с извършените от юрисконсулта правни действия – подаден е само писмен отговор, без явяване в съдебно заседание и при отчитане на ниската фактическа и правна сложност на спора. По делото няма доказателства за други сторени разноски от дружеството - ищец – въззиваем,  поради което такива не се дължат. С оглед на горното съдът намира, че въззивника-ответник - Д.Г. Р.следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД сумата от 100 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №12253 от 15.01.2020г., постановено по гр.д.№20235/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав, в обжалваните части.

ОСЪЖДА Д.Г. Р., с ЕГН **********,  с адрес: ***; да заплати на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******,  със седалище и адрес на управление:***; сумата от 100.00 лв. /сто лева/, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :       

 

 

                                    ЧЛЕНОВЕ : 1./         

 

                                                           

2./