№ 3991
гр. София, 23.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100503082 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „С.В.“ АД срещу решение
№20079430/27.03.2021 г. по гр. дело № 15891/2020 г., постановено от
Софийския районен съд, 176 с-в по реда на чл. 237, ал. 1 ГПК, с което e
признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В. И. Б. не дължи
на ответното дружество сумата от 400 лв. /като част от 2 651 лв./,
представляваща ½ от стойността на потребена вода, начислена по партида с
аб. № ********** за периода от 28.01.2005 г. до 26.06.2012 г. Въззивникът
излага становище за недопустимост на въззивното решение като постановено
по нередовна искова молба и недопустим иск. Моли въззивният съд да
обезсили обжалваното решение и да постанови прекратяване на
производството по делото. Претендира разноски.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата В. Б. е депозирала отговор на
въззивната жалба, с който поддържа недопустимост и неоснователност на
подадената въззивна жалба. Излага становище, че постановеното
първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендира разноски.
1
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с частичен отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищцата не
дължи на ответното дружество сумата от 400 лв., част от сумата 2 651 лв.
представляваща ½ от стойността на ВиК услуги, начислена към 10.01.2018 г.
по партида с аб. № ********** за периода от 28.01.2005 г. до 26.06.2012 г.
Ищцата твърди, че е наследник по закон на починалия И. С.Б.. Същата е била
уведомена от ответното дружество, че дължи заплащането на суми за
предоставени ВиК услуги по партида с аб.№ **********, открита за имот,
находяща се в гр. София, ж.к. „******* и ако не я погаси, сумата ще бъде
събрана със съдия-изпълнител. Ищцата заявява, че оспорва изцяло
претендираната от дружеството сума, като за части от нея вече е водила
съдебни процеси. Твърди, че не е налице валидно облигационно
правоотношение между нея и ответното дружество и че такова не е било
налице и с нейния наследодател. Твърди, че ответното дружество не е спазило
разпоредбите на Наредба № 4 за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните
системи, поради което и липсва основание за начисляване на суми в
посочените размери. Прави възражение за погасителна давност. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника, че не дължи претендираните суми.
Ответникът – „С.В.“ АД, в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор, с
който изразява становище за нередовност на подадената искова молба поради
липса на индивидуализация на претендираното вземане чрез посочване на
периода, за който ищецът твърди, че не дължи процесната сума от 400 лв. На
следващо място, оспорва иска като недопустим поради липса на правен
интерес за ищцата от неговото водене. Ответникът поддържа, че
действително между страните по спора не е налице и никога не е
съществувало облигационно правоотношение и ищцата никога не е била
титуляр на партидата. Твърди, че дружеството никога не е предявявало
спрямо нея претенции за плащане на дължими суми, поради което счита, че
не е давало повод за завеждане на иска. Моли съда да постанови определение,
2
с което да прекрати производството поради недопустимост на иска. В
условията на евентуалност, ако съдът приеме иска за допустим, моли да
приложи последиците по чл. 78, ал. 2 ГПК.
В открито съдебно заседание, проведено на 11.03.2021 г. ищцата,
представлявана от адвокат Билева е заявила, че от ответната страна не е
налице признание на иска, тъй като процесуалният му представител не
разполагал с мандат за признаване на иск по смисъла на ГПК и нямало
изрично упълномощаване за признаване на иск. Изразила становище, че
предявеният от ищцата иск е оспорен и е налице единствено признание на
факти.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част.
Настоящият съдебен състав намира, че постановеното първоинстанционно
решение е недопустимо поради следните съображения:
Съгласно чл. 237, ал. 1 ГПК, когато ответникът признае иска, по искане
на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение
съобразно признанието. Признанието на иска е процесуално действие на
ответника, с което той се разпорежда със своето право на защита, като
заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. То
има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за
разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е
доказателствено средство според чл. 175 ГПК, и е съвместимо със защита
срещу иска - ответникът може да отрече въведените от ищеца
правопораждащи факти, а ако ги признае – да противопостави съответни
възражения. Признанието на иска е свързвано със специфични правни
последици: то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и
постановяване на решение с оглед признанието, при направено такова искане
от ищеца. Общото правило е, че признанието на иска обвързва съда, но от
волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и
постановяване на решение по чл. 237 ГПК, или да остави съда да постанови
решение по чл. 235, ал. 2 ГПК, с изключение на случаите, изрично
предвидени в закона, в които решение по смисъла на чл. 237 ГПК при
3
признание на иска не се постановява.
Решението при признаване на иск не е резултат от проведено съдебно
дирене и то не може да бъде квалифицирано като правилно или неправилно.
Такова решение може да бъде недопустимо с оглед на всички основания,
включително проверка на изискванията на 237, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК, или
нищожно. В този смисъл Определение № 256 от 17.02.2014 г. на ВКС по гр. д.
№ 5880/2013 г., III г. о., ГК. За да е допустимо решението, постановено при
признание на иска, на първо място следва да е налице изрично признание от
страна на ответника, както и изрично волеизявление от страна на ищеца с
искане за постановяване на решение при признание на иска. В конкретния
случай, настоящият съдебен състав намира, че решение
№20079430/27.03.2021 г. по гр. дело № 15891/2020 г., на Софийския районен
съд е постановено в нарушение на чл. 237 ГПК и при липса на посочените от
правната норма абсолютни процесуални предпоставки, които, видно от текста
на процесуалния закон, са дадени кумулативно.
Съгласно практиката на ВКС, признанието следва да бъде направено по
начин, който категорично съдържа недвусмислен отказ от защита на страната
срещу иска . В този смисъл Определение № 355 от 20.05.2015 г. по т. дело №
2976/2014 г. Наред с това, чл. 34, ал. 3 ГПК за надлежното извършване на това
процесуално действие изисква процесуалният представител да бъде снабден
с изрично пълномощно за това. Ответникът по настоящото дело изрично е
заявил, че оспорва предявеният срещу него иск като недопустим, изразил е
становище за нередовност на исковата молба и при условията на
евентуалност е заявил, че не оспорва твърдението на ищцата за липса на
облигационно правоотношение между процесните страни.
Признанието на иска в отговора на исковата молба не е достатъчно, за
да се произнесе решение при признание на иска. Независимо от направеното
от ответника признание на иска, ищецът може да предпочете съдът да
проведе пълна фаза на исковия процес със събиране на всички доказателства,
установяващи въведените твърдения и да се произнесе със съдебно решение,
в което е направен извод по същество за основателността на предявения от
него иск. Това е така, защото решението при признание на иска не се
мотивира по същество и това носи своите правни последици – силата на
присъдени нещо на решението, основано на признание на иска, има по-тесни
4
субективни предели. Правото на преценка дали да бъде постановено такова
решение е предоставено на ищеца, без чието изявление съдът не може да се
произнесе по този ред. Поради това е необходимо изрично волеизявение от
ищеца, адресирано до съда, с което същият безусловно да заяви, че желае
постановяването на решение при признание на иска, с което окончателно губи
възможността си да повлияе върху предмета на делото и съдържанието на
решението, например чрез изменение на иска. На единственото проведено в
хода на първоинстанционното производство открито съдебно заседание
ищецът е изразил становище, че не са налице предпоставките за
постановяване на решение по чл. 237 ГПК и не е отправил до съда искане за
постановяване на решение при признание на иска.
При липса на признание на иска, и съответно изрично волеизявление от
страна на ищеца за постановяване на решение при признание на иска, не са
били налице процесуалните предпоставки за прекратяване на съдебното
дирене и постановяване на решение по реда на чл. 237 ал. 1 и 2 от ГПК. Като
се е произнесъл по този ред, без наличието на процесуалните предпоставки за
това, районният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде
обезсилено и делото да бъде върнато на същия съд за ново разглеждане от
друг състав, който следва да продължи процесуалните действия от фазата за
проверка на редовност и допустимост на исковата молба.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №20079430/27.03.2021г. по гр. дело
№15891/2020 г., постановено от Софийския районен съд, 176 с-в по реда на
чл. 237, ал. 1 ГПК.
ВРЪЩА делото на Софийския районен съд за ново разглеждане от друг
състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6