Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. София, 29.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, І-21 състав, в
публичното заседание на четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
при
секретаря Снежана Апостолова, като разгледа гр.д. №12314 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
е иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ вр. чл.45 ЗЗД.
Ищецът Д.С.Д. твърди, че на 20.02.2017 г. в гр. Русе
наследодателят му З.Д.С.е пострадала от ПТП, вина за което има водачът на л.а.
„Фолксваген Голф” с рег. № *******Поддържа,
че от деликта наследодателят му получила множество телесни увреждания, които увреждания са били несъвместими с живота и и които са довели до
смъртта и. Твърди, че по силата на договор за застраховка „Гражданска
отговорност” ответникът З. „Б.И.” АД отговаря за вредите, причинени при
управлението на това МПС. Твърди, че е баща на пострадалата З.Д.С.и
е преживял изключително тежко смъртта на първородната си дъщеря, с която са
имали силна и специална връзка, изпитвали за взаимна обич, привързаност,
грижили са се един за друг и са си оказвали помощ и подкрепа. Поддържа, че
смъртта на дъщеря му е оказала изключително тежко въздействие върху
здравословното, емоционалното и психическото му състояние, животът му е загубил
смисъл и е съпроводен от мъка, отчаяние и печал, изпаднал е в тежка депресия,
постоянно плаче и не намира смисъл да продължи своя живот. Счита, че справедливото
обезщетение за неимуществените вреди е в размер на 200 000,00 лв., поради което
претендира тази сума, ведно със законната лихва, считано от 05.04.2017 г. до
окончателното плащане. Претендира и направените разноски.
Ответникът З. „Б.И.“ АД в сроковете за отговор по чл.367
и чл.373 ГПК оспорва предявения иск. Оспорва механизма на процесното ПТП и
вината на водача К.А., както и размера на претендираното обезщетение. Релевира
и възражение за съпричиняване от страна пострадалото лице. Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, достигна
до следните фактически и правни изводи:
За основателността на прекия иск в тежест на ищеца е да
докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно деяние на лице, чиято
гражданска отговорност към датата на деянието е застрахована от ответника, е
претърпял вреди, изразяващи се в смърт на лице, с което са в семейни или
приравнени на такива отношения, както и какъв е техният действителен вид и
размер.
В тежест на ответника е да докаже положителният факт на
плащане на обезщетението.
От представените по делото констативен протокол за ПТП с
пострадали лица №215/36, съставен от длъжностно лице след посещение на
местопроизшествието се установява, че на 21.02.2017 г. в гр. Русе е реализирано ПТП, при което К.Й.А. при
управление на л.а. „Фолксваген Голф“ с рег. № *******е ударил пешеходката З.Д.С..
От показанията на свид. К.А. се установява, че процесното
ПТП е настъпило при включване на бул. „България“ от страна на водача на л.а.
„Фолксваген Голф“, когато пешеходец е тръгнал да пресича пътното платно и е
настъпил удар. Свидетелят сочи още, че се е движел със скорост от около 65
км/ч, а пешеходецът се е движил с бърз ход и че мястото е било тъмно, както и
че там има пешеходен подлез.
От приетото
по делото заключение на САТЕ, се установява, че процесното ПТП е настъпило при
движение на л.а. „Фолксваген Голф“ по бул. „България“ в гр. Русе, който е
блъснал внезапно излязлата на пътното платно пешеходка З.Д.С., като скоростта
на движение на л.а. „Фолксваген Голф“ в момента на удара е била 105,44 км/ч, а
осветената зона вдясно от л.а. е била около 70 м., което означава, че в
момента, в който пешеходката е станала видима за водача, същият не е имал
възможност да предотврати произшествието чрез аварийно задействане на
спирачната уредба, а безопасната скорост на движение, при която водачът е имал
възможност да предотврати произшествието е била 80,78 км/ч. Вещото лице сочи още,
че водачът е могъл да възприеме пешеходката на 70 м. пред превозното средство,
но опасната му зона е била 105,03 м., а от техническа гледна точка причините за
настъпване на процесното ПТП са: движение на л.а. със скорост, при която
водачът не може да спре в рамките на осветената зона на фаровете при внезапно
възникване на опасност и навлизане на пешеходката на пътното платно на
необозначено място. От заключението се установява още, че водачът на л.а. не е
имал възможност да предотврати произшествието от момента, в който е възприел
пешеходката върху платното за движение. В о.с.з. вещото лице сочи, че при липса
на данни, които да ограничават скоростта в процесния участък, разрешената
такава е 90 км/ч, както и че ударът е бил непредотвратим при всякакъв ход на
пострадалото лице, с оглед на скоростта, с която се е движил автомобилът.
От приетото
по делото заключение на повторната САТЕ, което съдът кредитира, като обосновано
и компетентно изготвено, както и че вещото лице е взело предвид всички събрани
по делото доказателства, се установява, че процесното ПТП е настъпило в гр.
Русе при навлизане на бул. „България“ откъм кръгово кръстовище от страна на
водача на л.а. „Фолксваген Голф“, който е занесъл странично на задните колела,
където в зоната на пешеходен подлез в края на ускорителната лента в близост до
десния надлъжен край на основното платно на бул. „България“ се е намирала
пострадалата З.Д.С., която е била ударена от л.а. „Фолксваген Голф“. Вещото
лице сочи още, че водачът е имал пряка видимост към пешеходката преди
автомобилът да навлезе в уширението, а скоростта на л.а. „Фолксваген Голф“ при
навлизане в платното за движение и при удара на пострадалата е била около 60
км/ч. От заключението са установява още, че причините, довели до процесното
ПТП, от експлоатационно-техническа гледна точка са: от страна на водача на л.а.
„Фолксваген Голф“ - движение със скорост малко над критичната /58 км/ч/ за
движението му в кривата на входа към платното за движение по бул. „България“,
която скорост е довела до занасяне на автомобила към мантинелата на подлеза, от
страна на пешеходката – че е била на платното за движение на място,
необозначено за пешеходци, а от техническа гледна точка с поведението си и
двамата участници са допринесли за настъпване на произшествието. Преди л.а. „Фолксваген Голф“ да навлезе в опасната
си зона за спиране от 47 м. водачът му е имал обективна възможност да види
пострадалата пешеходка и да спре преди да я удари, като опасната зона за
спиране на л.а. при движение със скорост от 60 км/ч е 47 м., а при скорост 50
км/ч – 37 м., а при движение със скорост от 50 км/ч водачът на л.а. „Фолксваген
Голф“ е имал възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати
ПТП.
С оглед на
това, съдът достигна до правния извод, че водачът на л.а. „Фолксваген Голф” с
рег. № *******е извършил виновно
противоправно деяние, като е нарушил разпоредбите на чл.20 ал.1 и 2 ЗДвП.
По делото е
обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че към
датата на процесното ПТП – 20.02.2017 г. между ответника и собственика на л.а.
„Фолксваген Голф” с рег. № *******е съществувало валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”.
От приетото
по делото заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че
при процесното ПТП наследодателят на ищеца е получила съчетана травма: ЧМТ,
закрита гръдна травма, закрита коремна травма, травма на крайниците, които
травми добре отговарят да бъдат получени при процесното ПТП. Вещото лице сочи
още, че причината за смъртта на наследодателя на ищеца е описаната съчетана
травма и между причината за смъртта, и получените при ПТП травми, съществува
пряка и непрекъсната причинно-следствена връзка.
Разпоредбата
на чл.477 ал.2 КЗ предвижда, че по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите застраховани са собственикът, ползвателят и държателят на
моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен
договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението
или ползването на моторното превозно средство на законно основание. Не е
необходимо водачът да притежава изрично писмено пълномощно от лицата по
изречение първо за управлението или ползването на моторното превозно средство.
Деликтът е настъпил в срока на застрахователното събитие.
Когато пострадалият е починал, увредени се явяват най
– близките му, чиито кръг е посочен в ППВС №4 от 1961 г. и с Постановление №5 от 1969 г.– низходящите, възходящите и съпругът, взетото
за отглеждане и осиновяване, но още неосиновено дете, както и две лица от
различен пол, които са живели на съпружески начала и преди оформянето на брака
е настъпила смъртта на едното от тях, имат право да претендират
обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител. Следователно те са
легитимирани да искат обезщетението и направо от застрахователя, който е
застраховал гражданската отговорност на деликвента.
От
представеното по делото удостоверение за съпруг/а и родствени връзки, изх. №01 от 27.03.2017 г., издадено от с. Страхилово,
Община Полски Тръмбеш, се установява, че ищецът е баща, т.е.
законен наследник на починалата при ПТП – З.Д.С., и в това си качество е от
кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди.
От показанията на свид. В. А. се установява, че приживе
ищецът и дъщеря му са били в отлични отношения, тя е израснала с него, двамата
са поддържали контакти. Свидетелят сочи още, че след загубата на дъщеря си
ищецът е бил разстроен, към момента също е разстроен и отчаян.
С оглед на така събраните доказателства, съдът намира, че
в причинна връзка с ПТП ищците са търпели неимуществени
вреди, свързани с мъката и страданията от загубата на неговия наследодател.
Налице е основание за обезщетение на претърпените неимуществени вреди.
Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя
по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и
доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болките и
страданията, период на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо
обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за
аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
В резултат на процесното ПТП е починала дъщеря на ищеца. Установи
се, че към датата на пътния инцидент починалата е била на 33 г. Съдът приема
въз основа на показанията на разпитания свидетел, степента на родство,
емоционалната близост и житейска гледна точка, че в резултат на това ищецът е
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в мъка и страдания от загубата на
своя най - близък човек, които вреди са в пряка причинно – следствена връзка с
виновното противоправно деяние на водача, управлявал л.а. „Фолксваген Голф“. Доколкото смъртта поставя край на живота като най-ценно човешко благо,
което прави вредите от настъпването и от една страна невъзвратими, а от друга –
най-големи, ако трябва да бъдат от морална гледна точка градирани в някаква
скала, то за това житейско събитие следва да се определи по справедливост
размер на обезщетение, по-висок отколкото за претърпяване на неимуществени
вреди от телесни увреди, които не са довели до слагане на край на живота. Загубата на дете, към което ищецът е бил силно привързан, ще го съпътства през целия му живот. Тази
загуба е била внезапна, като впоследствие родителят е лишен както
от емоционалния контакт със своята дъщеря, така и от нейната морална подкрепа. По делото се установи, че между тях е съществувала силна духовна връзка, взаимност и
уважително отношение. Следователно, болките и страдания, които ищецът ще продължава да изпитва от загубата на починалото си дете, трябва да бъде отчетена при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение. Съдът намира, че
справедливостта изисква на ищеца да бъде определено обезщетение в размер на
сумата от по 150 000,00 лв.
Настоящият съдебен състав обаче намира за основателно и
доказано възражението на ответника за наличието на съпричиняване от страна на
пострадалото лице. Съгласно разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е
допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в
ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче
е основание да се приеме
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на
дължимото се за същия обезщетение. Тълкуването на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД налага
разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на
увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия
да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и
нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат,
т.е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е трайната практика на ВКС, постановена по
реда на чл.290 ГПК – напр. решение №206/12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г., ІІ ТО на ВКС.
Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в
ППВС №17/1963 г. – т.7, което има характер на задължителна съдебна практика по
смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на
Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България сила,
че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено
наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен
резултат.
От
събраните в рамките на производството по настоящето дело доказателства се
установи по безспорен и категоричен начин твърдението на ответника, че ищецът
се е намирала на пътното платно на неразрешено място, т.е. установи се
нарушение на разпоредбите на чл.113 ал.1 т.4 и чл.114 т.1 ЗДвП. Това
обстоятелство се установи безспорно от приетото по делото заключение на повторната
САТЕ, които съдът кредитира напълно, както и от показанията на свид. А.. Въз основа на установения по делото механизъм на настъпване на ПТП, съдът
намира, че пострадалата е била на платното за
движение на място, необозначено за пешеходци. Същата е
нарушила правилата за движение по пътищата, изискващи от пешеходците да не
преминават през мантинелата и да не навлизат внезапно на пътното платно. В
разглежданата хипотеза на деликт съдът трябва да вземе предвид и
обстоятелството, че съгласно чл.20 ЗДвП
отговорността на водачите на моторните превозни средства за осигуряване
безопасност на движението е значително по - завишена спрямо тази на пешеходците.
При определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между
поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът
следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата
и въз основа на това да определи обективния му принос /решение №33 от 04.04.2012 г. по
т.д. №172/2011 г., на II ТО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/. При определяне приноса на ищеца,
за която се установи, че се намирала пътното платно на място,
необозначено за пешеходци, както и че
е преминала зад мантинелата, с което е нарушила установените правила за движение на пешеходците, следва да се има предвид, че районът на местопроизшествието е в населено място, което несъмнено налага
изключително внимание от страна на водача на процесния лек автомобил. Следователно
при вменените на водача на увреждащия
автомобил общи задължения по чл.20 ал.1 и ал.2 ЗДвП, които изискват да
предприеме такава скорост на движение, позволяваща му да спре своевременно при
възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност, както и непрекъснато да контролира автомобила си, избраната
скорост, макар и в рамките на разрешената, се явява несъобразена с наличните
пътни условия по см. на горецитираната разпоредба. Неспазването на чл.20 ал.1 и ал.2 ЗДвП означава непроявена дължима
грижа от страна на водача на увреждащия лек автомобил - фактор, който обуславя
и правен извод, че приносът му превишава значително този на пострадалата. Следователно е налице принос на увреденото лице, който не е тъждествен
на приноса на делинквента и следва да бъде определен на 30 %.
Поради изложеното и според
приетото съотношение на съпричиняване на вредата
от пострадалото лице, и
определения общ размер от 150 000,00
лв., на ищеца е дължима сума от 105 000,00 лв., паричен еквивалент на понесените от него
неимуществени вреди.
С оглед на изложеното, съдът намира, че предявеният от
ищеца иск се явява частично основателен до размера на сумата от 105 000,00 лв.
и като такъв следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен за разликата до
пълния претендиран размер.
Съгласно разпоредбата на чл.496 ал.1 КЗ, срокът за окончателно произнасяне
по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по
реда на чл.380 пред застрахователя, сключил
застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, или пред неговия
представител за уреждане на претенции.
Видно от
представената по делото молба, вх. №ОИ-160355/05.04.2017 г., ищецът е предявил
искане за заплащане на обезщетение за претърпените от процесното ПТП
неимуществени вреди на 05.04.2017 г., т.е. срокът за произнасяне на ответника е
05.07.2017 г., от която дата същият е в забава и от която дата на ищеца следва
да се присъди законната лихва върху определеното му обезщетение.
С оглед изхода от делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да
се присъдят разноски, съразмерно с уважената част от иска, в размер на сумата
от 3008,25 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на
чл.38 ал.2 ГПК. На основание чл.78 ал.6 ГПК
ответникът следва да заплати по сметка на СГС сумата от 4200,00 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 420,00 лв., представляваща депозити
за вещи лица.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника
на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски за отхвърлената част
от иска в размер на сумата от 190,00 лв., представляваща депозити за вещи лица,
сумата от 38,00 лв., представляваща депозит за свидетел и сумата от 3266,10 лв.
с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на ищеца за прекомерност на заплатеното
от ответника адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен
договор за правна помощ, сключен между ответника и адв. М.Г., според което
ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на
сумата от 12 000,00 лв. без ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК
на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален
размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 и ал.8 от Наредба №1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и с оглед фактическата и правна сложност
на делото следва да бъде намалено до
минималния размер или до размера на сумата от 3266,10 лв. с ДДС, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА
З. „Б.И.” АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати
на Д.С.Д., ЕГН **********, адрес: ***,
на основание чл.432 ал.1 КЗ вр. чл.45 ЗЗД сумата от 105 000,00 лв., ведно със законната лихва,
считано от 05.07.2017 г. до окончателното заплащане, представляваща обезщетение за претърпените от реализирано
на 20.02.2017 г. в гр. Русе ПТП
неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на
дъщеря му З.Д.С., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния
претендиран размер от 200 000,00 лв., както и искането за присъждане на законна
лихва за периода 05.04.2017 г. -
05.07.2017 г., а на основание чл.78 ал.6 ГПК да заплати по сметка на СГС сумата
от 4200,00 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 420,00 лв., представляваща
депозити за вещи лица.
ОСЪЖДА
З. „Б.И.” АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати
на Адв. Н. М., адрес: ***, офис 8, на основание чл.78 ал.1 ГПК вр. чл.38
ал.2 ЗА сумата от 3008,25 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА
Д.С.Д., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на З. „Б.И.” АД, ЕИК *******, седалище и
адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 3494,10 лв., представляваща разноски
по делото.
Решението подлежи на обжалване пред САС с въззивна жалба
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: