№ 6501
гр. София, 18.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Георги Стоев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20231100504261 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Т.“ ЕАД срещу решение от 12.01.2023
г. по гр.д. №62606/2020 г. по описа на СРС, 74 състав, в частта, в която жалбоподателят е
осъден да заплати на „У. Т.“ ЕООД на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.372 ТЗ вр. чл1 пар.1
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /СМR/ и чл.86 ал.1
ЗЗД вр. чл.294 ТЗ сумата от 2717,53 лв., представляваща неплатена част от възнаграждение
за Т.портни услуги в ЕС с релация Полша – България, за които услуги е издадена фактура
№15076/28.04.2020 г. на стойност 4459,30 лв., ведно със законната лихва от 14.12.2020 г. до
окончателното плащане, и сумата от 213,30 лв., представляваща лихва за забава за периода
29.05.2020 г. – 13.12.2029 г., както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл
свръхпетитум, неправилно и постановено при превратно тълкуване и прилагане
материалния закон, и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Сочи, че процесната фактура е приета като доказателства по делото след
настъпилата преклузия, както и че съдът не е обсъдил всички събрани по делото
доказателства. Поддържа, че неправилно съдът е определил цената на извършения превоз по
реда на чл.162 ГПК, тъй като по делото е установено договорената между страните цена.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „У. Т.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените осъдителни искове
са отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери, поради което е влязло в сила в
тази му част.
1
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са
твърденията на въззивника, че е налице произнасяне на свърхпетитум от
първоинстанционния съд. Предмет на производството пред СРС, 74 състав, са парични
вземания за неплатен остатък в размер на 3259,28 лв. от възнаграждение по договор за
превоз в общ размер на сумата от 4459,30 лв. с ДДС и съответната мораторна лихва за
периода 29.05.2020 г. – 13.12.2020 г. С постановеното от СРС решение, предмет на
настоящето въззивно производство, осъдителните искове са уважени съответно до размера
на сумата от 2717,53 лв. – главница, и 213,30 лв. – мораторна лихва, като в мотивите съдът е
приел, че общият размер на възнаграждението по договора за превоз е 3917,53 лв., от който
размер е приспаднал платената част от 1200,00 лв., т.е. не е налице свръхпетитум.
Решението е и правилно. Фактическа обстановка е установено правилно от СРС,
поради което въззивният съд не излага собствена такава, а от правна страна намира
следното:
Предявените искове са за реално изпълнение на задължението за заплащане на
дължимата цена по договор за превоз на стоки и съответната лихва за забава.
В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение между
него и ответника, по силата на което за ответника е възникнало задължението за плащане на
уговореното възнаграждение.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането.
По делото не е спорно и е установено, че страните са били в трайни търговски
отношения, по силата на които ответното дружество е възлагало на ищеца извършване на
Т.портни услуги, вкл. и процесната по дестинацията Полша – България, извършена през
периода 23.04.2020 г. – 27.04.2020 г., както и че услугата е извършена. Не е спорно и че за
процесната Т.портна услуга ответникът е заплатил на ищеца възнаграждение в размер на
сумата от 1200,00 лв. Спорът по делото е съсредоточен върху размера на възнаграждението
за извършения превоз.
Съгласно разпоредбата на чл.372 ал.1 ТЗ, товародателят плаща възнаграждението при
сключването на договора, освен ако не е уговорено друго. От събраните по делото
доказателства, вкл. и от показанията на разпитаните по делото свидетели, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, което е извършил и първоинстанционният съд, противно
на твърденията на въззивника във въззивната жалба, не се установява при условията на
пълно и главно доказване размерът на договореното между страните по договора
възнаграждение за процесния превоз. Настоящият въззивен състав също не кредитира
показанията на двамата свидетели в частта относно размера на договореното
възнаграждение, доколкото същите са неясни и противоречиви, и с оглед разпоредбата на
чл.172 ГПК. Ето защо и доколкото претенцията на ищеца е установена по основание, но
2
няма достатъчно данни за размера и, следва да се приложи правилото на чл.162 ГПК, а с
оглед търговския характер на сделката, по аналогия следва да се приложи и разпоредбата на
чл.326 ал.2 ТЗ, съгласно която, ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде
определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по
време на сключване на договор за подобни превози.
Ирелевантно е твърдението на въззивника за допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения, с оглед приемането на фактура №15076/28.04.2020 г. като писмено
доказателство след настъпването на преклузията по чл.146 ал.2 ГПК, доколкото същата не
установява размера на договореното между страните възнаграждение по договора за превоз,
поради което и въззивният съд намира, че не следва да обсъжда доводите, касаещи
допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, досежно приемането на
тази фактура като доказателство по делото.
Не следва да бъдат обсъждани и останалите представени и приети като доказателства
по делото фактури, касаещи извършване на други превози, доколкото същите касаят или
различни релации, или различни периоди.
От приетото по делото заключение на СТЕ, което и настоящият съдебен състав
кредитира изцяло, се установява, че средната пазарна цена на процесната Т.портна услуга
към датата на извършването и възлиза на сумата от 2003,00 евро без ДДС или 2403,60 евро с
ДДС, който и размер следва да се приеме за дължимо възнаграждение по процесния договор
за превоз, но с оглед на диспозитивното начало на ищеца се дължи соченият от него размер
или сумата от 4459,30 лв., а след приспадане на платената част от 1200,00 лв. му се дължи
сумата от 3529,28 лв.
Фактическият състав на претенцията за лихва за забава по чл.86 ЗЗД включва
кумулативно следните елементи: наличие на главен дълг и забава в погасяването му.
Моментът на забавата се определя според уговореното от страните, а ако не е уговорено –
съобразно диспозитивното правило на чл.372 ал.1 ТЗ, поради което и съдът намира, че
ответникът е в забава от 29.05.2020 г.
С оглед гореизложеното и поради частично съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, както и предвид и забраната за
влошаване положението на жалбоподателя, въведена с разпоредбата на чл.271 ал.1 изр.2
ГПК, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство, но доколкото същата не е
представила доказателства за направени такива, то и не следва да и бъдат присъждани.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20074149/12.01.2023 г., постановено по гр.д.
№62606/2020 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
3
Членове:
1._______________________
2._______________________
4