№ 96
гр. Варна, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
в присъствието на прокурора Св. В. К.
като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно гражданско дело
№ 20223000500154 по описа за 2022 година
намира следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на Народното събрание
на Република България (по-нататък само НС), подадена чрез надлежно
упълномощени процесуални представители, срещу решение №
260090/03.12.21г. по гр.д. № 521/15г. на ОС-Варна, с което въззивникът е
осъден да заплати на „В2М“ ООД, гр. Варна, следните суми:
- 27 460.68лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди, които
са формирани от: 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния
бюджет на РБ „такса“ по чл.35а ЗЕВИ (обявен за противоконституционен
през м.08.2014г.) върху производството на ел. енергия от вятърна и слънчева
енергия, която такса била дължима и платена за м.01.2014г.; както и
15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет „такса“ по
чл.35а от ЗЕВИ (който е обявен за противоконституционен през м.08.2014г.)
върху производството на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия, която
такса била дължима и платена м.02.2014г., които вреди са в резултат на
приемането на цитираната норма на 05.12.2013г., но в нарушение на
Конституцията на Република България и правото на ЕС – нарушение на чл. 3,
пар. 2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
13.07.2009г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и
за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, както и на основния принцип за правна
сигурност, включващ защитата на легитимните очаквания и свързана с него
1
забрана за ретроактивна дейност, а също и нарушение на задълженията на
Република България за постигането на дългосрочната цел по чл. 3, пар. 1 от
Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г.
за насърчаване на използването на ел. енергия от възобновяеми източници и
изменение и после отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО; ведно със
законната лихва върху горното обезщетение за периода от подаване на
исковата молба на 13.02.2015г. до пълното изплащане на задължението.
- 1 213.73лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ (противоконституционна от м.08.2014г.), платена
за м.01.2014г., а лихвата дължима за периода 31.01.2014г. – 12.02.2015г.;
- 1 552.37лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ (противоконституционна от м.08.2014г.), платена
за м.02.2014г., а лихвата дължима за периода 28.02.2014г. – 12.02.2015г.;
- сумата от общо 1900.61лв. – разноски по делото, на осн. чл.78, ал.1
ГПК и чл.78, ал.5 ГПК.
Отделно от горното въззивникът е осъден да плати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на ОС – Варна, сумата от 350.00лв., на осн.
чл.78, ал.6 ГПК и чл.10, ал.3 ЗОДОВ.
В жалбата е изложено, че решението е недопустимо и неправилно
поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е
необосновано. Излага се, че съдът е постановил решението срещу ответник,
който не притежава надлежна процесуална легитимация, тъй като
националната ни правна уредба не предвижда възможност да бъде
ангажирана отговорността на НС във връзка с осъществяване на
законодателната му дейност, предвид особения характер на органа и
извършваната от него дейност. Последната е публична нормотворческа
дейност и възникващите в резултат на същата отношения не са частни
гражданскоправни или административноправни, поради което и не подлежат
на съдебен контрол. Единственият орган, който може да се произнася по
законосъобразността на дейността на НС е Конституционният съд на РБ.
Освен това суверенът формира чрез преки избори НС и поради това
съдилищата, които правораздават в името на този суверен не могат да
правораздават по отношение на този орган в качеството му на ответник за
извършваната от него нормотворческа дейност, вкл. и относно
законосъобразността и противоконституционността на законите.
Допълнителен аргумент за горното представлява и материалния обхват,
определен със ЗОДОВ относно случаите, при които може да бъде ангажирана
отговорността на държавата, сред които не попада законодателната дейност
на НС. Поради това и дори да е приложим процесуалният ред на ЗОДОВ, НС
не е процесуален субституент на държавата и в случая следва да намери
приложение нормата на чл. 31 от ГПК - законодателният орган не е сред
2
определените в чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ ответници (административни органи и
органи на правораздавателната власт). Приведени са аргументи от практиката
на ВКС.
По същия начин стои въпроса и при търсенето на отговорност на
държавата при нарушение на правото на ЕС – ангажира се деликтната
отговорност на държавата (а не на съответния публичен орган) за настъпилите
вреди, но представителството й е регламентирано в чл. 31 от ГПК (цитирана е
практика на СЕС).
Застъпва се становището, че за да осъществи правомощията си в
хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, законодателният орган следва да бъде
надлежно сезиран чрез субектите, притежаващи законодателна инициатива.
Поради това липсата на законодателна промяна, осъществена от НС, не може
да ангажира отговорността на НС при липсата на осъществена законодателна
инициатива.
Отделно от горното се сочи, че съдът не е разгледал исковете на
предявеното основание и петитум – за нарушение на правото на ЕС, на осн.
чл. 4, § 3 от ДЕС /така изрично т. 5.13 от исковата молба и двете уточняващи
молби на ищеца/. Вместо това съдът се е произнесъл, основавайки изводите
си на противоречие на процесната норма с Конституцията и не е изследвал
въведеното от ищеца основание за ангажиране отговорността на държавата –
по чл. 4, § 3 от ДЕС.
Освен изложеното се поддържа, че решението е неправилно, тъй като
съдът не е изследвал предпоставките за ангажиране на отговорността на
държавата на осн. чл. 4, § 3 от ДЕС – нарушение на правна норма от правото
на ЕС, която да има за предмет предоставянето на права на частноправните
субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да е налице причинно-
следствена връзка между нарушението и вредата. Вместо това съдът се е
позовал на цитираната в решението съдебна практика на ВКС по аналогични
случаи относно събрани такси по чл. 35а от ЗЕВИ, но без да съобрази, че
същите са по предявени срещу държавата искове по чл. 49 или чл. 55 от ЗЗД
(и обезщетенията се претендират именно поради обявената
противоконституционност на цитираната норма от ЗЕВИ), а не по чл. 4, § 3 от
ДЕС. В тази връзка се излагат съображения, основани на Решение №
3/28.04.20 г. по к.д. № 5/19г. и к.д. № 12/19г. на КС, като се поддържа, че в
настоящия случай обществените отношения, уредени от обявените за
противоконституционна норми от ЗЕВИ са се развили и приключили преди
постановяване на решението на КС, а освен това към датата на постановяване
на последното настоящият съдебен спор не е бил висящ, за да може да се
приеме, че ще се прилагат последиците от обявяването на
противоконституционността на нормите – те действат само за в бъдеще.
На самостоятелно основание се сочи, че е налице богата практика на
СЕС (неговата съдебна практика е задължителна за националните съдилища) ,
според която въвеждането на 20% такса, дължима от производителите на ел.
3
енергия от вятърна и слънчева енергия, не е в нарушение на общностното
право и националното законодателство има пълната дискреционна власт да
въвежда необходимите и подходящи механизми за регулиране на
обществените отношения, поради което не може да се обоснове противоречие
на процесните норми от ЗЕВИ с правото и принципите на ЕС (цитирани са
решения на СЕС, вкл. и определения по преюдициални запитвания на
български съдилища). Обобщава се, че фактът на обявяване за
противоконституционни на нормите от ЗЕВИ с решението на КС от 2014г., не
обосновава извод за нарушаване на правото на ЕС.
Поради изложеното се претендира обезсилване на обжалваното
решение, евентуално неговата отмяна и отхвърляне на предявените главни и
акцесорни искове, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за
двете инстанции.
В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от
насрещната страна „В2М“ ООД, гр. Варна чрез надлежно упълномощени
процесуални представители, с който същата е оспорена като неоснователна.
Относно оплакванията за нарушение на материалния закон дружеството се
позовава на аргументите, изложени в писмената защита пред
първоинстанционния съд и на мотивите на обжалваното решение. Относно
оплакванията за недопустимост на обжалвания съдебен акт са изложени
следните съображения: поддържа се, че според националното ни право
засегнатите лица имат право на иск срещу всички органи на държавата;
създаването на законите е изключителна компетентност на НС; последното е
надлежно пасивно процесуално легитимиран ответник съобразно
процедурните правила на ЗОДОВ, вкл. и новосъздадената норма на чл. 2в (в
тази връзка се счита, че препращането в тази норма към чл. 7 от ЗОДОВ
означава въплъщаване на идеята на законодателя, че процесуален субституент
на държавата ще е държавният орган, с който длъжностното лице, пряк
причинител на вредата, се намира в трудови или служебни правоотношения и
НС не е изключено като ответник по този иск – цитира се и съдебна практика
на ВКС); оспорва се оплакването, че съдът е нарушил диспозитивното начало,
произнасяйки се не по предявения иск с правна квалификация по чл. 4, § 3 от
ДЕС, тъй като произнасянето на съда е в изпълнение на указанията, дадени с
определение по ч.гр.д. № 565/16г., ІІІ г.о. на ВКС и в унисон с друга актуална
съдебна практика на ВКС от 2021г. (цитирани са определения и решения)
според която НС е надлежен ответник по исковете за обезщетение на вреди,
настъпили от приетия противоконституционен закон; на
противоконституционността на закона и самият ищец се е позовал в исковата
молба, а освен това съдът е задължен служебно да следи за силата на
пресъдено нещо, с която се ползва по отношение на всички решението на КС.
Въз основа на изложеното се претендира обжалваното решение да бъде
потвърдено, ведно с присъждане на разноските по делото.
Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от страна с правен
интерес от обжалването на обжалваем съдебен акт, при наличието на
4
доказателства за надлежна представителна власт, поради което е допустима.
В с.з. пред въззивния съд всяка от страните чрез процесуалните си
представители поддържа заявените становища.
Представителят на Апелативна прокуратура-Варна изразява становище
за неоснователност на въззивната жалба, тъй като обжалваното решение е
допустимо и законосъобразно. Счита се, че е налице съществено нарушение
на правото на ЕС и по-специално на чл. 3, § 2 от Директива2009/72/ЕО
относно общите правила за вътрешния пазар на ел. енергия, тъй като е била
въведена такса без насрещна услуга и освен това само по отношение на част
от производителите на ел. енергия от ВЕИ, с което са нарушени принципите
на свободния пазар, поради което и нормата на чл. 35а от ЗВЕИ е била
обявена за противоконституционна. Вследствие на същата са настъпили
вреди, които следва да се обезщетят по реда на специалния закон – ЗОДОВ.
За да се произнесе съдът съобрази следното от фактическа и правна
страна:
Първоинстанционното производство е образувано въз основа на
подадената на 13.02.2015г. искова молба от „В2М“ ООД, гр. Варна, насочена
против НС, с която е претендирано обезщетение за претърпени имуществени
вреди, в размер на 27 460.68 лева, представляващи сбора от сумите удържани
от „В2М“ ООД за таксата по чл. 35а ЗЕВИ за месец януари 2014 г. – 11 532.03
лева и за месец февруари 2014 г. – 15 928.65 лева; заплащане на сумата от
1 213.73 лева, представляваща лихва за забава върху сумата от 11 532.03 лева
от 31.01.2014 г. до предявяване на исковата молба (12.02.15г.) и на сумата от
1 552.37 лева, представляваща лихва за забава върху сумата от 15 928.65 лева
от 28.02.2014г. до предявяване на исковата молба (12.02.15г.), ведно с лихвите
върху главниците, считано от предявяването на претенцията до
окончателното изплащане на обезщетението (съгласно уточняващата молба
от 13.03.15г.). В исковата молба е посочено, че „В2М“ ООД е търговско
дружество – производител на електрическа енергия от възобновяеми
енергийни източници чрез енергиен обект „малка електроцентрала с
фотоволтаични модули“ с мощност 2000 kW, изградена върху ПИ с
идентификатор № 115030, ЕКАТТЕ 53881 в землището на с. Орлова могила,
община Добрич, област Добрич. За изграждането на този обект ищецът сочи,
че е реализирал свой инвестиционен проект при съвместно финансиране –
1 100 000 евро със собствени средства и 2 300 000 евро привлечени средства
под формата на банков кредит, който бил обезпечен с ипотеки върху
недвижими имоти на съдружниците в ищцовото дружество, учредяване на
особен залог върху търговското предприятие и особен залог върху бъдещи
вземания върху договор за продажба на произведената от фотоволтаичната
електроцентрала (ФвЕЦ „Орлова могила“) електрическа енергия. Излага, че е
сключил на 10.08.2011г. договор за присъединяване на обект на независим
производител на електрическа енергия № 30003-2010-П-Д 11-413-
13.07.2011/10.08.2011г. с „Енерго – Про Мрежи“ АД (с предишно
5
наименование „Е.ОН България Мрежи“ АД), а на 31.05.2012 г. е сключил със
същото дружество договор за изкупуване на електрическа енергия,
произведена от възобновяем енергиен източник № 198/2012г. на осн. чл. 94а,
ал. 3 от ЗЕ вр. чл. 31 от ЗЕВИ със срок на изпълнение 20 години. Твърди, че
страните са уговорили заплащане на цена за произведена електрическа
енергия в размер от 485.60 лв/MWh без ДДС, която цена била определена с
решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР, считано от 01.07.2011 г. на осн. § 8,
ал. 1 от ПЗРЗЕВИ вр. чл. 32 от ЗЕВИ. Наведени са твърдения, че на
05.12.2013 г. НС е приело нова разпоредба - чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, която
въвежда такса, считано от 01.01.2014г., върху производството на
електричество от вятър и слънчева енергия в размер от 20% от стойността на
изкупената енергия, която се удържа и внася от крайния снабдител или
обществения доставчик в държавния бюджет. Тази такса в случая се събирала
от ищцовото дружество и се внасяла в бюджета на Република България от
„Енерго – Про Продажби“ АД. Създаването на новата разпоредба на ЗЕВИ
било извършено между първо и второ четене на Закон за държавния бюджет
на Република България за 2014 г. и било прието в т. 2 и т. 3 от § 6 на
ПЗРЗДБРБ за 2014 г. Твърди, че разпоредбите, включени в чл. 35а от ЗЕВИ са
обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. №
1/2014 г. по следните основни съображения: в случая не е била въведена
такса, тъй като срещу плащането не се предоставя услуга; „таксата“ се
прилага само за енергия от вятър и слънце, а не за други възобновяеми
източници; таксата недопустимо засяга установените гаранции на
инвестициите и свободната стопанска инициатива. Решението е било
обнародвано в ДВ бр. 65/06.08.15г. и влязло в сила 3 дни след обнародването,
а на осн. чл. 151, ал. 2 от КРБ, обявеният за противоконституционен акт не се
прилага от влизането на решението на КС в сила. Ищецът сочи, че през
периода от 01.01.2014г. до 10.08.2014г. е заплатил сумата от 175 520.16 лева,
представляваща сбор от такси за месеците от януари до август през 2014 г.
включително. Изложил е становище, че с приемането на такса по чл. 35а
ЗЕВИ ответникът е допуснал нарушения на правото на Европейския съюз и
по-конкретно на чл. 3, § 2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила за
вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО
(„Директива 2009/72/ЕО“) и на основния принцип на правната сигурност,
включващ защитата на легитимните очаквания и свързаната с него забрана за
ретроактивни действия, както и е застрашил задълженията на Република
България за постигането на дългосрочната цел по чл. 3, § 1 от Директива
2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009г. за
насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за
изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО
(„Директива 2009/28/ЕО“). Нарушението на чл. 3 § 2 от Директива
2009/72/ЕО било извършено посредством ретроактивно въвеждане на такса в
размер на 20% от стойността на продадената за съответния месец
6
електроенергия, с която ответникът е осъществил „публична намеса“ под
формата на „задължение за обществена услуга“ без да бъде дефинирана
легитимна цел на публичната намеса, а дори и такава да е налице, целта не
отговаря на изискванията за ясна определеност, прозрачност, липса на
дискриминация, проверимост, необходимост, пропорционалност, преходност
и за създаване гаранции за равни условия за достъп за енергийните
предприятия от Европейския съюз до националните потребители. Освен това
твърди, че чрез въвеждане на таксата е застрашено осъществяването на
националната цел на Република България, която трябва да постигне съгл. чл.
3, § 1 от Директива 2009/28/ЕО, а именно: 20.8% крайно потребление на
електрическа енергия в страната, произведена от възобновяеми енергийни
източници.
С депозирания в срока по чл. 131 ГПК отговор от НС исковете са
оспорени като недопустими и неоснователни. Наведени са възражения за
липса на субективна процесуална легитимация, доколкото ответникът не е
административен или правозащитен орган и за неподсъдност на спора пред
ОС – Варна. Довод за липса на легитимация е наведен и в смис ъл, че 42-то
НС е с прекратени правомощия, което е довело до прекратяване на
съществуването на органа на държавна власт. Ответникът е оспорил
причинно-следствената връзка между приемането на законовите текстове на
чл. 35а, чл. 35б и чл. 35в от ЗЕВИ и претендираните от ищеца вреди. Оспорил
е твърденията на ищеца за неправомерно поведение на ответника и за
извършени плащания на такса по чл. 35а ЗЕВИ. Излага, че въпросът за
противоконституционност на закони и на други актове на НС е от
компетентността на Конституционния съд на Република България. Сочи, че
съгл. чл. 151, ал. 3, изр. 3 от КРБ, актът обявен за противоконституционен не
се прилага от деня на влизането на конституционното решение в сила.
Изтъква, че в ЗНА са възпроизведени принципите на върховенството на
общностната норма над противоречащата й национална такава и принципът
на директен ефект, които изключвали логически твърдяното от ищеца
нарушение.
По отношение на отвода за неподсъдност е постановено определение
№ 161/20.04.2021 г. по ч. гр. д. 565/2016 г. на ВКС, с което е отменено
определение № 807/23.11.2015 г. по в. ч. гр. д. № 552/2015 г., по описа на
ВАпС, с което е било потвърдено определение № 2979/18.08.2015 г. по гр. д.
521/2015 г., по описа на ВОС за изпращане на делото по подсъдност на СГС.
В посоченото определение ВКС е приел, че ищцовото дружество надлежно е
упражнило изборната местна подсъдност, каквато урежда чл. 7 ЗОДОВ. С
оглед седалището на дружеството в гр. Варна и след като искът е предявен
пред ОС-Варна, този съд е приет за компетентен да разгледа делото.
Върховната инстанция е посочила, че доколкото с предявения иск се търси
обезщетение за вреди от държавата за достатъчно съществено нарушаване на
правото на ЕС (съгласно принципа за лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 от
ДЕС) и делото попада в обхвата на § 6, ал. 2 от ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр.
7
94/19г.), то приложимата правна норма е тази на чл. 2в ЗОДОВ /нов/ .
Относно последната ВКС приема, че създаването й е ясно указание за
стремежа на българския законодател да спази изтъкнатото в практиката на
СЕС условие за прилагането на национална правна уредба в областта на
отговорността на държавата във връзка с поправянето на вредите от
нарушение на общностното право, която да не е по-неблагоприятна от
условията, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове. Приема се още,
че ЗОДОВ урежда режима и реда за обезщетяване на вредите от неизпълнено
задължение по чл. 4, § 3 от ДЕС, а материалните предпоставки за ангажиране
на отговорността са изяснени по тълкувателен ред от СЕС (цитирани са
редица негови решения). Поради това ВКС сочи, че с въвеждането на нормата
на чл. 2в от ЗОДОВ във вътрешния правен ред, законодателят не създава или
преурежда тези материалноправни условия, а има за цел да регулира със
закон процесуалните отношения с цел ефективност на защитното средство,
тъй като правото на ЕС не предвижда процесуални правила, по които да се
разглежда иска за обезщетение. Поради това е прието, че ищецът с
предявяването на исковата молба по мястото на своето седалище е упражнил
изборната подсъдност, уредена в нормата на чл. 7 от ЗОДОВ и искът е по чл.
2в от ЗОДОВ, а не по чл. 49 от ЗЗД.
В писмено развитите съображения по съществото на делото от
ищцовото дружество са обосновани и двете основания за ангажиране
отговорността на държавата чрез процесуалния й субституент в лицето на НС
– вредите, чието обезщетяване се претендира са свързани с изменението на
ЗЕВИ и създаването на нормите на чл. 35а-35в от ЗЕВИ, чрез които се
въвежда таксата, което представлява особено съществено нарушение на
правото на ЕС (р. І, б. „А-В“, т. 1-87 от писмената защита ) и отделно от
това - тези норми са обявени за противоконституционни от КС на РБ , което
означава, че съдът следва да се съобрази и зачете това обстоятелство, което
представлява самостоятелно основание за уважаване на предявените искове
(така в р. І, б. „Г“, т. 88-92 от писмената защита).
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на
10.08.2011г. „Е.ОН България мрежи“ АД, с ЕИК ********* (впоследствие с
фирма „Енерго-Про мрежи“, а понастоящем „Електроразпределение север“) е
сключило договор с „В2М“ ООД, съобразно който страните са уговорили
присъединяването на ФвЕЦ „Орлова могила“ на ищцовото дружество към
електроразпределителната мрежа на „Е.ОН България мрежи“ АД.
Видно от приложеното удостоверение с изх. № 5/04.02.2015г., по
описа на „Токуда банк“ АД, „В2М“ ООД е сключило с посочената банка
договор за банков кредит № 025-115-001/28.10.2011 г., по който сумата от
2 322 000 евро е била предоставена на ищцовото дружество с цел закупуване
на слънчеви колекторни панели, инвертори и окабеляване за изграждане на
ФвЕЦ в землището на с. Орлова могила, община Добрич. Кредитирането е
извършено въз основа на изготвения бизнес-план относно производството на
соларна електроенергия в с. Орлова могила (превод на документа е на л. 388-
8
419 от първоинстанционното дело).
На 13.03.2012 г. е разрешено от РДНСК-Добрич на „В2М“ ООД, като
възложител, ползването на строеж, представляващ ФвЕЦ – 2 188 MWp,
метални комплектни трансформаторни постове (МКТП № 1 и № 2)
2х500/20/2х0.32 с кабелна линия 20 kV от МКТП № 1 и № 2 до нов БКТП,
находящ се в ПИ с идентификатор № 115030 в землището на с. Орлова
могила, Община Добрич, Област Добрич, като по този начин обектът е
въведен в експлоатация.
С договор № 198/31.05.2012г.за изкупуване на електрическа енергия,
произведена от възобновяем енергиен източник, сключен между „Е.ОН
България продажби“ АД от една страна като купувач и „В2М“ ООД, от друга
страна като продавач, е уговорено изкупуването на електрическата енергия,
произведена от ФвЕЦ „Орлова могила“ за цена от 485.60 лв./MWh без ДДС,
съобразно Решение на ДКЕВР № Ц-18/20.06.2011 г.
На осн. § 6, т. 2 от Заключителните разпоредби на ЗДБРБ 2014 г. (Обн.
ДВ. бр. 109/20.12.2013 г.) е създаден раздел V „Такса за производство на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия“ (чл. чл. 35а – 35в) на
ЗЕВИ. С посочените разпоредби е било установено задължение за
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия да
заплащат такса в размер на 20% от количеството изкупена електрическа
енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители по чл. 31, ал. 5
ЗЕВИ. Тази такса следвало да се удържа и внася от обществения доставчик,
съответно от крайния снабдител на електроенергия. Впоследствие, с решение
№ Ц-43/30.12.2013г. на ДКЕВР са частично изменени праговете по решение
№ Ц-18/20.06.2011г. (двете решения са в т. ІІ, л. 357-379), но са запазени
преференциалните цени на този вид продавана електроенергия с цел
стимулиране на производството на същата, според Директива 2009/28/ЕО.
От приетите заключения от ССчЕ, които настоящият състав на съда
кредитира като обективни, обосновани и компетентно дадени, както и при
съобразяване на издадените от ищцовото дружество фактури №
30/31.01.2014г. и № 31/28.04.2014 г. (л. 255-256) с получател „Енерго-Про
продажби“ АД, се установява, че последното е заплатило на „В2М“ ООД на
21.02.2014 г. сумата от 57 660.14 лева (от общо дължимата в размер на
69 192.17 лева) и на 25.03.2014 г. е заплатило сумата от 79 643.26 лева (от
общо дължимата в размер на 95 571.91 лева), представляващи цена за
продадена електроенергия през съответните месеци. Разликата в размер на
20% от посочените суми за закупена електроенергия (за месец януари 2014 г.
– 11 532.03 лева, съответно за месец февруари 2014 г. – 15 928.65 лева) била
внесена по сметка на ДКЕВР на осн. чл. 35а и чл. 35б ЗЕВИ.
С решение № 13/31.07.2014г. по к. д. № 1/2014 г. на КС на РБ, обн. в
ДВ, бр. 65/06.08.2014г. са обявени за противоконституционни текстовете на т.
2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на ЗДБРБ 2014 г., с които са
създадени чл. чл. 35а – 35в и чл. 73 ЗЕВИ.
9
При така установената фактическа обстановка, съдът намира
следното от правна страна:
Предявените искове са за обезщетяване на вреди, претърпени от
ищцовото дружество от противоправно (незаконно) действие на орган на
държавата, изразяващи се в заплатени такси въз основа на приети от
Народното събрание с т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на ЗДБ за 2014г. норми на чл. 35а,
ал. 1-3, чл. 35б, ал. 1-4, чл. 35в, ал. 1-3 от ЗЕВИ, за което действие се твърди,
че представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС
(нарушение на чл. 3, пар. 2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 13.07.2009г. относно общите правила за вътрешния
пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, както и на
основния принцип за правна сигурност, включващ защитата на легитимните
очаквания и свързана с него забрана за ретроактивна дейност, а също и
нарушение на задълженията на Република България за постигането на
дългосрочната цел по чл. 3, пар. 1 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване на използването на ел.
енергия от възобновяеми източници и изменение и после отмяна на
директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО), а същевременно – и поради
противоконституционност на тези норми от ЗЕВИ, обявена с Решение №
13/31.07.14г. по к.д. № 1/14г. на КС на РБ, обн. в ДВ, бр. 65/06.08.14г. и в сила
от 10.08.14г.
Претенцията по образуваното през 2015г. дело за обезщетяване на
вреди въз основа на релевираните твърдения за противоправност на
действието на НС поради достатъчно съществено нарушение на правото на
ЕС, обуславят правната й квалификация по чл. 4, § 3 от ДФЕС и
разглеждането на делото по реда на чл. 2в (нов), ал. 1 от ЗОДОВ, вр. с § 6, ал.
2 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/19г.). Претенцията за обезщетяване
на същите вреди, но при релевираните твърдения за противоправност на
действието на НС поради обявената противоконституционност на цитираните
норми на ЗЕВИ с решение на КС на РБ, обуславят правната й квалификация
по чл. 7 от КРБ.
Двете групи на релевирани твърдения по фактите за противоправно
причинени вреди на ищеца от действия на ответника към който са отправени
претенциите в качеството му на процесуален субституент на държавата,
обосновават отделни правни основания на предявения деликтен иск и от
процесуална гледна точка същите следва да се определят като обективно
съединяване на главен и евентуален иск (конструкцията за алтернативност на
исковете е практически изключена, а и от начина на релевиране на
основанията в исковата, уточняващите молби и в писмената защита, личи
евентуалност на съединяването) – защото хипотетично е възможно приет от
НС закон да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на
ЕС, но да не е обявен за противоконституционен; да е обявен за
противоконституционен, но да не нарушава правото на ЕС или да нарушава
достатъчно съществено правото на ЕС и да е обявен за
10
противоконституционен; и във всяка една от трите хипотези да са претърпени
вреди.
По главния иск.
Материалните предпоставки за ангажиране отговорността нa
дъpжaвaтa в лицeтo нa нeйнитe opгaни зa вpeди oт нapyшeниe нa пpaвoтo нa
EC са изведени от практиката на СЕС. B Peшeниeтo cи oт 19.11.1991г. пo
cъeдинeни дeлa С-6/90 и С-9/90 – Frаnсоvісh и Воnіfасі, CEC ycтaнoвявa тpи
ycлoвия зa aнгaжиpaнe нa oтгoвopнocттa: (1) нapyшeнитe нopми oт
oбщнocтнoтo пpaвo дa пpeдocтaвят пpaвa нa чacтнoпpaвни cyбeĸти; (2) дa
бъдe възмoжнo ycтaнoвявaнeтo нa cъдъpжaниeтo нa тeзи пpaвa въз ocнoвa нa
paзпopeдбитe нa cъoтвeтния aĸт; (3) дa e нaлицe пpичиннo-cлeдcтвeнa вpъзĸa
мeждy нeизпълнeниeтo нa зaдължeниeтo нa дъpжaвaтa и вpeдaтa, пpeтъpпянa
oт зaceгнaтитe лицa. Πpaĸтиĸaтa нa CEC ycтaнoвявa и eднo дoпълнитeлнo,
чeтвъpтo ycлoвиe, ĸoeтo e изpичнo зaĸpeпeнo и в чл. 2в, aл. 1 ЗOДOB – (4)
нapyшeниeтo дa e дocтaтъчнo cъщecтвeнo.
С решение на СЕС от 20 септември 2017 г. по съединени дела C-
215/16, C-216/16, C-220/16 и C-221/16 е прието, че Директива 2009/28/CE и
разпоредби от Директива 2003/96/ЕО и Директива 2008/118/ЕО трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда
събирането на такса върху вятърните генератори, предназначени за
производството на електроенергия по съображения, че неизпълнението на
задължения на държавата-членка за постигане на горната дългосрочна цел не
означава, че въвеждането на таксата противоречи на първата Директива и че
таксата не е пряк или косвен данък.
С определение на СЕС от 30 април 2020 година по съединените дела
С-818/19 и С-878/19 е прието, че чл. 3, § 3, ал. 1, б. а от Директива 2009/28
трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба,
въвеждаща такса за производството на енергия от възобновяеми източници и
че е извън правомощията на съда да отговори на въпросите за тълкуването на
чл. чл. 16 и 17 от Хартата на основните права на ЕС, както и на принципите
на недопускане на дискриминация, на правна сигурност и на защита на
оправданите правни очаквания.
В посочените актове СЕС приема, че характерът на сумата по чл. 35а
от ЗЕВИ е административна такса т. е. не е въведено задължение за
обществена услуга. Поради това доводите на ищеца за липсата на легитимна
цел не следва да бъдат обсъждани.
В решение от 15 април 2021 г. по съединени дела C-798/18 и C-799/18
СЕС е приел, че принципите на правна сигурност и на защита на оправданите
правни очаквания, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална
правна уредба, която предвижда намаляване или отлагане на плащането на
насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични
инсталации.
11
Поради изложеното настоящият състав на съда счита, че приемането
на посочените норми на чл. 35а-35в от ЗЕВИ не противоречи на правото на
ЕС. Поради това пък е безпредметно да се обсъждат останалите материални
предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата на осн. чл. 4, § 3
от ДЕС. Главният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
По евентуалния иск.
Отговор на материалноправния въпрос дали е налице противоправност
на законодателната дейност на НС, изразяваща се в приемане на закон, който
е обявен за противоконституционен с решение на КС, и на бездействие на НС
за уреждане на възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен закон съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС,
е даден с Решение № 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV
г. о., ГК (основано и на предходни произнасяния на ВКС по този въпрос -
решение № 71/6.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС
и решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС
). В същото е прието, че отговорност на НС е приетите от него закони да
съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно
свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал.
2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за
спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша
степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Република
България е правова държава, която се управлява на първо място според
Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането
на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е
противоправно деяние (във висша степен) и приложението на
противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните
субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица,
които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в
съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си
„правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и
осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с
нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен
противоправно е онова, което нарушава КРБ; и прекратяването на действието
на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване
на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред
може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния
закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да
възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в
нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл.
151, ал. 2 от КРБ действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл.
151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен
акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от
12
самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента
на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага.
То обаче има и установително действие, доколкото установява
несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува
от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и
затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на
влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за
противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и
последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и
запазването им би противоречало на принципа на правовата държава.
Решението на КС за обявяването противоконституционността на акта обаче
не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква
задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа постановил акта да уреди
възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата
е формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не
възможността НС да уреди възникналите правни последици от запазеното
действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да
направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред.
Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на
противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и
приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон
НС нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни
задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения
конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото задължение
(да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред
приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици
на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните
административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз
основа на противоконституционния закон, сключените правни сделки при
неговото действие, извършените плащания и други действия при
осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали
непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не
може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с
конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин,
правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.
Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на
противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми,
които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на
правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е
несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат
задължението да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да
уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно
13
конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се
поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред
за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното
обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може
да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС непълно или
неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред
невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред
накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на
държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на КРБ. Доколкото пожертваното при запазеното
действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно
основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно
обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг
начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да
предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
За да приеме горното разрешение ВКС е изходил и от задължителните
разяснения, дадени в мотивите към решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело
№ 5/2019г. на КС (обн. в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.), където е прието следното:
Докато КС не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че
той е в съответствие с КРБ и валидно регулира обществените отношения, за
чието уреждане е създаден. Неприлагането на противоконституционния закон
само занапред брани правната сигурност и доверяването на адресатите на
закона, че той е съобразен с КРБ. Това доверяване произтича от оборимата
презумпция за валидност, с която законът се ползва. Обявените за
несъответни на КРБ закони губят своето действие занапред (ex nunc), а
възникналите от прилагането им правни последици в рамките на
правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на КС, се
запазват, освен ако НС не постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС.
Ефектът от решението на КС не може да се разпростре върху вече уредените
по окончателен начин от обявения за противоконституционен закон
правоотношения. То не въздейства пряко върху тези правоотношения. Така
конституционният законодател е гарантирал правната сигурност при
многообразието от възможни житейски ситуации и законодателни
разрешения. Такова решение поражда задължение за законодателя да уреди
последиците от прилагането на обявения за противоконституционен закон. До
произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават,
като прилагат пряко КРБ и принципите на правото. Последното е приложимо
и за нормативните закони с еднократно действие, което вече е изчерпано
преди влизането в сила на решението на КС. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2,
изр. 3 от КРБ конституционният законодател дава превес на правната
сигурност. Казаното не означава, че в тази хипотеза КРБ допуска контрол за
конституционност при отстъпление от основополагащия конституционен
14
принцип на правова държава и върховенството на КРБ като негово същностно
проявление. При контрола за конституционност на законите
предназначението на конституционното правосъдие да гарантира
върховенството на КРБ може да се постигне в пълнота, ако правните
последици от прилагането на обявения за противоконституционен акт до
влизане на решението на КС в сила бъдат уредени от органа, постановил акта,
и то съобразно мотивите на КС. Само по този начин може да се гарантира
правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения.
Самата Конституция съдържа механизъм, чрез който да се постигне нужното
равновесие между повелята за правна сигурност и правната справедливост
като компоненти от богатото, многопластово съдържание на принципа на
правовата държава. От конституционния принцип на правовата държава
произтича задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС. То се
свързва и с чл. 7 от КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни
лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал
противоконституционния акт. Уреждането на правните последици от
прилагането на противоконституционния акт до обявяването му за такъв не е
в правомощията на КС, но неговото решение задължава органа, постановил
акта, да изпълни конституционното си задължение, което е и смисълът му на
елемент от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите.
Мерките, които органът следва да приеме, за да уреди правните последици от
прилагането на акта до влизане на решението на КС в сила, са иманентна част
от процеса на осигуряване на върховенството на Конституцията. За да се
осъществи смисълът и да се постигне предназначението на контрола за
конституционност – да гарантира върховенството на КРБ – решението на
Конституционния съд спрямо вече уредените от обявения за
противоконституционен закон правоотношения, с оглед разпоредбата на чл.
151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, обвързва НС да уреди възникналите от прилагането
му правни последици.
Настоящият състав на съда изцяло приема горните съображения, в
които се съдържа и отговор на поддържаното възражение на въззивника НС
относно неоснователност на предявения иск поради приключването на
правоотношението, възникнало въз основа на обявения за
противоконституционен закон и поради образуването на настоящото дело
след влизането в сила на решението на КС за обявяването на тази
противоконституционност. В тази смисъл е приетото в мотивите на Решение
№ 184 от 21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2686/2019 г., III г. о., ГК - когато
спорът е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на
КС, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден)
регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага, респ.
не е следвало да бъде приложен. Това важи за неприключените
правоотношения, но и за приключените правоотношения, когато НС не е
изпълнило задължението си да ги преуреди в съответствие с Конституцията
15
(чл. 22, ал. 4 ЗКС). Това важи за всяко съдебно производство, независимо
дали е образувано преди или след влизане в сила на решението на
Конституционния съд, а противоконституционният закон не се прилага не
само за правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, но и за всяко
преюдициално правоотношение, факт или въпрос от значение за делото.
Относно възможността НС да бъде процесуален субституент на
държавата по иска по чл. 7 от КРБ в казус като настоящия, съдът изцяло
споделя изразеното становище от ВКС в Решение № 72 от 21.04.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о. - съгласно чл. 7 от Конституцията
държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия
на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители,
като длъжностни лица. Държавата е специфична форма на политическа
организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава
тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата
и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност,
а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният
държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите
правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име.
Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните
органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата.
С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата
държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на
държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за
тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква
самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да
съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез
предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез
иск предявен против причинилия увреждането нейн орган, в който случай
последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай
държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него
решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на
няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен
против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се
касае до една отговорност на един и същи правен субект-Държавата.
Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и
против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство.
Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на
носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален
субституент, който извършва действия в процеса от свое име.
Държавният орган е структура, която се формира по установен в
закона ред и на която са предоставени властнически правомощия във връзка
със задачите, които решава. Същият има определен персонален състав, който
може да бъде определен чрез избор или чрез назначение. От основно
16
значение да държавния орган са предоставените му от закона властнически
правомощия, които той упражнява по отношение на третите лица, а не
неговия персонален състав. Последният може да бъде променян по
установения за това ред, без това да се отрази на съществуването на
държавния орган като структура от системата на държавните органи и на
предоставените му от закона правомощия. Затова държавният орган не може
да се идентифицира с персоналния си състав към определен момент. В
случаите когато отношенията възникват по повод действията на даден
държавен орган за третите лица е без значение персоналния състав на този
орган. Промяната на персоналния състав не води до прекратяване на
държавния орган и до възникването на нов такъв със същите правомощия.
Длъжностните лица са част от държавния орган, но не се идентифицират с
него.
В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи,
които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските
правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се
представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено
тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебните
производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез
процесуален субституент-органът, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Съдебната практика
приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез
процесуален субституент и по граждански спорове за вреди на общо
основание (чл. 49 от ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на
възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод
изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е
възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (нов-ДВ бр.
94/2019 година) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди
от нарушаване на правото на ЕС. Всъщност, когато държавата участва в
съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по
делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име),
но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна.
Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото,
която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността
носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса
като главна страна-в това е смисълът на процесуалната суброгация и
разпростирането на действието на съдебното решение.
С оглед на горните съображения, които настоящият състав на съда
споделя, то неоснователни се явяват възраженията на НС за липсата на
надлежна пасивна процесуална легитимация по делото, обосновани с нормата
на чл. 31 от ГПК или с промяната на персоналния състав на НС, който е приел
противоконституционния закон и неизпълнил задължението си по чл. 22, ал. 4
от ЗКС да уреди правните последици, възникнали от действието на този закон
до влизането в сила на решението на КС.
17
Поради горното, евентуално предявеният иск се явява основателен,
тъй като НС дължи обезщетение на вредите, които ищцовото дружество е
претърпяло, заплащайки такси въз основа на закон, обявен за
противоконституционен, тъй като ответникът не е изпълнил задълженията си
да уреди правните последици, възникнали от приложението на
противоконституционните норми. Вредите се съизмеряват с размера на
платените такси, а наред с това на осн. чл. 84, ал. 3 от ЗЗД ответникът дължи
заплащането на законните лихви върху всяка от платените такси, считано от
датата на тяхното плащане (момента на настъпване на увреждането) до
окончателното им изплащане, като до момента на подаване на исковата молба
размерите са определени, не са оспорени по размер от ответника и следва да
бъдат присъдени.
Тъй като първоинстанционният съд в решението си е уважил исковете
на двете предявени в евентуалност основания, то същото следва да бъде
отменено по главния иск и последният следва да бъде отхвърлен; решението
следва да бъде обезсилено по уважения евентуален иск (който е бил разгледан
без сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за неговото разглеждане) и
последният следва да бъде уважен от настоящата инстанция.
По разноските.
Предвид запазването на крайния резултат при произнасянето по
предявените искове, присъдените разноски от първата инстанция не следва да
се променят с настоящото решение.
Въз основа на отправеното от въззиваемата страна искане и на осн. чл.
78, ал. 3 от ГПК в полза на същата следва да се присъдят направените по
въззивното дело разноски. Видно от списъка на разноските, за настоящата
инстанция те възлизат в размер на 1 200 лв., представляващи адвокатски
хонорар с ДДС (т. 2 от списъка), който е заплатен на 31.05.22г., ведно със
сумата от 3 479.16 лв. с ДДС (общо заплатена на 31.05.22г. сума от 4 679.16
лв.). Последната сума от 3 479.16 лв. представлява половината от адвокатския
хонорар за първата инстанция от общо 6 958.32 лв., а последният е бил
предмет на произнасяне в първоинстанционното решение. Минималното
адвокатско възнаграждение при защитавания материален интерес, предмет на
въззивното производство, възлиза на 1 436.81 лв., поради което и
релевираното възражение от въззивника, основано на нормата на чл. 78, ал. 5
от ГПК при хонорар от 1 200 лв., е неоснователно.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260090/03.12.21г. по гр.д. № 521/15г. на ОС-Варна,
в частта му, с която Народно събрание на Република България, гр. София, пл.
„Народно събрание“, № 2 е осъдено да заплати на „В2М“ ООД, гр. Варна,
ЕИК ********* следните суми:
18
- 27 460.68лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди, които
са формирани от: 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния
бюджет на РБ „такса“ по чл.35а ЗЕВИ върху производството на ел. енергия от
вятърна и слънчева енергия, която такса била дължима и платена за
м.01.2014г.; както и 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния
бюджет „такса“ по чл.35а от ЗЕВИ върху производството на ел. енергия от
вятърна и слънчева енергия, която такса била дължима и платена м.02.2014г.,
които вреди са в резултат на приемането на цитираната норма на
05.12.2013г., но в нарушение на правото на ЕС – нарушение на чл. 3, пар. 2
от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
13.07.2009г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и
за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, както и на основния принцип за правна
сигурност, включващ защитата на легитимните очаквания и свързана с него
забрана за ретроактивна дейност, а също и нарушение на задълженията на
Република България за постигането на дългосрочната цел по чл. 3, пар. 1 от
Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г.
за насърчаване на използването на ел. енергия от възобновяеми източници и
изменение и после отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО; ведно със
законната лихва върху горното обезщетение за периода от подаване на
исковата молба на 13.02.2015г. до пълното изплащане на задължението;
- 1 213.73лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, платена за м.01.2014г., а лихвата дължима за
периода 31.01.2014г. – 12.02.2015г.;
- 1 552.37лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, платена за м.02.2014г., а лихвата дължима за
периода 28.02.2014г. – 12.02.2015г.,
И ВМЕСТО НЕГО, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „В2М“ ООД, гр. Варна, ЕИК *********
против Народно събрание на Република България, гр. София, пл. „Народно
събрание“, № 2 за заплащане на:
- сумата в размер на 27 460.68лв. като обезщетение за претърпени
имуществени вреди, които са формирани от: 11 532.03лв., платена от ищеца в
полза на Държавния бюджет на РБ „такса“ по чл.35а ЗЕВИ върху
производството на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия, която такса
била дължима и платена за м.01.2014г.; както и 15 928.65лв., платена от
ищеца в полза на Държавния бюджет „такса“ по чл.35а от ЗЕВИ върху
производството на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия, която такса
била дължима и платена м.02.2014г., които вреди са в резултат на приемането
на цитираната норма на 05.12.2013г., но в нарушение на правото на ЕС –
нарушение на чл. 3, пар. 2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 13.07.2009г. относно общите правила за вътрешния
19
пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, както и на
основния принцип за правна сигурност, включващ защитата на легитимните
очаквания и свързана с него забрана за ретроактивна дейност, а също и
нарушение на задълженията на Република България за постигането на
дългосрочната цел по чл. 3, пар. 1 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване на използването на ел.
енергия от възобновяеми източници и изменение и после отмяна на
директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО, на осн. чл. 2в от ЗОДОВ, ведно със
законната лихва върху горното обезщетение за периода от подаване на
исковата молба на 13.02.2015г. до пълното изплащане на задължението;
- 1 213.73лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, платена за м.01.2014г., а лихвата дължима за
периода 31.01.2014г. – 12.02.2015г., на осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД ;
- 1 552.37лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, платена за м.02.2014г., а лихвата дължима за
периода 28.02.2014г. – 12.02.2015г., на осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД .
ОБЕЗСИЛВА решение № 260090/03.12.21г. по гр.д. № 521/15г. на ОС-
Варна, в частта му, с която Народно събрание на Република България, гр.
София, пл. „Народно събрание“, № 2 е осъдено да заплати на „В2М“ ООД, гр.
Варна, ЕИК ********* следните суми:
- 27 460.68лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди, които
са формирани от: 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния
бюджет на РБ „такса“ по чл.35а ЗЕВИ върху производството на ел. енергия от
вятърна и слънчева енергия, която такса била дължима и платена за
м.01.2014г.; както и 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния
бюджет „такса“ по чл.35а от ЗЕВИ върху производството на ел. енергия от
вятърна и слънчева енергия, която такса била дължима и платена м.02.2014г.,
които вреди са в резултат на приемането на цитираната норма на
05.12.2013г., но в нарушение на Конституцията на Република България,
ведно със законната лихва върху горното обезщетение за периода от подаване
на исковата молба на 13.02.2015г. до пълното изплащане на задължението.
- 1 213.73лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, платена за м.01.2014г., а лихвата дължима за
периода 31.01.2014г. – 12.02.2015г.;
- 1 552.37лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, платена за м.02.2014г., а лихвата дължима за
периода 28.02.2014г. – 12.02.2015г.,
И ВМЕСТО НЕГО, ПОСТАНОВЯВА:
20
ОСЪЖДА Народно събрание на Република България, гр. София, пл.
„Народно събрание“, № 2 да заплати на „В2М“ ООД, гр. Варна, ЕИК
********* следните суми:
- 27 460.68лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди, които
са формирани от: 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния
бюджет на РБ „такса“ по чл.35а ЗЕВИ върху производството на ел. енергия от
вятърна и слънчева енергия, която такса била дължима и платена за
м.01.2014г.; както и 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния
бюджет „такса“ по чл.35а от ЗЕВИ върху производството на ел. енергия от
вятърна и слънчева енергия, която такса била дължима и платена м.02.2014г.,
които вреди са в резултат на приемането на цитираната норма на
05.12.2013г., но в нарушение на Конституцията на Република България,
обявено с Решение № 13/31.07.14г. по к.д. № 1/14г. на КС на Република
България (обн., ДВ, бр. 65/06.08.14г.), на осн. чл. 7 от КРБ, ведно със
законната лихва върху горното обезщетение за периода от подаване на
исковата молба на 13.02.2015г. до пълното изплащане на задължението;
- 1 213.73лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 11 532.03лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, платена за м.01.2014г., а лихвата дължима за
периода 31.01.2014г. – 12.02.2015г., на осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД;
- 1 552.37лв. – законна лихва върху частта от обезщетението за вреди в
размер на 15 928.65лв., платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ
такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, платена за м.02.2014г., а лихвата дължима за
периода 28.02.2014г. – 12.02.2015г., на осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Народно събрание на Република България, гр. София, пл.
„Народно събрание“, № 2 да заплати на „В2М“ ООД, гр. Варна, ЕИК
********* сумата в размер на 1 200 (хиляда и двеста) лв., представляващи
разноски за въззивната инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на
Република България в едномесечен срок от съобщаването му при условията
на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21