Р
Е Ш Е
Н И Е № 260274
24.02.2021г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІ-ти състав, в открито съдебно заседание на втори февруари
две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
при
участието на секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия Куршумова въззивно гражданско
дело № 2393 по описа за 2020г. на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „ПЪТИЩА ПЛОВДИВ ГРУП“ ЕООД,
ЕИК *********, представлявано от
управителя П.Б.Б., със съдебен адрес:***, офис сграда
„*********, срещу Решение № 2196 от 30.06.2020 г. постановено по гр.д. №
15801 по описа за 2016 г. на Районен съд - Пловдив, ХХ гр. състав, с което е
признато за установено, че „ПЪТИЩА ПЛОВДИВ ГРУП“ ЕООД дължи на Едноличен търговец
„ЛЮВАНТРАНС Л. С.“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Съединение, обл. Пловдив, ул. „Александър
Стамболийски“ № 7, представлявано от Л.П. С.,
сумата от 1981,95 лева – представляваща сбор от мораторни
лихви за периода 01.11.2015 г. – 03.10.2016 г., дължими съгласно чл. 5 от
договор за наем на техника от 01.06.2015 г. и издадени фактури, формирана както
следва: сумата от 1286,49 лева – мораторна лихва за
периода 01.11.2015 г. – 03.10.2016 г. по фактура № 1544/15.10.2015 г., сумата
от 331,11 лева – мораторна лихва за периода 01.01.2016 г. – 03.10.2016 г. по фактура № 1613/11.12.2015 г.
и сумата от 364,35 лева – мораторна лихва за периода
01.02.2016 г. – 03.10.2016 г. по фактура № 1633/25.01.2016 г., за което вземане
ЕТ „ЛЮВАНТРАНС Л. С.“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Съединение, обл. Пловдив, ул. „Александър
Стамболийски“ № 7, представлявано от Л.П. С. се е снабдило със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 7746/12.10.2016 г. по ч. гр.
д. № 13186/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІІ брачен състав, както
и е осъдено „Пътища Пловдив Груп“ ЕООД
за заплати на Едноличен търговец „Лювантранс Л. С.“,
сумата от 633,64 лева - разноски по гражданско дело № 15801/2016 г.
по описа на ПдРС, ХХ гр.с., както и сумата от 339,64
лева, представляваща разноски по ч. гр. д. № 13186/2016 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, ІІІ брачен състав.
С
въззивната жалба се излагат оплаквания за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение като се оспорва забавата на ответника за изпълнението на главницата.
Посочва се, че районният съд не е взел предвид направеното възражение за
прихващане. Поддържа се, че съдът не е
изследвал възраженията на страната, че дори вземането да се ликвидно
установено, то същото не било изискуемо и длъжникът не бил изпаднал в забава.
Твърди се, че плащането на наемното възнаграждение е обусловено от точно
изпълнение на наемно правоотношение, както и се твърди, че към представените
фактури не са съставени, съгласно договора, изискуеми отчетни документи, при
която хипотеза се поддържа, че влиза в сила превенцията на чл.6 от договора за
наем на техника от 01.06.2015 г. Излагат се доводи, че изпълнението на
задължението на ответника е поставено в зависимост от изпълнение на задължение
от страна на кредитора, при което ищецът не доказвал точното си изпълнение по
договора за наем на техника. Ищецът не доказвал, че главичното
вземане е станало изискуемо и се приема, че от представеното влязло в сила
решение по гр.д. № 15770/2016 г. на Районен съд - Пловдив се установявал
размерът на главницата, но не и датата на настъпване на нейната изискуемост.
Приема се, че след доказване на условията за плащане и моментът, в който са
изпълнени, едва тогава можело да се достигне до извода дали е настъпил падежа
на главницата. Искането към съда е да отмени
първоинстанционното решение като неправилно и
незаконосъобразно.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от ЕТ „ЛЮВАНТРАНС Л.
С.“, чрез пълномощника по делото адвокат Н.Р., с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа се
правилността и законосъобразността на първоинстанционното
решение. Поддържа се, че въззивната жалба е
безпредметна, тъй като задължението за заплащане на мораторна
лихва има акцесорен характер и съществуването на
главницата е съдебно установена. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба.
Страните не претендират разноски по
делото.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно
чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана.
Производството е по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, във вр. с чл.415 ГПК, образувано по предявени
обективно съединени искове с правна квалификация чл. 86 ЗЗД за установяване
съществуване на вземания в полза на ищеца Едноличен търговец „ЛЮВАТРАНС Л. С.”
към ответника „ПЪТИЩА ПЛОВДИВ ГРУП”
ЕООД, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 13186/2016 г. по описа на ПдРС, за сумата общо от 1 981,95 лева, представляваща сбор
от дължими мораторни лихви по чл. 86 ЗЗД за периода
01.11.2015 г. – 03.10.2016 г. по издадени фактури.
В
исковата молба са изложени твърдения, че страните са сключили договор за наем на техника на 01.06.2015 г., по силата на който
ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване камион-водоноска, марка „МАН“ с *******, заедно с
подсигурен шофьор, като ответникът не е изпълнил задължението си да му заплати
договорената наемна цена в срока по чл.
5 от договора, при което му дължи заплащането на общо в размер на 23074,55 лв.,
от която както следва: по фактура № 1544/15.10.2015 г. – главница от 14832
лева, от която частично платена на 30.12.2015 г. е сумата от 1385,35 лева и
остава дължим остатък от 13446,65 лв., за която ответникът дължи мораторна лихва за периода на забавата: 01.11.2015 г. –
03.10.2016 г. в размер на 1 286,49 лв.; по фактура № 1613/11.12.2015 г. – главница от 4299,84 лв., за която ответникът
дължи за периода от 01.01.2016 г. до 03.10.2016
г. лихва за забава в размер на 331,11
лв., по фактура № 1633/25.01.2016 г. –главница 5328,06 лв., върху която
ответникът дължи за периода на забавата: 01.02.2016 г. – 03.10.2016 г., лихва
за забава в размер на 364,35 лв. Ищецът се бил снабдил със Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 13185/2016г. по
описа на ПдРС за главницата, а за лихвите за забава
със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
13186/2016 г. по описа на ПдРС, срещу която
ответникът възразил.
С подадения отговор на исковата молба ответникът е
поискал спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до
приключването на гр. д. №15780/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив с
предмет на установяване неплатените главници по трите фактури. Ответникът е
оспорил да е ползвана техниката предмет на договора, дължимостта
на сумите по фактурите, изпадането си в забава и процесната
техника да е работила в описаните в ежедневните отчети часове. Прави възражение
за неизпълнен договор и твърди, че е упражнил правото си на задържане на
насрещната престация. Прави възражение за прихващане
със стойността на ползваното от ищеца гориво, което не било приспаднато от
наемната цена или сумата от 1629,48 лв. с вкл. ДДС. Поддържа, че тъй като
главното вземане не е установено по основание и размер, то не дължи и
обезщетение за забавеното му плащане. Моли за отхвърляне на исковете.
С протоколно определение от 21.02.2017 г. районният
съд не е приел за разглеждане възражението за прихващане на ответника.
За
да уважи предявените искове районният съд се е позовал на представеното в
производството Решение № № 3610/19.10.2017 г., постановено по гр. д. №
15770/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІХ гр. с., влязло в сила на
22.05.2019 г., с което е признато за установено, че ответното дружество дължи
на ищеца главницата в общ размер на 23 074,55 лева, представляваща сбор от
възнаграждения по сключения между страните договор за наем на техника от
01.06.2015 г., за които са издадени:
фактура № 1544/15.10.2015 г. на стойност с включен ДДС 14832 лв., по която след
извършено прихващане е останал незаплатен остатък в размер на 13446,65 лв.;
фактура № 1613/11.12.2015 г. на стойност 4299,84 лв. с включен ДДС и фактура №
1633/25.01.2016 г. на стойност 5328,06 лв. с включен ДДС, ведно със законната
лихва от 04.10.2016 г. до окончателното й изплащане. Районният съд е разгледал
предявените искове с пр.квалификация чл.86 ЗЗД след като е установил,че такива
не са били предявени в производството по гр. д. № 15770/2016 г. на ПРС, ХІХ гр.
с. На основание чл. 5 от договора за наем на техника от 01.06.2015 г., според
който заплащането на наемната
цена се осъществява
след издаване на фактура
до 30-то число на месеца, следващ
месеца на наемането, районният
съд е приел, че по фактура № 1544/15.10.2015 г. за сумата от 14832 лева с ДДС ответникът е
следвало да заплати
дължимата наемна цена до
30-то число на м. октомври 2015 г., по фактура № 1613/11.12.2015 г. за
сумата от 4299,84 лева с ДДС ответникът е следвало да заплати дължимата наемна
цена до 30-число на м. декември, а по фактура № 1633/25.01.2016 г. за сумата от 5328,06 лева с ДДС – до 30- то
число на
м. януари 2016 г. С оглед неизпълнението от ответника на посоченото
задължение, районният съд е достигнал до извода, че ответникът е изпаднал в
забава, считано от изтичане на посочените срокове, поради което на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД дължи на ищеца
по всяка от фактурите обезщетения за забава в размер на законната лихва, която
изчислена чрез електронен калкулатор на
основание чл. 162 ГПК, възлиза в претендираните от
ищеца размери. Въз основа на изложеното и тъй като ответникът не е ангажирал
доказателства за заплащането на процесните вземания,
районният съд е уважил предявените искове.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното и
на основание чл.269, изр.2
от ГПК следва
да бъде проверена
правилността на решението
съобразно посоченото в жалбата, както
и при служебна
проверка от въззивната инстанция
за допуснато при
постановяването му нарушение
на императивни материалноправни
норми.
Въззивният съд намира решението за правилно. Фактическата
обстановка е правилно установена от районния съд и напълно се подкрепя от
събраните по делото доказателства. Споделят се и изводите на районния съд за
начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и
правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат анализирани и на
основание чл.272 ГПК се препраща към мотивите
на първоинстанционния
акт, с което същите стават част от съжденията в настоящия съдебен акт.
По оплакванията във въззивната жалба настоящият съдебен състав на ПОС намира
следното:
По делото е
представено Решение №
3610/19.10.2017 г., постановено по гр. д. № 15770/2016 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, ХІХ гр. с., влязло в сила на 22.05.2019 г., до постановяването
на което е било спряно производството по гр.д.
№ 15801 по описа за 2016 г. на Районен съд - Пловдив, ХХ гр. на осн.229, ал.1, т.4 от ГПК.
С това съдебно решение се признава за установено задължението на
ответника към ищеца за главницата от
23074.55 лв., представляваща сбор от възнаграждения по сключен помежду им на
01.06.2015 г. Договор за наем на техника, за което са издадени : фактура №
1544/15.10.2015 г. на стойност с включен ДДС 14832 лв., по която след извършено
прихващане е останал незаплатен остатък в размер на 13446.65 лв.; фактура №
1613/11.12.2015 г. на стойност 4299,84 лв. с включен ДДС и фактура №
1633/25.01.2016 г. на стойност 5328,06 лв. с включен ДДС, ведно със законната
лихва от 04.10.2016 г. до окончателното й изплащане, за които вземания
Едноличен търговец Л.П.С. с фирма „ЛЮВАНТРАНС Л. С.” се е снабдил със Заповед №
7454/05.10.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 13185 по описа на Районен съд – Пловдив, ХХ гр. с. за 2016 г.
Силата на присъдено нещо на съдебното
решение се отнася както за съществуването
на задължението за заплащане на главниците и техните размери, така и за правопораждащите факти, без които задължението не би
съществувало. Така според задължителните разяснения в ТР 3/2016 г. на ОСГТК на
ВКС решението се ползва със сила на пресъдено нещо досежно правопораждащите факти за спорното право на ищеца да претендира
заплащането на сумите. Следователно между страните има сила на пресъдено нещо по смисъла на чл. 297 и чл. 298 от ГПК, от
която те и съдът са обвързани.
Като субективни предели решението по гр. д. №
15770/2016 г. на ПРС обвързва настоящите страни по спора. Като обективни
предели преклудира споровете по всички
релевантни факти, осъществени до релевантния за формирането на силата на пресъдено нещо момент, независимо дали са били наведени или
не в процеса. В конкретния казус това означава, че съдът е обвързан от приетото
и установено от предходния съд с решението за това има ли договор, изпълнен ли
е, какъв е размерът на възнаграждението
по договора за наем на техника и породило ли се е правото на ищеца да търси
изпълнение на същото, както и погасено ли е това задължение. Тези обстоятелства не могат да бъдат
преразглеждани тук и пререшавани по нов начин. В резултат на СПН на съдебното
решение по предходното дело за съда и за страните е установено, че са сключили
договора за наем на техника на 01.06.2015
г.; че ищецът е изпълнил задължението си по него и че ответникът дължи
заплащането на възнагражденията - главниците по фактура № 1544/15.10.2015 г. за
сумата от 13 446.65 лв. /след извършено прихващане на сумата от 14 832 лв. с
вкл.ДДС/, по фактура № 1613/11.12.2015 г. за сумата от 4 299,84 лв. с вкл. ДДС
и по фактура № 1633/25.01.2016 г. за сумата от 5328,06 лв. с вкл. ДДС, че
ответникът не е погасил задължението си за заплащането на посочените главници,
предвид на което с влязлото в сила решение това задължение е признато за
установено.
Следователно възражението на ответника, че вземането не е станало изискуемо, не може да бъде
обсъждано. С признаване на вземането за установено се признава и правото на
кредитора да търси изпълнение на задължението, тоест че същото е изискуемо.
Предвид на това, неоснователно се възразява в жалбата, че с влязлото в сила
решение е установен единствено размера на вземането, но не и неговата
изискуемост. В тази връзка възражението за приложението чл.6 от договора също
не може да бъде обсъждано. Според посочената разпоредба, наемателят не дължи
наемната цена, когато не са реализирани мото часове следствие повреда или
престой на наетата техника, както и когато не са спазени изискванията на
договора за оформяне на протоколите и товарителниците. Така разпоредбата на
чл.6 от договора визира освобождаването на наемателя от отговорността за
заплащането на наемната цена, тоест на главниците по фактурите. Предвид на това
основанията за приложеното на чл.6 от договора, респективно за недължимостта на главното задължение, е преклудирано
със СПН на решението по гр. д. № 15770/2016 г., поради което не може да бъде
обсъждано.
Със СПН на съдебното
решение е установено, че ответникът не е
изпълнил задължението за заплащане на главното вземане по фактурите, което се
установява и с приетото по делото заключение на ССчЕ,
според което дължимата главница по фактурите към момента на подаване на
заявлението по чл.410 на 04.10.2016 г., към момента на подаване на исковата
молба и към датата на изготвяне и предаване на експертизата /13.02.2017 г./ е
23 074, 55 лева. По смисъла на чл. 5 от договора за наем на техника от
01.06.2015 г., ответникът дължи заплащането на наемната цена
след издаване на фактура
до 30-то число на месеца, следващ
месеца на наемането. Така по
делото се установява настъпването на падежа за плащане на главницата по всяка
една от фактурите, като от заключението на ССчЕ се
установява и размера на обезщетението по
чл.86 ЗЗД, който съответства на претендирания по
делото и на този в заповедта за изпълнение по гр. д. № 13186/2016г.на ПРС.
По отношение на възражението за прихващане следва да се
посочи, че същото не е било прието за разглеждане в първоинстанционното производство и правилно районният съд не се е
произнесъл по него, както и че същото може да бъде разгледано в отделен процес.
Ето защо, следва да се приеме за
установено съществуването в полза на ищеца на паричното вземане с правно
основание чл.86 ЗЗД, предмет на издадената заповед за изпълнение.
С
оглед на изложеното предявеният иск е основателен, поради което първоинстанционното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната
жалба да се остави без уважение.
При този изход на делото право на разноски има
въззиваемата страна, но тъй като същата не претендира
присъждането на такива за въззивната инстанция,
разноски с решението няма да бъдат присъдени.
Мотивиран от гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 2196 от 30.06.2020 г. постановено по гр.д. № 15801 по описа за 2016 г. на Районен
съд - Пловдив, ХХ гр.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.