№ 17
гр. Търговище, 24.01.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА
Членове:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
като разгледа докладваното от ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА Въззивно частно
гражданско дело № 20213500500288 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл., във вр. с чл. 419 от ГПК.
С Разпореждане № 2602 от 02.12. 2021 година, постановено по ч. гр. дело
№ 1673/ 2021 г., на РС – Търговище, е отхвърлено заявлението, подадено от
„Ултима Ф“ ЕООД, със седалище в гр. Шумен, против А.А. от гр. Търговище,
за издаване на заповед за изпълнение, на основание договор за потребителски
кредит, който не е бил изпълнен. Отказът касае част от сумите, а именно
418,76 лв. - лихва по договор за заем, дължима на осн. чл. 6 от договора,
изчислена върху неиздължена главница от 916,50 лв. за период от 24.05. 2017
г. до 24.04. 2018 г., 5,63 лв. – лихва за забава за платени вноски с просрочие,
364,94 лв. – обезщетение за неизпълнение на договора за заем /договорена
неустойка/, съобразно чл. 15 от договора и чл. 86 от ЗЗД и която е изчислена
върху претендираната и неизчислена главница от 916,50 лв. за период от
24.05. 2017 г. до 12.11. 2021 г., ведно със законната лихва върху нея от датата
на подаване на заявлението до окончателното изплащане, 3021,49 лв. -
обезщетение за пропуснати ползи по договора за заем, дължими върху
претендираната и непогасена главница от 916,50 лв., изчислени за периода от
24.05. 2017 г. до 12.11. 2021 г., ведно със законната лихва върху нея, считано
1
от датата на подаване на заявлението до окончателното и изплащане, на осн.
чл. 18 от договора, както и за разноските за държавна такса над размера от 95
лв. до пълния претендиран размер от 161 лв., като неоснователно.
Срещу така постановеното разпореждане е постъпила частна жалба от
заявителя, чрез ю.к. М.Г.. В жалбата се излагат подробни съображения за
необоснованост и незаконосъобразност на разпореждането. Едно от
основните е, че при определяне годишния процент на разходите, страните
винаги го договорят с оглед на стриктното изпълнение на уговорените
задължения, като обезщетенията, произлизащи от забавата на длъжника не се
включват в годишния процент на разходите. Що се отнася до останалите
лихви, то тяхното договаряне в съответствие с правилата по ЗЗД.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от
процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е допустима. Внесена е и дължимата държавна такса, която
в случая се определя на основание обжалваемия интерес. По същество е
неоснователна.
За да отхвърли заявлението в тази част най-общо съдът е приел, че
годишният процент на разходите е договорен в абсолютен размер, който
доближава максимално допустимия, като не е ясно как точно е определен
този размер. Като абсолютна стойност е 49,36 % и не е ясно какви разходи са
включени в него освен лихвата от 3,4 %. Това, от своя страна, се отразява и на
стойността на годишния процент на разходите, защото той следва да изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв
вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изчислен по определения в приложение № 1
начин. За този ГПР липсва посочване на взетите предвид общи положения,
които се отчитат и допълнителни допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по точно определения в Приложение № 1 начин, каквото е
императивното изискване на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. В случая в договора
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР,
което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от
своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по
ясен и разбираем начин – чл. 10, ал. 1 ЗПК. В Общите условия към процесния
2
ДПК също няма никаква регламентация на ГПР по договора.
Видно от подаденото заявление, в т. 9 от него, където трябва да бъдат
попълнени точно сумите, за които се иска издаване на заповед за изпълнение,
липсва каквото и да било съдържание. Т.е. не е ясно какво точно иска
заявителят. В т. 14 от заявлението има описание на клаузите от договора,
посочен е размер на сумата, която кредиторът счита, че се дължи.
Със свое разпореждане от 26.11. 2021 г. съдът е оставил без движение
заявлението, като е дал указания на длъжника да попълни т. 9 от заявлението,
да попълни т. 12 и след уточнение на претенциите си да внесе дължимата
държавна такса. Указанията на съда са изпълнени, като на практика е
подадено ново заявление, в което в т. 9 има посочено подробно какво се иска,
за какъв период от време се начислява лихвата и неустойката.
Задължението произтича от договор, сключен на 24.04. 2017 г., с който
заявителят предоставя на ответника в заем сумата от 950 лв., която следва да
се върне в срок от 12 месеца, ведно с посочените възнаградителни лихви, на
определени вноски, според погасителна схема по приложение № 2. Посочена
е лихва от 3,4 %, ГПР 49,363% и общо дължима сума от 1185 лв. В същото
време в погасителния план първата вноска е посочена като 53,11 лв., в графа
оскъпяване е посочена сумата от 32,30 лв., вноска в лв. – 85,41 лв., а в
хипотезата на чл. 9, ал. 7 неустойка от 34,20 и обща сума от 119,61 лв.
При така описаните факти, въззивният съд прави следните правни
изводи: на първо място заявлението, което е подадено, не отговаря на
изискванията на Наредба Н-2 от 18.02. 2020 г. на Министъра на правосъдието,
с която се определят образците на книжата по заповедното производство. В
приетите образци за издаване на заповед за изпълнение има и указания по
всяка точка и как следва да се попълва.
Едно от главните изисквания е в т. 9 от образеца, в която именно се
очертава искането: за каква сума като главница и лихва се иска издаването на
заповед и изпълнителен лист, за какъв период от време се начислява лихвата,
какъв е нейният вид. Именно тук се очертава предметът на заявлението.
Липсата на данни в тази точка не може да бъде поправено в случая с
поясненията, които са дадени в т. 14. В конкретния случай заявителят е
посочил как е изчислявал задълженията на длъжника и какво той счита, че се
дължи като цяло. Това обаче не може да санира липсата на съдържанието по
3
т. 9, защото именно то очертава предмета на искането. Т.е. едно е да се
посочи какво като цяло е задължението, друго е да се посочи дали искането за
издаване на заповед и изпълнителен лист е за всички тези суми. Един такъв
недостатък на заявлението може да се санира, ако бъде попълнено
съдържание в края на заявлението, в раздел искане, където пише, моля съда
да издаде заповед за изпълнение и там бъдат посочени съответните суми,
след като това е пропуснато в т. 9. Дори само на това основание искането като
цяло е неоснователно. Жалбата касае само отказа и затова въззивният съд
може да се произнася единствено по него. Отделно от това дори и в т. 14 от
заявлението е посочен размер на лихва от 418,76 лв., като не е ясно изобщо
каква е тази лихва – възнаградителна или мораторна лихва, защото в схемата
за погасяване няма такъв размер, ако е възнаградителна.
В случая съдът е дал указания на заявителя да отстрани тази
нередовност, в противоречие със задължителната практика на ВКС, по ТР №
4/ 18.06. 2014 г. на ОС на ГТК, по т.д. № 4/ 2013 г. В т. 1 от решението е
посочено, че съдът дава указания само в случаите на невнесена държавна
такса и ако заявителят е използвал неправилен формуляр. Всякакви други
противоречия и непълноти дават основание на съда директно да остави
заявлението без уважение.
В случая изобщо не се касае до неправилен формуляр, а за липсата на
точно и ясно описание на искането на заявителя и липсващо съдържание на т.
9. Т.е. заявлението е следвало да се отхвърли само на това основание.
Отделно от това въззивният съд се съгласява с изводите на РС –
Търговище по отношение на това, че тълкувайки клаузите на договора в
неговата цялост – конкретно съдържание, схема на плащане и съдържание на
общите условия, то клаузите на договора относно заплащането на лихвите и
договарянето на ГПР, са уговорени по неясен начин, което създава
предпоставки за вероятна неравноправност на тези клаузи на договора. Освен
посоченото от РС, следва да се добави и още нещо: в договора е посочен
процент на възнаградителната лихва в размер на 3,4 %. Не е ясно обаче това
годишна лихва ли е или месечна лихва. Това е изключително важно, защото
нормалната практика е да се договаря годишна лихва. В представената схема
на плащане за 12 месеца, посочената сума за лихва /ако оскъпяването е точно
това/, е в размер на 235,69 лв. за период от 1 година. Ако годишната лихва
4
действително е 3,4%, то нейният размер е общо 32,30 лв. за целия период на
договора. Ако дължимата възнаградителна лихва е 235,69 лв., то годишната
лихва става около 25%. От съдържанието на погасителния план е видно, че в
първата вноска за възнаградителната лихва е включена сумата от 32,30 лв.,
като това всъщност е целият размер на дължимата по договора лихва, ако
уговореният процент е на годишна база. Тя е сметната за целия период на
договора, а не за съответния месец/Лихвата за съответния месец се смята по
следния начин: 950 лв.х 3,4%=32,30 лв. : /360х30/=2,69 лв. – полученият
размер на годишната лихва се разделя на дните от годината и се умножава по
броя на дните в съответния месец/. Отделно от това не става ясно в
конкретния случай кой вариант от схемата следва да се прилага. В случая от
съдържанието на договора не е ясно лихвата от 3,4 % годишна или месечна е,
не може да се прецени дали се касае за неправилно изчисление или до
противоречие. Посочвайки размер от 3,4%, с оглед на обичайната практика
същият да се договаря на годишна база, потребителят се въвежда в
заблуждение за изключителна изгодност на сделката, докато това не личи от
схемата на изплащане. Това обаче трудно може да бъде преценено от самия
потребител.
Всичко това дава основание на въззивния съд да приеме, че
потребителят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от
сключването на договора именно поради тази неяснота. По силата на чл. 143,
ал. 2, т. 19 от ЗЗП, това прави уговорените клаузи неравноправни.
При наличието дори само на вероятност за неравноправие, съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение.
С оглед на това жалбата е неоснователна и следва да се остави без
уважение.
Разноски на жалбоподателя не се следват.
По изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Ултима Ф“ ЕООД, гр.
Шумен, представлявано по делото от ю.к. М.Г., против разпореждане № 2602
от 02.12. 2021 година, постановено по ч. гр. дело № 1673/ 2021 г., на РС –
5
Търговище, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6