РЕШЕНИЕ
№
11.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, Гражданско отделение, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публичното заседание на осми юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа
докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ
в. гр. дело № 52 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на В.И.Г. против решение № 13 от
10.01.2019 г., постановено по гр. дело № 746/2016 г. по описа на Районен съд –
Костинброд, 1-ви състав, допълнено с решение № 152 от 20.03.2019 г. и поправено
с решение № 253 от 10.10.2019 г., с което „П.“ ООД е осъден да заплати на В.И.Г.
на основание чл. 200 от КТ, сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 02.12.2013
г., ведно с мораторната лихва върху тази сума, считано от 02.12.2013 г. до датата
на завеждане на исковата молба и ведно със законната лихва от 25.11.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, като исковата претенция е отхвърлена за
горницата до пълния предявен размер от 80 000 лева. Изцяло е отхвърлен
предявеният от В.Г. против „П.“ ООД осъдителен иск по чл. 200 от КТ за
заплащане на сумата от 2429,49 лева, представляваща обезщетение за претърпени
от трудовата злополука имуществени вреди. С решението ищецът В.Г. е осъден да
заплати на ответника „П.“ ООД сумата от 1600 лева – разноски по делото.
Въззивникът
обжалва решението в неговата отхвърлителна част като
необосновано. Счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по
делото доказателства. Намира, че определеният от съда размер на обезщетението
за претърпени неимуществени вреди е занижен и не отговаря на критерия за
справедливост. Посочва, че при определяне размера на обезщетението, съдът не е отчел
възрастта на ищеца, продължителността на търпените от него болки и страдания,
както и обстоятелството, че ищецът не се е възстановил напълно от травмата.
Навежда доводи, че първоинстанционният съд е следвало да прецени и влиянието,
което злополуката е оказала върху ищеца и неговото самочувствие и общуване с
другите хора. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел наличието на
съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на трудовата злополука.
Посочва, че ищецът не е бил употребил алкохол преди работа, както и че не му е
бил извършен инструктаж. Поради изложените съображения моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи предявените искове
изцяло.
Уведомен
за въззивната жалба на 04.03.2019 г., ответникът в първоинстанционното
производство „П.“ ООД, не се е възползвал от възможността да подаде в
законоустановения срок отговор на въззивната жалба.
Съдът, като
съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес
от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Предмет
на обжалване в настоящото производство е първоинстанционното решение в неговата
отхвърлителна част. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира,
че оспореното решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите,
изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е било образувано по предявени от В.И.Г. срещу „П.“ ООД кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ
за заплащане на сумата от 80 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 02.12.2013
г. и за заплащане на сумата от 2429,49 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 02.12.2013
г., ведно с мораторната лихва върху тези суми, считано от 02.12.2013 г. до датата
на завеждане на исковата молба и ведно със законната лихва от 25.11.2016 г. до
окончателното изплащане на сумите.
Съгласно чл. 200,
ал. 1 от КТ за вреди от трудова злополука
или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност,
трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или
служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов
орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.
Следователно за да възникне имуществена отговорност на работодателя за
обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или
служител вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1. наличие на
валидно трудово правоотношение между пострадалия В.Г. и ответника, по което
пострадалият да е бил работник или служител, а ответникът работодател; 2.
пострадалият да е претърпял злополука по време на съществуването на трудовото
правоотношение, която е настъпила през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието; 3. тази злополука да е била призната за трудова; 4. вследствие
на трудовата злополука пострадалият да е претърпял вреди – имуществени и
неимуществени; 5. да е налице причинно-следствена връзка между злополуката и
причинените вреди, т.е причинените болки и страдания да са закономерна,
естествена последица от злополуката. Имуществената отговорност на работодателя
за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов
орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна,
поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при
небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската
имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие
при самонадеяност /т. нар. съзнавана непредпазливост/, но настоящият случай не
е такъв.
От събраните по
делото доказателства безспорно е установено, а и страните не спорят, че ищецът
е полагал труд по трудово правоотношение при ответното търговско дружество,
като от трудов договор № …/…………..г. се установява, че е изпълнявал
трудови задължения на длъжността „обслужващ работник”, а по силата на
допълнително споразумение от 15.11.2013 г. е бил назначен на длъжност „оператор
на машина за работа с хартия“ . Именно при осъществяване на своите трудови
функции на 02.12.2013 г., на която дата ищецът е изработвал подложки за кутии
за торти и е работил на машина за производство, щанцоване и рязане на опаковки
в цеха на ответника в гр. Костинброд, е претърпял злополука – дясната ръка на
ищеца е попаднала между горната и долната плочи за натиск на машината. Тази
злополука е била призната за трудова, като това обстоятелство не е спорно между
страните, а и се установява от Разпореждане № 98-2013 от 31.01.2014 г., издаден
от компетентен орган при ТП София-окръг към НОИ.
С оглед релевираните във въззивната жалба доводи, настоящата
съдебна инстанция следва да се съсредоточи основно върху три спорни въпроса: 1/
размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди; 2/ дължимостта на обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди; 3/ дали ищецът е допринесъл за настъпването на злополуката и
обезщетението следва да бъде намалено.
По отношение на първия въпрос настоящата инстанция
намира, че доколкото неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, то предвиденото
в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ВС понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
По въпроса за определяне на обезщетенията за
неимуществени вреди по справедливост Върховният касационен съд е постановил
множество решения /решение № 149 от 2.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III
г. о., решение № 67 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о.,
решение № 136 от 1.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 407
от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1237/2009 г., III г. о. и др./, в които е преутвърдил действието на Постановление № 4 от 23.12.1968
г. на ВС и е доразвил неговите постановки съобразно новите социални и
икономически реалности. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди при
трудови злополуки се определя от съда по справедливост след преценка на
конкретните обективно установени факти и обстоятелства - характер и степен на
увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението
и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици,
включително козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и
възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и
социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост
изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за
претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от
вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички
доказателства, които са относими към тези
правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при
определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на
анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно
понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие
между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент.
Следва да се вземе предвид още, че заместващото
обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна
функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде
морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати
изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. Нещо
повече, в понятието "неимуществени вреди", според последователната
практика на ВКС се включват всички телесни и психически увреждания на
пострадалия и претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост
формират именно негативните емоционални изживявания на същия, за които е ноторно отразяването им върху психиката и създадения от
това социален дискомфорт. В заключение следва да се отбележи, че принципът за
справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства,
релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и
страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост.
В исковата молба ищецът подробно е описал неговите
негативни изживявания, като тези фактически твърдения са доказани със събраните
по делото доказателствени средства. От представените по делото медицински
документи /официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК,
ползващи се с обвързваща съда материална доказателствена сила за установените в
тях правнорелевантни обстоятелства/ и заключението на
вещото лице по съдебно-медицинската експертиза се установява, че в резултат от
настъпилата трудова злополука ищецът е получил тежка травма на дясната ръка и предмишницата, изразяваща се в размачкване на същата с
фрактури на кости и разкъсване на екстензорни
сухожилия. Възстановяването на ищеца е протекло с усложнения, които са наложили
серия от оперативни интервенции, за които има приложена медицинска
документация. Според вещото лице функцията на засегнатия крайник не е
възстановена и в резултат на травмата са останали изменения, които са с
доживотен характер и не подлежат на възстановяване. Невъзстановяването на
функцията на крайника в пълен обем, нарушената нормална двигателна способност
водят до атрофия на групи мускули, което може да влоши състоянието. Вещото лице
е дало заключение, че е налице постоянно разстройство на функцията на крайника,
но не и осакатяване. Възможно е ищецът да извършва известни движения и
манипулации. От момента на настъпване на травмата, както и при последващите
оперативни интервенции ищецът е изживял болки и страдания с различен интензитет
и продължителност.
От показанията на свидетелката Г. – майка на ищеца се установява, че ищецът е
изпитвал силни болки в продължение на месец и половина след оперативните
интервенции като не е могъл да спи. Свидетелката посочва, че болките на ищеца
са продължили около две години, като в началото не е могъл да се грижи за себе
си и да се обслужва.
При определяне на размера на дължимото обезщетение
настоящата инстанция взе предвид възрастта на ищеца – към момента на
злополуката той е бил на 20 г. Съдът съобрази и получените от ищеца увреждания,
а именно тежка травма на дясната ръка и предмишницата,
изразяваща се в размачкване на същата с фрактури на кости и разкъсване на екстензорни сухожилия. Съдът взе предвид и фактическия
извод, до който е достигнало вещото лице, изготвило СМЕ, че възстановяването на
ищеца е протекло с усложнения, които са наложили серия от оперативни
интервенции. Следва да се отчете и че функцията на засегнатия крайник не е
възстановена и в резултат на травмата са останали изменения, които са с
доживотен характер и не подлежат на възстановяване. Това преценено заедно със
сравнителното младата възраст на ищеца води до извод, че той през по-голямата
част от своя живот ще е принуден да търпи неудобствата и ограниченията,
свързани с нарушената функция и двигателна способност на неговата дясна ръка. Съдът
съобрази и психическите изживявания на пострадалия, за които дава информация свидетелката,
а именно че същият не е могъл да спи и е изпитвал силни болки, както и периодът
през който е изпитвал тези болки – около две години.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички
събрани по делото доказателства счита, че с оглед на продължителността,
интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищеца, както и с оглед на
обстоятелството, че в работоспособна възраст, но същевременно сравнително млад,
е получил тежко увреждане на дясната си ръка и до края на живота си ще е
принуден да търпи затруднения и лишения при социалното общуване, следва да му
бъде определено заместващо обезщетение в размер на 40 000 лева.
Следващият спорен момент е свързан с дължимостта на обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди в размер на 2429,49 лева, от които 2029,49 лева – разходи за
лечение и 400 лева – транспортни разходи. От представените по делото фактури се
установява, че общата стойност на направените разходи за медицински консумативи
и лекарства е 2029,49 лева. От заключението на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза се установява, че извършените разходи са били
свързани с травмата, последиците от нея и проведеното лечение. Ето защо съдът
счита, че същите са в причинна връзка с трудовата злополука и ответникът дължи
тяхното заплащане. По делото не са представени доказателства, от които да се
установяват разходи за транспорт в размер на 400 лева и затова претенцията в
тази част е неоснователна. Ответникът е направил възражение, че разходите за
лечение са били заплатени от него. Фактури № ********** от 16.01.2014 г. за
сумата 5,28 лева, фактура № ********** от 18.01.2014 г. за сумата 4,06 лева,
фактура № ********** от 22.01.2014 г. за сумата 15,74 лева, фактура №
********** от 25.01.2014 г. за сумата 13,20 лева, фактура № ********** от
28.01.2014 г. за сумата от 5,51 лева, фискален бон № 248480 за сумата 40 лева,
фактура № 03002487282 от 28.11.2014 г. за сумата 20 лева и фактура № **********
от 28.11.2014 г. са издадени на ответното дружество „П.“ ООД. Ето защо съдът
счита, че възражението му е основателно за сумата от 103,79 лева. Действително
по делото са представени и други фактури за платени от ответника разходи по
лечение на ищеца в общ размер 2 237,48 лева, но тези разходи не са
включени в претенцията на ищеца. Представената по делото разписка от 03.12.2013
г., в която е посочено, че майката на ищеца е получила 860 лева за лечението му
не го обвързва доколкото изхожда от трето за спора лице. По тези съображения
ответникът дължи на ищеца сумата от 1925,70 лева за разходи за лечение.
Последният спорен момент е свързан с възражението на
ответника, че ищецът е допринесъл за настъпването на злополуката като е нарушил
правилата за безопасност и е проявил груба небрежност. Съгласно чл. 201, ал. 2
от КТ, отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е
допринесъл за трудовата злополука, като е действал при груба небрежност.
Липсва
законово определение на понятието „груба небрежност”. Настоящият състав счита,
че груба небрежност е налице, когато работникът или служителят е съзнавал, че
може да настъпят вредоносните последици, предвиждал е абстрактната възможност
да бъде причинено увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати. В
това се изразява неговата груба небрежност, самонадеяното му поведение,
неговата нереална субективна представа за обективната действителност.
Следователно, небрежността в гражданското право представлява неполагане на
дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на опре-делена
категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за
извършването й. Грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според
различен абстрактен модел. Това е грижата, която би положил и най-небрежният
човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудова злополука
е налице съпричиняване на вредоносния резултат, когато работникът извършва
работата без необходимото старание и внимание, в нарушение технологичните
правила и на правилата за безопасност. Имуществената отговорност на
работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ, която по своята правна природа е от обективно
естество, следва да бъде намалена само при допусната груба небрежност от
работника или служителя, а тя се проявява в липса на елементарно старание и
внимание и в пренебрегване на основни технологични правила за безопасност /в
този смисъл са и решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г.,
IV г. о., ГК, решение № 307 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1974/2019 г.,
IV г. о., ГК и др./.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел
възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че
трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност
при изпълнение на работата, т. е. при условията на пълно и главно доказване
работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на
правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила
и правила за безопасност / така решение № 207 от 28.02.2006 г. на III г. о. ВКС
и решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр. д. № 2898/2008 г. I г. о. ВКС/.
В процесния случай от представения протокол № 17/23.01.2014
г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, настъпила на 02.12.2013
г., който по своята правна същност представлява официален свидетелстващ
документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с обвързваща съда
материална доказателствена сила, се установява, че в момента на злополуката
ищецът е работил на машина за производство, щанцоване и рязане на опаковки, при
което дясната му ръка е попаднала между горната и долната плочи за натиск на
машината. В протокола е отразено, че според инструкцията за безопасна работа с
машината по време на работа оператора на машината следва да работи с повишено
внимание, така че да се предпази от механизма. Комисията е посочила като
причина за злополуката попадането на ръката на ищеца между горната и долната
плочи за натиск в режим на работа на машината. Установено е от проверката, че
при работа ищецът е бил от страни на машината, а не на определеното за това
операторско място отпред. Констатирано е, че предната защита за аварийно
спиране на машината не се задейства. Констатациите от протокола са обвързващи
за съда и страните, тъй като съгласно чл. 58, ал. 6 от КСО те не са опровергани
в настоящото производство при условията на пълно и главно доказване /в този
смисъл решение № 186 от 21.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 246/2019 г., III г.
о., ГК/. Както беше посочено при трудова злополука е налице съпричиняване на
вредоносния резултат, когато работникът извършва работата без необходимото
старание и внимание, в нарушение технологичните правила и на правилата за
безопасност. В случая заемането на място различно от определеното за работа с
машината е именно такова нарушение на технологичните правила. Неоснователен е
доводът на жалбоподателя, че не е бил проведен инструктаж на ищеца за работа с
машината. Това твърдение се опровергава от представената по делото служебна
бележка № 084 от 04.12.2012 г., от която е видно, че на ищеца е проведен
инструктаж на 15.11.2012 г. за пускане, управление, обслужване и почистване на
щанцоваща машина. Служебната бележка е подписана от ищеца, което по същество е
извънсъдебно признание на неизгоден за него факт доколкото подписът не е бил
оспорен по делото.
На следващо място от приетата по делото комплексна
съдебно медицинска и химическа експертиза се установява, че към момента на
инцидента концентрацията на алкохол в кръвта на ищеца е била 0,8 промила. Тази
концентрация на алкохол отговаря на лека степен на алкохолно опиване, която се
характеризира с отслабване на концентрацията, съобразителността, реакциите са
забавени, налице са умерено изразени координационни нарушения и лесна уморяемост. Изводите на вещите лица са потвърдени от
заключението на вещото лице по допълнителната съдебно-медицинска експертиза,
според което концентрацията на алкохол е била 0,76 промила. Вещото лице е
посочило, че кръвната проба на ищеца е била взета според съответните
изисквания. Според вещото лице резултатът не е бил повлиян от външни фактори,
различни от употреба на алкохол. Ето защо съдът счита, че при извършване на
трудова дейност и работа с машини след употреба на алкохол ищецът е действал
при груба небрежност и е нарушил основни правила за безопасност на труда.
Настоящият съдебен състав счита, че ищецът е допринесъл за настъпването на
злополуката доколкото лекото алкохолно опиване, в което се е намирал се характеризира
с отслабване на концентрацията и забавени реакции, което по същество улеснява
настъпването на инцидента. Процентът съпричиняване зависи от механизма на
причиняване на трудовата злополука, като мислено се преценява тежестта на
допринасяне за всеки от факторите, причина за травматичното увреждане, както и
съотношението между причините, когато са повече от една, респективно има ли
баланс между тях или някоя от тях е основна. Като съобрази причините за
настъпването на злополуката настоящият състав счита, че процентът на
съпричиняване е 50 %, като определеното обезщетение следва да бъде намалено на
половина. В такъв случай искът за обезщетение за претърпени неимуществени вреди
е основателен за сумата от 20 000 лева до която сума следва да бъде уважен
предявения иск и отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 80 000
лева. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта, с
която е отхвърлило иска за разликата над 5 000 лева до 20 000 лева и потвърдено
в останалата част. Искът за обезщетение за претърпени имуществени вреди се
явява основателен за сумата от 962,85 лева и следва да бъде отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 2429,49 лева.
Следва да бъде
уважена и акцесорната претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД – за заплащане на законната
мораторна лихва върху определеното обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди от датата на настъпване на трудовата злополука до
окончателното й заплащане /при трудовата злополука работодателят изпада в
забава в момента на настъпване на травматичното увреждане, като той дължи
законна мораторна лихва от този момент до окончателното й заплащане/.
По разноските:
За въззивното
производство
Ищецът
е бил представляван от адвокат на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и с оглед фактическата и правна сложност
на делото съдът определя адвокатско възнаграждение в размер на 3100 лева.
Ответникът дължи разноски съобразно уважената част на исковете и следва да
заплати на адвокат Д. сумата от 788,37 лева. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати и държавна такса за въззивно обжалване върху
уважената част от исковете в размер на 419,25 лева.
Ответникът
също има право на разноски съобразно отхвърлената част от исковете. Той е бил
представляван от адвокат и е заплатил 5 500 лева адвокатско възнаграждение.
Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
което съдът счита за основателно. На основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с
оглед фактическата и правна сложност на делото съдът определя адвокатско
възнаграждение в размер на 3100 лева. Ищецът следва да заплати 2311,62 лева
съобразно отхвърлената част от исковете.
За
първоинстанционното производство
Ищецът
е бил представляван безплатно от адвокат на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед
фактическата и правна сложност на делото съдът определя адвокатско
възнаграждение на адвоката на ищеца в размер на 3100 лева. Ответникът дължи
разноски съобразно уважената част на исковете и следва да заплати на адвокат Д.
сумата от 788,37 лева, а не на ищеца, както неправилно е постановил съда. На
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати и
държавна такса върху уважената част от исковете в размер на 838,51 лева.
Ответникът
също има право на разноски съобразно отхвърлената част от исковете. Той е бил
представляван от адвокат и е заплатил 9 500 лева адвокатско възнаграждениие.
Заплатил е и 900 лева за депозити за вещи лица. Ищецът е направил възражение за
прекомерност на това възнаграждение, което районният съд е намерил за
основателно и е определил възнаграждение в размер на 1065 лева /в мотивите си
съдът не е посочил ясно този размер, но доколкото съдът е присъдил сумата от
1000 лева, която е пропорционална на отхвърлената част от иска /77 429,29 лева/,
следователно определеното от първата инстанция възнаграждение е в размер на
1065 лева/. Съобразно отхвърлената част от исковете ищецът следва да заплати на
ответното дружество сумата от 1465,27 лева – разноски пред първата инстанция.
Така мотивиран,
Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 13 от 10.01.2019 г.,
постановено по гр. дело № 746/2016 г. по описа на Районен съд – Костинброд,
1-ви състав, допълнено с решение № 152 от 20.03.2019 г. и поправено с решение №
253 от 10.10.2019 г., в частта, с която е отхвърлен предявения от В.И.Г. срещу
„П.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за разликата
над сумата от 5 000 лева до сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила
на 02.12.2013 г., в частта, с която е отхвърлен осъдителния иск с правно
основание чл. 200, ал. 1 от КТ за сумата от 962,85 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука,
настъпила на 02.12.2013 г., ведно с мораторната лихва върху тези суми, считано
от 02.12.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба и ведно със законната
лихва от 25.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумите, както и в частта,
с която В.И.Г. е осъден да заплати на „П.“ ООД разликата над сумата от 1465,27
лева до сумата от 1600 лева – разноски по делото и в частта, с която „П.“ ООД е осъден да заплати
на В.И.Г. сумата от 460 лева разноски за първоинстанционното производство, като
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА „П.“
ООД, ЕИК:………, с адрес *** да заплати на В.И.Г.,
ЕГН:**********, с адрес *** сумата от 15 000 лева /разликата над сумата от 5000
лева до сумата от 20 000 лева/, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 02.12.2013 г.,
както и сумата от 962,85 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 02.12.2013 г., ведно с
мораторната лихва върху тези суми, считано от 02.12.2013 г. до датата на
завеждане на исковата молба и ведно със законната лихва от 25.11.2016 г. до
окончателното изплащане на сумите.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 13 от 10.01.2019 г., постановено по гр. дело № 746/2016 г. по описа на
Районен съд – Костинброд, 1-ви състав, допълнено с решение № 152 от 20.03.2019
г. и поправено с решение № 253 от 10.10.2019 г., в частта, с която „П.“ ООД е
осъден да заплати на В.И.Г. сумата от 5000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука,
настъпила на 02.12.2013 г., както и в частта, с която е отхвърлен иска за
разликата над сумата от 20 000 лева до пълния предявен размер от 80 000 лева, в
частта, с която е отхвърлен иска по чл. 200 от КТ за имуществени вреди за
разликата над сумата от 962,85 лева до пълния предявен размер от 2429,49 лева,
както и в частта, с която В.И.Г. е осъден да заплати на „П.“ ООД сумата от 1465,27
лева – разноски.
ОСЪЖДА „П.“
ООД, ЕИК:………., с адрес *** да заплати на адвокат
Р.Д. – САК, адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
сумата от 788,37 лева – адвокатско възнаграждение за първата инстанция и сумата
от 788,37 лева – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „П.“
ООД, ЕИК:………, с адрес *** да заплати по
сметка на Софийски окръжен съд, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, държавна
такса за първоинстанционното производство и за въззивно обжалване върху
уважения размер от исковете в общ размер 1 257,76 лева.
ОСЪЖДА В.И.Г.,
ЕГН: **********, с адрес *** да заплати на „П.“ ООД, ЕИК:………., с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
сумата от 2311,62 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1
от ГПК в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.