Р
Е Ш Е Н И Е
№
ІІ-192 29.04.2021г. гр.
Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд гражданска
колегия, втори въззивен състав
На първи септември 2020
година
В
публичното заседание в следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня
Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар:
Ани Цветанова
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова
гражданско
дело номер 1654 по описа
за 2020 година,
за
да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 1037/22.04.2020г., постановено по гр. дело № 8575/2018г. по описа на Районен съд – Бургас е осъдено „Изета“ ЕООД със седалище гр. Варна, представлявано от управителя Петър Христов Костов, да заплати на Х.Т.М. следните суми: 513, 06 лева - обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска на 20.11.2018г. до окончателното й изплащане, 20, 24 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.07.2018г. - 19.11.2018г., законната лихва върху сумата от 513, 06 лева – обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ, дължима за периода от предявяването на исковата молба на 20.11.2018г. до плащането на задължението на 04.12.2018г., както и сумата от 104, 94 лева за направените по делото съдебни разноски, съразмерно с уважените искове. С цитираното решение е постановено предварително изпълнение на присъденото обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в брутен размер от 513, 06 лева.
С цитираното решение са отхвърлени следните осъдителни искове, предявени от Х.Т.М. против „Изета“ ЕООД със седалище гр. Варна за сумите: 513, 06 лева - незаплатено трудово възнаграждение за месец юни 2018г., ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска на 20.11.2018г. до окончателното й изплащане; 15, 96 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за периода 01.08.2018г. - 19.11.2018г., 195, 45 лева - обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск от 8 работни дни за 2018г., ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска на 20.11.2018г. до окончателното й изплащане, 7, 76 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за периода 01.07.2018г. - 19.11.2018г., 513, 06 лева - обезщетение по чл. 222 ал. 1 от КТ за оставане без работа след уволнение поради закриване на част от предприятието, както и иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ от 513, 06 лева за периода 01.07.2018г. - 19.11.2018г. – за разликата над уважения размер от 20, 24 лева до предявения размер от 20, 38 лв.
Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Х.Т.М. в частта, в която са отхвърлени предявените искове от страна на ищеца, като се претендира първоинстанционното решение в тази му част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявените претенции да бъдат уважени. В жалбата се посочва, че решението в атакуваната му част е неправилно, тъй като съдът не е следвало да отхвърля претенциите на въззивника с оглед на констатациите на вещото лице по депозираното заключение на вещото лице.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
Отправя се искане да бъдат присъдени направените по делото разноски от страна на въззивника.
В съдебно заседание въззивната страна чрез своя процесуален представител поддържа жалбата и счита, че първоинстанционното решение в атакуваните му части следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове.
Ответната страна по въззивната жалба – „Изета“ ЕООД със седалище гр. Варна не представя по делото писмен отговор и не изразява конкретно становище по основателността на жалбата.
Против постановеното решение в частта, в която претенциите на ищеца за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие са уважени и ответното дружество е осъдено да заплати конкретни парични суми е депозирана въззивна жалба от „Изета“ ЕООД със седалище гр. Варна. В жалбата се претендира първоинстанционното решение в атакуваната му част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което тези искове да бъдат отхвърлени.
В жалбата се посочва, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като за доказване изплащането на трудовото възнаграждение са допустими и други доказателствени средства – освен тези, посочени в чл. 270, ал. 3 от КТ – наличие на съдебно или извънсъдебно признание на работника или служителя, че трудовото му възнаграждение е изплатено, наличие на служебни бележки, разходни касови ордери, подписани от работника или други документи. В жалбата се посочва, че е без правно значение обстоятелството дали работодателят е начислявал трудово възнаграждение и дали то е осчетоводено, съгласно действащото счетоводно законодателство, тъй като отразяването на счетоводните операции няма отношение към изпълнението на парично задължение за изплащане на дължимо трудово възнаграждение или обезщетение по трудово правоотношение, а неизпълнението на задължението за редовно водене на счетоводството няма гражданскоправни последици. Посочва се, че изводът на съда, че претендираното обезщетение за неспазено предизвестие е дължимо, независимо от представения писмен документ за изплащането му, с довода, че от заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза липсват данни за изплащане на обезщетение е неправилен и незаконосъобразен.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
Отправя се искане да бъдат присъдени направените по делото разноски за двете инстанции.
В съдебно заседание ответното дружество чрез своя процесуален представител поддържа своята жалба и оспорва жалбата на ищеца Х.М., като претендира решението в атакуваната му част да бъде отменено и вместо това да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск за заплащане на сума в размер на 513, 06 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие да бъде отхвърлен.
Ответната страна по въззивната жалба – Х.Т.М. чрез своя процесуален представител депозира писмен отговор, в който посочва, че първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част е правилно и законосъобразно, а въззивната жалба е неоснователна, тъй като вещото лице в своето заключение е констатирало, че ответното дружество е начислило дължимото на ищеца Х.М. обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, с което е признало дължимостта му. В отговора се претендира да бъде потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която ответното дружество е осъдено да заплати обезщетение по реда на чл. 220, ал. 1 от КТ, ведно със законната лихва върху тази сума.
Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и представените по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск от Х.Т.М. против „Изета“ ЕООД със седалище гр. Варна, с които се претендира да бъде осъдено ответното дружество да му заплати следните суми:
- 1. Сума в размер на 513, 06 лева, представляваща трудово възнаграждение за месец юни – 2018г., ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на 15, 96 лева за периода от 01.08.2018г. до датата на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г., както и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г. до окончателното плащане;
- 2. Сума в размер на 513, 06 лева, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на 20, 38 лева за периода от 01.07.2018г. до датата на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г., както и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г. до окончателното плащане;
- 3. Сума в размер на 195, 45 лева, представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на 7, 76 лева за периода от 01.07.2018г. до датата на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г., както и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г. до окончателното плащане;
- 4. Сума в размер на 513, 06 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ, ведно със законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г. до окончателното плащане. По отношение на предявеният иск в размер на 513, 06 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ, ведно със законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г. до окончателното плащане е отхвърлен с първоинстанционното решение. Ищецът не е обжалвал първоинстанционното решение в тази му част, поради което и съдът намира, че в тази му част първоинстанционното решение е влязло в законна сила и не е предмет на разглеждане от въззивната инстанция.
В исковата молба се посочва, че ищецът е сключил трудов договор с ответното дружество, като е приел да изпълнява длъжността „шофьор куриер“, но със Заповед № 08/29.06.2018г. трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ с предизвестие от страна на работодателя поради закриване на част от предприятието, считано от 01.07.2018г., като работодателят се е възползвал от правото си да не спази предизвестието, което му дължи, а вместо това да му заплати обезщетение за срока на предизвестието на основание чл. 220, ал. 1 от КТ. В исковата си молба, ищецът посочва, че след прекратяване на трудовото му правоотношение са останали незаплатени сумите, които са предмет на исковата молба.
Пред първоинстанционният съд е депозиран отговор на исковата молба, в който се оспорват предявените искове и се посочва, че при прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца му е начислено обезщетение са неспазено предизвестие, което му е изплатено. Посочва се, че за периода от 04.06.2018г. до 29.06.2018г. ищецът е ползвал неплатен отпуск и на това основание не му се дължи трудово възнаграждение. Отделно от това се посочва, че ищецът е подал няколко молби за ползване на платен годишен отпуск и по този начин е използвал целия си дължим платен годишен отпуск и не му се дължи обезщетение за неползван отпуск. В отговора на исковата молба се посочва и обстоятелството, че с пощенски запис от 04.12.2018г. на ищеца е изплатено изцяло обезщетение за оставането му без работа след уволнението на основание чл. 222, ал. 1 от КТ.
На основание чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършване на служебната си проверка, настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд е постановил валидно и допустимо решение. По отношение на наведените възражения в двете въззивни жалби, съдът намира следното:
По делото не се спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че ищецът Х.Т.М. е встъпил в трудово правоотношение с ответното дружество – „Изета“ ЕООД и е приел да изпълнява длъжността „Шофьор куриер“ и е сключил Трудов договор № 11/29.05.2017г.
По делото не се спори и относно обстоятелството, че това трудово правоотношение е прекратено по силата на постановена Заповед № 08/29.06.2018г., издадена от Управителя на „Изета“ ЕООД на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – закриване на част от предприятието. Видно от постановената заповед изрично е постановено на служителя да бъде изплатено обезщетение на основание чл. 220 от КТ. По делото не се спори по отношение на обстоятелството, че в случай на прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ (какъвто е конкретния случай) работодателят дължи предизвестие преди да прекрати трудовото правоотношение.
По делото е представено копие от Заявление от 04.06.2018г., отправено от Х.М. до Управителя на „Изета“ ЕООД със седалище гр. Варна, в което е отправено искане да ползва неплатен отпуск на основание чл. 160, ал. 1 от КТ в размер на 20 дни, за периода от 04.06.2018г. до 29.06.2018г.
По делото е изготвена съдебно-счетоводна експертиза от 15.04.2019г., от неоспореното заключение на което е видно, че стойността на претендираното обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползван платен отпуск за 8 дни възлиза на сума в размер на 183, 60 лева, но вещото лице посочва, че въпросът дали тези дни са ползвани или не от страна на служителя преценката следва да бъде извършена от страна на съда. Вещото лице в своето заключение посочва, че за целия период от време, за който ищецът е работил в ответното дружество му се полагат общо 22 дни платен годишен отпуск (12 дни за 2017г. и 10 дни платен годишен отпуск за 2018г.) Вещото лице посочва, че за всеки един от месеците, през които във ведомостите и присъствените форми е отразено ползването на отпуск е приложена и молба за ползване на отпуск и заповед за разрешаването й, като е налице разминаване по отношение на един ден платен отпуск на 02.01.2018г., за който има заявление за ползване, но в присъствената форма и ведомостта денят е отразен като отработен вместо като платен отпуск. В заключението е изготвена и таблица за всеки един от месеците, в които Х.М. е работил в ответното дружество точно колко дни платен отпуск е ползвал и от тази таблица е видно, че общият брой на ползваните дни платен годишен отпуск възлиза на 26 дни (при полагаем 22 дни за целия период от време), а специално за 2018г. общият брой на ползваните дни платен годишен отпуск възлиза на 17 дни (при полагаем 10 дни отпуск за 2018г.). По отношение на претендираното обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ вещото лице посочва, че липсват счетоводни данни за изплащане на това обезщетение.
По делото е изготвена съдебно-графологична експертиза от 02.09.2019г., от заключението на която е видно, че при извършеното сравнително изследване на почерка, отразен в положения „подпис на получателя“ в изследвания документ – фиш за месец юни – 2018г. се установява, че положеният подпис в документа е изпълнен от Х.Т.М.. По делото е изготвена и допълнителна съдебно-графологична експертиза, като на вещото лице е поставена задача да отговори на въпроса дали положеният подпис е на Х.Т.М. в оспорените от страна на ищеца писмени доказателства, вещото лице в своето заключение посочва, че при извършеното сравнително изследване се установява, че положените подписи в изследваните документи не са изпълнени от лицето Х.Т.М.. Следва да се отбележи, че първоначално вещото лице е отговорило на въпроса относно положения подпис под представения Фиш за изплатени суми за месец юни – 2018г., че положеният подпис е на лицето Х.М., а впоследствие – при допълнителната задача посочва, че положеният подпис под няколко документа – вкл. и под Фиша за изплатени суми за месец юни – 2018г. не е положен от ищеца. В заключението не е посочено поради какви причини е налице противоречие относно заключението на вещото лице по отношение на подписа, положен под представеното извлечение от ведомостта за юни 2018г., касаеща ищеца Х.Т.М., поради което и съдът само на това основание не би могъл да кредитира това заключение. От друга страна – заключението е оспорено от ответното дружество и съдът е назначи повторна експертиза, която да бъде извършена от друго вещо лице и по делото е депозирано заключение от 18.02.2020г., в което изрично се посочва, че подписите като обекти на експертизата в изследваните документи (вкл. и Фиш за изплатени суми за месец юни – 2018г. и Заявление от 04.06.2018г. за ползване на неплатен годишен отпуск) са положени от лицето Х.Т.М.. Изготвената експертиза не е оспорена от ищцовата страна, поради което и съдът намира, че изводите, които са направени от вещото лице по повторната експертиза относно авторството на подписа на ищеца следва да бъдат кредитирани.
При това положение, настоящата инстанция намира, че по делото остават недоказани възраженията на ищцовата страна, че положените подписи под оспорените документи не са изпълнени от ищеца. В конкретния случай доказателствената тежест е на ищцовата страна, тъй като се касае за истинността на частен документ, който носи подписа на страната, която го оспорва по смисъла на чл. 193, ал. 3 от ГПК. Мотивиран от горното, съдът намира, че по делото остават недоказани оспорванията на ищеца, че той не е подписвал представените от ответната страна молби за ползване на платен годишен отпуск, както и представената молба от негова страна за ползване на неплатен годишен отпуск, поради което и следва да се приеме, че ищецът е ползвал платен годишен отпуск за дните, за които е депозирал молба, както и е ползвал неплатен отпуск в размер на 20 дни за периода от 04.06.2018г. до 29.06.2018г.
По
отношение на предявения иск в размер на 513, 06 лева, представляваща трудово
възнаграждение за месец юни – 2018г., ведно с обезщетение за забавено плащане в
размер на 15, 96 лева за периода от 01.08.2018г. до датата на предявяване на
исковата молба – 20.11.2018г., както и законна лихва върху главницата от датата
на предявяване на исковата молба – 20.11.2018г. до окончателното плащане,
настоящата инстанция намира следното:
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск за заплащане на трудово възнаграждение за месец юни – 2018г., като е приел, че през месец юни ищецът е ползвал един работен ден платен годишен отпуск и 20 работни дни неплатен отпуск, поради което и не му се дължи трудово възнаграждение.
Въззивна жалба против първоинстанционното решение в тази му част е депозирана от страна на ищеца.
На основание чл. 242 от КТ положеният труд по трудово правоотношение е възмезден.
На основание чл. 128, т. 2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
Както бе отбелязано по-горе, настоящата инстанция намира, че по делото се установява, че ищецът за месец юни – 2018г. е ползвал 1 работен ден платен годишен отпуск и 20 работни дни неплатен годишен отпуск за периода от 04.06.2018г. до 29.06.2018г., поради което и не може да се приеме, че за месец юни – 2018г. той е престирал своята работна сила. В този смисъл и предвид обстоятелството, че за месец юни – 2018г. по делото не се установява ищецът да е полагал труд, поради което и не следва да му бъде заплатено трудово възнаграждение, поради което и намира предявеният иск в тази му част за неоснователен. Следва да се отбележи, че в представеното извлечение от ведомостта за месец юни – 2018г., касаещо лицето Х.М. е посочено, че на лицето е изплатено възнаграждение за 1 ден ползван платен годишен отпуск и както бе отбелязано по-горе – по делото се установява, че положеният подпис под този документ е на ищеца, поради което и съдът намира, че му е начислено и изплатено дължимото възнаграждение за месец юни – 2018г.
Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че настоящата инстанция достига до същите фактически и правни изводи, намира, че в тази му част атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По
отношение на предявения иск в размер на 513, 06 лева, представляваща обезщетение
по чл. 220, ал. 1 от КТ, ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на
20, 38 лева за периода от 01.07.2018г. до датата на предявяване на исковата
молба – 20.11.2018г., както и законна лихва върху главницата от датата на
предявяване на исковата молба – 20.11.2018г. до окончателното плащане,
настоящата инстанция намира следното:
Първоинстанционният съд е уважил тази претенция, като е осъдил ответното дружество да я заплати. В своето решение, съдът е приел, че в счетоводството на ответното дружество липсват счетоводни данни за заплащане по банков път или в брой на начисленото с фиш обезщетение, като е налице несъответствие между този фиш и хронологията по сметка 421 „Разчети с персонала“.
Въззивна жалба е депозирана против първоинстанционното решение в тази му част от страна на ответното дружество.
На основание чл. 220, ал. 1 от КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестие.
Както бе отбелязано по-горе – от неоспореното заключение на извършената счетоводна експертиза се посочва, че по делото няма счетоводни данни това претендирано обезщетение да е изплатено на ищеца. Следва да се отбележи и обстоятелството, че ответното дружество посочва, че обезщетението за неспазено предизвестие е изплатено на ищеца при прекратяване на трудовото му правоотношение и това е отразено в изготвения фиш за месец юни – 2018г. По делото обаче – от представеното копие на фиша за месец юни – 2018г. не е посочено изплащане на обезщетение на основание чл. 220 от КТ, а е посочено изплащане на обезщетение на основание чл. 222 от КТ, поради което и твърдението на ответната страна остава недоказано и не може да се приеме, че възникналото задължение за ответната страна да заплати дължимото обезщетение по реда на чл. 222 от КТ е погасено. При положение, че по делото се установява по безспорен начин, че е налице възникнало задължение за ответната страна да заплати на ищцовата страна сума в размер на 513, 06 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие и няма данни това задължение да е погасено, то настоящата инстанция намира, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, като бъде осъдено ответното дружество да заплати дължимата сума.
Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че настоящата инстанция достига до същите фактически и правни изводи, намира, че в тази му част атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По
отношение на предявения иск в размер на 195, 45 лева, представляваща
обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, ведно с обезщетение за забавено плащане в
размер на 7, 76 лева за периода от 01.07.2018г. до датата на предявяване на
исковата молба – 20.11.2018г., както и законна лихва до окончателното плащане, настоящата инстанция
намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е отхвърлил тази претенция, като е приел, че за периода на трудовото правоотношение на страните ищецът е ползвал всички полагащи му се дни платен годишен отпуск.
Въззивна жалба е депозирана против първоинстанционното решение в тази му част от страна на ищеца Х.Т.М..
На
основание чл. 224, ал. 1 от КТ (обявена за противоконституционна от КС на РБ в
частта „за текущата календарна година пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176)
- при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има
право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата
календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж,
и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е
погасено по давност. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба обезщетението
по предходната алинея се изчислява по реда на чл. 177 към деня на прекратяване
на трудовото правоотношение.
Както
бе посочено по-горе – от заключението на счетоводната експертиза, приета по
делото се установява, че за целия период от време, за който ищецът е работил в
ответното дружество му се полагат общо 22 дни платен годишен отпуск (12 дни за
2017г. и 10 дни платен годишен отпуск за 2018г.) Въз основа на предоставените данни
от ведомостите на ответното дружество, вещото лице е посочило ползваните от
страна на ищеца дни платен годишен отпуск за 2017г. и за 2018г., които възлизат
общо на 26 дни ползван платен годишен отпуск, като за месец юни – 2018г. ищецът
е ползвал един ден платен годишен отпуск. Вещото лице посочва, че за всеки един
от месеците, през които във ведомостите и присъствените форми е отразено
ползването на отпуск е приложена и молба за ползване на отпуск и заповед за
разрешаването й, като е налице разминаване по отношение на един ден платен
отпуск на 02.01.2018г., за който има заявление за ползване, но в присъствената
форма и ведомостта денят е отразен като отработен вместо като платен отпуск.
Както
бе отбелязано по-горе по делото остава недоказано твърдението на ищеца, че
молбите, с които е заявено ползването на платен годишен отпуск не са подписани
от него, поради което и настоящата инстанция намира, че по делото следва да
бъде прието, че ищецът е ползвал пълния размер на полагаемия му се платен годишен
отпуск и не следва да му се дължи обезщетение за неползван платен годишен
отпуск.
Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че настоящата инстанция достига до същите фактически и правни изводи, намира, че в тази му част атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран
от изложеното и като взе предвид, че съдът достига до същите правни и
фактически изводи, направени от първоинстанционния съд, намира, че атакуваното
решение следва да бъде изцяло потвърдено.
На
основание чл. 78 от ГПК, настоящата инстанция намира, че направените във
въззивната инстанция разноски от всяка една от страните следва да останат така,
както са направени, тъй като нито една от въззивните жалби по същество не е
уважена.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не
подлежи на обжалване, предвид наличието на предявените искове, всеки един от
които с цена на иска под 5 000 лева.
Мотивиран
от горното, Окръжен съд – Бургас
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1037/22.04.2020г., постановено по гр. дело № 8575/2018г. по описа на Районен съд – Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.