№ 58
гр. Пловдив, 19.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Красимира Хр. Несторова Кутрянска
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20245001000599 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №278 от 10.08.2023 г.,постановено по т.д.№1458/2021 г. на
Окръжен съд-Стара Загора,е осъден ответникът ЗД “Б.У.”АД-гр.С.,с ЕИК
******** да заплати на ищцата М. П. И. с ЕГН ********** сумата от 160 000
лв.,частичен иск от 200 000 лв.,за причинените й неимуществени
вреди,изразяващи се в претърпени болки и страдания,вследствие причинената
смърт на баща й П.Б. И. при ПТП на 19.08.2020 г.,ведно със законната
лихва,считано от 06.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата,като е
отхвърлен иска за законна лихва за периода от 26.08.2020 г. до 05.08.2021 г.
като неоснователен.
Със същото решение ответникът ЗД “Б.У.”АД с ЕИК ******** е осъден
още да заплати на адв. П. К. от САК адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна адвокатска помощ на ищцата в размер на 5 676 лв. с
ДДС,а на ищцата М. П. И. е осъден да заплати направените по делото
разноски в размер на 1040 лв.Освен това,с решението ответното дружество е
осъдено да заплати в полза на държавата,по бюджета на съдебната власт
сумата от 5 360 лв. за държавна такса.
Горното решение е обжалвано частично както от ищцата,така и от
1
ответника в първоинстанционното производство.
Ищцата М. П. И.,чрез пълномощника си адв. П. К.,обжалва решение
№278 от 10.08.2023 г. на ОС-Стара Загора в частта относно началния момент
на претендираната законна лихва за забава,присъдена върху уважения иск за
причинени на ищцата неимуществени вреди.Намира,че съдът неправилно е
присъдил лихвата за забава,считано от 06.08.2021 г.,т.е. от датата на
предявяване на застрахователната претенция лично от пострадалата,без да
вземе предвид извънсъдебната претенция с вх.№ОК-547677/09.09.2020 г.,по
силата на която застрахователното дружество е било уведомено за настъпване
на процесния пътен инцидент от 19.08.2020 г.,в резултат на който е настъпил
летален изход за пострадалия баща на ищцата П.Б. И..
Жалбоподателката-ищца поддържа най-напред аргумента,че тъй като за
делинквента е установено задължение да уведоми застрахователя в 7-дневен
срок от датата на настъпване на застрахователно събитие,то за застрахователя
възниква задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден или в
случая това конкретно е датата 26.08.2020 г.От друга страна поддържа,че в
чл.429,ал.3,изр. 2 от новия КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ е предвидено
начисляването на лихви за забава от следните дати:датата на уведомяване на
застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования
или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване
на претенцията на увредения през застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение.Заявява,че в случая,по делото е установено,че
застрахователят е уведомен за настъпване на процесния пътен инцидент,при
който е загинал П.Б. И.,а именно на 09.09.2020 г.,поради което лихва се дължи
именно от тази дата.Посочва,че самата тя като пострадала е уведомила
застрахователя за пътния инцидент на датата 06.08.2021 г.,когато е предявила
пред него своята претенция,но това според жалбоподателката не променя
обстоятелството,че близо година преди това застрахователното дружество е
знаело за настъпване на произшествието и последвалите в резултат на него
вредоносни последици,а именно настъпване на смъртта на починалия П. И..
Предвид гореизложеното и като се позовава на съдебна
практика,обективирана в посочените в жалбата решения на
ВКС,жалбоподателката счита,че претенцията й за присъждане на законна
лихва за забава върху определеното обезщетение за причинени
неимуществени вреди следва да се начисли,ако не от датата на ПТП,то
считано от 26.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата,така както е
съгласно чл.429,ал.3 КЗ или евентуално от датата 09.09.2020 г.
И с оглед на изложените в жалбата доводи,жалбоподателката М. И. моли
да бъде отменено частично първоинстанционното решение и да бъде
постановено друго,с което да се уважи иска й за заплащане на законна лихва
върху присъденото обезщетение,като се приеме,че лихвата се дължи считано
от 26.08.2020 г.,евентуално от 09.09.2020 г. до окончателното изплащане,както
и да се присъди законна лихва върху обезщетението за периода от 26.08.2020
г.,евентуално от 09.09.2020 г. до 05.08.2021 г.Моли да бъде определено
адвокатско възнаграждение за възз. инстанция на основание чл.38,ал.1,т.2 от
2
ЗА,заедно с начислен ДДС.
От насрещната по тази жалба страна-ЗД “Б.У.”АД-гр.С. с ЕИК ********
е подаден в законния срок писмен отговор,с който същата жалба е оспорена
като неоснователна и са изложени конкретни аргументи за обосноваване на
това становище,с оглед на които е поискано жалбата на ищцата да се остави
без уважение.
От своя страна ЗД “Б.У.”АД с ЕИК ******** е подало въззивна жалба
чрез пълномощника си адв. П.П.,с която обжалва горното решение на ОС-
Стара Загора в следните части:в частта,с която дружеството е осъдено да
заплати на ищцата М. П. И. обезщетение за неимуществените
вреди,причинени й вследствие смъртта на нейния баща-П.Б. И.,починал в
резултат на ПТП от 19.08.2020 г.,за сумата над 100 000 лв. до присъдения
размер от 160 000 лв.,частичен иск от 200 000 лв.,а също и в частта,с която
претенцията на ищцата за законни лихви е уважена за периода до датата на
исковата молба,както и в частта за разноските,присъдени на ищцата.
Дружеството-жалбоподател заявява в жалбата си,че в обжалваните от
него части решението на ОС-Стара Загора е незаконосъобразно и постановено
в противоречие с материалния закон.Счита за завишен и противоречащ на
принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД претендирания от ищцата и
присъден й от съда размер на обезщетението за неимуществени
вреди.Поддържа,че претендираната сума-над размера от 100 000 лв.,не намира
необходимата опора от събраните по делото гласни доказателства и
заключенията на изготвените експертизи и твърди в тази връзка,че те не са
оценени и анализирани в пълнота и поотделно от съдебния състав,като по
този начин се е стигнало до неправилно приложение на материалния закон при
определяне размера на обезщетението.Твърди още,че от събраните по делото
доказателства се налага извода,че интензитета на душевните болки и
страдания,които е изпитвала ищцата,не се отличава от обичайния при
аналогични или сходни случаи и че не са доказани заявените с исковата молба
високи по интензитет и продължителност душевни болки и страдания,които
да обосновават “отмерване на обезщетение от 160 000 лв.”.Според
жалбоподателя,предявената по делото искова претенция за неимуществени
вреди и завишена с оглед обществените критерии за справедливост и
обстоятелствата,при които е настъпило твърдяното ПТП.Освен
това,дружеството-жалбоподател изразява в жалбата си несъгласие с извода на
първоинстанционния съд,че не е налице принос от страна на пострадалия за
настъпване на вредоносния резултат.Счита за основателно и намиращо
подкрепа в събрания по делото доказателствен материал заявеното от него
/като ответник/ възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от П.Б.
И..Подробни доводи в тази насока са изложени в жалбата.
На следващо място,в подадената от застрахователя въззивна жалба е
изразено несъгласие с извода на съда,че лихвата за забава следва да се
присъди от 06.08.2021 г.-датата,на която застрахователят е уведомен за
претенцията на ищцата.Посочва в тази връзка,че ищцата не е представила на
застрахователя изискани от последния документи по повод на подадената
претенция и счита,че поради тази причина законната лихва би следвало да
3
бъде присъдена от датата на завеждане на исковата молба пред съда,но не и от
по-ранен момент.
На база всички изложени в жалбата доводи,дружеството-жалбоподател
ЗД “Б.У.”АД моли да бъде постановено решение,с което да се отмени решение
№278 от 10.08.2023 г.,постановено по т.д.№1458/2021 г. по описа на ОС-Стара
Загора,в частта му,с която е уважен предявения от М. И. срещу дружеството
иск по чл.432,ал.1 КЗ за сумата над 100 000 лв. До уважения размер от 160 000
лв.,частичен иск от 200 000 лв.,а също и в частта на уважения иск за законна
лихва за забава по чл.86 от ЗЗД върху присъденото обезщетение,както и в
частта за разноските,присъдени на ищцата,досежно обжалваната част.Моли да
бъде осъдена ищцата да заплати на дружеството-жалбоподател всички
съдебни и деловодни разноски,свързани с първоинстанционното и настоящото
въззивно производство.
От ищцата М. И. в качеството й на въззиваема по подадената от
дружеството-ответник въззивна жалба,е депозиран в законния срок писмен
отговор на същата жалба,чрез пълномощника й адв. П. К..В този отговор е
изложено становището,че жалбата на ответника е неоснователна и недоказана
и като такава следва да се остави без уважение.Конкретни аргументи в тази
насока са развити в отговора.В същия отново е поискано присъждането на
адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА,ведно с начислен
ДДС.
Доказателствени искания не са заявени от страните пред въззивната
инстанция.
По настоящото дело е налице и частна жалба,подадена от М. П. И.,чрез
адв. П. К.,против определение №548/28.06.2024 г.,постановено по т.д.
№1458/2021 г. по описа на ОС-Стара Загора,с което е оставена без уважение
като неоснователна молба на адвокат К.,подадена от нея като пълномощник на
М. И.,за изменение на решение №278/10.08.2023 г.,постановено по т.д.
№1458/2021 г. на ОС-Стара Загора,в частта за разноските.В частната жалба се
поддържа,че атакуваното определение е неправилно и че дължимото на адв. К.
адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ на
ищцата възлиза на сумата от 13 260 лв. с ДДС,а не на сумата от 5 676 лв.,както
неправилно е изчислено от първоинстанционния съд.Конкретни аргументи в
тази насока са развити в частната жалба и въз основа на тях е поискано да
бъде отменено обжалваното определение и да се уважи подадената от ищцата
молба по чл.248 от ГПК,като бъде увеличено присъденото адвокатско
възнаграждение на представителя на ищцата с още 7 584 лева ведно с ДДС.
От застрахователното дружество-ответник не е подаден в законния срок
писмен отговор на частната жалба.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на
обжалване,както и с наведените от жалбоподателите оплаквания,а също и със
събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното: Въззивните жалби са процесуално допустими,тъй
като всяка от тях е подадена от страна в първоинстанционното
производство,имаща правен интерес да обжалва конкретното решение в
4
съответно атакуваната му част,а и при подаване на жалбите е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо и двете въззивни жалби
подлежат на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното
решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че
същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен
съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в
изискуемата от ГПК писмена форма,решението е подписано,волята на съда е
ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира
изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната
допустимост на обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд
намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваните му
части.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно
законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд
е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки
оплакванията в жалбите и събраните по делото доказателства,Пловдивският
апелативен съд приема следното:
По т.д.№1458/2021 г. по описа на ОС-Стара Загора е предявен от ищцата
М. П. И. против ответника ЗД “Б.У.”АД-гр.С. осъдителен иск по чл.432,ал.1 от
КЗ за заплащане на сумата от 160 000 лв.,частичен иск от 200 000
лв.,представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди-
търпени болки и страдания,причинени на ищцата вследствие смъртта на баща
й П.Б. И.,настъпила в резултат на ПТП от 19.08.2020 г.Ищцата е заявила и
претенция за заплащане на законната лихва върху обезщетението,считано от
датата 26.08.2020 г. до окончателното изплащане на главницата.
С първоинстанционното решение от 10.08.2023 г. осъдителният
иск,предявен като частичен,е уважен изцяло и е осъден ответникът да заплати
на ищцата застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в
претендирания по делото размер от 160 000 лв.,ведно със законната
лихва,считано от 06.08.2021 г.,а за периода от 26.08.2020 г. до 05.08.2021 г.
заявената от ищцата претенция за законна лихва е отхвърлена като
неоснователна.
В осъдителната част до размера от 100 000 лв.-присъдено на ищцата
застрахователно обезщетение,решението на ОС-Стара Загора не е обжалвано
и е влязло в законна сила в тази му част.
Имайки предвид предметните предели на процесните въззивни жалби и
изложените в тях оплаквания срещу съответно обжалваните части на
първоинстанционното решение,пред въззивната инстанция не е спорно
осъществяването на твърдения от ищцата фактически състав на чл.432,ал.1 от
КЗ.Предвид жалбата на ответника-застраховател,спорен е въпроса за
справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и за
наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при
процесното ПТП.А предвид и двете въззивни жалби-на ищцата и
5
ответника,спорен пред въззивната инстанция остава и въпроса за началния
момент,от който следва да бъде начислена законната лихва за забава върху
застрахователното обезщетение.По тези спорни въпроси въззивният съд
дължи произнасяне и самостоятелна преценка с настоящото решение и в тази
връзка приема следното от фактическа и правна страна:
Понеже в жалбата си ответникът е оспорил изводите на
първоинстанционния съд относно справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди,то с настоящото решение следва да бъдат преценени
събраните доказателства за търпените от ищцата неимуществени вреди
поради смъртта на баща й П.Б. И.,настъпила на датата 24.08.2020 г. вследствие
на ПТП от 19.08.2020 г.,причинено виновно от лицето И.Т.Т. като водач на л.а.
“МГ ЗР” с рег. №********.Във връзка с търпените от ищцата неимуществени
вреди и за установяване на съществувалите отношения между нея и баща й
приживе,са събрани по първоинстанционното дело гласни доказателства-
показанията на разпитаните по делото свидетели П.Г. П. и Л.О. И. /майка на
ищцата и съпруга на починалия П. И./.
От показанията на св. П.,която потвърждава,че познава ищцата от
детските й години,израснала е с нея и живее в съседство до дома,в който е
расла ищцата,става ясно,че семейството на М.,състоящо се от нея,майка
й,баща й и сестра й,е било винаги изключително сплотено и родителите се
грижели много да децата си.Свидетелката казва,че М. от 20 години не живее в
Б.,а в М.,където е създала свое семейство и има деца,но си идвала в Б. всяка
година и престоявала при родителите си по един месец,през което време и
родителите й били в отпуск и се организирали така,че ходели заедно на
почивка /на море/.През останалото време,когато М. не била в Б.,тя според
показанията на св.П. е поддържала пак непрекъсната връзка с майка си и баща
си,с които се чували по телефона през два дни.Според свидетелката,въпреки
разстоянието,М. и нейните родители успявали да поддържат нормална
семейна връзка,а баща й предвиждал след пенсионирането си да отиде при
дъщеря си М.,за да й помогне да ремонтира къщата си.Както казва
свидетелката,при своите посещения в Б. след смъртта на баща й М. посещава
гроба му и приема тежко загубата му /трагично,както казва свидетелката/.
Свидетелката Л. И.-майка на ищцата и съпруга на загиналия П. И.,също
потвърждава,че всички те са били едно сплотено и щастливо живеещо
семейство,като тя и съпруга й винаги са били с децата си,а М. се разбирала в
баща си много добре.Същият,според свидетелката И.,е имал много добра
връзка и с двете си дъщери,като и след заминаването на М. за М. преди 20
години,родители й продължили да поддържат непрекъснат контакт с
нея.Комуникирали първоначално по телефон,а впоследствие и по “Скайп”.М.
знаела всичко,което се случва в семейството й в К. и си идвала всяка година в
Б.,с изключение на “годината с Ковид”,когато починал и баща й и
годината,когато се родило по-малкото й дете /2010 г./,защото била бременна и
с две деца не можела да пътува.Когато си идвала в Б.,както сочи св. И.,М. през
цялото време била при родителите си,живеела при тях и всички те ходели
заедно на море,по исторически местности и на други места,като родители й
вземали отпуска по времето,когато М. се връщала в К..Ищцата,както казва
6
майка й,приела загубата на своя баща много тежко,искала да си дойде в Б. за
погребението,но не успала поради Ковид пандемията тогава.Обаждала се на
майка си всеки ден,след като баща й починал и се дошла в Б-я на следващата
година,като и тогава продължавала да тъгува и страда заради смъртта на баща
си и с майка й ходели всеки ден на неговия гроб.Показанията на св. И.
настоящият съд преценява при съобразяване разпоредбата на чл.172 от ГПК с
оглед близката й родствена връзка с ищцата,но намира,че същите показания
следва да бъдат кредитирани като непротиворечащи на останалите събрани по
делото доказателства и подкрепящи се от показанията на другата разпитана по
делото свидетелка.
Така съобразявайки коментираните по-горе гласни доказателства и
останалите събрани по делото доказателства,имащи отношение към
определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени
вреди,въззивният съд приема следното относно размера на обезщетението:
Поначало и както следва от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,а и е трайно
наложено в съдебната практика,обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост.В ППВС №4/68 г.е указано, че понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните
увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания,
осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са
и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От
значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и
въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по
справедливост да присъди за неимуществени вреди.
В случая,за определяне на справедлив размер на обезщетението по
смисъла на чл.52 от ЗЗД,следва да бъдат отчетени съществувалите
хармонични,близки и непрекъснати във времето отношения между ищцата и
починалият й баща,дълбоката привързаност помежду им,за което
свидетелстват посоченото по-горе свидетелки.При преценката за размера на
обезщетението подлежи на съобразяване и възрастта на ищцата и на баща й
към момента на настъпване на процесния пътен инцидент,както и характера и
продължителността на търпените от ищцата неимуществени вреди,а също и
обстоятелствата,при които е причинена смъртта на баща й.На съобразяване
подлежи и социално-икономическата обстановка в страната към момента на
настъпване на процесния пътен инцидент.И при съобразяването на всички
тези обстоятелства,въззивният съд намира,че справедливото по смисъла на
чл.52 от ЗЗД обезщетение за ищцата следва да бъде определено в
размера,възприет и от първоинстанционния съд,т.е. в размера на сумата от 160
000 лв.Предвид това е неоснователно оплакването на дружеството-
жалбоподател,че определеният от окръжния съд размер на обезщетението е
7
несправедлив и прекомерно завишен.
Крайният извод на въззивния съд за размера на дължимото обезщетение
обаче е поставен в зависимост и от преценката на заявеното от ответника
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
починалия баща на ищцата,респективно-за намаляване на обезщетението на
основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.Първоинстанционният съд е приел същото
възражение за неоснователно и настоящият съд счита за правилна тази
преценка,а оплакванията на жалбоподателя,че съдът неправилно и
незаконосъобразно е приел липсата на принос на пострадалия,се явяват
неоснователни.Същото възражение,заявено в отговора на исковата молба,е
основано на твърдението,че причина за настъпване на вредоносния резултат
са извършени от П. И. нарушения на разпоредбите на ЗДвП,изразяващи се в
пресичане на уличното платно извън пешеходна пътека,без да възприеме
цялостната пътна ситуация,т.е. при неупражнен визуален контрол към
посоката на движение,от която са идвали автомобили.Твърди се от
ответника,че пострадалия е нарушил чл.113,ал.1,т.1 и т.2 от ЗДвП,както и
чл.114,т.1 от същия закон при предприетото пресичане на пътното платно,като
не е съобразил разстоянието до приближаващото превозно средство и
неговата скорост на движение,пътната обстановка,а също така и ненужно е
удължил времето си за пресичане.Изложено е и твърдението,че П. И. е
навлязъл внезапно на платното за движение и го е пресякъл на
нерегламентирано в този участък от пътя място.С това си поведение,според
ответника,нарушавайки посочените законови разпоредби,пострадалият сам се
е поставил в превишен риск спрямо нормалния и е създал предпоставките за
осъществяване механизма на произшествието.Освен това,в отговора на
исковата молба ответникът е заявил и алтернативно твърдение,че е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия поради
това,че той е предприел пресичане на пътното платно,управлявайки
велосипед,без да преустанови неговото движение пред приближаващите
автомобили,като по този начин е станал причина за настъпване на процесното
ПТП.
Всички поддържани от ответника фактически твърдения за приноса на
пострадалия за настъпване на вредоносния резултат,са неоснователни и не се
установяват от събраните по делото доказателства.От заключението на
назначената по първоинстанционното дело автотехническа експертиза се
установява,че към момента на настъпване на процесното ПТП П. И.,в
качеството си на пешеходец,бутайки велосипед,се е движел по обозначена
пешеходна пътека и е бил предприел пресичане на платното за движение от
дясно на ляво спрямо управлявания от И.Т.Т. лек автомобил /от изток на
запад/.Ударът между автомобила и пешеходеца И. е настъпил на пешеходната
пътека “Зебра” в западната лента на източното полуплатно на
бул.”О.“,гр.К..Към момента на настъпване на удара лекият автомобил марка
“МГ”,модел “ЗР” с рег.№********,управляван от Т.,се е движел със скорост от
106 км/час,която повече от двукратно надвишава максимално допустимата за
района скорост от 50 км/ч. /предвид обстоятелството,че водачът на МПС се е
движил в населено място,където скоростта е ограничена на 50 км/ч/.
8
С оглед на горните обстоятелства,установени от експертизата,е видна
неоснователността на поддържаните от ответника твърдения,че П. И. по време
на процесното ПТП е бил предприел пресичане на пътното
платно,управлявайки велосипед,без да преустанови неговото движение пред
приближаващите автомобили,както и че е предприел пресичане на уличното
платно извън пешеходна пътека.Установено е с категоричност,че по време на
пътния инцидент П. И. се е движел по пешеходна пътека “Зебра”,върху която е
настъпил и самият удар между него и лекия автомобил,управляван от И. Т.
/както е установено и с влязлата в сила присъда по НОХД №1087/2022 г. по
описа на ОС-Стара Загора,с която последният е признат за виновен за
процесното ПТП от 19.08.2020 г. и за причинената смърт на П. И./.В този
момент И. не е управлявал велосипед,както неоснователно твърди
ответникът,а е бутал такъв,движейки се като пешеходец и то на обозначено за
това място-пешеходна пътека.Освен това не се установява и твърдяното в
отговора на ИМ внезапно навлизане на пострадалия на пътното платно.
Неоснователно е и позоваването на ответника на неправомерно
поведение на пострадалия пешеходец,изразяващо се в това,че той при
пресичането на пътното платно не е упражнил визуален контрол към посоката
на движение,от която са идвали автомобилите и е нарушил чл.113,ал.1,т.1 и т.2
от ЗДвП,както и чл.114,т.1 от същия закон при предприетото пресичане,като
не е съобразил разстоянието до приближаващото превозно средство и
неговата скорост на движение,пътната обстановка,а също така и ненужно е
удължил времето си за пресичане.Настоящият съд приема,че пешеходецът П.
И.,след като се е движел на сигнализирана пешеходна пътека /маркирана с
пътна маркировка и обозначена с пътен знак/,не е бил длъжен да съобразява
поведението си,изхождайки от предположение,че водачът няма да изпълни
задължението си да го пропусне при пресичане върху пешеходна
пътека.Съгласно разясненията,дадени в т.6 на ТР №2/2016 г. на ОСНК на
ВКС,наличието на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност на
пътя,поради което появата на пешеходец върху нея не е непредвидимо
събитие.При преминаване през пешеходна пътека водачът има задължение да
намали скоростта или да спре.То възниква при наличието на две
предпоставки-пешеходците да са стъпили или да преминават през нея.При
използване на своето право за преминаване през пешеходна пътека
пешеходецът пресича със съзнанието,че водачите имат задължението да му
осигурят упражняването на това право,за разлика от преминаването на
необозначено място,като това право се упражнява при спазване на правилата
на чл.113 и чл.114 ЗДвП.По делото не се установява пешеходецът да е
пресичал в нарушение на посочените разпоредби.Както правилно е прието в
обжалваното решение,пешеходецът не е бил длъжен да изчака преминаване на
автомобила,а напротив-основавайки се на предоставеното му от закона
предимство при преминаване по пешеходна пътека,той е имал правното
основание да изисква и очаква да му бъде предоставено предимство при
пресичането.Водачът на МПС,съгласно чл.20 от ЗДвП,е имал задължението да
избере такава скорост на движение,че да може да спре пред всяко
препятствие,което е могъл и е бил длъжен да предвиди,като видно от
9
заключението на автотехническата експертиза,в случая водачът на горния лек
автомобил е имал възможност да възприеме спрелите в дясно по посоката на
движението му автомобили пред пешеходната пътека в източната пътна лента
и технически правилно е било при приближаване на обозначена с пътен знак и
маркирана с пътна маркировка пешеходна пътека своевременно да намали
скоростта си на движение,а при необходимост да спре,когато възникне
опасност за движението му-движещия се от изток на запад пешеходец.Такива
технически правилни действия очевидно не са били предприети от водача И.
Т.,като се има предвид,че същият се е движил с много висока
скорост,двукратно надвишаваща позволената за населено място скорост от 50
км/ч. и няма данни преди настъпилия на самата пешеходна пътека удар той да
е намалил скоростта на управлявания от него автомобил.
Или,на база изложените по-горе съображения,съдът счита,че не се
доказва твърдяното от ответника съпричиняване на вредоносния резултат от
П. И.,поради което няма основание за приложение на разпоредбата на
чл.51,ал.2 от ЗЗД и намаляване на приетия за справедлив размер на
обезщетението за неимуществени вреди.Предвид изложеното се налага
крайния извод,че дължимия на ищцата размер на обезщетението възлиза на
сумата от 160 000 лв.,колкото й е присъдено с обжалваното решение.С оглед
на това е неоснователно искането на ответника-жалбоподател за отмяна на
първоинстанционното решение в частта,с която предявения осъдителен иск по
чл.432,ал.1 от КЗ е уважен над сумата от 100 000 лв. до присъдения на ищцата
размер от 160 000 лв. и в същата част решението на ОС-Стара Загора следва
да се потвърди като правилно.
На следващо място,имайки предвид и двете въззивни жалби,следва да се
извърши преценка от въззивния съд за началния момент,от който се дължи
законната лихва за забава върху присъденото на ищцата застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди.Според ответника-
жалбоподател,законни лихви в случая не е следвало да се присъждат от
приетата в решението дата-06.08.2021 г. и не се дължат такива за целия период
от тази дата до датата на подаване на исковата молба в съда,тъй като през
цялото това време застрахователят не е изпадал в забава относно плащането
на търсеното от ищцата обезщетение предвид обстоятелството,че същата не
му е представила изискани от него документи /писмени доказателства/ по
повод на предявената пред него претенция за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди.А ищцата като жалбоподателка поддържа в своята
жалба,че законната лихва върху дължимото й се застрахователно обезщетение
следва да се начисли от датата 26.08.2020 г.,когато е изтекъл визирания в
закона 7-дневен срок за изпълнение от застрахования на задължението му да
уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие или
евентуално от датата 09.09.2020 г.,когато в случая застрахователят е бил
уведомен за същото събитие с извънсъдебна претенция с вх.№ОК-
547677/09.09.2020 г.,представена по първоинстанционното дело с молба от
24.02.2022 г.
Въззивният съд намира за неоснователни и двете жалби срещу частта на
първоинстанционното решение,с която е присъдена законна лихва върху
10
обезщетението за неимуществени вреди,считано от датата 06.08.2021 г.В тази
връзка въззивният съд споделя възприетото в съдебната практика и в
обжалваното решение становище,че съгласно чл.429,ал.3,изр.2 от КЗ във вр. с
чл.493,ал.1,т.5 и чл.429,ал.2,т.2 от КЗ,застрахователят плаща на увреденото
лице лихвите за забава,дължими от застрахования,считано от датата на
уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното
събитие по реда на чл.430,ал.1,т.2 или от датата на уведомяване или на
предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице,която от датите
е най-ранна.В случая няма данни застрахования да е уведомил ответника-
застраховател за настъпилото застрахователно събитие.При това положение
лихвите за забава се дължат от датата на предявяване пред застрахователя на
застрахователна претенция от ищцата като увредено лице.По делото е
установено,че такава претенция ищцата М. И. е предявила пред ответника на
датата 06.08.2021 г. и следва да се приеме,че именно от тази дата ответникът
дължи лихви за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени
вреди,както е прието и в първоинстанционното решение.Неоснователен е
аргумента на ищцата,че лихвите са дължими от датата 26.08.2020 г.,когато е
изтекъл визирания в закона 7-дневен срок за изпълнение от застрахования на
задължението му да уведоми застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие.Това е така,защото законът не обвързва началния
момент на забавата на застрахователя с изтичането на посочения срок.Освен
това,неоснователен е и заявения при условие на евентуалност довод на
ищцата-жалбоподателка,че законната лихва за забава /ако не от датата
26.08.2020 г./ се дължи в случая от датата 09.09.2020 г.,когато ответникът е бил
уведомен за настъпилото застрахователно събитие с предявена пред него на
същата дата застрахователна претенция,представена по първоинстанционното
дело с молба на ищцата от 24.02.2022 г.Действително,с молба на ищцата с вх.
№1957/25.02.2022 г.,подадена по първоинстанционото дело чрез
пълномощника й адв. К.,е представено заверено копие от извънсъдебна
претенция с вх.№ОК-547677/09.09.2020 г.,адресирана до ответното
застрахователно дружество,в която се съдържа уведомяване на застрахователя
за настъпилото на 19.08.2020 г. ПТП /т.е. за застрахователното събитие от тази
дата/,но претенцията не изхожда от ищцата по делото,а от Л.О. И. и затова
датата на подаването й пред застрахователя не следва да се приема като
начална дата,от която последният дължи лихвата за забава върху присъденото
на ищцата застрахователно обезщетение за неимуществени вреди.От
разпоредбата на чл.429,ал.3,изр. второ от КЗ следва,че застрахователят плаща
лихвите за забава,за които отговаря застрахования пред увреденото лице,не от
датата на всяко едно уведомяване за настъпилото застрахователно събитие,а
от уведомяването или предявяване на застрахователна претенция от
съответното увредено лице.В случая,понеже по конкретното дело ищцата М.
И. претендира застрахователно обезщетение като увредено лице,то меродавно
за определяне на началния момент на начисляване на лихва за забава върху
дължимото й се обезщетение,е извършено от нея самата уведомяване на
застрахователя,не и от друго лице,предявило пред застрахователя
извънсъдебна претенция.Съответно,при положение,че в случая ищцата не е
11
извършила изрично уведомяване на застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие преди да предяви своята извънсъдебна
застрахователна претенция пред него,то лихвата за забава се дължи от датата
на претенцията,която е 06.08.2021 г.,както е прието и в решението на ОС-
Стара Загора.Що се касае до това представила ли е пред застрахователя
изискани от него писмени доказателства във връзка с отправената му
извънсъдебна претенция,то съдът намира,че дори и такива да не са били
представени от ищцата пред застрахователя,то това няма отражение върху
изпадането в забава на последния относно изплащането на търсеното от него
застрахователно обезщетение и лихвите върху него.Както се отрази
вече,лихвите се дължат от съответния момент,визиран в нормата на
чл.429,ал.3 от КЗ,който не е обвързан с изпълнението или не на предявилото
претенция увредено лице на негово задължение да представи пред
застрахователя изискани от последния документи по повод на претенцията.
Горните съображения относно началния момент на дължимост на
законната лихва за забава върху застрахователното обезщетение обосновават и
извода,че са неоснователни и двете жалби-и на ищцата,и на
ответника,касателно частта на първоинстанционното решение,отнасяща се до
определения начален момент на начисляване на законната лихва.В частност е
неоснователна жалбата на ищцата,с която е поискана частична отмяна на
решението /явно в отхвърлителната му част относно лихвата за периода
26.08.2020 г.-05.08.2021 г./ и присъждането на тази лихва от датата 26.08.2020
г.,евентуално от датата 09.09.2020 г. до окончателното
плащане.Първоинстанционното решение ще следва да се потвърди като
правилно в частта,с която иска на ищцата за законна лихва е отхвърлен за
периода от 26.08.2020 г. до 05.08.2021 г. като неоснователен.А поради
неоснователността и на жалбата на ответника срещу частта на решението,с
която е присъдена законна лихва за забава от датата 06.08.2021 г. до
окончателното плащане,решението следва да бъде потвърдено като правилно
и в тази му обжалвана от ответника част.
Или,предвид всички изложени по-горе съображения,
първоинстанционното решение следва да се потвърди във всичките му
обжалвани части,включая и в частта за разноските,присъдени на ищцата,тъй
като и в тази част,предвид резултата от обжалването пред въззивния съд,няма
основание да бъде изменяно /респ. отменяно/ първоинстанционното решение.
По подадената от ищцата частна жалба:
С нея се обжалва определение №548 от 28.06.2024 г.,постановено по т.д.
№1458/2021 г. по описа на ОС-Стара Загора,с което е оставена без уважение
като неоснователна молба на адв. П. К.,подадена от нея като пълномощник на
ищцата М. П. И.,за изменение на постановеното по същото дело решение
№278 от 10.08.2023 г. в частта за разноските.
С тази молба,която е с вх.№10949 от 12.09.2023 г. /по входящия регистър
на ОС-Стара Загора/ са изложени твърдения,че е неправилно изчислен размера
на дължимото на адв. К. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА,тъй
като този размер не е съобразен с чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1 от 09.07.2004 г.
12
за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата й за
случая редакция,действала към датата на даване ход на устните състезания
пред първата инстанция,т.е. редакцията на наредбата според изменението и
допълнението й,обн. в ДВ,бр.88 от 04.11.2022 г.Според изложеното в молбата
по чл.248 от ГПК,дължимото на адв. К. адвокатско възнаграждение по
чл.38,ал.2 от ЗА възлиза на сумата от 13 260 лв. с ДДС,а не на определената с
решението сума от 5 676 лв. с ДДС.Затова с посочената молба е поискано
решението да се измени в частта за разноските,като се осъди ответника да
заплати в полза на адв. К. още 7584 лв. С ДДС адвокатско възнаграждение за
осъществената безплатна адвокатска помощ за ищцата в производството пред
първата инстанция.
С обжалваното определение молбата по чл.248 от ГПК е приета за
неоснователна по съображения,че приложение намира тази редакция на
горната наредба,която е в сила към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие за съответната инстанция,доколкото на
изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не е предадено обратно
действие.С оглед на това и констатирайки,че договора за правна защита и
съдействие между М. И. и адв. П. К. е сключен на 03.08.2021 г.,т.е. преди
изменението на наредбата с ДВ,бр.88 от 04.11.2022 г.,то приложение намира
редакцията на наредбата отпреди посоченото изменение,а не редакцията
й,влязла в сила след същото изменение.
Настоящият съд счита за правилно обжалваното определение.Както се
приема в практиката на ВКС,както в случаите на уговорено адвокатско
възнаграждение,при преценката за приложението на чл.78,ал.5 от ГПК,така и
в случаите на договорено безплатно процесуално представителство,размера
на адвокатското възнаграждение за съответния вид работа се определя към
момента на сключване на договора между довереник и доверител и съответно
на това намират приложение действалите към момента на сключването на
договора разпоредби на Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.В случая първоинстанционният съд е съобразил при
определяне на възнаграждението на адв. К. именно действалата към момента
на сключването на договора за правна защита и съдействие редакция на
наредбата,поради което искането за присъждане на допълнителен адвокатски
хонорар при съобразяване на последващата /влязла в сила след сключване на
договора/ редакция на наредбата,е неоснователно.
Предвид горните съображения правилно е прието с обжалваното
определение,че разгледаната с него молба по чл.248 от ГПК е неоснователна и
правилно същата е оставена без уважение.Съответно на това е неоснователна
и подадената срещу определението частна жалба,а самото определение следва
да бъде потвърдено като правилно.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция на адв. К.,следва да
се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от ЗА,но
само във връзка с осъществената безплатна адвокатска защита на ищцата във
връзка с подадената от ответника въззивна жалба.При определяне размера на
възнаграждението настоящият състав съобразява постановеното от СЕС
решение от 25.01.2024 г.,според което съдът не е обвързан от минималните
13
размери на адвокатските възнаграждения,установени в Наредба №1 от
09.07.2004 г. За минималните размери на адвокатските възнаграждения-С
оглед на това и отчитайки фактическата и правна сложност на спора пред
въззивната инстанция по повод на подадената от ответника въззивна
жалба,фактът,че спорни пред настоящата инстанция във връзка със същата
жалба са само размера на обезщетението за неимуществени вреди и заявеното
от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия,без да е спорен въпроса за установеността на иска по основание,а
и до размера му от 100 000 лв.,въззивният съд счита за справедливо да
определи на пълномощника на ищцата-адв. П. К. във връзка с осъществената
безплатна адв. защита на ищцата по жалбата на ответника възнаграждение по
чл.38,ал.2 от ЗА в размер на 3000 лв.,която сума следва да бъде осъдено да й
заплати застрахователното дружество-жалбоподател.
На ответника като насрещна страна по жалбата на ищцата /която жалба
също е неоснователна/ не следва да се присъждат разноски,тъй като от
представения договор за правна защита и съдействие от 10.01.2025 г.,сключен
между дружеството и представляващия го пред въззивната инстанция адв. М.
Г.,не става видно каква част от договорения там адв. хонорар се отнася за
защита срещу подадената от ищцата жалба.
Мотивиран от гореизложеното Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №278 от 10.08.2023 г.,постановено по т.д.
№1458/2021 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,в обжалваните от
ответника ЗД “Б.У.”АД с ЕИК ******** части,с които същият ответник е
осъден да заплати на ищцата М. П. И. с ЕГН ********** застрахователно
обезщетение над сумата от 100 000 лв. до присъдения с решението размер от
160 000 лв.,частичен иск от 200 000 лв.,за претърпените от ищцата
неимуществени вреди-болки и страдания,вследствие на причинената смърт на
баща й П.Б. И.,настъпила в резултат на ПТП от 19.08.2020 г. и е осъден още да
заплати на ищцата законната лихва върху присъденото й обезщетение,считано
от 06.08.2021 г. до окончателното му изплащане,както е осъден да заплати на
ищцата и съдебни разноски в посочения в диспозитива на решението размер.
ПОТВЪРЖДАВА решение №278 от 10.08.2023 г.,постановено по т.д.
№1458/2021 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,в частта,обжалвана от
ищцата М. П. И.,с която част е отхвърлен като неоснователен иска на ищцата
за законна лихва за периода от 26.08.2020 г. до 05.08.2021 г.
ОСЪЖДА ЗД “Б.У.”АД с ЕИК ********,със седалище и адрес на управление
гр.С.,ул.”Д.Б.”№** да заплати на адв. П. К. от САК със съдебен
адрес:гр.К.,ул.”С.”№*, офис № ** адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2
във вр. с ал.1,т.2 от ЗА в размер на 3000 лв. /три хиляди лева/ за осъществена
14
безплатна адвокатска помощ на ищцата по повод на подадената от ответника
въззивна жалба.
ПОТВЪРЖДАВА определение №548 от 28.06.2024 г.,постановено по т.д.
№1458/2021 г. По описа на Окръжен съд-Стара Загора,с което е оставена без
уважение като неоснователна молбата на адв. П. К.,като пълномощник на М.
П. И.,за изменение в частта за разноските на решение №278/10.08.2023
г.,постановено по същото дело.
Решението в потвърдителната му част относно горното определение
подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от
съобщаването му на страните.
В останалата част решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15