Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Ивелина Солакова | |
6 За да се произнесе, съобрази: С Решение № 1024/15.11.2011г., постановено по гр. Д. № 1243/2011г. Великотърновският Районен съд е постановил на основание чл. 127а от СК детето Р.В.К. да напуска пределите на Република България, респ. да й бъде издаден паспорт за това, без съгласието на бащата В. К. Г., което напускане по време и място да бъде по преценка единствено на майката Л. И. Р. по иск, предявен от Л. И. Р.. Със същото решение са присъдени разноски. Против това решение е постъпила въззивна жалба от В. К. Г.. В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Сочи се, че е нарушен материалният закон, като първоинстанционният съд не е съобразил правото на жалбоподателя на лични отношения с малолетното му дете. Постановеното в тази връзка съдебно решение е следвало да бъде съобразено от съда като задължително. Въпросът за личните отношения между жалбоподателя и детето му не бил обсъден, което не само се осуетявали преките контакти с детето, но и бащата на практика щял да бъде лишен от възможността да ги осъществява. Не бил даден отговор на въпроса по какъв начин ще се осъществяват личните контакти между бащата и детето. В депозиран в установения от закона срок отговор ответникът по жалбата – Л. И. Р., заема становище за нейната неоснователност. Сочи, че правото на упражняване на родителските права от страна на майката включва имплицитно и правото да определи мястото на пребиваване на детето. Решението на съда в тази връзка било постановено не за да игнорира правата на ответника спрямо детето, а за да спомогне в най- висша степен неговите интереси. Развиват се подробни доводи по съществото на спора. Претендират се разноски. Великотърновският Окръжен съд, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. При извършената служебна проверка на атакувания първоинстанционен акт по реда на чл. 269 от ГПК въззивният съд намира, че обжалваното решение е изцяло валидно и допустимо. По същество решението е правилно. С исковата си молба ищцата Л. Р. сочи, че с ответника В. К. Г. са живели на съпружески начала, като от това им съжителство през 2003г. е родено детето Р.В.К.. Със съдебно решение №158/21.04.2008г. на ВТРС съдът е присъдил упражняването на родителските права спрямо малолетната Р. на нейната майка, като определил режим на лични отношения с бащата. На 29.08.2009г. ищцата сключила брак с И. Р., гражданин на Р.Х., а на 29.05.2010г. се родил и техният син П.Р.. Детето Р. се чувствало щастливо от раждането на брат си. Твърди се, че съпругът на майката- И. Р.- работи в Х. и получава добри доходи, които дават възможност на ищцата да се грижи за двете деца без финансови затруднения. Тъй като детето Р. не би могло да напусне страната без съгласието на своя баща, семейството не можело да се установи в Хърватска, където работи съпругът на майката. Ищцата сочи, че е направила опит да разговаря с ответника, но без успех. Твърди, че не е препятствала осъществяването на лични контакти между детето Р. и неговия баща, но с течение на времето срещите помежду им станали изключително редки. От септември 2010г. до подаване на иска/28.03.2011г./ бащата не бил установявал личен контакт с детето си . В същото време майката твърди, че е възпрепятствана да осигури на Р. нормална семейна среда и пълноценно семейство. Това се дължало на факта, че тя и съпругът й живеят разделени. Ищцата сочи, че финансовата стабилност на съпруга й позволява да се наеме жилище в Република Х., където да живеят заедно с двете деца, като по този начин на последните ще се създадат условия за живот в нормална семейна среда. Отправя се искане до съда да постанови решение, с което да бъде издаден задграничен паспорт на детето Р.В.К., както и да се разреши на детето да напуска и да се завръща в страната многократно, заедно със своята майка – Л. И. Р.. Претендират се разноски. Ответникът по делото – В. К. И. в депозирания отговор на исковата молба заема становище за неоснователност на предявеното искане. Сочи, че след като съдът веднъж се е произнесъл с влязло в сила решение относно местоживеенето на малолетното дете Р., спорът за това не може да бъде пререшаван. Претендира да бъде прекратено производството по делото, на основание чл. 299,ал.2 от ГПК. Евентуално заема становище за неоснователност на исковата молба, като сочи, че плаща редовно издръжка, а за да осъществява лични контакти с детето си, е прибягвал до съдействието на съдебен изпълнител. Фактическата обстановка по делото е изяснена обективно, всестранно и пълно от първоинстанционния съд, като са обсъдени всички събрани доказателства и са направени правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. Установената от първата инстанция фактическа обстановка не е и предмет на спор между страните. Въззивният съд я възприема изцяло и не счита, че следва да я възпроизвежда в настоящото решение. Въз основа на така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи: Предявен е иск по чл. 127а от СК, като майката на малолетното дете Р. К. претендира да се разреши издаването на задграничен паспорт на детето, както и да му се позволи да напуска пределите на Република България без съгласието на бащата . Основният мотив за депозираното искане е обстоятелството, че майката желае да се установи трайно в Република Х., където възнамерява да живее със съпруга си – гражданин на републиката - детето им П. и малолетната Р.. От събраните по делото доказателства се установява, че Р. е приобщена към новото семейство на своята майка, като не чувства дискомфорт в средата, в която живее към момента. Отношенията й със съпруга на майката са хармонични и детето не се търпи пренебрежение по какъвто и да било начин. С други думи, от доказателствата по делото е установено, че майката заедно със своя съпруг е създала една подходяща семейна среда за детето Р.. Невъзможността цялото семейство да живее заедно за постоянно произтича от това, че един от членовете му – малолетната Р., е възпрепятствана да напуска пределите на Република България, понеже не е налице съгласие за това от страна на бащата- ответник по делото/сега въззивник/. Той от своя страна сочи, че ако на детето бъде позволено да напуска Република България въпреки неговото категорично несъгласие, ще се осуети напълно осъществяването на личните контакти между него и детето. Това е и основното оплакване в подадената против първоинстанционното решение въззивна жалба. Сочи се, че съдът не е съобразил влязло в сила съдебно решение, което е задължително за него. Съгласно постановеното съдебно решение относно упражняване на родителските права спрямо малолетната Р., то е предоставено на нейната майка. За бащата е определен режим на лични отношения с детето. Този режим не се спазва – установено е по делото, че жалбоподателят е работил продължително време в чужбина и през това време не е контактувал с детето си. Няма данни майката да препятства осъществяването на контакт между детето Р. и баща му, още по-малко са налице доказателства за намесата на съдебен изпълнител при осъществяването на тези контакти. От друга страна, както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд, правата между двамата родители на детето не са в отношение на конкуренция помежду си, а съществуват паралелно. При наличието на едно влязло в сила съдебно решение, което определя местоживеенето на детето при неговата майка, бащата е този, който следва да се съобрази с решението. Майката разполага с абсолютното право да се придвижва свободно както на територията на страната, така и извън нея, като по този начин и свободно може да определя своето местоживеене. Оттам, с оглед наличието на съдебно решение в тази насока, тя може да определи местоживеенето и на детето си. Въпросът как ще се осъществяват личните контакти между бащата и детето следва да бъде разрешен с оглед местоживеенето и на двамата. Съдът, при извършване на преценка дали детето може да напуска пределите на Република България без съгласието на единия родител, не е обвързан от режима на лични отношения между детето и този родител, дори този режим да е определен със съдебно решение. Принципно при разрешаване на горния въпрос, съдът е задължен да съобрази на първо място интереса на детето. От изключителна важност за всяко едно дете е да му бъде осигурена нормална семейна среда, която да благоприятства в най- висока степен неговото развитие и възпитание. От доказателствата в настоящия случай се установява по категоричен начин, че майката на детето Р. и нейният съпруг са осигурили именно такава среда за това дете. Видно от социалния доклад то се чувства спокойно, сигурно и закриляно в семейството на своята майка и нейния съпруг. Възприема последния като свой ментор и довереник. В изключителен интерес за детето е то да продължи да живее в така създадената семейна среда, като се премахнат всякакви възникнали пречки за това. Невъзможността на детето да пътува извън пределите на Република България свободно, кое‗о се налага с оглед местоживеенето и местоработата на главата на семейството- съпругът на неговата майка-представлява пречка в горния смисъл. Очевидно е, че решението на семейство Р. е да се установят заедно с децата си в Република Х., където съпругът, който е основният финансов стълб на семейството, има постоянна работа и за децата ще бъдат осигурени добри условия на живот. Възражението на въззивника, че ако детето се установи заедно със своята майка трайно в чужбина, това ще осуети възможността за изпълняване на установения със съдебно решение режим на лични отношения между него и детето, е неоснователно. Режимът на лични контакти между родител и дете се определя съобразно местоживеенето на детето и подлежи на преразглеждане в случай на промяна на обстоятелствата, при които е бил определен. С оглед на това няма пречка бащата в случая да поиска промяна в режима на лични контакти с детето Р., който режим да бъде съобразен с местоживеенето на детето. В производството по чл. 127а от СК обаче съдът няма правомощията да се произнася по преуреждане на този режим. В светлината на гореизложеното настоящият състав счита, че в изключителен интерес на малолетната Р.В.К. е да се позволи тя да напуска пределите на Република България, придружавана от своята майка - Л. И. Р. и без съгласието на бащата – В. К. Г.. За целта тя следва да бъде снабдена и с необходимите лични документи за това. Фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, което налага извода за правилност и законосъобразност на атакуваното първоинстанционно решение. Същото е постановено при спазване на процесуалните норми и не страда от пороците, посочени във въззивната жалба, поради което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна сумата от 325 лв. разноски по делото. Водим от горното, Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1024/15.11.2011г., постановено по гр. Д. № 1243/2011г. на Великотърновския Районен съд ОСЪЖДА В. К. Г. ЕГН * да заплати на Л. И. Р. ЕГН * сумата от 325лв./триста двадесет и пет лева / разноски за водене на делото пред въззивна инстанция. Решението подлежи на жалба в едномесечен срок от връчването му на страните , пред ВКС. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |