РЕШЕНИЕ
№ 214
гр. Перник, 21.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:ЛОРА Р. СТЕФАНОВА
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ Въззивно
гражданско дело № 20241700500081 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XX от ГПК.
С решение № 135 от 08.09.2023 г., постановено по гр.д. № 193/2023 г. на Районен съд
Брезник, са отхвърлени предявените по реда на чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК от Г. Г. Б., Е. Г. Б. и
Н. Г. К. срещу Е. П. Ц. искове за признаване за установено, че всяка от тях е собственик на
по 1/6 идеална част от УПИ ***, ***, кв. *** по регулационния план на ***, общ. ***, обл.
***.
Отхвърлена е и претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № ***,
том ***, рег. № ***, дело № 38/2009 г. и нотариален акт № ***, том ***, рег. № ***, дело №
153/2011 г. на нотариус А.Ц. по отношение на 3/6 идеални части от същия имот.
С решението са отхвърлени и съединените искове на същите ищци срещу „Ирел
Адвайзърс Хаус“ ЕООД по отношение на същите идеални части с правно основание чл. 108
ЗС - за признаване за установена на собствеността върху тях и за предаване на владението.
Отхвърлени са и исковете на ищците по чл. 31, ал. 2 ЗС срещу „Ирел Адвайзърс Хаус“
ЕООД за заплащане на обезщетение за ползване на собствените им идеални части от имота в
размер на по 500 лв. на всяка от тях за периода от 16.10.2021 г. до 29.05.2022 г.
С решение № 160 от 15.11.2023 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, районният съд
е допълнил първото си решение, като е постановил, че го допълва, отхвърляйки всеки от
1
исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над 500 лв. до пълния им предявен размер от 692,23
лв. (с оглед на несъобразеното в първото решение допуснато изменение на размера им по
реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК).
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищците Г. Г. Б. срещу Е. Г. Б., Н. Г.
К.. Твърдят, че отговорът на исковата молба, подаден от ответното дружество „Ирел
Адвайзърс Хаус“ ЕООД е подаден на 17.02.2023 г. след изтичане на законоустановения
едномесечен срок по чл. 131 ГПК. В тази връзка сочат, че исковата молба е връчена на
дружеството по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК на 24.10.2022 г., след като връчителят е
удостоверил на този ден, че то не се намира на вписания в ТТРЮЛНЦ адрес – гр. София, ул.
„Граф Игнатиев“ № 13, вх. „Б“, ет. 3, ап. 13. Предвид това, поддържат, че направеното с
подадения извън срока за отговор възражение за придобивна давност по отношение на
процесния имот е било преклудирано. В условията на евентуалност – ако този довод не бъде
приет от въззивния съд, заявяват, че възражението за придобивна давност е неоснователно.
Заявяват, че ответницата Е. Ц. не им е противопоставила явно намерението си да завладее
следващите им се по наследство идеални части от имота, макар да са се срещали с нея около
2000 г. Намират за съществено обстоятелството, че едва през 2020 г., по повод на сделка за
друг имот, са разбрали, че притежават наследствен дялове от процесния имот. Доколкото
въпросната ответница като техен съсобственик в спорния имот не била завладяла
собствените им идеални части, същите не били придобити и от ответното дружество, което
черпи правата си от нейните. При тези доводи молят съда да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявените искове. Претендират разноски.
Ответникът „Ирел Адвайзърс Хаус“ ЕООД оспорва жалбата с отговор в срок и иска
съдът да потвърди решението. В отговора се сочи, че дружеството е подало отговор на
исковата молба в срок, като първоначалното неуспешно връчване било заради неправилно
посочен в исковата молба адрес в ж.к. „Младост“ в гр. София. Оспорва се ищците да са
придобили по наследство претендираните идеални части. Наред с това се поддържа, че
праводателката на дружество – ответницата Е. П. Ц., е осъществявала явно и несъмнено
владение за себе си по отношение на спорния имот през периода от 1995 г. до 2018 г.
Претендират се разноски.
Ответницата Е. П. Ц. не е подал отговор на жалбата.
По валидността на решението и допустимостта му в обжалваната част:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Решението е валидно – постановено е от надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, при спазена форма на съдебния акт, като в него е
изразена по ясен начин волята на съда.
То е обжалвано в цялост, поради което съдът следва да се произнесе по допустимостта
във всичките му части. Решението е допустимо – налице са процесуалните предпоставки за
съществуване и упражняване на правото на иск, като първоинстанционният съд се е
произнесъл при спазване на диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).
По правомощията на съда относно правилността на решението:
По въпросите за правилността на решението съдът е ограничен от конкретните
оплаквания в жалбата освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните,
констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. №
2
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях,
които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от
сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС).
В обхвата на горепосочените правомощия Окръжен съд Перник намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Пред настоящата инстанция не е спорна констатацията в нотариален акт № ***, том
***, дело № 949/1978 г. на нотариус при Районен съд Перник, че С.Н.С., И.М.Д., М.М.Д.,
Д.М.Ц., К.П.Ц. и Е. П. Ц. са били собственици към 23.08.1978 г. (датата на съставянето на
нотариалния акт) на двата парцела, от които впоследствие е формиран процесният имот -
УПИ ***, ***, кв. *** по регулационния план на село ***, община ***, област ***, с площ
от 963 кв.м. Доколкото квотите в съсобствеността им не са посочени в нотариалния акт,
приложение намира презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС и същите се считат равни – по 1/6
идеална част за всеки.
Не е спорно, че имената Е. П. Ц. и Е. П. Ц. са имена на едно и също лице, а именно –
ответницата, чиито имена в НБД „Население“ са Е. П. Ц.. Установено е още, че С.Н.С.,
И.М.Д. и М.М.Д. са починали през 90-те години на миналия век, като са оставили за
наследници трите ищци, всяка от които е придобила по 1/6 идеална част от имота. Ищците
обаче не са знаели, че след смъртта на посочените наследодатели са станали съсобственици
на имота до 2020 г., когато по случайност попадат на обсъдения нотариален акт и достигат
до този извод.
Междувременно ищците не са имали контакти с ответницата от около 2000 г. насетне.
Конкретни данни за това се съдържат в кредитираните от настоящия съд показания на
свидетелката А. И. П., дъщеря на ищцата Г. Б.. Свидетелката е разпитана от първия съд в
откритото съдебно заседание на 11.05.2023 г. (л. 100-101). Разказва, че по данни на самата
нея майка Г. Б. за последно се е виждала с Е. Ц. около 2000 г., когато последната е дошла
на гости вкъщи. Н. К., втората ищца, споделила на свидетелката, че е виждала Е. Ц. за
последно около 1997-1998 г., когато Ц. била на гости заедно с брат си. Последната ищца Е.
Б., пенсионерка от 20 години, за последно видяла Ц., докато все още работела, случайно на
пазара „***“ в град ***.
Не е предмет на въззивни оплаквания установеното от първия съд, че след смъртта на
тези наследодатели, тоест най-късно от 01.01.2000 г. насетне фактическата власт върху
имота се е упражнявала от Е. П. Ц., която го е стопанисвала, снабдила се е с констативен
нотариален акт за целия имот, учредила е на трето лице право на строеж, вследствие на
което в имота е била построена сграда (къща за гости), а впоследствие, на 16.05.2018 г., го е
продала на втория ответник – „Ирел Адвайзърс Хаус“ ЕООД.
При така установените факти спорът между страните е концентриран върху въпросът
дали ответницата Ц. е била придобила към 16.05.2018 г. - датата на покупко-продажбата
между двамата ответници, изключителната (индивидуалната) собственост върху целия
процесен имот по силата на изтекла десетгодишна („дълга“) придобивна давност. Преди да
бъде разгледан този въпрос по същество обаче, следва да бъде обсъдено оплакването на
въззивниците, че възражението на ответното дружество за изтичането на придобивна
давност в полза на ответницата е преклудирано към датата на упражняването му.
Следвайки принципа на концентрационното начало, чл. 133 ГПК задължава ответника
да изчерпи всички свои възражения в едномесечния срок за отговор на исковата молба по
3
чл. 131 ГПК. Ако не стори това, той губи последваща възможност, освен при особени
непредвидени обстоятелства. Едномесечният срок по чл. 131 ГПК започва да тече от датата
на връчването на исковата молба. В случая първоначално е направен опит за връчване на
посочения в исковата молба адрес на дружеството - гр. София, ж.к. „Младост 2“, бл. 219, вх.
„А“, ет. 7, ап. 20 (л. 41 от делото на БРС). Връчителят не е намерил лице, на което да връчи
книжата, предвид което районният съд е разпоредил да се извърши справка в ТТРЮЛНЦ за
актуален адрес на дружеството. Установено е, че актуалният адрес е различен от посочения
в исковата молба, а именно – гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 13, вх. „Б“, ет. 3, ап. 13. В
съответствие с изискването на чл. 50, ал. 1 ГПК - връчването на юридическо лице да се
осъществява на последния посочен в регистъра адрес, е предприето ново връчване (л. 42).
Връчителят отново не е намерил на кого да връчи книжата. Предвид това, районният съд е
разпоредил изрично връчването да се осъществи по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК, а именно –
чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, с което да се даде двуседмичен срок да
получаването на книжата от канцеларията на съда (л. 46). Уведомление е залепено на
вратата и пощенската кутия на актуалния адрес на 09.01.2023 г. (л. 51-52). Двуседмичният
срок е изтекъл на 23.01.2023 г., след която дата книжата се считат редовно връчени по
силата на чл. 47, ал. 5 ГПК. Считано от 24.01.2023 г. е започнал да тече едномесечният срок
за подаване на отговор на исковата молба. В неговите рамки, на 17.02.2023 г., ответното
дружество е подало отговор на исковата молба, с който е направило процесното възражение
за изтекла придобивна давност в полза на праводателя му, а именно – ответницата.
Следователно възражението не е преклудирано и следва да бъде разгледано по същество.
Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато
владение в продължение на 10 години – чл. 79, ал. 1 ЗС.
Владението, от друга страна, е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя.
В правната теория и практиката на ВКС се приема, че съществените признаци на
владението са два – упражняване на фактическа власт (обективен) и намерение за своене
(субективен). Другите признаци на владението, които не са посочени в чл. 68 ЗС, но са
логическо следствие от посочените два признака, се извеждат чрез историческото тълкуване
на института и уредбата по отменения ЗИСС, който в чл. 302 определя за законно владение
това, което е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено. Тези допълнителни
признаци се съобразяват в съдебната практика при преценката за квалифициране на
фактическата власт върху един имот като владение и наличието на предпоставките за
придобиване на чужд недвижим имот на основание придобивна давност – Р. № 23 от
20.05.2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г. на ВКС, II ГО, Р. № 50121 от 16.03.2023 г. по гр. д. №
4519/2021 г. на ВКС, I ГО.
Постоянно и непрекъснато е това владение, което няма случаен характер, а е израз на
воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица
за период по-дълъг от шест месеца. Спокойно е владението, което не е установено с насилие
или по скрит начин, а явно това, което се упражнява така, че всеки заинтересован да може да
научи за това. Несъмненото владение е онова, при което няма съмнение, че владелецът
държи вещта, както и за това, че я държи за себе си (Решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д. №
5109/2013 г. на ВКС, II ГО).
С оглед на изричните въззивни оплаквания, в настоящия случай конкретният спор от
правна страна е относно този последен допълнителен признак на владението – неговата
4
несъмненост, тъй като въззивниците поддържат, че спрямо тях не е била манифестирана
волята на ответницата за завладяване на собствените им, придобити по наследство, идеални
части от процесния имот. Поначало съсобственикът, упражняващ фактическа власт върху
целия имот, се счита за владелец на собствената си идеална част и за държател на чуждите
идеални части. Преодоляването на това положение може да бъде постигнато по два начина –
чрез доброволно отстъпване на владението от другите съсобственици или чрез едностранни
несъмнени действия на държащия чуждите идеални части съсобственик. Тези действия
трябва да са от такъв характер, че с тях по ясен и недвусмислен начин да се показва
отричане владението на останалите съсобственици - т.нар. преобръщане на владението
/interversio possessionis/. Завладяването частите на останалите и промяната трябва да се
манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и
установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно (ТР № 1/2012 г. на ОСГК на
ВКС).
Състоянието на обективна невъзможност за манифестиране на промяната в
намерението за своене се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се
познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост
във времето и разстоянието (Решение № 17 от 01.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г.
на ВКС, II ГО). Тълкуване на понятието е дадено и с Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.
д. № 1919/2015 г. на ВКС, I ГО, според което обвързването на определени правни последици
със задължение за действие, извършването на което следва да достигне до друг правен
субект и да бъде възприето от него, винаги следва да бъде поставяно в зависимост от
възможността процесът на узнаване и възприемане да бъде обективно осъществен, тъй като
осъществяването му невинаги зависи само и единствено от волята на извършващото
действието лице. За да достигне промяната в намерението до адресата, е необходимо
местонахождението му да е известно на извършващото действията лице, а за да бъде
отблъснато владението, съсобственикът, на когото промяната в намерението се
противопоставя, следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си
върху имота или поне да е демонстрирал намерение за това. Само ако местонахождението на
невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото
имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в
ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е
извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да
бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо
него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно
задължението си да обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните
му части за себе си (Решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на ВКС, I ГО).
В процесния случай се установи, че ответницата не е поддържала контакти с ищците от
около 2000 г. насетне. Двете страни не са били близки, не са комуникирали по никакъв
начин помежду си, поради което взаимно не са знаели или не са били сигурни за
местожителството си. Предвид това, за ответницата е била налице обективна невъзможност
да манифестира ясно (несъмнено) пред тях намерението си за завладяване на техните
идеални части.
Следователно, доколкото всички останали признаци на продължило повече от 10
години давностно владение са се реализирали в полза на ответницата Ц., същата е
придобила по давност идеалните част на ищците и е била собственик на целия процесен
имот към 16.05.2018 г., когато го е продала на ответното дружество.
5
В обобщение, ищците не са собственици на претендираните идеални части, тъй като
тези идеални части са били придобити от ответницата Ц. по силата на придобивна давност, а
впоследствие са преминали и към момента се намират в патримониума на „Ирел Адвайзърс
Хаус“. По тези съображения, исковете по чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК срещу ответницата и по
чл. 108 ЗС срещу ответното дружество са неоснователни. Неоснователни са и исковете
срещу ответното дружество по чл. 31, ал. 2 ЗС, доколкото същите са обусловени от правото
на собственост върху процесните идеални части.
С оглед на изложеното, поради съвпадане на изводите на двете инстанции,
обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат въззиваемите. От тях такива доказва и
претендира само ответното дружество, на което се следват сторените разноски за адвокатско
възнаграждение в размер от 600 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 135 от 08.09.2023 г. и допълващото го решение № 160
от 15.11.2023 г., постановени по гр.д. № 193/2023 г. на Районен съд Брезник.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Г. Г. Б., ЕГН **********, Е. Г. Б., ЕГН
**********, и Н. Г. К., ЕГН **********, да заплатят на „Ирел Адвайзърс Хаус“ ЕООД, ЕИК
*********, сумата от 600 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок пред Върховния касационен
съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6