РЕШЕНИЕ
№ 49
гр. Първомай, 21.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100774 по описа за 2024 година
Предявен е от Р. К. М. срещу „Креди Йес“ ООД иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК за установяване, че Договор за потребителски паричен заем № ********* от
14.05.2024 г. е недействителен.
Ищецът Р. К. М. твърди, че на 14.05.2024 г. сключил с ответното дружество
„Креди Йес“ ООД Договор за потребителски паричен заем № *********, по силата на
който му били предоставени в заем средства в размер на 1000 лв., при годишен лихвен
процент от 2,5 %, годишен процент на разходите – 48,158 % и срок за погасяване от 12
месеца. Предвидено било, че се начислявала такса ангажимент в размер на 0,03 % на
ден върху усвоената главница, с оглед поетото задължение от страна на кредитора да
не променя лихвения процент. В т. 1.5. от договора било уговорено, че се дължи и
такса за услуга по експресно разглеждане на документи, като същата била определена
в размер на 1134,57 лв. – размер, който не бил изрично посочен в договора, а се
достигал чрез извършване на изчисления. Счита, че сключеният договор е
недействителен, тъй като било налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК предвид погрешното посочване на годишния лихвен процент. Твърди се, че
стойността от 2,5 % не отговаряла на предвидената възнаградителна лихва съобразно
погасителния план. Отделно от това намира, че е налице и нарушение на разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото посоченият ГПР в договора не отговарял на
реално приложения. В тази връзка твърди, че в ГПР били включени единствено
възнаградителната лихва и таксата ангажимент, но не и таксата за експресно
разглеждане в размер на 1134,57 лв. Счита, че уговорената такса била разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите. Твърди, че тази такса по своята същност представлява скрит добавък към
1
възнаградителната лихва. Тя не била събрана от заемателя в деня на подписване на
договора за кредит, а заплащането й било разсрочено като част от месечната вноска по
кредита, което също установявало, че целта на таксата била единствено генериране на
допълнително печалба от страна на търговеца и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Доколкото посочената такса не била включена в ГПР, то същият бил в
различен размер от посочения в договора за заем, което водело до неспазване на
изискването на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това счита, че договорът за паричен
заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. По тези съображения моли да бъде
уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Креди Йес“ ООД, в който се излагат съображения за неоснователност на
предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем с
твърдения в исковата молба предмет. Счита, че ГПР бил ясно и точно посочен с
цифрово изражение в договора за кредит, а също така били посочени по ясен,
достъпен и разбираем начин какви разходи са включени при изчисление на ГПР.
Заплащането на такса за експресно разглеждане не било свързано с усвояване на
паричната сума, а била избираема опция от всеки заемополучател, който искал молбата
му за заем да бъде разгледана експресно, т. е. приоритетно в рамките на много кратки
срокове. В настоящия случай таксата за експресно разглеждане на искането за заем не
било задължително условие за сключване на договора, нито за разглеждане на
искането. Евентуално в случай, че съдът счете спорната клауза за нищожна, намира, че
следвало да бъдат съобразени разпоредбите на чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК, съгласно които
надвишаването на максималния императивен размер на годишния процент на
разходите не водело до нищожност на целия договор, а водело до нищожност
единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на
пет пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. По тези съображения моли да
бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 14.05.2024 г. между страните е бил сключен Договор за
потребителски паричен заем № *********, по силата на който ответникът, в
качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 1000 лв., като е
уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 12 месечни вноски от по 102,45 лв.
всяка, в срок до 14.05.2025 г., или общо 1229,43 лв. В тази сума били включени
дължимите главница, лихва и такса за фиксиран лихвен процент. Посочен е фиксиран
годишен лихвен % в размер на 2,50 % и годишен процент на разходите в размер на
48,158 %. Съгласно чл. 2.9 заемодателят се задължавал да не променя лихвения
процент по договора и договорът да бъде сключен при фиксиран лихвен процент по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК, за което заемателят заплащал на заемодателя такса
ангажимент в размер на 0,03 % на ден, като същата се начислявала ежедневно от деня
на сключването на договора върху размера на усвоената главница и се дължала на
падежа на всяка вноска. Изрично е посочено, че таксата е включена в ГПР. Общият
размер на всички плащания с включена главница, лихва, такса за експресно
разглеждане и такса за фиксиран лихвен % възлизал на 2364 лв. Според чл. 1.5 от
договора заемателят преди подписване на договора бил избрал доброволно да се
ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение
2
на паричен заем. За извършената от заемодателя допълнителна услуга заемателят
дължал такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в
размер на 1000 лв. Съгласно погасителния план обаче начислената такса за експресно
разглеждане е в размер на 1134,57 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищецът и ответникът „Креди Йес“ ООД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посоченият ГПР обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща такса за експресно разглеждане на документи, при което като
краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 2364 лв.,
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Тази такса представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1000 лв., при лихва в
размер на 172,24 лв. за целия срок на договора, такса за фиксиран лихвен процент в
размер на 57,19 лв. и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на
3
уговорената възнаградителна лихва и таксата за фиксиран лихвен процент, то общата
дължима от потребителя сума по договора заедно с таксата за експресно разглеждане
не съответства на годишния процент на разходите от 48,158 %. В случая липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран
при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът
не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на
годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият
следва да се приеме за недействителен. В тази връзка и тъй като никой договор не
може да бъде нищожен на повече от едно основание, не следва да се пристъпва към
разглеждане на другото посочено от ищеца основание.
По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид материалния интерес по
иска, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй
като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че
същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. Р. не е присъствал и в
хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът
намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния
представител на ищеца възлиза на сумата от 450 лв. Тук е мястото да се отбележи, че
получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда
4
наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв – че има право на издръжка,
че е материално затруднена, че е в роднински или друг вид близки отношения с
адвоката или че е юрист. Преценката дали са налице условия за възникване на
мандатното правоотношение е изцяло на страните по него – право на адвоката е да
прецени дали да поеме безплатно процесуално представителство по отношение на
свой близък или друг юрист или на материално затруднено лице, за което на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото по
отношение на представлявания. За уважаване на претенцията за присъждането на
адвокатското възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв е достатъчно в договора
за правна защита и съдействие да е ясно изразена волята на страните по него, че
адвокатската помощ е оказана безплатно. Страната по делото винаги дължи съдебните
разноски съобразно изхода на делото по правилата на чл. 78 ГПК и няма интерес да
възразява дали следва да заплати разноските на насрещната страна или на
процесуалния й представител (така Определение № 480 от 12.11.2019 г. по ч. гр. д. №
122/2019 г. на ВКС, IV г. о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да
заплати на адв. Р. сумата от 450 лв. за адвокатско възнаграждение. Също така, предвид
разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 94,56 лв.,
представляваща дължима държавна такса върху иска.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Р. К. М., ЕГН:
**********, с адрес: ****, и „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, че сключеният между тях Договор за потребителски паричен заем №
********* от 14.05.2024 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
сумата от 450 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай,
сумата от 94,56 лв., представляваща дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ВХ
Съдия при Районен съд – Първомай: _____________п__________
5